№ 6699
гр. София, 13.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 59 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:..............
при участието на секретаря .............
като разгледа докладваното от .............. Гражданско дело № 20231110123797
по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от ...............,
седалище и адрес на управление: ................... срещу И. З. Ц., ЕГН:
**********, адрес: .............., с която са предявени обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК,
вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2, чл. 86, ал. 1 и чл. 99 ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 350
лв. – главница по договор за паричен заем № ............... от 31.03.2021 г.,
сключен с кредитора ............, вземанията по който са прехвърлени от
кредитора-цедент на ищцовото дружество-цесионер съгласно Приложение №
1/12.11.2021 г. към договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от
26.08.2021 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 31.08.2022 г. до
окончателното й изплащане; 17,93 лв. – договорна лихва за периода от
07.04.2021 г. до 16.06.2021 г.; 136,93 лв. – мораторна лихва върху главницата
за периода от 08.04.2021 г. до датата на подаване на заявлението в съда –
31.08.2022 г.,
за които е издадена заповед № 33312 от 19.11.2022 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 19.11.2022 г. по ч. гр. д. № 47359/2022
г. на Софийски районен съд, II ГО, 59-ти състав.
1
В исковата молба се твърди, че на 31.03.2021 г. между ............ и
ответника бил сключен договор за паричен заем № ..............., по силата на
който на И. З. Ц. бил отпуснат кредит в размер на 350 лв. С предоставянето на
посочената сума на заемателя заемодателят изпълнил основното си
задължение по договора за заем. Ответникът от своя страна се задължил да
върне получената сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва в размер
на 17,93 лв., на 11 равни седмични погасителни вноски, всяка в размер на
33,45 лв. в срок до 16.06.2021 г. На 12.11.2021 г. по силата на Приложение №
1 към Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 26.08.2021 г.
кредиторът ............ прехвърлил на ............... вземанията, произтичащи от
процесния договор за заем, ведно с всички привилегии, обезпечения,
принадлежности и лихви. Сочи, че към исковата молба е приложено
уведомление до ответника за извършената цесия. За вземанията си ищцовото
дружество депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение, което
било уважено и била издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 19.11.2022 г. по ч. гр. д. № 47359/2022 г. на СРС, II ГО, 59-
ти състав. Ответникът е възразил в срока по чл. 414 ГПК, което наложило
предявяването на настоящите искове от ищеца. Ето защо моли съда да
постанови решение, с което да уважи предявените искове. Претендира
направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът И. З. Ц. е подал отговор на исковата
молба, чрез адв. ............. Процесуалният представител оспорва предявените
искове изцяло. На първо място прави възражение за недействителност на
договора за заем на основание чл. 22 ЗПК, поради нарушаване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че процесният договор само
формално отговаря на изискванията на посочената разпоредба, доколкото е
налице посочване на ГПР и обща сума, дължима от потребителя.
Същевременно размерите на посочените величини в договора не
съответствали на действителните такива, съобразно поетите от потребителя
задължения. В тази връзка твърди, че в протИ.речие с чл. 19, ал. 1 ЗПК, в
ГПР в процесния договор не били включени допълнителните разходи,
уговорени в клаузата на чл. 8 от договора, предвиждаща задължение за
заплащане на неустойка в размер на 105,07 лв. при непредоставяне на
уговореното в договора обезпечение. Излага подробни съображения, че
посочената договорна клауза няма характер на неустоечно съглашение, тъй
като не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции, а се явява сигурна печална за
кредитора, доколкото въведените изисквания в договора за вида на
обезпечението, респ. тридневният срок за предоставянето, е трудно
2
изпълнимо от длъжника до степен, че същото изцяло да се възпрепятства.
Отделно от това при определянето на ГПР липсвало посочване на взетите
предвид допускания, използван при изчисляването му по определения в
Приложение № 1 начин, каквото било изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита освен
възнаградителната лихва от 40,05% , не ставало ясно как е формиран ГПР от
49,98 % и какво друго е включено в него извън фиксирания годишен лихвен
процент. С посочването в договора за заем на ГПР, който не е формиран при
спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създавало заблуждение у потребителя за
финансовата тежест на кредита. Предвид недействителността на договора, на
основание чл. 23 ЗПК потребителят дължал връщане единствено на чистата
стойност на кредита, т.е. на главницата. Твърди, че разпоредбата на чл. 23
ЗПК визира института на неоснователното обогатяване – при липса на
основание или при отпаднало основание, всеки дължи връщане на онова,
което е получил. Ето защо счита, че искът за главница не може да бъде
уважен, тъй като това би било в протИ.речие с принципа на диспозитивното
начало. С оглед изложеното моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли предявените искове като неоснователни. Претендира присъждане на
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Съдът като взе предвид становищата на страните и въз основа на
събраните по делото доказателства, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По заявление на ............... по ч. гр. д. № 47359/2022 г. на Софийски
районен съд, II ГО, 59-ти състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК срещу И. З. Ц. за исковите суми и периоди. В срока по чл. 414 ГПК е
постъпило възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение.
Това обуславя наличието на правен интерес у ищеца от воденето на
предявените установителни искове.
Не се спори между страните, а и от приложените по делото писмени
доказателства, се установява, че на 31.03.2021 г. между ............ и И. З. Ц. е бил
сключен договор за паричен заем № ..............., по силата на който
дружеството е предоставило на ответника сумата от 350 лв. – чл. 4, ал. 1, при
фиксиран ГЛП от 40,05 % и ГПР в размер на 49,98 %, а последният се е
задължил да върне общо 367,93 лв. на 11 седмични вноски – първата в размер
на 2,73 лв., а останалите десет в размер на 36,52 лв., в срок до 16.06.2021 г.
Към договора е приложен погасителен план – Приложение 1, в който са
посочени падежа, размера и компонентите на всяка погасителна вноска
(главница, лихва и неустойка по чл. 6 от договора). Видно от погасителния
план, в него са посочени размер на всяка погасителна вноска без неустойката
по чл. 6 от договора и с включена такава, като в първия случай погасителните
3
вноски са: първата в размер на 2,73 лв., а останалите десет в размер на 36,52
лв., а във втория случай – всяка погасителна вноска е в размер на 43 лв., а
общата дължима сума възлиза на 473 лв.
Съгласно чл. 6 от договора, страните се споразумяват, че кредитът ще
бъде обезпечен с поне едно от изброените обезпечения: банкова гаранция или
поръчител, отговарящи на условията на чл. 23 от Общите условия към
договора. А съгласно чл. 8 от договора, в случай, че кредитополучателят не
предостави уговореното в чл. 6 обезпечение в тридневен срок от сключването
на договора или предоставеното не отговаря на условията, посочени в чл. 23
от ОУ, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 105,07 лв., с начин
на разсрочено плащане подробно посочен в Приложение 1 към договора за
кредит.
От представените по делото общи условия, приложими към процесния
договор, чиято приложимост в случая не се оспорва от страните, се
установява, че съгласно чл. 23 от същите, страните могат да уговорят
изпълнението на договора за кредит да бъде обезпечено с едно от следните
обезпечения: поръчителство на едно или две физически лица, които да
отговарят на посочените изисквания (т. 1 ); залог върху движима вещ, чиято
пазарна стойност, оценена от лицензирани оценители, надвишава два пъти
общата сума за плащане по договора, включващо договорената главница и
лихва (т. 2); първа по ред ипотека (т. 3) или безусловна банкова гаранция при
посочените изисквания (т. 4)
Съгласно Общите условия, осигуреното като обезпечение поръчителство
следва да е от едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на
следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7
пъти размера на минималната работна заплата за страната; случай на двама
поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да
е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са
поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора; не са
заематели по сключени и непогасени договори за кредит, сключени със
кредитора; нямат кредити към банки или финансови институции е
класификация различна от "Редовен", както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответстваш документ за
размера на получавания от тях доход.
В случай, че заемателят избере като представяне на обезпечение банкова
гаранция, тя трябва да съответства на условията по чл. 33, ал. 1, т. 2 от
общите условия, а именно: безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ от сключване на
договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна
вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два
пъти общата сума за плащане по договора за заем включваща договорената
главница и лихва.
4
Съгласно чл. 24 от ОУ, в случай, че потребителят не предостави в срок до
три дни от сключването на договора кредит каквото и да е годно обезпечение
на договора, съгласно чл. 23, ал. 1 от ОУ, същият дължи неустойка в размер,
определен в индивидуалния договор за кредит.
С Приложение № 1/12.11.2021 г. към Рамков договор за покупко-
продажба на вземания (цесия) от 26.08.2021 г. ............ е прехвърлило на ищеца
вземанията си по процесния договор за паричен заем а именно: 350 лв. –
главница по договор № ........... от 31.03.2021 г.; 17,93 лв. – договорна лихва
към 12.11.2021 г.; 105,07 лв. – неустойка към 12.11.2021 г. и 110,56 лв. –
мораторна лихва към 12.11.2021 г., общо 583,56 лв. Договорът е валиден и е
породил правно действие между страните по него.
Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД, обаче, договорът за цесия има действие за
длъжника от деня, в който прехвърлянето на вземането му е съобщено от
предишния кредитор. Безспорно е обстоятелството, че до момента на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, както и на исковата молба, въз
основа на която е образувано настоящото дело, цесията не е съобщена от
................. на И. З. Ц., съобразно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, за да породи действие
спрямо него – ал. 4. С исковата молба ищецът е представил писмено
потвърждение за извършената цесия от прехвърлителя, както и пълномощно,
с което последният го е упълномощил да уведоми от негово име длъжника за
нея. Предвид горното, следва да се приеме, че с получаването на преписи от
книжата по делото ответникът е бил надлежно уведомен за извършената
цесия, съобразно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД – обстоятелство, което
следва да бъде зачетено при постановяване на решението, съгласно чл. 235,
ал. 3 ГПК, и към настоящия момент ищецът се явява негов кредитор.
Отпуснатият заем на ответника като физическо лице представлява
предоставяне на финансова услуга, съобразно § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, и той
има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП. Предвид това, следва да се приеме, че процесният договор е такъв,
за потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за
потребителския кредит, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 от
същия – и в Закона за защита на потреби-телите.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК, с договора за потребителски кредит
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания
относно формата и съдържанието му, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл.
11 ЗПК. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК пък предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
Настоящият съдебен състав приема, че автономията на волята на страните
да определят свободно съдържанието на договор (източник в частност на
претендираните от ищеца вземания), е ограничена от разпоредбата на чл. 9
5
ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да протИ.речи на
повелителни норми на закона – каквито са именно нормите на ЗПК, а в равна
степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ), като за
спазването им съдът следи служебно – виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по
тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.
ПротИ.речието с императивни правни норми и добрите нрави е основание
за нищожност както на гражданските, така и на търговските сделки.
Добросъвестното встъпване в договорни правоотношения се основава на
принципа на справедлИ.стта, който в гражданските и търговските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес и в съдебната практика се възприема като съответно на морала
изискване чрез договорите да не се злоупотребява. Накърняване на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД винаги се проявява в нарушаване
на правен принцип, който може законодателно дори да не е изрично закрепен,
но спазването му да е проведено чрез създаване на други разпоредби,
представляващи част от действащото право. Такива са принципите на
справедлИ.стта, на добросъвестността в гражданските и търговските
правоотношения и на предотвратяването на несправедлИ.то
облагодетелстване – арг. от чл. 63 ЗЗД, чл. 302 ТЗ, чл. 307 ТЗ и чл. 289 ТЗ.
Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на
добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора.
В конкретния случай, при извършената служебна проверка за
действителност на процесния договор съдът констатира, че при сключването
му не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език
и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит
(чл. 19, ал. 1 от ЗПК). Годишният процент на разходите по кредита се
изчислява по формула съгласно приложение № 1 към ЗПК, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания (чл.
19, ал. 2 ЗПК). Годишният процент на разходите е величина, чийто алгоритъм
е регламентиран в ЗПК. Приемането на методика за изчисляване на разходите
по кредита по начин, различен от предвидения от законодателя, е
недопустимо. В случая в договора за потребителски кредит е визирано, че
6
годишният процент на разходите (ГПР) е 49,98 %, но не е отразено по какъв
начин е формиран, какви компоненти включва. Бланкетното посочване
единствено на крайния размер на годишния процент на разходите, обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
образува, и дали те са в съответствие с нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта е
на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи осведомен и икономически обоснован избор дали да сключи
договора. С оглед спазването на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в
договора за потребителски кредит следва да се отрази не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
годишният процент на разходите, но и да се изброят всички разходи, които
длъжникът ще прави, отчетени при формиране на годишния процент на
разходите. В конкретния случай в процесния договор за кредит липсва яснота
относно посочените обстоятелства. Липсва ясно разписана методика на
формиране на ГПР по кредита – кои точно компоненти са включени в него и
как се формира посочения в договора ГПР от 49,98 %. Не са посочени
допусканията, които са взети предвид при посочване на годишния процент на
разходите. Ето защо изложените от ответника доводи в този смисъл са
основателни. Клаузите на договора за потребителски кредит трябва да са ясни
и разбираеми не само от граматическа гледна точка, но и да дават възможност
на потребителя да предвиди икономическите последици от сключване на
договора. По изложените съображения, настоящият състав счита, че не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – годишният процент на
разходите е посочен като процент, но не са отразени основните данни,
послужили за неговото изчисляване. Предвид изложеното, действително
както твърди ответникът, при липсата на данни за наличие на други разходи
по кредита освен възнаградителната лихва от 40,05% , не става ясно как е
формиран ГПР от 49,98 % и какво друго е включено в него извън фиксирания
годишен лихвен процент.
Освен това, настоящият съдебен състав приема, че уговорената в
процесния договор неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на гаранция по кредита в размер на 105,07 лв., е разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) –
чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс
10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
7
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е
обусловено от заплащането на неустойката. Това е така, защото изискването
за предоставяне на обезпечение съдържа множество ограничения и конкретно
определени параметри, които предвид характера, броя и изключително
краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за
предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава
значително затруднение за потребителя заемател, както за предоставяне на
обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии,
чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно безусловната
банковата гаранция, за учредяването на която също е необходимо набавяне на
документи и одобрение от кредитна институция. За заемателя е обективно
невъзможно в предвидения тридневен срок да се снабди с посочената
информация за всекиго от поръчителите, за да я предостави на заемодателя.
Другата алтернативно предвидена обезпечителна мярка предвижда
внасянето на сума от заемателя в полза на заемодателя като банкова гаранция.
Сумата следва да е в размер на два пъти дължимата главница и лихва. Видно
от данните по договора, същият е сключен за заемна сума в размер на 350 лв.,
която следва да бъде погасена за срок от 11 вноски, като се заплати и
договорна лихва. Не може да се очаква от длъжника, че в тридневен срок от
сключването на договора той ще разполага със сума, равна на два пъти сбора
от заемната сума и договорната лихва за целия период на договора, която да
предостави като банкова гаранция. Същевременно в договора и общите
условия липсва клауза, която да предвижда освобождаване на заемателя от
задължението за плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на заема,
макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният срок е
уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда
задължението на заемателя за плащане на неустойката, независимо от
неговите последващи действия. Следователно от значение за интереса на
кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а
спазването на краткия тридневен срок. Не може да бъде пренебрегнат и
фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е
санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 30 % от размера на
заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на
8
годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил
законоустановения размер, съгласно чл. 19, ал. 4 ГПК.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата
на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора
клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски.
Съдът намира, че изначално заемодателят е предвидил невъзможността за
изпълнение на договорното задължение, предвидено в чл. 8, поради което в
договора е уговорен начин за изплащане на дължимата неустойка. Предвид
което основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките съдът счита, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното протИ.речие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
Ответникът не твърди, респ. не е ангажирал доказателства, че е заплатил на
ищеца сумата от 350 лв. Ето защо, предявеният установителен иск, досежно
същата, е основателен и следва да бъде уважен изцяло. Претенциите за
договорната и мораторната лихви следва да се отхвърлят, като
неоснователни.
За пълнота, следва да се посочи и че нормите, уреждащи нищожността
9
на сделките, са от императивен характер и за приложението им съдът следи
служебно. Когато страна се позовава на договор – ищецът черпи правата си от
договор за потребителски кредит, съдът е длъжен да провери неговата
действителност и без да има съответно позоваване (в този смисъл Решение №
384/02.11.2011 г. по гр. дело № 1450/2010 г. на ВКС, I г. о., Определение №
483/08.10.2015 г. по гр. дело № 3383/2015 г. на ВКС, I г. о. и др.).
Разпоредбата на чл. 9 ЗЗД предвижда, че страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не протИ.речи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави. Към датата на сключване
на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по
отношение размера на възнаградителната лихва. При нормативното
отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се
уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с
добрите нрави следва да се извърши, като се изходи от нейните същност и
функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за
използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя
овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да
използва паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява
насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в
съответствие с морала, когато не води до несправедлИ. обогатяване на
кредитора. Според приетото в съдебната практика (така Решение №
906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о.; Решение № 378 от
18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение №
1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о., Определение №
901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г. о.),
възнаградителната лихва може да надхвърля размера на законната лихва, с
която се съизмерват вредите за времето, в което остава неудовлетворено
кредиторовото парично притезание. За протИ.речащи на добрите нрави се
считат сделки (уговорки), с които неравноправно се третират икономически
слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на
един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено, че уговорка
относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, протИ.речи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено, за неморална сделка следва да се приеме лихва, която превишава
друкратния размер на законната лихва.
10
В разглеждания случай посочения в договора годишен лихвен процент
от 40,05 % е над четири пъти размера на законната лихва, която към момента
на сключване на договора е в размер на 10 %, като същият не е бил
увеличаван за срока на договора. С така уговореното възнаграждение се
създава значително неравновесие между престациите, които си дължат
страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил
на един тип кредитополучатели да обуславя и по-висок риск вземането да не
бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото
възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, кредиторът, като
търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следва
необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на
кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично
неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален
стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен
чрез предварително извършената при отпускане на кредита оценка. Ето защо
настоящият съдебен състав счита, че клаузата от процесния договор,
предвиждаща задължение за заплащане на възнаградителна лихва при
годишен лихвен процент от 40,05 %, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД, като накърняваща добрите нрави.
Според чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
При съобразяване на специалната норма на чл. 23 ЗПК, установяваща
изискуемост на вземане за чистата стойност на кредита и при
недействителност на договора за потребителски кредит, настоящият съдебен
състав намира, че целта на защитата на потребителя не е отричането с обратна
сила на договарянето в цялост, а само изключване на обвързаността на
потребителя с породени от такова договаряне задължения, накърняващи
баланса на интересите на насрещните страни. Това тълкуване е съответно и на
общия принцип на закрила на потребителя срещу обвързване с отделни
клаузи, наложени му от недобросъвестния кредитор, като в резултат на
обявената недействителност отпада само възмездността на кредит, сключен в
рамките на търговската дейност на кредитора, а се съхранява сделка със
съдържание на безвъзмезден заем. В този смисъл остатъчното задължение на
потребителя е именно за връщане на главницата по получения кредит, а не за
реституция на дадената сума по повод несъществуващ /недействителен/
договор (така и решение № 50174/ 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на
11
ВКС, ІV ГО; решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г., т. к., І
т. о. на ВКС).
Следователно ответникът дължи връщане на целия непогасен размер на
главницата, а именно сумата от 350 лв., ведно със законната лихва върху
главницата от 350 лв., считано от 31.08.2022 г. до окончателното й
изплащане.
Поради недействителността на договора, ответникът не дължи
претендираната от ищеца договорна и мораторна лихва, поради което
исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1,
вр. чл. 240, ал. 2, чл. 86, ал. 1 и чл. 99 ЗЗД следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 12, съдът следва да
се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в
заповедното и исковото производство. При този изход на спора право на
разноски имат и двете страни.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцовото дружество следва да бъдат
присъдени направените в заповедното и в настоящото производство разноски,
съразмерно с уважената част от исковете. Ищецът е сторил разноски за
държавна такса в размер на 25 лв. в заповедното производство и 125 лв. в
исковото производство. Същият претендира и юрисконсултско
възнаграждение за двете производства. Съдът като взе предвид, че делото не
се отличава с фактическа и правна сложност, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК
вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25 и чл. 26 НЗПП, определи юрисконсултско
възнаграждение за двете производства в минималния размер, а именно: 50 лв.
за заповедното производство и 100 лв. за настоящото производство.
При това положение ищецът има право на разноски в размер на 51,99 лв. за
производството по ч.гр.д. № 47359/2022 г. на СРС и в размер на 155,98 лв. в
настоящото исково производството.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски
съразмерно с отхвърлената част от исковете. В заповедното производство
същият е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв., видно от
приложения по делото договор за правна защита и съдействие от 23.01.2023
г., поради което в негова полза следва да бъдат присъдени разноски в размер
на 61,35 лв.
Ответникът е направил искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение в настоящото производство на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв, като същият е бил представляван от адв. .............. Съдът като взе
предвид, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, намира,
че в полза на процесуалния представител на ответника следва да бъде
определено адвокатско възнаграждение в минимален размер, съгласно
12
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, а именно в размер на 400 лв. – чл. 7 , ал. 2, т. 2. С оглед
изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2,
вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. ищецът следва да бъде осъден да заплати адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна адвокатска помощ и съдействие,
съразмерно с отхвърлената част от исковете, а именно в размер на 122,70 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от ...............,
седалище и адрес на управление: ................... срещу И. З. Ц., ЕГН:
**********, адрес: .............., иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и чл. 99 ЗЗД, че И. З.
Ц. дължи на ............... сумата от 350 лв., представляваща главница по договор
за паричен заем № ............... от 31.03.2021 г., сключен с кредитора ............,
вземанията по който са прехвърлени от кредитора-цедент на ищцовото
дружество-цесионер съгласно Приложение № 1/12.11.2021 г. към договор за
покупко-продажба на вземания (цесия) от 26.08.2021 г., ведно със законната
лихва върху нея, считано от 31.08.2022 г. до окончателното й изплащане, за
която е издадена заповед № 33312 от 19.11.2022 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 47359/2022 г. на Софийски районен
съд, II ГО, 59-ти състав, като
ОТХВЪРЛЯ предявените от ..............., седалище и адрес на управление:
................... срещу И. З. Ц., ЕГН: **********, адрес: .............., искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр.
чл. 240, ал. 2, чл. 86 и чл. 99 ЗЗД за признаване за установено, че И. З. Ц.
дължи на ............... сумата от 17,93 лв. – договорна лихва за периода от
07.04.2021 г. до 16.06.2021 г.; и сумата от 136,93 лв. – мораторна лихва върху
главницата за периода от 08.04.2021 г. до датата на подаване на заявлението в
съда – 31.08.2022 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА И. З. Ц., ЕГН: **********, адрес: .............., да заплати на
..............., седалище и адрес на управление: ................... на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, сумата от 51,99 лв. – разноски в производството по ч.гр.д. №
47359/2022 г. на СРС, както и сумата от 155,98 лв. – разноски в настоящото
исково производството.
ОСЪЖДА ..............., седалище и адрес на управление: ................... да
заплати на И. З. Ц., ЕГН: **********, адрес: .............., на основание чл. 78, ал.
3 ГПК, сумата от 61,35 лв. – разноски в производството по ч.гр.д. №
13
47359/2022 г. на СРС.
ОСЪЖДА ..............., седалище и адрес на управление: ................... да
заплати на адв. ............. от САК, адрес на упражняване на дейността:
................, сумата от 122,70 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена
безплатна правна помощ в настоящо производство на ответника И. З. Ц..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14