№ 1390
гр. София, 28.03.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 17-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и осми март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:АДРИАНА Д. АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от АДРИАНА Д. АТАНАСОВА Наказателно дело
частен характер № 20241110216277 по описа за 2024 година
Днес 28.03.2025г., Адриана Атанасова, съдия-докладчик по НЧХД № 16277/2024г. по
описа на СРС, 17-ти състав, след като се запознах с материалите по делото, повдигнатото с
частната тъжба обвинение срещу А. И. П. за извършено престъпление (според твърденията
в тъжбата) по чл. 147 от НК и извърших проверката по чл. 248, ал. 2 от НПК намирам, че са
налице предпоставките на чл. 250, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 2, вр. чл. 81 и вр. с чл. 82 от
НПК от НПК за прекратяване на наказателното производство по следните съображения:
В конкретния случай в тъжбата тъжителят посочва, че А. И. П. е депозирал до кмета
на район Оборище молба с вх. № РОБ24-ГР94-575/03.06.2024г., в която посочва, че
тъжителят на определена дата и час „за пореден път след опит да маневрира с товарен бус в
двора на адреса по вандалски начин изкърти – компроментира поставени от общината
преградни колчета, служещи за защита и осигуряване на безопасен достъп на живеещите в
къщата..“ и „при опит от наша страна да ги възстановим сме подложени на вербална агресия
и заплахи за саморазправа.“ Посочва се в тъжбата, че във връзка с подадената молба
представители на район Оборище – СО са извършили оглед на мястото, обективиран в
протокола, като констатациите от огледа са били следните: „4 бр. от изпълнените в дворното
място антипаркинг колчета са компроментирани“ (с разрушена основа), 1 бр. колче е
изкривено, смачкана е външната водосточна тръба……“ Твърди се, че с оглед на това е
съставен от Протокол от Столичната община, който е бил залепен на входната врата
на тъжителя на дата 16.07.2024г., в което го задължават в 30-дневен срок от получаване
на писмото със собствени средства да ремонтира описаните антипаркинг колчета и да
възстанови бетонирането има на съществуващите места. Тъжителят твърди, че от кмета на
район Оборище не е осъществена каквато и да проверка на фактическата обстановка,
описана от П. в молбата му, като чрез писмото залепено на входната му врата от зам.
– кмета на СО – район Оборище, което било достъпно за всички преминаващи съседи и
по този начин клеветническите твърдения на П. достигнали до обществеността.
Отделно от това в тъжбата се сочи и че тъжителят счита, че доброто му име в
1
обществото, както и пред съседите му, така и пред служителите на районната
администрация е накърнено, тъй като нямало доказателства за това. Поддържа още, че
общината като държавна институция, вместо да бъде гарант за обективност и
безпристрастност, след извършения оглед на мястото, е констатирал единствено дали
поставените колчета са здрави или не и е приела за установено, че именно тъжителят е
извършителят, без да провери обстоятелствата и без да е предоставена възможност да
отговаря на изложените твърдения, с което е нарушила правото му на защита.
В рамките на проверката, която извършва, за да осъществи или не правомощията си по
чл. 250, ал. 1 от НПК, съдията-докладчик трябва несъмнено да се убеди дали в тъжбата се
твърди, че подсъдимият е извършил престъпление. Тук е мястото да се отбележи, че с
промените в НПК, в сила от 05.11.2017 г. не е отпаднала възможността на съдията -
докладчик да прекрати наказателното производство, в случай, че описаното в тъжбата не
съставлява престъпление. Този извод следва от обстоятелството, че разпоредбата на чл. 250,
ал. 1 дава възможност на докладчика да прекрати производството в случаите на чл. 24, ал. 5
от НПК, като нормата на чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК сочи, че производството се прекратява, в
случай, че описаното в тъжбата не съставлява престъпление. Ето защо се изисква оценъчна
дейност на съдията - докладчик, която следва да констатира дали в тъжбата се твърдят
факти, които могат да се подведат под определен фактически състав на престъпление по НК.
А след това, в случай че формира такъв положителен извод, съдията-докладчик следва да
премине към анализиране на въпроса дали конкретният възведен в обвинението фактически
състав демонстрира такова ниво на обществена опасност, което да е годно да накърни
защитаваните с криминализацията на престъплението обществени отношения. Естеството на
предмета на проверката по чл. 250 от НПК и в двата й етапа несъмнено включва оценка на
твърденията на частния тъжител по същество (а не на доказателствения материал, който е
приложен към тъжбата), доколкото предпоставя съотнасяне на фактите към материалния
закон. Единствено така може да се постигне предназначението на този вид съдебни
правомощия – да се провежда съдебно следствие само по обвинения за извършени
престъпления, които са посочени в НК. Законодателната идея е ясна и е насочена към
оптимизиране на правораздавателната дейност чрез фокусиране на съдебния процес върху
дейността по доказване на обвинения, които, ако бъдат обосновани, обективно могат да
ангажират наказателната отговорност на подсъдимия.
За да сезира валидно съда, тъжбата съгласно чл. 81, ал. 1 НПК, освен че трябва да
бъде писмена и да съдържа данни за подателя и за лицето, срещу което се подава, следва да
описва обстоятелствата на престъплението. Съдебният орган, на който е възложена
проверката на редовността на тъжбата, е длъжен да установи, дали описаните факти в
тъжбата сочат на извършено престъпление, защото без да направи тази преценка съдът не
може да даде правна квалификация на деянието, а в този тип дела съдът е единственият
субект, който може да определи квалификацията на деянието, вменено на подсъдимия с
тъжбата, и съответно следва да бъде преценено дали изобщо, с оглед правната
квалификация, това деяние представлява престъпление от частен характер. Последното е от
2
изключително значение изобщо за стартиране на съдебно производство, защото в случай, че
описаното в тъжбата не осъществява състав на престъпление, което се преследва по тъжба
на пострадалия, то съдът е в невъзможност да изпълни законовото си задължение да даде
правна квалификация на обвинението и по този начин подсъдимият се изправя срещу неясно
обвинение, което пряко нарушава правото му на защита. В този смисъл е и решение на
Софийски градски съд по ВНЧД 4246/2019 г., както и по ВНЧД 5082/2019 г.
В контекста на посочените принципни правни положения, този съдебен състав
намира, че описаното в тъжбата деяние не може да бъде основание за ангажиране на
наказателната отговорност на А. И. П..
На първо място съдът следва да отбележи какво се разбира под клевета по смисъла на
българския наказателен закон - клеветата е накърняване на обществените отношения,
гарантиращи спазването на конституционната забрана за накърняване на достойнството на
човешката личност, която стои в основата на самоосъзнаването на личността като
пълноценна и свободна. За да е осъществен престъпният състав, е необходимо деецът
съзнателно да съобщи на друго/други лица неистинни позорящи обстоятелства, свързани с
личността на пострадалия. Престъплението е формално и то е довършено от момента, в
който друго лице възприеме и осъзнае предадената му от дееца позорна информация за
пострадалия. Подобно деяние е в достатъчна степен общественоопасно по смисъла на чл. 10
ЕКПЧ само поради обективната си годност да застраши нечия репутация и добро име,
обекти на защита на лични абсолютни субективни права. Поведението на дееца е от естество
да засегне споменатите неимуществени блага на личността, респ. обществените отношения,
които ги защитават, само ако се разпространяват твърдения, които проверено са неистинни и
деецът осъзнава това, като зад паравана на свободата на изразяване той цели злепоставяне
на пострадалия.
Разгласените обстоятелства трябва да бъдат обективно позорни – недостойни от
гледна точка на общоприетите разбирания на обществото, господстващите морални норми;
трябва да са от характер да предизвикват еднозначна обществена негативна оценка.
Позорното обстоятелство по смисъла на чл. 147, ал. 1 НК е твърдение за
съществуването на определен факт, свързан от дееца с личността на пострадалия, който е от
естество да накърни неговото добро име в обществото. Може да се отнася до минало или
настоящо поведение на пострадалия, укоримо от гледна точка на общоприетите морални
норми, може да се касае до прояви от личния живот на пострадалия (брачна изневяра, побой,
тормоз на близките, пиянство), може да се касае до служебни или обществени прояви на
лицето и т.н.
Следва да се отбележи и че съставът на клеветата е свързан с разгласяване на
определени факти, конкретни обстоятелства, конкретни прояви на засегнатия, а не до
вменяване на определени неконкретизирани отрицателни качества, не до отрицателни
оценки, съждения, епитети и т.н.
Затова престъплението се осъществява чрез изразяване на твърдения – с
конкретизирано съдържание по смисъл да носи информация за конкретно обстоятелство,
3
факт, време, място, лице, процес, а не да са изложени абстрактно и да се сочат лицата и
другите инкриминирани данни общо, без да се разбира точно и определено за кое лице се
отнасят тези обстоятелства. В този смисъл изводите, които някой си прави от
прочетеното или чутото, създаването на различни версии, предположения, аналогии,
внушението, мнението – не са клевета. Те не могат да бъдат доказани и не подлежат на
доказване.
При преценка дали посочените в тъжбата факти разкриват извършено престъпление,
този съдебен състав намира, че отговорът на този въпрос е отрицателен, защото в случая
следва да се има предвид, че изначално подаването на искане, сигнал, жалба, заявление
и пр. до органите на полицията, съда, прокуратурата или друг държавен орган, в което
се съдържа искане за оказване на съдействие от държавен орган за защита на лични
субективни права, не е годно действие, с което може да се осъществи престъпление по чл.
147 от НК. Именно тук е важно да се уточни, че посочването на такива твърдения под
формата на сигнал пред държавен орган, призван да пази обществения ред, не може да се
приеме за „разгласяване“ по смисъла на чл. 147 от НК, като сезирането на институция с
молба за извършване на действия за защита на права е извън обхвата на разгласяването, в
смисъла, който законодателят е вложил в това понятие в нормата на чл. 147 от НК. А това е
така, защото търсенето на защита срещу неправомерно засягане на личната правна сфера, е
действие, на което всеки гражданин в правова държава има конституционно право и
държавата, чрез своите органи, има насрещно корелативно задължение да провери
подадените сигнали и да се произнесе по тяхната основателност, като съответно упражни
властнически правомощия при решаването на въпроса, с който органите на реда са сезирани.
С такова действие не може да се приеме, че може да бъде осъществено престъплението
клевета, защото пред държавните органи не могат да се разпространяват твърдения,
увреждащи честта и доброто име на конкретно лице. Държавният орган е
неперсонифициран субект и той не може да „възприеме“ казаното или написаното по
начина, по който може да го стори физическо лице. На следващо място следва да се има
предвид и че подаването на сигнал до властите е в особен обществен интерес за
правопорядъка въобще и целта на подаването на сигналите е много по-различна от тази при
извършването на престъплението „клевета“. Тази цел е защита на лични права, а не
накърняване на чужди, поради което такова поведение е несъставомерно и от субективна
гледна точка.
В конкретния случай както бе изложено по- горе Държавният орган, какъвто е
Столична община – район Оборище, е неперсонифициран субект и той не може да
„възприеме“ казаното или написаното по начина, по който може да го стори физическо лице,
поради което и начина на разгласяването му чрез подаването на молбата до СО, в която се
съдържа искане за оказване на съдействие от държавен орган за защита на лични субективни
права, не е годно действие, с което може да се осъществи престъпление по чл. 147 от НК.
Отделно от това дали общината добросъвестно е извършила проверка дали посочените в
молбата твърдения от П. са верни или не, като и дали е предоставила възможност на
4
тъжителя за становище, не може да предопредели някаква вина в тази връзка от страна на
П.. Доколкото тъжителят сочи, че разгласяването на обстоятелства е станало на първо място
чрез подаден сигнал до общината от П., а след това и чрез залепяне на Писмена покана от
общината на входната му врата, същото отново не може да се счита като начин на
разгласяване на неверни обстоятелства от сочения като ответник П., доколкото
отговорността за установяване на определени обстоятелства и дали те са се случили или не е
на служителите на общината, а не на П..
В заключение съдът намира, че в тъжбата, не се съдържа описано деяние, което да
покрива признаците на престъплението клевета, поради което тъжбата не отговаря на
изискванията на закона в нея да е описано извършено престъпление от частен характер и в
частта за деянието, извършено чрез подаване на жалба/ молба до Столична община, район
Оборище делото също следва да се прекрати на основание чл. 250, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т.
2, вр. чл. 81 от НПК.
При горните мотиви и на основание чл. 250, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 2, вр. чл. 81 от
НПК и чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК и вр. чл. 82 от НПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по НЧХД 16277/2024г. по описа на 17-ти състав на
СРС.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване в 15-дневен срок от получаването на
съобщението.
Препис от същото да се изпрати лично на С. В. Т. чрез адв. Д. М. – САК на посочения в
тъжбата съдебен адрес за призоваване.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5