№ 1250
гр. София, 30.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седми март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20211100508283 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 22.04.2021г., постановено по гр.д. № 52038/2019г. по
описа на СРС, ГО, 128 състав, е уважен предявеният от Ц. М. Ц. срещу
Столична община иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати сумата от 10 000 лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от
травма на лявата ръка в резултат на инцидент, настъпил на 12.05.2019г. в гр.
София, ул. “Софийски герой”, а именно попадане в необезопасена и
несигнализирана дупка на тротоара, образувана от липсващи тротоарни
плочки, ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от датата
на деликта до окончателното изплащане. Със същото решение е отхвърлена
исковата претенция за разликата над сумата от 10 000 лева до пълния
предявен размер от 18 000 лева.
Срещу решението, в частта, в която е уважен предявеният иск, е
подадена въззивна жалба от ответника Столична община, в която са изложени
оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния
1
съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди
недоказаност на приетия за установен от съда факт, че на мястото, на което е
паднал ищецът липсвали тротоарни плочки и била образувана дупка в този
участък. Поддържа, че съдът необосновано не е кредитирал отразеното в
констативния протокол № 1 от 20.01.2020г., поради което счита, че в
решението е направено единствено предположение относно състоянието на
тротоарната настилка. Освен това не било установено точното място, на което
е настъпил инцидентът. Релевират се оплаквания, че първоинстанционният
съд не е отчел обстоятелството, че разпитаният свидетел е заинтересован от
изхода на спора, поради което неговите показания следва да се преценяват по
реда на чл. 172 от ГПК. Освен това не бил обсъден въпросът относно
наличието на причинно-следствена връзка между бездействието на Столична
община и настъпилия за лицето вредоносен резултат. Твърди се още, че в
районната администрация не са постъпвали сигнали относно състоянието на
тротоарната настилка, а в района имало шахти с комуникации на доставчици
на услуги, поради което дупката може да е била в резултат на аварийна
дейност на тези дружества. Поддържат се твърдения, че инцидентът може да
е причинен и от невниманието на ищеца, от негова разсеяност или от други
фактори. Оспорват се изводите на съда и относно приетото за установено
увреждане, както и са направени оплаквания относно конкретния размер на
присъденото обезщетение. Заявено е възражение, че е нарушена материалната
норма на чл. 52 от ЗЗД и така определеният размер е завишен. Твърди се и
допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като
съдебното решение било обявено преди да изтече предоставеният на страните
срок за ангажиране на писмени защити. По тези съображения е направено
искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което
предявеният иск да се отхвърли.
Насрещната страна Ц. М. Ц. оспорва въвзивната жалба като
неоснователна. Счита решението за правилно и обосновано като постановено
в съответствие със събраните по делото доказателства, от които е установен
фактическият състав на съдебно предявеното вземане за ангажиране на
имуществената отговорност на ответника за настъпилите вреди в резултат на
противоправното бездействие на служители на Столична община. Сочи, че
определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди отговаря в
пълна степен на критерия за справедливост предвид установените
2
травматични увреждания, интензитета на претърпените болки и страдания,
както и продължителността на оздравителния процес. Поддържа становище,
че твърдяните болки, неудобства, психически стрес, се установявали от
събраните по делото гласни доказателствени средства, които не били
опровергани от други доказателства по делото. Оспорва се основателността
на релевираното възражение за съпричиняване.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за
репариране на неимуществени вреди от противоправно поведение на
ответника.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с претенция за обезвреда на
неимуществени вреди от причинени травматични увреждания. В исковата
молба се твърди, че на 12.05.2019г. в гр. София ищецът се е движил по десния
тротоар на ул. “Софийски герой” с посока на движение от жк “Хиподрума”
към жк “Лагера” и на пресечката с бул. “Цар Борис III”, непосредствено до
светофарната уредба, попаднал в необезопасена и несигнализирана дупка,
образувана от липсващи тротоарни плочки, в резултат на което паднал и си
счупил долния край на лъчевата кост на лявата ръка. Падането причинило
травматични увреждания, които наложили оперативна интервенция –
безкръвна репозиция, след което ръката била обездвижена с гипсова
имобилизация за период от 42 дни. След това било приложено амбулаторно
физикално и медикаментозно лечение, което не дало достатъчен ефект,
поради което ищецът постъпил в болнично заведение за провеждане на
рехабилитационни процедури. Лечението му продължило в домашни условия,
като травматичните увреждания затруднили движението на левия горен
крайник за период от няколко месеца, през които е имало необходимост от
постоянни грижи и помощ от близките. Ищецът твърди да е претърпял и
негативни емоционални преживявания, стрес и уплаха от неочаквания и
внезапен инцидент, имал проблеми със съня, често изпитвал безпокойство,
станал е раздразнителен и напрегнат. Сочи, че въпреки проведеното лечение
двигателните функции на лявата ръка не били възстановени напълно. За
3
обезвредата на така причинените вреди се претендира обезщетение в размер
на 18 000 лева.
За да постанови решението първоинстанционният съд е приел за
доказани всички елементи от фактическия състав на съдебно предявеното
вземане, а именно – вреди, причинени на ищеца от лице, на което
отговорният ответник е възложил работа, като вредите са причинени при или
по повод изпълнението на работата, възложена от ответника. Изложени са
съображения за наличието на причинно-следствена връзка между деянието
/конкретно изразяващо се в противоправно бездействие/ и претърпените
вреди. Обсъдени са събраните по делото гласни доказателствени средства,
които съдът е кредитирал като непротиворечиви с останалите доказателства,
и заключението на съдебно-медицинската експертиза, като при съвкупната
преценка на същите е направен извод, че справедливият размер на дължимото
обезщетение за причинените неимуществени вреди възлиза на сумата от 10
000 лева. При определяне на конкретния размер на обезщетението съдът е
съобразил видът и обема на причинените травматични увреждания,
интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания,
медицинската прогноза за възстановяването, причинените неудобства в личен
и битов план, психическия стрес, както и общото икономическо състояние
към датата на инцидента.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
По отношение на доводите за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствени правила поради постановяване на първоинстанционното
решение преди да изтече предоставения на страните срок за ангажиране на
писмени защити по реда на чл. 149, ал. 3 от ГПК:
По делото е установено, че в проведеното на 13.04.2021г. публично
съдебно заседание пред първоинстанционния съд, процесуалният
представител на ответника е поискал възможност да представи писмена
защита по делото на основание чл. 149, ал. 3 от ГПК. Съдът е уважил
искането като е определил двуседмичен срок за представяне на писмена
4
защита, който е изтичал на 27.04.2021г. /определен по реда на чл. 60, ал. 4 от
ГПК/. Първоинстанционното решение е постановено на 22.04.2021г., т.е.
преди изтичане на срока за представяне на писмена защита.
На първо място следва да се посочи, че жалбоподателят е представил
писмена защита след изтичане на определения за това двуседмичен срок.
Писмената защита е изпратена по пощата на 28.04.2021г., а както бе посочено,
срокът по чл. 149, ал. 3 от ГПК е изтекъл на 27.04.2021г. /вторник, присъствен
ден/.
На следващо място, настоящият съдебен състав приема, че съгласно
разяснителната част по т. 11 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по
тълкувателно дело № 1/2012г. на ОСГТК на ВКС, писмената защита не може
да се квалифицира като продължение на устните състезания, тъй като тя само
обективира това, което страната е изложила устно пред съда, като даването на
възможност за по-точно обосноваване на разбирането й по приложението на
закона не променя характера на съдебните прения, нито ги прави писмени.
Посочените от жалбоподателя нарушения на чл. 149, ал. 3 от ГПК не лишава
страната от участие в устните състезания, доколкото дадената от съда
възможност за представяне на писмена защита нито представлява част от
съдебните прения, нито ги замества /в този смисъл е определение № 578 от
28.06.2017г. по гр.д. № 589/2017г. по описа на ВКС, Трето ГО/. Писмената
защита замества устните състезания с писмени доводи след заседанието в
определен от съда срок, но писмената защита не може да се квалифицира като
продължение на устните състезания, тъй като тя само обективира това, което
страната е изложила устно пред съда. В случая пълномощникът на ответника
е пледирал устно в проведеното съдебно заседание. Писменото изложение
трябва да съвпада с устните доводи, тъй като в противен случай делото би се
решило въз основа на писмена защита от едната страна останала неизвестна
за другата страна. Дори да се приеме, че съдът е извършил нарушение на чл.
149, ал. 3 ГПК, като е постановил решението си преди представяне на
писмената защита, страната не е била лишена от участие в устните
състезания, каквито са проведени от съда. В случая, дадената от съда
възможност за представяне на писмена защита, както се посочи нито
представлява част от съдебните прения, нито ги замества. Освен това, дори и
да се приеме, че неспазването на правилото на чл. 149, ал. 3 от ГПК е
5
съществено процесуално нарушение, то това не е основание за отмяна или
обезсилване на постановеното от първоинстанционния съд решение и
връщане на делото за ново разглеждане, по причина, че непосредствена цел
на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния
спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с
установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез
събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените
факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен
да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище
относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на
първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на
първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор,
при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е
само косвен резултат от тази дейност /т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от
09.12.2013 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2013 г., ОСГТК/. По тези
съображения дори и да се приеме, че са допуснати процесуални нарушения
относно участието на страните в етапа на устните състезания в
първоинстанционното производство, те могат да бъдат отстранени вследствие
дейността на самата въззивна инстанция, чрез осигуряване на страните на
равна възможност за разгръщане на състезателното начало.
В настоящата хипотеза на жалбоподателя е била предоставена
възможност да участва активно във въззивното производство, в което е могъл
да извърши всички действия по защита на правата и интересите си, които не е
могъл да реализира при първоинстанционното разглеждане на делото поради
обстоятелството, че решението е било постановено преди постъпване на
писмена защита по делото.
По същество на правния спор:
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна
отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази
отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. Според чл. 49 ЗЗД
този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите,
причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за
уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди,
причинени виновно от другиго, за разлика от деликтната отговорност за
6
лични виновни действия по чл. 45 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е
обективна в смисъл, че тя не произтича от вината на възложителя на работата,
а от тази на изпълнителя на същата.
За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е
необходимо наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по
възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от
физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи
/деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между
деянието и вредата, противоправност и вина/, 3) вредите да са причинени от
изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез
действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез
бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия,
които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с
него (така – ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено
увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2
ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията,
доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител.
Противоправността не подлежи на доказване, доколкото изводът за
наличието й не е фактически, а представлява правна преценка на деянието,
вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите
разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат
от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест.
Когато се твърди, че вредите са причинени от бездействие, за да е
противоправно бездействието, то на деликвента трябва да е предписано
нормативно задължение за действие. Следователно, за да е противоправно
бездействието на служители на Столична община, то трябва да има правна
норма, която да го задължава да извършва дейности по поддържане на
пътното платно в гр. София.
В случая се претендира обезщетение за вреди от бездействие на
служители, на които Столична община е възложила дейности по поддържане
на улиците и тротоарната настилка на града. Безспорно такова произтичащо
от закона задължение в тежест на ответника е налице – доколкото
7
общинската улична и тротоарна мрежа е със статут на публична общинска
собственост, като изграждането, ремонта и поддържането им се осъществяват
от общините, а самото поддържане е дейност по осигуряване на необходимите
условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година,
включително предпазването им от преждевременно износване, охрана и
защита. Организирането на дейността по поддържане на тротоарите в
границите на урбанизираните територии е задължение на съответната община
– чл. 30, ал. 4 от Закона за пътищата, те са предназначени за трайно
задоволяване на обществени потребности от местно значение, определени от
общинския съвет, а разпоредбата на чл. 11 ЗОС вменява в тежест на
собственика /ответник по иска/ задължението да управлява общинските
имоти в интерес на населението съобразно разпоредбите на закона и с
грижата на добър стопанин. Общините са длъжни да изпълняват възложените
им правомощия, защото така те постигат целта на закона - добро управление
на съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме
предписано от закона действие, или го предприеме, без да положи дължимата
грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение.
По делото е установено, че през деня на 12.05.2019г., вървейки по
десния тротоар на ул. “Софийски герой” в гр. София с посока на движение от
жк “Хиподрума” към жк “Лагера”, на пресечката с бул. “Цар Борис III”,
непосредствено до спирката на травмая и до светофара, ищецът Ц.Ц.
попаднал в дупка на тротоара, образувана от липсващи тротоарни плочки.
Дупката не били сигнализирана или обезопасена. В резултат от попадането в
дупката, ищецът паднал, като при падането е получил закрито счупване на
долния край на лъчевата кост на лявата ръка. Пострадалият посетил незабавно
УМБАЛСМ “Н.Й. Пирогов”, където бил приет за лечение във Втора клиника
по ортопедия и травматология във връзка с констатираното счупване на
долния край на лъчевата кост, закрито в ляво. От приетата в
първоинстанционното производство съдебно-медицинска експертиза, чието
заключение не е оспорено от страните и следва да се кредитира като пълно и
обективно, се установява, че ищецът, в резултат на падането и подпирането
на лявата ръка, е получил счупване на шиловидния израстък на лявата лъчева
кост, което счупване е такова на типично място. Било проведено ортопедо-
травматологично лечение с наместванe и поставяне на гипсова имобилизация
за 42 дни. В УМБАЛСМ “Н.И.Пирогов” ЕАД била извършена операция –
8
безкръвна репозиция и пациентът бил изписан на 16.05.2019г. Вещото лице е
посочило, че при всяко счупване се изпитват силни болки, интензивни,
понякога непоносимо силни. Тези болки продължавали и известно време след
свалянето на гипсовата имобилизация. В конкретния случай болките били
налице и при проведеното лечение с рехабилитационни процедури, който
извод е направен въз основа на описаното в приетата по делото епикриза,
издадена от „Национална специализирана болница за физикална терапия и
рехабилитация” ЕАД и удостоверяваща болничен престой в периода от 09.07.
до 16.07.2019г., включително, за извършване на физикална терапия и
рехабилитация при болести на опорно-двигателния апарат. От същата
епикриза е видно, че пациентът е изписан с редуциран болков синдром и с
оточен синдром. Вещото лице е посочило, че е възможно да се изпитват
болки в мястото на претърпяното счупване в продължение на месеци и
години, особено при смяна на метеорологичните условия. В експертизата е
уточнено, че възможността за физическо натоварване на лявата ръка се е
възстановила в срок от 2-3 месеца, а отокът и болките са наложили
рехабилитационните процедури в специализирано болнично заведение. Няма
данни за остатъчни увреди.
Обстоятелствата във връзка с механизма на увреждане и инцидента се
установяват от показанията на свидетеля С.П. – приятел на ищеца и очевидец
на произшествието. Неговите показания следва да се кредитират като
логични, вътрешно непротиворечиви, кореспондиращи с останалите
доказателства по делото и отразяващи непосредствени възприятия относно
релевантите за спора обстояттелства. От същите се установява конкретното
място на инцидента – на тротоара на ъгъла на ул. “Софийски герой” към бул.
“Цар Борис III”, в района на трамвайна спирка Лагера, в непосредствена
близост до светофара. Свидетелят излага подробни сведения относно начина
на настъпване на инцидента – попадане в необезопасена и несигнализирана
дупка на тротоара, образувана от липсата на тротоарни плочки, в резултат на
което ищецът политнал, паднал и се подпрял на лявата си ръка. След
инцидента свидетелят и ищецът отишли заедно до Пирогов за извършване на
преглед на пострадалия, където установили счупването на лъчевата кост на
лявата ръка. От показанията на свид. Петров се установяват и факти относно
възстановителния период на пострадалия и конкретно, че след сваляне на
гипса ръката на ищеца била подута и се наложило да провежда
9
рехабилитация и физиотерапия за раздвижване на ръката. Ц.Ц. работел като
таксиметров шофьор, но заради травмата на ръката не могъл да работи 3-4
месеца. Този механизъм на увреждане се потвърждава и от заключението на
вещото лице по назначената съдебно-медицинска експертиза.
Противно на оплакванията на въззивника, настоящият съдебен състав
счита, че обстоятелствата при които е настъпил инцидента, състоянието на
тротоарното платно и механизма на произшествието могат да се установяват
и с гласни доказателства. Не съществува забрана да бъдат разпитани
заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да бъдат приети
за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява
заинтересован. Не могат да се игнорират свидетелски показания само защото
изхождат от близък приятел или роднина, но съдът е свободен и следва при
преценката им да се ръководи от вътрешното си убеждение, като ги
анализира наред с останалите доказателства самостоятелно и в съвкупност и
по правилата на логиката. Когато се ценят показанията на свидетел, възможно
заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със
завишена критичност; да съобрази доколко те са повлияни от тази
заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и
уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите
доказателства по делото. В аспекта на изложеното, дори и да се приеме, че
свидетелят Петров е заинтересован от изхода на спора поради близките
приятелски отношения с ищеца, то при преценка на неговите показания по
реда на чл. 172 от ГПК, се налага извод, че същите следва да бъдат
кредитирани. Те не са опровергани от други доказателства по делото,
напротив – кореспондират с приетите медицински документи и заключението
на съдебно-медицинската експертиза, като същевременно следва да се
съобрази, че в тях липсват вътрешни противоречия и неясноти относно
спорните факти. Друг извод не следва от представения от ответника
констативен протокол № 1 от 20.01.2020г., удостоверяващ резултати от
извършена проверка на десния тротоар на ул. “Софийски герой”, с посока на
движение от жк “Хиподрума” към жк “Лагера” на пресечката с бул. “Цар
Борис III“, тъй като този документ установява състоянието на тротоара към
м.01.2020г., а процесният инцидент е настъпил през м.05.2019г. Поради
неотносимост на представения констативен протокол към предмета на спора,
удостоверените в него обстоятелства не следва да се обсъждат.
10
Изложеното дава основание настоящата инстанция да приеме, че са
налице всички елементи от фактическият състав на деликтната отговорност-
противоправно деяние на ответната община - бездействие при изпълнение на
вменените със закон задължения, настъпило увреждане, претърпени
неимуществени вреди - болки и страдания и причинна връзка между същите.
Неоснователни са оплакванията на въззивника, че по делото не е
установена причинна връзка между претърпените увреждания и
противоправното бездействие на общината. От показанията на разпитания по
делото свидетел и от заключението на съдебно-медицинската експертиза се
установи, че бездействието на общината да изпълни задължението си по чл.
30, ал. 4 от ЗП и да ремонтира десния тротоар на ул. “Софийски герой” в
района на спира жк “Лагера” е в пряка причинна връзка със съществуващата
неизправност на тротоарната площ – образуваната дупка на мястото на
липсващите тротоарни плочки. Тази неизправност е предизвикала спъването
на ищеца, в резултат на което той е паднал, а от падането е получил
установените от съдебно-медицинската експертиза травматични увреждания.
В случая правнорелевантните факти са установени със свидетелски показания
на свидетел-очевидец, присъствал на осъществяването им, който
непосредствено ги е възприел и добросъвестно ги е изложил пред съда, а
неговите показания не са опровергани от други доказателства по делото.
По изложените съображения се налага извод, че предявеният иск е
доказан по основание. Ответникът и лицата, на които той е възложил да
поддържат уличната инфраструктура, не са положили дължимата грижа,
присъща на добрия стопанин, т. е. поведението на последните осъществява
деликтния състав на чл. 45 ЗЗД противоправно бездействие, вреда и причинна
връзка между поведението и вредата.
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД. В ППВС № 4/68 г. е
разяснено, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е
абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от
съда при определяне на размера на обезщетението. Принципът на
справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на
увреденото лице от увреждащото действие. Такива обективни обстоятелства
11
при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането,
начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено,
допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални
страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са и редица други
обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им
да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за
неимуществени вреди. Такива факти, наред с изброените в Постановлението,
са и продължителността на лечението и извършените медицински
манипулации, перспективата и трайните последици, възрастта на увреденото
лице и възможността да продължи трудовата си кариера и да се социализира,
общественото и социално положение, икономическата конюнктура и др.
Икономическото положение съставлява необходим ориентир за определяне на
обезщетение, което да има на практика реална стойност. Изброяването не е
изчерпателно и не може да бъде, доколкото във всеки случай се касае за
различни относими обстоятелства и различни проявления на съответното
увреждане и вредите от него.
В резултат на увреждането ищецът е търпял физически болки и
страдания, свързани с претърпяната фрактура – счупване на шиловидния
израстък на лъчевата кост на лявата ръка – закрито, като медикобиологичният
характер на увреждането е трайно затруднение на движенията за срок повече
от 30 дни. В конкретния случай възстановителният период от травмата е
продължил около 2 - 3 месеца. Следва да бъдат съобразени вида и тежестта
на телесното увреждане довело до значителни по сила и интензитет болки и
страдания и невъзможност за обслужване с увредената ръка за
продължителен период от време, начин и обстоятелства, при което е
получено увреждането - пропадане в необезопасена дупка на тротоара;
интензитета на понесените болки и страдания /физически и психически/, вкл.
от проведената оперативна интервенция и съпътстващия я болничен престой,
поставената гипсова имобилизация за 42 дни, болките и трудностите при
самообслужване с увредената ръка, последвалата рехабилитация и
физиотерапия за раздвижването й; проведения лечебен процес, неговата
продължителност около 3 месеца, включваща болнично лечение с проведена
операция, гипсова имобилизация и последвалата я физиотерапия;
преживените неудобства в битов и психоемоционален аспект от
наложителната чужда помощ при самообслужването през част от лечебния
12
процес, преживените негативни емоции, стрес и уплаха, които са обичайни за
този вид инциденти, както и възрастта на пострадалия към датата на
инцидента – 61 години, което сочи, че същият е в трудоспособна възраст.
Липсват данни за остатъчни увреди, както и такива за понесени болки и
страдания над обичайните за периода на възстановяване и за раздвижване.
При съобразяване на изложеното относно характера и тежестта на
увреждането на здравето на ищеца, претърпените от него болки от физическо
естество след увреждането, периода и естеството на лечението,
продължителността на търпените болки, причинените неудобства в битов и
личен план, негативните емоционални изживявания като обичайни
неимуществени вреди от такъв вид увреждане, както и съществуващите в
страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на
вредите, настоящият съдебен състав намира, че с определянето на
обезщетение в размер на 10 000 лева ще бъде постигнат справедлив баланс
между претърпените вреди и паричното измерение на нуждата от обезвреда
съобразно принципа, въведен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Следва изрично
да бъде посочено, че получаваните от ищеца доходи за периода на
възстановяване са ирелевантни при определяне размера на обезщетението за
претърпените неимуществени вреди, поради което са неоснователни доводите
на жалбоподателя за допуснати от първоинстанционния съд процесуални
нарушения във връзка с отказа да допусне събиране на доказателства за това
обстоятелство.
По отношение на релевираното възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат:
Неоснователно е възражението на въззивника за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на пострадалия – сочи се възможност
инцидентът да е настъпил единствено поради невниманието и разсеяността на
ищеца и липсата на нормална житейска предпазливост при движение по
улиците. Обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако
и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване – чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се
изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е
противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го
обуславя в някаква степен. Не може да се приеме, че излизането на улицата и
13
придвижването по тротоар, чието поддържане по закон е вменено в
задължение на ответника, отрича проявена нормална дължима грижа за
здравето и телесната цялост на пострадалия.
Изцяло хипотетични са разсъжденията на жалбоподателя, че
оформената дупка на тротоара може да е резултат от аварийна дейност на
доставчици на услуги /телекомуникационни, електроснабдителни,
водоснабдителни и други/. По делото не са ангажирани доказателства в този
смисъл, поради което правоизключващото възражение е недоказано.
Съпричиняването има обективен характер, като от значение е
единствено наличието на такава обективна причинно-следствена връзка, а е
ирелевантно субективното отношение /вината/ на пострадалия – в този
смисъл т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963г. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от
ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за възникване на вредите или е улеснил механизма на
увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди – така решение №
165/26.10.2010г. по гр.д. № 93/2010г. на ВКС, II ТО. Съпричиняване, по
смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е налице когато с действието или бездействието
си пострадалият обективно е способствал за настъпване на вредоносния
резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици
Съпричиняването е обективно участие в процеса на настъпване на вредата и
не зависи от субективния елемент „вина”. В този смисъл следва да се има
предвид т. 7 от Постановление № 17/1963г. на Пленума на ВС, според която
обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият
пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. В случая е от значение
наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и
настъпилия вредоносен резултат, а не на вина.
За да е налице съпричиняване на вредоносния резултат, поведението на
пострадалия по необходимост трябва да е противоправно - този въпрос е
изяснен със задължителните за правосъдните органи тълкувателни
разяснения, дадени в т. 7 от ТР № 1 от 23.12.2015г. на ВКС по т. д. № 1/2014
г., ОСГТК, в които е прието, че съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за
вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако и самият пострадал е
допринесъл за тяхното настъпване. Съпричиняването на вредата изисква
наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и
14
настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения -
обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или
бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да
води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква
степен.
Настоящият съдебен състав счита, че в конкретния случай липсват
както нормативни, така и общоприети правила, според които пешеходец
трябва да избира своя маршрут, съобразявайки се с потенциалния риск в
определен участък от него да е налице необезопасена и несигнализирана
дупка, или да знае на кое конкретно място може да има препятствие по
пътя/тротоара, което да е длъжен да избегне. Такова задължение би било
налице само в случай, че ответникът е предприел действия по сигнализиране
и обезопасяване на процесната дупка, доказателства за което не са събрани.
При установения механизъм на инцидента се налага извод, че по делото не се
установи поведение на ищеца, което обективно да е създало възможност за
настъпване на инцидента, да е улеснило механизма му или че пострадалият
сам се е поставил в ситуация на повишен риск от увреждане. Не е установено,
че пострадалият е предприел действия или бездействия, които са инициирали,
допринесли или улеснили механизма на настъпване на инцидента. Неговото
поведение не се изразява в поемане на предвидим и реално очакван риск, или
в неговото неоправдано игнориране. По правилата за разпределение на
доказателствената тежест неустановените по несъмнен начин от ответника
фактически твърдения се считат за неосъществени в обективната
действителност, поради което и поради своята недоказаност възражението за
съпричиняване на вредоносния резултат се явява неоснователно.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на адвокат
М.Д. - процесуален представител на въззиваемата страна, следва да се
присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от
ЗА във връзка с осъщественото процесуално представителство и защита във
въззивното производство. Размерът на адвокатското възнаграждение,
15
определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на сумата от
830 лева.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20102589 от 22.04.2021г., постановено
по гр.дело № 52038/2019г. по описа на СРС, ГО, 128 състав, в обжалваната му
част.
ОСЪЖДА Столична община, гр. София, ул. “**** да заплати на
адвокат М.Д. Д., ЕГН **********, с адрес на упражняване на дейността – гр.
София, ул. „****“ № ****, на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗА, сумата от 830 /осемстотин и тридесет/ лева – адвокатско възнаграждение
за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие за осъщественото
процесуално представителство на Ц. М. Ц. по в.гр.д. № 8283/2021г. по описа
на СГС, ГО, II А въззивен състав.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16