Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 04.09.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното
заседание на дванадесети юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. № 16506 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ответника „Б.Р.С.“ АД срещу
решение от 09.08.2019 г. по гр.д. №40485/2017 г. на Софийския районен съд, 167
състав, в частта, в която са прогласени за нищожни клаузите на чл.3 ал.5, чл.6
ал.3 и чл.12 от договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL926/06.11.2007 г. и жалбоподателят е осъден да заплати на П.С.Г.
на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от 5 666,80 евро., представляваща
недължимо платена сума по договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL926/06.11.2007 г. в периода 15.06.2012 г. – 15.10.2016 г.,
ведно със законната лихва от 15.06.2017 г. до окончателното изплащане, както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и е необосновано. Счита,
че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
ищецът има качеството на потребител по смисъла на пар.13
т.1 ДРЗЗП, тъй като кредитополучателят е сключил процесния
договор за кредит в рамките на извършваната от него търговска дейност и е
закупувал множество недвижими имоти, които впоследствие е продавал или отдавал
под наем. Поддържа, че процесните клаузи от договора за кредит са индивидуално уговорени. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния
съд да отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна П.С.Г. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли решението на първоинстанционния съд да
бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ищеца в
частта, в която искът с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД е отхвърлен за
разликата над посочения по-горе размер, поради което решението в тази част е
влязло в законна сила.
С
определение, постановено в о.с.з., проведено на 12.06.2020 г., на основание
чл.227 ГПК като въззивник е конституиран „Ю.Б.“ АД.
Във въззивното производство на основание чл.266 ал.3 ГПК са приети справки от Агенция по вписванията по персоналната партида на ищеца.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада
в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, поради което на основание чл.272 ГПК
настоящият въззивен състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд и в допълнение излага следното:
Основният спор в настоящото въззивно
производство е съсредоточен върху материалноправния
въпрос в какво качество е сключил процесния договор
за жилищен кредит въззиваемия, респ. дали е
потребител по смисъла на пар.13 т.1 ДРЗЗП, или
договорът е сключен във връзка с търговската му дейност.
Съгласно разпоредбата на пар.13
т.1 ДРЗЗП, потребител е
всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност.
Между страните по делото не е спорно и е видно от
представения договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL926/06.11.2007 г., че „Ю.Б.“ АД е предоставила на ищеца кредит
в размер на сумата от 144 000,00 евро, както следва: 16 900,00 евро
за покупка на недвижим имот в гр. София и 127 100,00 евро за други
разплащания. В договора за кредит е посочено
още, че се прилагат правилата на банката относно жилищното кредитиране –
формиране размера и структурата на възнаградителната
лихва /чл.3 ал.1 и 5, чл.5 ал.3 и др./, като в договора не е посочено, че
целевото отпускане на суми е обвързано с търговската дейност на ищеца. Видно от текста
и характеристиките на процесния договор за кредит, „Ю.Б.“
АД е отпуснала кредит за покупка на недвижим имот и е третирала
кредитополучателите като потребители с позитивите на неограничената отговорност
и личното им задължаване.
За да бъде опровергано
потребителското качество на кредитополучателя, следва да бъде доказано, че към
момента на сключване на договора последният е действал в рамките на своята
търговска, стопанска или професионална дейност, като без значение са последващите му действия по разпореждане с отпуснатите
средства. В
случая кредитът, който представлява финансова услуга, е предоставен на ищеца
като кредитополучател, който е физическо лице, като липсва информация,
съдържаща се в договора или извън него, от която да може да се приеме, че той е
във връзка с осъществяване на търговска или професионална дейност. Приетите
от настоящата съдебна инстанция справки от Агенция по вписванията за сключвани
от кредитополучателя договори за отдаване под наем и покупко-продажби на
недвижими имоти са ирелевантни към очертания в
настоящото производство предмет на доказване, тъй като не се установява
непосредствена връзка между отпуснатите по договора парични средства и
сключените от кредитополучателя сделки. В случая от решаващо значение за
определяне качеството на въззиваемия при подписването
на договора за кредит е, че в разпоредбите на последния не е определено сумите
да са предназначени за търговска, стопанска или професионална дейност. В тази
насока е и практика на СЕС по аналогични казуси – напр. решение от 03.09.2015 г.
по дело С – 110/14 на СЕС, съгласно което при договор за кредит, сключен от
адвокат, обезпечен с ипотека от адвокатското му дружество, в който договор не
се уточнява предназначението на кредита, може да се счита за „потребител” по
смисъла на Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25
октомври 2011 г., ако договорът не е свързан с професионалната му дейност и др.
Предвид изложеното, въззивният съд
намира, че в
настоящия случай е налице договор за банков кредит на физическо лице, който не
е предназначен за търговска и професионална дейност, поради което кредитополучателят
има качеството на потребител по смисъла на пар.13 т.1 ЗЗП и като такъв се ползва от защитата на
потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща
регламентацията на неравноправните клаузи, въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
Неоснователни са твърденията на въззивника,
че прогласените за нищожни разпоредби на договора за кредит са индивидуално
уговорени. Настоящият
състав приема, че чл.3 ал.5, чл.6 ал.3, и чл.12 от процесния
договор са неравноправни клаузи по смисъла на чл.143
ЗЗП, респ. нищожни по смисъла на чл. 146
ЗЗП. Съгласно действащата към момента на сключване на договора за банков
кредит нормативна уредба - чл.143
ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Съгласно чл.146
ал.1 ЗЗП, неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Съгласно чл.146
ал.4 ЗЗП в тежест на банката е да установи, че процесните договорни клаузи,
които я ползват, са индивидуално уговорени с ответниците.
Не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при
общи условия - чл.143
ал.2 ЗЗП. Законодателят е предоставил неизчерпателен списък с видове
неравноправни клаузи в чл.143
ЗЗП, като изброяването е примерно.
Следва да се
посочи още, че в постоянната съдебна практика по Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5 април 1993 г., се приема, че въведената с директивата система за
защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата
страна в отношенията с продавача или доставчика от гледна точка на
информираност - положение, което го принуждава да се съгласява с установените
предварително от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на
съдържанието им /така решения по делата С-240/98,
С-168/05, С-484/08 и др./.
В случаите, в които търговецът използва това и се стига до приемането от
потребителя на предварително установени условия, които в негова вреда създават
неравновесие между правата и задълженията на страните, безспорно се нарушават
изискванията за добросъвестност при сключване на договорите. Спазване на
принципа на добросъвестност изисква в облигационните отношения да бъде
осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на
индивидуалния такъв на някоя от договарящите страни. Тези изисквания са
нарушени с включване на процесните три клаузи в договора, доколкото в тях се
предвижда ограничаване възможностите на потребителя, с което се стига не просто
до липса на защита, но и до незачитане на неговите интереси. От събраните по
делото доказателства, вкл. и от показанията на свид. Кощудова, не се установява горецитираните
договорни клаузи да са индивидуално договорени.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния
съд с тези на първоинстанционния съд въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да
се присъдят разноски във въззивното производство в
размер на сумата от 2400,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№188380 от 09.08.2019 г., постановено по гр.д. №40485/2017 г. по описа на СРС,
167 състав, в обжалваната му част
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК **********, седалище и адрес на управление:***, да
заплати на П.С.Г., ЕГН **********, адрес: ***,
на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата
от 2400,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.