МОТИВИ ПО НЧХД № 1442/2018 г. по
описа на Пловдивски районен съд, Х наказателен състав
Срещу подсъдимия Г.П.Т. с
внесена в съда тъжба от А.В.А. от 06.03.2018 г., както и уточнение на тъжба от
19.03.2018 г. са повдигнати обвинения за
престъпление по чл.130, ал.1 от НК, за това, че на 01.03.2018 г. в гр. Пловдив
е причинил на тъжителя А. лека телесна повреда, изразяваща се в разстройство на
здравето, извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК, както и за престъпление по чл.148,
ал.1, т.1, вр. с чл.146, ал.1 от НК, за това, че на 01.03.2018 г. в гр.Пловдив,
е казал нещо унизително за честта и достойнството на А. в негово присъствие,
като е употребил думите „***“, „***“ и израза „***“ и обидата е била нанесена
публично.
За съвместно разглеждане
в наказателния процес е бил приет предявеният от тъжителя А. граждански иск
срещу подсъдимия Т. за неимуществени
щети, причинени от деянието по чл.130, ал.1 от НК в размер на 15 000 лева,
както и такъв за причинени неимуществени щети в размер на 5000 лева с деянието
по чл.148, ал.1, т.1, вр. с чл.146, ал.1 от НК. Тъжителят А. е конституиран по
делото и като граждански ищец.
С тъжбата са изложени
твърдения за причинена лека телесна повреда, изразила се в претърпени болки и
страдания от страна на тъжителя от причинените му охлузване, отоци, главоболие
и световъртеж в следствие нанесени няколко удара с юмруци в областта на главата
и шията отляво, както и за съдържанието на употребени по адрес на тъжителя от
страна на подсъдимия думи и реплики „***“, „***“, „***“, „****“, „****“,
отразени в описателната й част и искане за осъждане на подсъдимия само по
отношение на посочените в диспозитивната част на тъжбата думи и реплика – „***“,
„****“, „***“. Последната е изрично уточнена с уточнение на тъжба от 19.03.2018
г., в което е посочено, че репликата „***“ тъжителят възприема като обидна,
предвид липсата на реална възможност за пребиване. В съдебно заседание от
13.05.2019 г. тъжителят е уточнил и че е налице неточност в диспозитивната част
на тъжбата му, като всъщност инкриминираната дума е „***“, така, както е
посочена в описателната част на тъжбата, а не, както е записано в диспозитива,
думата „****“.
Повереникът на гражданския ищец и тъжител А.
адв.К. моли подсъдимият Т. да бъде признат за виновен по повдигнатите му
обвинения, прави искане за постановяване на осъдителна присъда по отношение на
подсъдимия и за двете обвинения, като моли да му се определи съответстващо на
обществената опасност на всяко от деянията наказание и след това да се определи
едно общо и най-тежко такова. Заявява, че поддържа гражданските искове и
претендира разноски.
Повереникът на частния
тъжител и граждански ищец адв.Б. излага
подробно становище по същество, като твърди доказаност на всяко от двете
престъпления, за които се води делото. Моли за определяне на наказание за всяко
от престъпленията над предвидения среден размер, както и уважаване изцяло на
гражданските искове и присъждане на направени разноски по делото.
Тъжителят и граждански
ищец А. сочи, че поддържа становището на поверениците си.
Защитникът на подсъдимия Т. адв.Т. излага
подробни доводи по съществото на делото, като моли за постановяване на
оправдателна присъда по отношение на всяко от двете обвинения. Досежно
обвинението за причинена лека телесна повреда защитникът обосновава теза
относно това, че действията на подсъдимия не са били умишлени, като настъпилите
увреждания по тъжителя са били причинени по непредпазливост, поради което и
подсъдимият няма как да отговаря за нанесена лека телесна повреда, доколкото
непредпазливите случаи на лека телесна повреда не съставляват престъпление.
Досежно обвинението в обида се излагат твърдения за недоказаност на същото.
Подсъдимият Г.Т. е заявил, че не се признава
за виновен по нито едно от обвиненията, не е дал обяснения по делото и не е
взел становище по същество.
Съдът, като прецени
поотделно и в съвкупността им събраните по делото доказателства, намира за
установено следното:
Подсъдимият
Г.П.Т. е роден на *** ***. Той е б., б. г., женен, неосъждан, със
средно-специално образование, работещ, с ЕГН – **********.
Подсъдимият Г.Т. и
съпругата му Н. Т. са съпрузи и родители на свидетелката И.Т.. През 2017 г.
свидетелката И.Т., която била разведена със свидетеля М. К. и имала един син от
брака си малолетният Г. К. , заедно с когото живеела при родителите си,
поддържала интимна връзка с тъжителя А.А., като за известно време пребивавала
заедно със сина си и в ползвано от тъжителя жилище. Детето обаче предпочитало
да живее в дома на дядо си и баба си, където било свикнало, не харесвало тъжителя
и не желаело да пребивава в дома му. Връзката между И.Т. и тъжителят А.
първоначално била приета от страна на родителите й, но постепенно те започнали
да изразяват силно неодобрение към отношенията на И.Т. и тъжителя А., за когото
били разбрали, че е бил женен и имал проблемни отношения със съпругата си и за
когото смятали, че упражнява непрекъснат контрол и изразява патологична ревност
спрямо дъщеря им. В тази връзка и за да
е до детето си Г.Т. и Н. Т. желаели И.Т. да преустанови отношенията си с
тъжителя, като по този повод между него и родителите на И.Т. възниквали
конфликтни отношения. В края на 2017 г. И.Т., която по това време живеела при
тъжителя А. и била взела и сина си нея, потърсила помощ от родителите си, на
които заявила, че А. не й е позволил синът й да се срещне с баща си свидетелят
М.К. , който по това време бил в страната, а иначе работел в чужбина. Когато се
прибрали в дома на родителите й свидетелката И.Т. споделила, че се е задължила
финансово към тъжителя А., като станало ясно, че във връзка със закупуване на
скъп автомобил е подписала договор за заем с тъжителя като заемополучател за
значителна сума, както и запис на заповед в полза на тъжителя. За да не е
финансово зависима от страна на тъжителя, родителите на свидетелката И.Т. поели
задълженията й, като ги изплатили на тъжителя, съответно придобили автомобил, за
който тя била се била задължила да плаща лизингови вноски, а тъжителят бил
поръчител по договора за лизинг. Свидетелката И.Т. твърдяла пред майка си, че
желае да преустанови връзката си с тъжителя А., но след Коледа на 2017 г. без
предупреждение тя оставила сина си при нейна близка с поръка да го заведе при
родителите й, а самата тя отново отишла да живее заедно с тъжителя А.. Детето Г.
преживявало раздялата с майка си тежко,
не се виждало с нея и отказвало да контактува с нея по телефона. Последната
оставила грижите за детето й да бъдат изцяло поети от свидетелите Н. Т. и Г.Т.,
като при завръщанията си в България свидетелят М. К. също отсядал в дома им, за
да се вижда с детето.
На 01.03.2018 г. около обяд, свидетелката И.Т. пожелала да види
сина си и да му занесе мартеница и подаръци в училището, в което учел в Пловдив
„***** ***** “. До там свидетелката била придружена от тъжителя А., който
управлявал автомобил „Ифинити“. Понеже знаела, че детето не желае да я вижда,
нито да вижда тъжителя, както и че до училището го води и взима от занятия
свидетелят Г.Т., с когото тъжителят и И.Т. са във влошени отношения,
свидетелката И.Т. предала носените от нея подаръци на съученичка на сина й, за
да му ги предаде. Детето Г. обаче разпознало автомобила на тъжителя А. и видяло
в него тъжителя и майка си и притеснено да не би да го вземе майка му,
уведомило за това дядо си подсъдимият Т. и баща си К. , които били там също с
автомобил, за да го вземат от училище. В този момент тъжителят А., който
управлявал автомобила, потеглил заедно със свидетелката И.Т., а подсъдимият Т.,
силно подразнен от присъствието на дъщеря си и най-вече на тъжителя, когото не
харесвал и не одобрявал, потеглил с управлявания от него автомобил, в който се
намирали свидетелят К. и детето Г., след автомобила на тъжителя, с цел да го
спре и да му потърси сметка, защото с поведението си тъжителят притеснявал
внучето му. След като известно време се движел след автомобила, управляван от
тъжителя, като му правел знаци да спре, при Автогара „Юг“ в гр. Пловдив, където
на булеварда се било образувало задръстване, подсъдимият успял да премине пред
автомобила на тъжителя и спрял с управлявания от него автомобил пред автомобила
на тъжителя почти косо, така че последният да не може да продължи. След това
тъжителят, все още ядосан и решен да търси обяснение и да се саморазправя с
тъжителя относно присъствието му пред училището на внука му, слязъл от
автомобила и се насочил към автомобила на тъжителя, като застанал до
шофьорската врата. Тъжителят А. отворил прозореца на шофьорската врата, при
което подсъдимият Т. му поискал сметка какво тъжителят прави в училището на
внучето му, хванал грубо с дясната си ръка слънчевите очила, които се намирали
на лицето на тъжителя и му ги свалил, при което го одрал с очилата по лицето,
след което все още с очилата в дясната ръка започнал да посяга към лявата част
на главата на тъжителя и успял да го удари леко няколко пъти, както държал
очилата, докато междувременно с лявата си ръка, го хванал отпред за блузата и
тя се скъсала в предната си част на деколтето от дърпането. В един момент
тъжителят, притеснен от поведението на подсъдимия, започнал да се опитва да
вдигне стъклото на автомобила, за да преустанови действията на подсъдимия, при
което последният хвърлил слънчевите очила
на тъжителя и те паднали вътре в автомобила му, а междувременно излезлият от
другия автомобил свидетел К. издърпал назад подсъдимия, виждайки, че ръцете му
ще бъдат затиснати от стъклото на автомобила на тъжителя. С това кратко, но
интензивно протеклият инцидент приключил, като подсъдимият се върнал в
автомобила и потеглил с него от мястото на инцидента. Във връзка с причинените
му увреждания по лицето и по главата от ляво в резултат от случилото се на
булеварда, тъжителят посетил лекар, който го прегледал и му издал амбулаторен
лист, установил охлузване и оток по лицето и главата в ляво. Била му
препоръчана криотерапия. На 02.03.2018 г. тъжителят бил прегледан и освидетелстван и от доктор - съдебен медик,
който му издал СМУ, като при прегледа и от представения амбулаторен лист
установил и записал в СМУ, че му е причинена контузия на главата отляво с
травматичен оток и палпаторна болка в лява слепоочна област, а също и към лява
долночелюстна става, ивичесто охлузване в лява носно-устна гънка,
кръвонасядания по шията отляво над ключицата, които водят до причиняване на
болка и страдание. Непосредствено след инцидента и през нощта след случая
тъжителят се оплаквал от безсъние, както и болка в челюстта при отваряне и
затваряне на устата, като заявил на свидетелката И.Т., че го боли глава и има световъртеж.
По случая, освен тъжба до съда, тъжителят подал жалба до Районна прокуратура
Пловдив, както и до Началник Второ РУ Полиция, като било възложено извършването
на проверка, осъществена по преписка №2205/2018 г. на РП Пловдив.
Така описаната фактическа
обстановка съдът намира за безспорно и категорично установена от събраните по
делото в хода на съдебното следствие доказателства.
Съдът кредитира преди всичко свидетелските
показания на свидетелите Н. Т., както и М.К. , които намира за дадени
добросъвестно и в по-голямата им част достоверни, доколкото не се опровергават
от останалите кредитирани от съда доказателства по делото. По отношение на
показанията на разпитаната непълнолетна свидетелка В.А. съдът ги възприема
отчасти и доколкото не са в противоречие с останалите кредитирани
доказателства, но като цяло взема предвид факта, че показанията й имат само
косвено значение, предвид това, че същата на практика не свидетелства за факти,
свързани конкретно с повдигнатите обвинения, а разпитът й има значение
единствено с оглед преценка достоверността на твърдения на други свидетели. Що
се касае до показанията на свидетелката И.Т., съдът също ги възприема, но
отчасти и то доколкото не са в противоречие и доколкото се потвърждават от
останалите доказателства и преди всичко тези, от които би могло да се направи
обективна преценка на случилото се. Съдът обаче, при разглеждане на гласните
доказателства, взема предвид факта, че на практика всеки от разпитаните
свидетели е заинтересован пряко или косвено от изхода на делото, по причина на
това, че всеки свидетел е свързан в близки отношения било с тъжителя, било с
подсъдимия, или и с двамата. Така свидетелката Н. Т. е съпруга на подсъдимия и
съответно майка на свидетелката И.Т., което я поставя в позиция да е
практически силно заинтересована от изхода на производството, което се
отразява, както върху положението на съпруга й, така и върху отношенията й с
дъщеря й. Свидетелят К. пък като бивш съпруг на свидетелката И.Т. и баща на
детето, по повод отношението към което е настъпил инцидентът, както и като
лице, което поддържа близки отношения с подсъдимия и съпругата му, които на
практика полагат грижи за сина му, също се намира в деликатната позиция на
лице, което, макар и косвено, е заинтересовано от изхода на производството, още
повече, предвид наличните данни от свидетелските показания, както неговите,
така и на свидетелките Н.Т. и И.Т. за подавани и впоследствие оттегляни от
бившата му съпруга тъжби против него, за които се твърди от свидетелката Н.Т.
пък да са били депозирани от свидетелката И.Т. под влияние на тъжителя А..
Свидетелката В. А. от своя страна, като дъщеря на тъжителя от вече прекратен
негов брак, която поддържа връзки с баща си и зависи финансово от издръжката,
която той й осигурява, също се явява в положение да е заинтересована, не
толкова от изхода на делото, колкото от бъдещи добри взаимоотношения с
тъжителя, в каквато връзка и следва да се преценят показанията й. Ето защо, при
преценка на всички свидетелски показания съдът ги разглежда критично, като се
стреми да отчете посоченото ниво на заинтересованост на всеки от свидетелите в
конкретна насока, като ги съпостави и с останалите доказателства, които са със
значително по-обективен характер от гласните такива.
При постановяване на
присъдата си съдът взе предвид, освен посочените гласни доказателства, така
също и приетите писмени доказателства – амбулаторен лист, съдебно – медицинско
удостоверение, справка за съдимост на подсъдимия, писмо и справка от РП Пловдив,
писмо от „Хеброс бус“ АД, Автогара „Родопи“, медицинска документация относно
подсъдимия Т., включваща епикризи, рецептурна книжка, амбулаторни листове, ЕР
на ТЕЛК, изследвания и консултации, ГДД по ЗКПО, справки за лице от служба по
вписвания, копие от съдебно решение по гр.дело на ПРС, копие от социален доклад
за оценка на постъпил сигнал и заключителен доклад, както и доклад от
психологическа оценка за работа с детето В. А. , както и писмени доказателства
от приобщената прокурорска преписка с № 2205/2018 г., включващи жалба до РП
Пловдив и до Втор РУП, справка за лице от АИС БДС, справки за лице, установен
извършител на престъпление и за регистрация в ЦПР, както и писмо от РП Пловдив
до ОЗД и социален доклад за детето Г. К. , протокол за полицейско
предупреждение, както и приобщеното веществено доказателство – 1 бр. блуза.
От приетата по делото комплексна съдебно -
медицинска експертиза за подсъдимия Т., назначена в хода на производството с
оглед преценка възможността на подсъдимия да участва в същото е установено, че подсъдимият
страда от ***. *** ** болест. Има понесен преден миокарден инфаркт,
хипертонично сърце и захарен диабет II
тип на инсулиново лечение, като е отчетено, че не е налице тежко заболяване,
което пречи на провеждането на производството, в която връзка и същото е било
продължено.
От приетата изготвена от
експерт съдебен медик СМЕ по отношение на тъжителя, се установява, че при А. са
констатирани следните травматични увреждания – общо три кръвонасядания в
основата на шията отляво над ключицата, охлузване в лявата носно –устна гънка,
травматичен оток в лявата слепоочна област. Отчетено е, че всички установени
увреждания поотделно и в съвкупност са причинили болка и страдание без
разстройство на здравето, както и че са повърхностни и са причинени от действието
на твърд тъп предмет с малка до незначителна сила и интензитет, от удар с или
върху твърд тъп предмет или неговото тангенциално действие, или от
тангенциалното действие на твърд тъпоръбест предмет. Заключено е, че по своята
морфологична характеристика травматичните увреждания отговарят да са причинени
между 12 и 24 часа преди извършване на прегледа от съдебен лекар, а именно отговарят
да са получени на 01.03.2018 г. във времето между 9,40 часа и 21,40 часа. Съдът
кредитира посочената експертиза, като обективно и професионално изготвена с
необходимите знания и опит.
При посочената по-горе
критична преценка на свидетелските показания и тяхното съпоставяне с останалите
доказателства по делото относно обвинението за телесната повреда, съдът
кредитира отчасти показанията на свидетелката И.Т. и по-специално в частта им
относно описанието на фактическите физически действия, осъществени от
подсъдимия при инцидента и насочени към тъжителя, доколкото същите на практика
не противоречат на обективните находки, описани от съдебно-медицинската
експертиза, за които са налице и медицински документи, издадени на самата дата
на инцидента и на следващата я дата и се подкрепят отчасти и от други
свидетелски показания. В тази насока съдът взема предвид и допълнителните разяснения на вещото лице,
изготвило СМЕ, дадени в съдебно заседание, което е пояснило, че напълно
възможен механизъм на причиняване на травматичните увреждания, констатирани при
тъжителя, е описаното именно от страна на свидетелката И.Т. сваляне на
слънчевите очила на тъжителя и посягане към главата му и лицето му с тях, в резултат на което е установена от СМЕ
възможността от получаване, както на установеното охлузване, така и трите
кръвонасядания на шията отляво над
ключицата, а също и травматичния оток в лява слепоочна област. Предвид
отразеното в експертизата обстоятелство, че уврежданията са причинени от
действието на твърд тъп, или твърд тъпоръбест предмет, каквито са човешката
ръка, съответно рамките на очилата, съдът намира за съответно на установеното
от експертизата описание на действията на подсъдимия, дадено от страна на
свидетелката И.Т., която е заявила, че подсъдимият е сграбчил очилата на
тъжителя и го удрял с тях отляво. В тази насока и като съобразява и
разясненията на експерта - съдебен медик, съдът приема, че е установено, както
грубото сваляне на очилата на тъжителя от подсъдимия с ръка, в резултат на
което е възникнало установеното охлузване на лява носно-устна гънка, така и в
резултат от движението на ръката надолу – трите кръвонасядания в основата на
шията на тъжителя отново отляво, които с оглед на размерите им отговарят да са
от притискане на пръстите на подсъдимия в тази част на тялото на тъжителя при
извършване на това действие по грубо и внезапно смъкване на очилата от лицето
на пострадалия. Отделно от това, предвид разположението на третото установено
увреждане – травматичен оток в слепоочната област, съдът намира, че описаното
от страна на свидетелката И.Т. обстоятелство, че с ръката на подсъдимия, държаща
очилата, са били нанасяни удари по тъжителя, след като очилата са били вече
свалени от лицето му, също е установено, доколкото е налице констатирано
травматично увреждане, което е по-високо като разположение по тялото в
сравнение с останалите две такива. Поради това и отразеното от страна на вещото
лице принципно положение, че всички увреждания биха могли да се причинят с едно
действие, в конкретния случай, предвид примера, който е дал експерта за начина
на това причиняване – шамар в слепоочна област, при който се захващат очилата с
ръката и движението й продължава надолу към шията, не е съотносимо към
доказателствата, като се има предвид, че никой от свидетелите не е посочил да е
бил ударен шамар на тъжителя, нито има такова твърдение в тъжбата му, а
напротив, както свидетелката И.Т., така и свидетелят К. , са посочили
подсъдимият да е имал за цел и реално да е свалил очилата на тъжителя. В тази
насока и това е било сред първите му действия, което впрочем, макар и косвено,
се установява и от показанията на свидетелката Н. Т., заявила, че й станало
известно, че мъжът й бил искал да махне очилата на тъжителя, за да го гледа в
очите. Ето защо и съдът приема за установено, че в случая, освен дърпането и
свалянето на слънчевите очила на тъжителя от подсъдимия, е последвал минимум
един удар с ръката с очилата в тях от страна на подсъдимия към тъжителя,
попаднал в слепоочната му област отляво, в резултат на който е настъпило
увреждането травматичен оток, като в тази връзка и при разпита й свидетелката И.Т.,
макар да не е могла да уточни брой на ударите, е посочила много точно мястото,
а именно слепоочната област на главата в ляво. Поради това и съдът кредитира
показанията й в тази им част и приема, че тъжителят е бил ударен няколко пъти
леко с ръка, държаща очилата в слепоочната област.
В тази насока и съдът намира, че е установено
от фактическа страна извършването на действия от страна на подсъдимия Т., с
които същият да е осъществил състав на
престъпление по чл.130 от НК, като освен показанията на свидетелката И.Т., се
взема предвид и заявеното от другия свидетел - очевидец свидетелят К. относно
това, че действително подсъдимият е посегнал и бутнал очилата на тъжителя от
лицето му. По отношение на свидетеля К. , съдът отчита, както посочената
по-горе деликатна негова позиция в случая с оглед на отношенията му към всяка
от страните в производството и свързани с тях лица, така и установеното, че
същият е слязъл от автомобила, управляван от подсъдимия след него и на практика
го е последвал, като се е движил след него, поради което и е възможно да не е
възприел в пълнота и изцяло иначе бързо и интензивно развилите се събития по
инцидента. В насока изводите относно насочени физически действия от страна на
подсъдимия Т. към пострадалия тъжител А. е и приетото веществено доказателство
1 бр. блуза, което се установява, че е скъсано в предната част, така, както
впрочем е обяснила и свидетелката И.Т. да се е случило при хващането от страна
на баща й на дрехата на тъжителя и последвалото дърпане.
От обективна
страна следователно, е доказано по необходимия безспорен и категоричен
начин действително осъществяване от страна на подсъдимия Т. на престъпление
против личността на пострадалия А., което според изводите на СМЕ се е изразило
конкретно в причиняването на болка и страдание, без разстройство на здравето, а
именно причиняване на три кръвонасядания в основата на шията отляво над
ключицата, охлузване в лявата носно-устна гънка, както и травматичен оток в
лява слепоочнна област, сиреч лека телесна повреда и то по смисъла на чл.130,
ал.2 от НК. За да стигне до този извод, съдът взе предвид и отразеното в СМЕ
обстоятелство, че се касае до травматични увреждания с еднаква давност, както и
преценката на експерта, че същите са получени между 09,40 и 21,40 часа именно
на инкриминираната с тъжбата дата 01.03.2018 г., а и И.Т. и свидетелят К. са
посочили, че инцидентът е възникнал около обяд на посочената дата. При това,
при извършената внимателна съпоставка на изводите на СМЕ, които стъпват върху
обективните находки по тялото на пострадалия тъжител и останалите събрани по
делото и обсъдени по-горе доказателства, като взе предвид и подробните
разяснения на вещото лице-съдебен медик, дадени в съдебното заседание, се
установи и какъв е именно механизмът на причиняване на установените телесни
увреждания, който, както се посочи, най-общо съответства на изложеното от
свидетелката И.Т.. В тази насока и недоказано е твърдението по тъжбата, че по
тъжителя били нанасяни удари с юмруци в областта на главата и шията, като
изводите на експерта са ясни и категорични досежно факта, че липсват данни за
подобен механизъм, доколкото биха били причинени много по-различни по характер
и тежест травматични увреждания, ако удари са нанасяни с юмрук.
При така установеното и
съдът прие, че е установено извършването на лека телесна повреда, изразила с в
причиняване на болка и страдание, без разстройство на здравето по смисъла на
чл.130, ал.2 от НК. За да е налице квалификация на престъплението по чл.130,
ал.1 от НК, а именно, за да се приеме, че е налице разстройство на здравето,
каквото се твърди в тъжбата и се поддържа от повереника адв.К. и повереника адв.Б. и то според съда напълно необосновано, е
необходимо да се установи конкретно накърняване на телесната цялост, изразено
обикновено с разкъсване на кожата, което да налага и медицинска намеса и да
може да се определи като болестно състояние. Необходимо е, за да се приеме
телесна повреда по смисъла на чл.130, ал.1 от НК да е налице, макар и леко,
увреждане на анатомичната цялост на организма или тъканите, или леки изменения
във физиологичните функции, извън болката и страданието /в този смисъл са
Постановление № 3/79 г. на ПВС, реш.№ 207/69 г. на ВС, реш.№ 362/73 г. на ВС и
др./, каквото обаче, както става ясно, не е налице в конкретния случай,
доколкото, както е видно и от приложения амбулаторен лист от преглед на
тъжителя и се установи и от показанията на свидетелката И.Т., нито едно от
травматичните увреждания и най-вече установеното ивичесто охлузване, не може да
се определи като такова, което да е наложило специална медицинска намеса, изразила
се например в хирургическа обработка като зашиване или залепяне на рана,
доколкото е било само повърхностно и не би могло да се определи като болестно
състояние.
Предвид факта, че всяко от уврежданията, които
са установени от СМЕ, са получени при едни и същи обстоятелства и в изпълнение
на едно и също намерение на извършителя, съдът отчита, че следва да признае за
виновен извършителя в осъществяване на общия престъпен резултат, като се
отчете, че и поотделно, и в своята съвкупност всички травматични увреждания са
довели до причиняване на болка и страдание. В насока на този извод са и
показанията на свидетелката И.Т., съпоставени и с отразеното в представения
амбулаторен лист от преглед относно действително преживените от тъжителя общо и
едновременно болки и страдания в резултат от нападението от подсъдимия, каквито
и обективно възникват при причиняването на подобни по вид телесни увреждания.
От
субективна страна подсъдимият Т. е извършил деянието умишлено, с целени и
настъпили общественоопасни последици, като е разбирал свойството и значението
на извършеното от него и е съзнавал общественоопасния му характер. За формата
на вината говори самият характер на причинените на пострадалия тъжител
травматични увреждания, както и преди всичко начина на причиняването им, които
очевидно и предвид приетата по делото медицинска експертиза, сочат на целенасочени
действия от страна на подсъдимия към тъжителя именно с оглед причиняване на
болка и страдание. Твърденията на защитата, че подсъдимият е опитал единствено
да свали леко очилата на тъжителя, за да гледа последния в очите, при което,
без да цели това, е увредил лицето на тъжителя и правените от това изводи за
непредпазливост в действията му, на фона на цялостното му предходно и
последващо поведение, не се възприемат като основателни в търсената насока за
оправдаване на подсъдимия. Както се установява, подсъдимият е спрял пред
автомобила на тъжителя така, че последният да не може да продължи
безпрепятствено движението си, слязъл е и се е отправил именно към шофьорската
врата на тъжителя, за да му търси сметка и се саморазправя за поведението му по
присъствие в училището на внука му, грубо е свалил очилата от лицето му, за
което говори резултатът от тези действия - тъжителят е бил одран по лицето и
наранен в областта на шията, а след това е последвало ударяне от подсъдимия с
ръката, държаща все още очилата, в слепоочната област на тъжителя. Описаното
поведение сочи именно на осъществено нападение срещу личността на тъжителя, а
не за случайни или нецеленасочени действия с непредвидени или непредвидими
последици. Очевидно е, че целта на подсъдимия не е била просто да свали очилата
на тъжителя, доколкото и свидетелят К. сочи, че очилата били бутнати, а не
просто свалени от лицето на тъжителя. Напротив, цялостното поведение на
подсъдимия идва да покаже, че същият е целял именно саморазправа и то физическа
такава с тъжителя, в резултат на което е и осъществил описаните действия,
съзнавайки, че от същите за последния ще настъпят болка и страдание и целейки
именно това. В тази насока и желанието му да гледа тъжителя в очите не изключва
умисъла на подсъдимия да го увреди, докато се разправя с него. В крайна сметка,
ако подсъдимият е желаел просто да разговаря с тъжителя и да го гледа в очите,
би могъл да помоли, или поиска от последния да свали сам очилата си, но не се
установява Т. да е отправял подобно
искане към А., а вместо това е установено, че е грабнал и дръпнал грубо от
лицето му слънчевите му очила, при което е несъмнено, че е съзнавал, че с това
му рязко и грубо движение ще нарани тъжителя, което е и целял, а последващите
му действия и по нанасяне на удари с очилата в ръка го потвърждават. Деянието
на подсъдимия действително е било предизвикано от недостатъчно обмислено и съобразено
поведение на тъжителя по делото, предвид установените силно обострени семейни и
свързани със семейството взаимоотношения, включително и най-вече по отношение
на внука на подсъдимия, неговото отношение към тъжителя и неговото отглеждане,
в която връзка е и представеното решение на ПРС по гражданско дело с предмет по
Закона за закрила на детето. Поради това и подсъдимият е имал конкретен мотив в
поведението си. Не се установява от данните по делото обаче, деянието да е било
осъществено внезапно в резултат на силно раздразнение, като доказателства в
тази насока не се събраха, а следва да се има предвид и факта, че преди
случването на инцидента е имало сравнително продължителен период, в който
подсъдимият е се е движел с автомобила си след този на тъжителя.
Предвид всичко гореизложено съдът счете, че
следва да признае подсъдимия Т. за виновен в извършване на деяние по чл.130,
ал.2 от НК с посоченото съдържание досежно причинените в съвкупност три еднакви
по вид и тежест телесни повреди, довели до болка и страдание, като го оправдае
по повдигнатото му по-тежко обвинение за престъпление по чл.130, ал.1 от НК.
Що се касае до другото
обвинение, а именно нанасяне публично на обиди на инкриминираната дата, то
съдът на базата на събраните по делото гласни доказателства счете, че не се
доказва по необходимия категоричен и безспорен начин осъществяването на
твърдяното престъпление, като за разлика от престъплението по чл.130, ал.2 от НК, в случая не са налице и обективни по своя характер доказателства и факти,
каквито за другото престъпление са находките по тялото на пострадалия и
оценката им, дадена от СМЕ. На практика единственият свидетел, който е посочил
подсъдимият да е нанесъл на тъжителя обиди с употребата на конкретни думи и
реплики се явява свидетелката И.Т.. По отношение на същата, както вече се
посочи, е установено, че е във влошени отношения със своите родители, а
донякъде и в спорни и недостатъчно топли отношения и с бившия си съпруг
свидетелят К. . Същевременно, установено е по делото, че свидетелката И.Т. на
практика живее съпружески с тъжителя, включително и към момента на провеждане
на производството пред съда, а с оглед изявлението й при повторния й разпит,
както и установеното от разпита на свидетелката А. , същата е и трудово заета
във фирма, свързана с тъжителя. Всичко посочено определя свидетелката И.Т.,
както се посочи и по-горе, като заинтересована от изхода на производството на
страната на тъжителя по делото. Според съда, освен това, от доказателствата по
делото се установяват и факти, свързани с твърденията на свидетелката Н. Т.
относно действително наличната зависимост на свидетелката И.Т. в описаната от
свидетелката Н. Т. насока, а именно оказвано въздействие от страна на тъжителя
върху И.Т. посредством различни методи – поставянето й във финансова зависимост,
оказване на психологически натиск с описано от свидетелката Н. Т. поведение,
свързано с контролиране и ревност. В тази насока съдът счита, че
доказателствата по делото не изключват, а напротив, потвърждават твърденията на
свидетелката Н. Т. относно особеното поведение на тъжителя към нейната дъщеря,
отчасти свидетелствано и от свидетеля К. , доколкото подобно контролиращо
поведение е залегнало като констатация и в приетите писмени доказателства,
съставляващи социален, заключителен доклад и доклад от психологическа оценка,
свързани с разглеждан случай в семейството на тъжителя и бившата му съпруга. В
тази връзка и съдът намира, че показанията на свидетелката А. не водят до
различен извод, доколкото същата на практика не е отрекла констатациите по
представените доклади, които освен това са направени и на база лични контакти и
съответно лични впечатления на съставителите им, а е заявила, че при ползването
на социалните услуги, в рамките на които са изготвени тези доклади, е
хиперболизирала положението на възникнали конфликтни отношения в семейството й.
Следва да се има предвид и обстоятелството, че макар свидетелката А. да твърди
да не е била свидетел на някакъв вид насилие в семейството й, това не означава
задължително, че същата има правилна или пък съвпадаща с оценката на работещите
в сферата на социалните услуги оценка относно това кое е насилие и от какъв тип
е същото, за да се изключи от доказателствения материал съдържанието на
цитираните доклади. Отделно от това, както се посочи, непълнолетната свидетелка
е дъщеря на тъжителя, поради което и заинтересоваността й конкретно по
отношение на факти, свързани с личността на баща й, е нормално обусловена от
този факт.
С оглед на така
предварително изложените съждения, свързани с оценка достоверността на
показанията, съдът намира, че при липса на други доказателства, които да
подкрепят, макар и само косвено, показанията на явно заинтересованата
свидетелка И.Т. касателно обвинението за нанесени обиди, същото остава
недоказано по необходимия категоричен и безспорен начин. Прави впечатление, че
свидетелката И.Т. е изброила в разпита си пред съда думите и репликата „*****,
*****, *****“, които са били описани в обстоятелствената част на тъжбата, както
и че свидетелката очевидно е запозната със съдържанието на последната, което е
и нормално, предвид установените й близки отношения с тъжителя и предвид
участието й и при проведената прокурорска проверка по случая, в рамките на
която на практика е проверяван същият инцидент. Свидетелката обаче не е
конкретизирала пред съда в какъв конкретен контекст и/или в каква
последователност са били изречени посочените от нея думи и реплика, като освен
това е заявила категорично, че при инцидента не е чувала репликите „****“, „****“.
Последните обаче, макар и неинкриминирани, съставляват част от същото това
съдържание на тъжбата, в което е дадено описание на случая, включващо и всичко
твърдяно за изречено от страна на подсъдимия.
В показанията си свидетелят К. , който е
единственият друг разпитан очевидец, е
заявил, че не е чул, която и да било от инкриминираните реплики, нито някоя от
другите, описани в тъжбата и вменени на подсъдимия, като същевременно е
посочил, че е чул подсъдимият Т. да пита тъжителя „какво правиш ти там“, както
и свидетелката И.Т. да се опитва да успокоява баща си, като му казвала
„спокойно“. Предвид обстоятелството, което е посочено и по-горе, относно това,
че свидетелят К. се е придвижил след подсъдимия, като на практика е извършил
действия по издърпването на последния от прозореца на автомобила, който
тъжителят се е опитвал да затвори, за да преустанови конфликта, съдът допуска,
че макар и една малка част от инцидента не е била възприета от него напълно и
изцяло. /Относно въпроса с т.нар. затискане на ръцете на подсъдимия,
показанията на свидетеля К. се възприемат като достоверни, макар свидетелката И.Т.,
в качеството й на другия разпитан очевидец, да не е заявила такива факти, доколкото
се явяват логични и съответни с оглед и нормалната житейска реакция на лице,
което е нападнато в автомобила му, за да се предпази от нападателя, а също са
подкрепени и от показанията на свидетелката Н.Т., на която подсъдимият е
разказал за инцидента./ Все пак обаче,
свидетелката И.Т. твърди, а именно така е посочено и в тъжбата, че подсъдимият
е крещял при инцидента. Следователно и за свидетеля К. не е съществувала
обективна пречка същият да възприеме твърдените обидни реплики, ако такива
наистина са били изречени толкова силно, още повече, че е чул дори и гласа на
свидетелката И.Т., находяща се вътре в автомобила на тъжителя, за което е
свидетелствал. Вярно е, както се отбеляза и по-горе, че и този свидетел е заинтересован,
макар и косвено, от изхода на делото. Същевременно обаче, е установена и
заинтересоваността и посочената зависимост на свидетелката И.Т. от тъжителя, поради
което и не следва, без подкрепата на други доказателствени източници, нейните
показания в насока на употребени от подсъдимия обидни реплики да се приемат за
изцяло достоверни, още повече че, както се каза вече, липсва конкретизация на
последователността на твърдяната употреба на думите /репликата/, както и в какъв точно контекст същите са
употребени или дори колко пъти. Прави впечатление в тази насока, че думите и
репликата са просто изброени в
показанията на свидетелката И.Т., точно така, както е сторено в тъжбата, без
допълнителна конкретизация, което поставя под съмнение факта дали и кои от тях
действително са били употребени от подсъдимия и води на съмнение за само
формалното им изброяване от свидетелката с оглед обслужване на обвинението.
Отделно от това, инкриминираната реплика „***“
по никакъв начин не може да обуслови извод за осъществен състав на
престъплението обида, предвид съдържанието й, доколкото обидата чрез думи се
осъществява чрез използване на унизителни от гледна точка на господстващия
морал епитети, които отразяват отрицателни качества, ругателни думи или изрази,
съответно унизителни съждения за пострадалия и в този смисъл не зависят от
личните възгледи на лицето, към което се отправя обидата, които са без значение
за наказателноправната оценка относно характера на казаното. Ето защо и
посоченото от страна на тъжителя, че възприемал казаното „***“ като обидна за
себе си реплика, не променя характера на израза като такъв, съдържащ закана и
не го прави обиден от гледна точка на морала. Поради това и дори и да бе
установена по изискуемия безспорен и категоричен начин употребата на посочения
израз, то същото не би обусловило извод за извършено престъпление по чл.146,
ал.1 от НК.
При това положение и съдът счете, че следва да
признае подсъдимия Т. за невиновен в извършване на второто от престъпления, за
които са повдигнатите му обвинения, а
именно това с правна квалификация по чл.148, ал.1, т.1, вр. с чл.146, ал.1 от НК, доколкото същото остава недоказано.
Относно определяне на
наказанието за подсъдимия Т., касателно обвинението по чл.130, ал.2 от НК, като
взе предвид факта, че последният е неосъждан, не е освобождаван от наказателна
отговорност по реда на чл.78а от НК, от престъплението не са настъпили
имуществени вреди и за него се предвиждат наказания лишаване от свобода до шест
месеца или пробация, или глоба, съдът бе задължен да приложи императивната
разпоредба на чл.78а, ал.1 от НК и да освободи подсъдимия от наказателна
отговорност. При определяне на предвиденото административно наказание глоба,
съдът взе предвид характера, броя и тежестта на телесните увреждания, причинили
по съвкупност лека телесна повреда по смисъла на чл.130, ал.2 от НК, мястото и
начина на извършване на престъплението, а именно на улицата, в непосредствена
близост до местонахождението на малолетния внук на подсъдимия и без оглед на
това обстоятелство. Изложеното от страна на повереника на тъжителя в тази
насока при искането за наказанието относно завишена степен на обществена
опасност на конкретното престъпление поради разпространеността на подобни
инциденти на пътя, свързани с физическа саморазправа, не може да бъде отчетено
и съотнесено към конкретния случай, доколкото очевидно се отнася до друг тип
престъпления, а именно причиняване на телесни повреди по хулигански подбуди по
смисъла на чл.131, т.12 от НК. Конкретният случай не се отнася до конфликт
между водачи на пътя, разрешаван с непозволени средства, а се касае до
инцидент, чиито причини и подбуди са изцяло и дълбоко лични. При това положение
и като съобрази посочените по-горе обстоятелства относно тежестта на престъплението,
както и данните относно усложненото здравословно състояние на подсъдимия и тези
относно доходите на подсъдимия, а също и факта, че подсъдимият Т. фактически и
в изпълнение на съдебно решение се грижи за малолетния си внук, а така също и че
е с чисто съдебно минало, съдът счете, че следва да определи размер на глобата
близък, но все пак под предвидения среден размер. Затова и като най-справедлив
съдът отсъди размер на административната глоба от 2500 лева.
По повод на предявения и
приет за съвместно разглеждане граждански иск против подсъдимия за
неимуществени щети от престъплението по чл.130 от НК, то същият е такъв с
правно основание по чл.45 от ЗЗД. Предвид признаването на подсъдимия Т. за
виновен в извършване на такова престъпление спрямо тъжителя А., гражданският
иск, предявен от последния, се явява доказан по основание. Установява се от
доказателствата по делото и по – специално от заключението на СМЕ по отношение
на пострадалия тъжител, че вследствие на извършеното спрямо него престъпно
посегателство, той е претърпял болки и страдания, като травматичните му
увреждания са повърхностни по своя характер и са били причинени с малка до
незначителна стила и интензитет. Установява се от отговорите на вещото лице в
съдебно заседание, че такъв тип увреждания отшумяват за 10 до 15 дни, като
болките са налице в първите няколко часа след увреждането, след което е налице
дискомфорт. В тази насока и от показанията на свидетелката И.Т. се установява,
че тъжителят се е оплакал от болки и от безсъние в резултат на изпитван
дискомфорт именно през нощта, следваща деня на инцидента. В представения по
делото с тъжбата амбулаторен лист е отразено, че тъжителят се е оплакал от
главоболие и световъртеж, като според експерта - съдебен медик за тези
оплаквания не са налице извършени обективни изследвания, които да ги потвърдят
или отхвърлят, поради което и същите се определят като субективни усещания на
пострадалия и затова не могат да се вземат предвид при оценка на настъпилите
неимуществени вреди. Не се установи от доказателствата по делото в резултат от
настъпилите увреждания тъжителят да е преживял по-сериозни или по-продължителни
от обикновените за установените увреждания болки и страдания. Затова и що се
касае до размера на иска, с оглед установения брой, вид, разположение на
уврежданията – неголям брой, леки по своя характер увреждания, разположени само
по лявата половина на главата и шията,
както и кратката продължителност във времето на проявите на вредните
последици от деянието, съдебният състав намира, че искът следва да бъде уважен
до размер на 1500 лева, който се явява справедлив и съответен на изискванията
за определянето му по чл.52 от ЗЗД. За разликата до пълния предявен размер на
иска от 15 000 лева същият следва да бъде отхвърлен като недоказан. Нито с
тъжбата, нито в съдебно заседание е претендирано заплащане на законна лихва,
поради което и съдът не присъжда такава върху уважената сума на гражданския
иск.
Предвид признаването на
подсъдимия за невиновен в извършването на другото престъпление по чл.148,
ал.1,т.1, вр. с чл.146, ал.1 от НК, съдът с присъдата си отхвърли изцяло
предявения от тъжителя против подсъдимия граждански иск за неимуществени вреди,
твърдени като причинени от това престъпление, в размер на 5000 лева, като
неоснователен и недоказан.
По отношение на
приобщеното веществено доказателство – 1 бр. блуза син основен цвят, скъсана,
то същата, доколкото е вещ без установена стойност, съдът постанови да се
унищожи след влизане на присъдата в сила.
На основание чл.189 от НПК съдът осъди
подсъдимия Т. да заплати на тъжителя и граждански ищец А. направените от
последния разноски по делото, които възлизат общо на 2132 лева и включват
внесените държавна такса, депозит за вещо лице по СМЕ и адвокатско
възнаграждение, а по сметката на съда - направените от бюджета на съда разноски
от 589,58 лева, относими общо към разследването, предвид заплащането им като
възнаграждение на вещите лица, преценили годността на подсъдимия за участие в
производството.
Като причини за извършване на деянието съдът
откроява незачитането на личността, както и на нормалния общочовешки и
установения правов ред за разрешаване на възникнали конфликти.
По изложените мотиви
съдът постанови своята присъда.
Районен съдия: /п/
Вярно с оригинсала.
А. Д.