Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 23.04.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IIІ-„В” състав, в публично съдебно заседание на
дванадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при участието на секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 2773 по
описа за 2019 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл.
273 от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на ищеца„Т. С.”- ЕАД, гр.София,
подадена чрез юрк.К.Иванова, срещу решение от 23.11.2018
г., постановено по гр.дело № 27973/2017 г. на Софийски районен съд, ІІ Г.О., 156
състав, с което са отхвърлени предявените искове от „Т. С.” ЕАд, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
срещу В.М.П., ЕГН:**********, с адрес: ***, за признаване за установено, че В.М.П.,
ЕГН:********** дължи на „Т. С.” ЕАд, ЕИК ******,
на основание чл.422, ал.1 от ГПК,
във вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК, във вр. чл.318, ал.2 ТЗ, във вр.
чл.200 ЗЗД, във вр.
чл.110, ал.2 ЗС и чл.86, ал.1 от ЗЗД, сумата от 3242,83 лева,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия по договор за
покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за недвижим имот, находящ се в гр.София, ж.к.“ ******, аб.№
103998 за периода от м.05.2013 г. до м.04.2015 г., както и сумата от 32,13 лв.,
представляваща припадаща се част от цената на услугата дялово разпределение за
периода м.05.2013 г. до м.04.2015 г., както и сумата от 858,97 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за доставена
топлинна енергия за периода от 15.09.2014 г. до 11.09.2017 г., както и сумата
от 8,36 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата за припадаща се част от цената на услугата дялово
разпределение за периода от 15.09.2014 г. до 11.09.2017 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 09.10.2017 г. по
ч.гр.дело № 64828/2017 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 156 състав.
В жалбата са изложени оплаквания
за неправилност на първоинстанционното решение,
поради нарушение на материалния закон. В тази връзка се поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът не
е потребител на топлинна енергия. С оглед на което се моли съда да постанови
решение, с което да отмени обжалваното
решение, като неправилно и незаконосъобразно, и уважи предявените искове.
Претендира присъждане на направените разноски по делото.
Въззиваемата страна - ответник В.М.П., чрез пълномощника си
адв.И.Р., оспорва въззивната
жалба по съображения подробно изложени в представения по делото отговор в срока
по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли въззивната жалба, като
неоснователна да се остави без уважение, като се потвърди първоинстанционното
решение, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Третото лице – помагач на ищеца по делото- „Х.И Р.“- ЕООД,
гр.София не взема становище по подадената въззивна
жалба.
Софийски градски съд, като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата е подадена в
срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като настоящата въззивна инстанция напълно споделя
изложените в обжалвания съдебен акт мотиви, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените от „Т.С.” ЕАД, *** срещу ответника В.М.П., установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД и на основание чл.272 ГПК препраща към
тях. Независимо от това, във връзка с доводите във въззивната
жалба следва да се добави и следното:
Спорният по делото въпрос се свежда до
съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните по договор
за доставка на топлинна енергия. Настоящият въззивен
състав намира, че в тази насока от страна на ищеца по делото не е било
проведено успешно доказване, поради следните съображения:
Съгласно
действалата през процесния период нормативна уредба –
чл.153, ал.1 от ЗЕ /в ред. преди изм. с ДВ бр. бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Разпоредбата императивно установява кой е
страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието
на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В
този смисъл е и действалата през процесния период
разпоредба на &1,т.42 от ДР на ЗЕ, съобразно която потребител на топлинна
енергия за битови нужди, респективно задължено лице за заплащане цената на
доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик
или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване.
Горната законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставената
топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения
имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно право
на ползване. Следователно
ищецът е следвало на първо място да установи договор със съдържание, като твърдяното
в исковата молба, в това число, че ответникът е лице - собственик или ползвател
на имот, чийто обект е присъединен към топлопреносната
мрежа и който ползва топлинна енергия за домакинството си или за стопански
нужди - § 1, т.42 от ДР на ЗЕ, респ. §1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ /отм./.
В настоящия случай по делото липсват каквито и
да е доказателства, че ответникът В.М.П. е титуляр на вещни права по отношение
на процесния апартамент № 23, находящ
се в гр.София, ж.к.“********, вх.А, т.е., че е негов собственик или ползвател,
като за това обстоятелство няма и
признание от негова страна. В този смисъл неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи, че качеството му на потребител на
топлинна енергия е безспорно по делото. Напротив, ответникът изрично е оспорил
в отговора на исковата молба по чл.131 от ГПК качеството си на потребител по смисъла
на &1, т.42 от ДР на ЗЕ. При това положение, след като
ответникът оспорва съществуването на процесното
облигационно /договорно/ правоотношение между страните, оспорвайки изрично
качеството си на собственик или ползвател на процесния
имот, то съгласно разпоредбите на чл.153 и чл.154, ал. 1 от ГПК изцяло в тежест
на ищеца по делото е да проведе, с ангажиране на съответните доказателствени
средства, главно и пълно доказване на правопораждащия
факт - ответникът да е бил собственик или титуляр на вещното право на ползване
върху процесния имот в течение на процесния
период от време. Въпреки предоставената му възможност от първоинстанционният
съд, ищецът не е ангажирал такива
доказателства, поради което това обстоятелство се явява недоказано, а
следователно – недоказано е и наличието на договорно отношение между страните
по доставка на топлинна енергия. Изложените в противния смисъл доводи в жалбата
са изцяло неоснователни.
Въпреки
правилно разпределената доказателствена тежест в
процеса с изготвения по делото доклад, по който страните не са имали възражение
/виж протокол от проведено публично съдебно заседание от 25.10.2018 г./, по
делото липсват безспорни доказателства, че ответникът В.М.П. е титуляр на вещни
права по отношение на процесния топлоснабдяван
имот, т.е, че е негов собственик или ползвател, а оттук и за наличие на
възникнало между страните валидно облигационно правоотношение с параметри посочени
в исковата молба. За това обстоятелство няма и признание от страна на ответника,
който е оспорил исковата молба изцяло. Посоченото обстоятелство не се установява и от
останалите представени по делото доказателства. От друга страна спорното обстоятелство – наличие на договорно правоотношение между страните
за процесния период, респективно качеството на
ответника на потребител по см. § 1, т.42 от ДР на ЗЕ, респ. §1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ /отм./, е правопораждащо,
тъй като обуславя спорните по делото права и доказването му е следвало да бъде
пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността на твърденията в
исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за които ищецът носи доказателствена тежест/. От изложеното и в приложение на правните
последици от тежестта на доказване, съгласно които недоказаният факт се приема
за неосъществил се, което съдът отнася във вреда на този, върху когото тежи
тежестта на доказване на съществуването на договорно отношение – на ищеца, искът
за установяване на вземането за главницата е неоснователен и недоказан, а
поради акцесорността на вземането за обезщетение за
забава, неоснователен и недоказан се явява и искът за установяване на вземане
за обезщетение за забава в размер на законната лихва, и като такива предявените
искове правилно са били отхвърлени от първоинстанционния
съд.
С оглед на изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с
нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските:
При този изход на спора на въззивника-ищец не се следват разноски за въззивното производство. От друга страна, с оглед изрично
направеното искане, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата/ ЗА/
ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат И.Р., пълномощник на въззиваемата страна- ответник В.М.П., адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 520 лв., предвид обстоятелството, че същия
е оказал безплатна адвокатска помощ по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА на въззиваемата страна- ответник В.М.П., видно от приложен по
делото договор за правна защита и съдействие
от 18.02.2019 год. за въззивната инстанция.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 23.11.2018
г., постановено по гр.дело № 27973/2017 г. на Софийски районен съд, ІІ Г.О.,
156 състав.
ОСЪЖДА
„Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление:***, да заплати на
адв.И.В.Р.-САК, с личен номер от единния адвокатски
регистър при Висшия адвокатски съвет № ********, с адрес: гр.********* на основание
чл.38, ал.2 от ЗА вр. чл.38, ал.1, т.2 от ЗА,
адвокатско възнаграждение в размер на сумата
от 520 лв. / петстотин и двадесет лева/.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО
е постановено при участието в процеса на „Х.И Р.“- ЕООД, гр.София, като
трето лице - помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.