№ 3002
гр. Варна, 10.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Татяна Лефтерова
при участието на секретаря Теодора Хр. Костадинова
като разгледа докладваното от Татяна Лефтерова Гражданско дело №
20223110103779 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано въз основа искова молба В. И.
П., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „С.“ №29, ет.10, ап.137, с която
против „Ч.м.е“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Варна, бул. „Вл. В.“ №256, са предявени обективно кумулативно съединени
осъдителни искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца, следните
суми:
-17291,17 лева – сбор от дължими трудови възнаграждения, начислени
за периода от м.03.2019 г. до м.07.2021 г., както следва: за м. март за 2019 г. –
306,21 лв.; за м. април 2019 г. – 576,43 лв.; за м. май 2019 г. – 573,98 лв.; за м.
юни 2019 г. – 595,83 лв.; за м. юли 2019 г. – 450,35 лв.; за м. август 2019 г. –
579,74 лв.; за м. септември 2019 г. – 587,15 лв.; за м. октомври 2019 г. – 575,65
лв.; за м. ноември 2019 г. – 579,74 лв.; за м. декември 2019 г. – 578,38 лв.; за
м. януари 2020 г. - 632,87 лв.; за м. февруари 2020 г. – 631,18 лв.; за м. март
2020 г. – 634,88 лв.; за м. април 2020 г. – 637,10 лв.; за м. май 2020 г. – 636,86
лв.; за м. юни 2020 г. – 633,28 лв.; за м. юли 2020 г. – 631,02 лв.; за м. август
2020 г. – 629,23 лв.; за м. септември 2020 г. – 637,10 лв.; за м. октомври 2020
г. – 632,87 лв.; за м. ноември 2020 г. – 612,32 лв.; за м. декември 2020 г. –
637,13 лв.; за м. януари 2021 г. – 681,72 лв.; за м. февруари 2021 г. – 666,51
лв.; за м. март 2021 г. – 672,11 лв.; за м. април 2021 г. – 711,07 лв.; за м. май
2021 г. -683,92 лв.; за м. юни 2021 г. – 683,28 лв.; за м. юли 2021 г. – 203,26 лв;
1
- 2999,54 лева - сбор от обезщетения за забава, начислени върху
главните задължения, за периода от 26.04.2019 г. до 25.03.2022 г., както и
- 650 лева – обезщетение по чл.221, ал.1 КТ.
Претендират се сторените разноски по делото.
Обстоятелства, на които се основават претендираните от ищеца права:
Между страните по делото е налице трудово правоотношение,
възникнало въз основа на трудов договор №081/02.11.2015 г. В изпълнение на
трудовия договор, ищецът приема да заеме при ответника длъжността „пазач,
невъоръжена охрана“. Трудовият договор е сключен за неопределен срок, при
пълно работно време от 8 часа и месечно възнаграждение в размер на 380
лева, платимо до 25-то число на месеца, следващ месеца, за който се дължи.
След няколко промени в размера на трудовото възнаграждение, извършено в
съответствие с промените в МРЗ, считано от 01.01.2019 г. месечното трудово
възнаграждение на ищеца е в размер на 560 лв., от 01.01.2020 г. – 610 лв., а от
01.01.2021 г. – 650 лв. През м.07.2021 г. ищецът ползвал отпуск при временна
неработоспособност, като в исковата молба се сочи, че същият е представил
на ответника болнични листове. На 17.02.2022 г. ищецът отправил искане към
ответника искане да бъде освободен от заеманата длъжност поради
неплащане на дължими трудови възнаграждения. Със заповед №
007/21.02.2022 г. работодателят прекратява трудовото правоотношение с
ищеца, на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ. Според последния, дължимото му се
трудово възнаграждение, за периода от м. 03.2019 г. до м.07.2021 г. е в общ
размер на 17291,17 лева, като неизплатени са трудовите възнаграждения,
както следва: за м. февруари 2019 г. – 306,21 лв.; за м. март 2019 г. – 576,43
лв.; за м. април 2019 г. – 573,98 лв.; за м. май 2019 г. – 595,83 лв.; за м. юни
2019 г. – 450,35 лв.; за м. юли 2019 г. – 579,74 лв.; за м. август 2019 г. – 587,15
лв.; за м. септември 2019 г. – 575,65 лв.; за м. октомври 2019 г. – 579,74 лв.; за
м. ноември 2019 г. – 578,38 лв.; за м. декември 2019 г. - 632,87 лв.; за м.
януари 2020 г. – 631,18 лв.; за м. февруари 2020 г. – 634,88 лв.; за м. март 2020
г. – 637,10 лв.; за м. април 2020 г. – 636,86 лв.; за м. май 2020 г. – 633,28 лв.;
за м. юни 2020 г. – 631,02 лв.; за м. юли 2020 г. – 629,23 лв.; за м. август 2020
г. – 637,10 лв.; за м. септември 2020 г. – 632,87 лв.; за м. октомври 2020 г. –
612,32 лв.; за м. ноември 2020 г. – 2 637,13 лв.; за м. декември 2020 г. – 681,72
лв.; за м. януари 2021 г. – 666,51 лв.; за м. февруари 2021 г. – 672,11 лв.; за м.
март 2021 г. – 711,07 лв.; за м. април 2021 г. -683,92 лв.; за м. май 2021 г. –
683,28 лв.; за м. юни 2021 г. – 203,26 лв. Ищецът заявява, че през
горепосочения период не е подписвал ведомости или разписки за заплати, не
е получавал или подписвал фишове за изплатено трудово възнаграждение.
Претендира обезщетение за забава, начислено върху дължимите суми за
трудови възнаграждения, за периода от 26.04.2019 г. до 25.03.2022 г. Със
заповед № 007/21.02.2022 г. ответникът е разпоредил, в полза на ищеца да
2
бъде заплатено обезщетение по чл.221, ал.1 КТ, в размер на едно брутно
трудово възнаграждение съгл. чл. 221, ал. 1 от КТ, което също не е заплатено.
В срока по чл.131 ГПК ответникът представя отговор на исковата
молба, с който не оспорва заявените фактически твърдения. Признава, че се е
намирал с ищеца в трудово правоотношение, прекратено на осн. чл.327, ал.1,
т.2 КТ, считано от 21.02.2022 г. Твърди, че независимо от изпитваните
затруднения вследствие световната икономическа криза от 2018 г., довела до
намаляване на поръчките и ограничаване на пазарите, периодичното плащане
на дължими трудови възнаграждения в полза на ищеца не е преустановено.
Макар да не е изплащано редовно, размерът на трудовото възнаграждение не е
намаляван, като ищецът, оставайки на работа, е съзнавал този факт. Предлага
разсрочено плащане на дължимите трудови възнаграждения след сключване
на споразумение между страните.
Варненският районен съд, като прецени доказателствата по делото
и доводите на страните, приема за установено, от фактическа страна,
следното:
Страните не спорят, че между тях, на дата 02.11.2015 г., на основание
чл.67, ал.1 КТ, е сключен трудов договор №081, по силата на който,
ответникът възлага, а ищецът приема да изпълнява, при ответника,
длъжността „пазач, невъоръжена охрана”. Съгласно уговореното с трудовия
договор, основното месечно възнаграждение на ищеца е определено да бъде в
размер на 380 лева. Предвидено е заплащането на месечното трудово
възнаграждение да бъде извършвано до 25-то число на месеца, следващ
отработения.
С молба от 17.02.2022 г. ищецът отправя искане към ответника, за
освобождаването му от длъжност, считано от 21.02.2022 г., поради забавяне в
изплащане на дължимите трудови възнаграждения.
Със заповед №007/21.02.2022 г. на изпълнителния директор на
ответното дружество, трудовият договор на ищеца е прекратен, на основание
чл.327, ал.1, т.2 КТ, като това обстоятелство е отразено и в трудовата книжка
на ищеца със серия В №576149.
По делото е допуснато изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза, от
приетото заключение, на която се установява, че брутното трудово
възнаграждение на ищеца за периода от м.02.2019 г. до м.07.2021 г. е в размер
на 23340,94 лева. Нетното трудово възнаграждение за периода от м.02.2019 г.
до м.07.2021 г. е в размер на 18127,73 лева. За същия период работодателят е
изплатил на ищеца сума в общ размер на 836,56 лева. Неизплатеното нетно
трудово възнаграждение за периода от м.02.2019 г. до м.07.2021 г. е в размер
на 17291,17 лева. Върху тази сума ищецът не дължи данъци и плащания за
осигуряване. Лихвата за забава, начислена върху неизплатените суми за
трудово възнаградение, изчислена към 25.03.2022 г. /датата на подаване на
исковата молба/ е в размер на 2999,54 лева. Според вещото лице, дължимото
3
от работодателя обезщетение по чл.221, ал.1 КТ е в размер на 873,54 лева. За
периода от м.01.2019 г. до м.02.2022 г., в полза на ищеца, от НОИ е изплатено
обезщетение за временна неработоспособност в размер на 4130,44 лева, като
в съдебно заседание вещото лице уточнява, че това обезщетение не следва да
се приспада от дължимите от работодателя суми за трудово възнаграждение.
При така установените фактически обстоятелства се налагат
следните правни изводи:
Съдът е сезиран с трудов спор по смисъла на чл.357 КТ, при твърдения,
че между страните е съществувало трудово правоотношение, след
прекратяването, на което са останали неплатени в полза на ищеца трудови
възнаграждения и обезщетение по чл.221 КТ. Ищцовата претенция намира
правното си основание в разпоредбите на чл.128, т.2 вр. чл.242 КТ, чл.245,
ал.2 КТ и чл.221 КТ. Исковете са допустими, като ищецът е активно
легитимиран да ги предяви. Налице е и пасивна легитимация на ответника
като бивш работодател на ищеца, да отговаря за заплащане на трудово
възнаграждение и обезщетение за времето на неспазеното предизвестие при
прекратяване на трудовото правоотношение.
За да се уважат предявените искове, в тежест на ищеца е да установи
валидно безсрочно трудово правоотношение между страните, прекратяване на
трудовия договор на соченото от ищеца основание; размер на договореното, и
дължимо трудово възнаграждение за всеки от месеците; размер и период на
претендираното обезщетение за забава; размер на претендираното
обезщетение по чл.221, ал.1 КТ. В тежест на ответника е да установи
заплащане на претендираните суми или недължимост на същите.
Разпоредбата на чл. 242 КТ определя, че положеният труд по трудов
договор е възмезден, а нормата на чл.128, т.2 КТ указва задължението на
работодателя да заплаща в срок, на работника/служителя, уговореното
трудово възнаграждение. При неизпълнение на това задължение от страна на
работодателя, за работника/служителя възниква право на иск за заплащане на
пълния размер на дължимото трудово възнаграждение, като липсата на
парични средства или друго препятствие, не освобождават работодателя от
задължението за плащане на уговореното трудово възнаграждение. На
основание чл.245, ал.2 КТ, неизплатената част от трудовото възнаграждение
се дължи ведно със законната лихва. В процесния случай е безспорно
установено, че ищецът е полагал труд по сключения с ответника трудов
договор. Анализът на събраните по делото писмени доказателства и
заключение на съдебно-счетоводна експертиза сочи, че към датата на
подаване на исковата молба, както и към датата на приключване на съдебното
дирене по делото, ответникът е начислил в полза на ищеца трудови
възнаграждения за периода от м.03.2019 г. до м.07.2021 г., но не е заплатил
същите изцяло.
Съгласно разпоредбата на чл.327, ал.1, т.2 КТ, работникът или
4
служителят може да прекрати трудовия договор, без предизвестие до
работодателя, когато последният забави изплащането на трудовото му
възнаграждение. Видно от основанието, посочено в заповед №007/21.02.2022
г. на изпълнителния директор на ответното дружество, трудовото
правоотношение на ищеца се прекратява, поради забавено изплащане на
трудовото възнаграждение. При съобразяване с разпоредбата на чл.221, ал.1
КТ, с която в тежест на работодателя е поставено задължението да изплати на
работника/служителя обезщетение в размер на брутното му трудово
възнаграждение, за срока на предизвестието, в случаите по чл.327, ал.1, т.2
КТ, със същата заповед, ответникът е разпоредил изплащане в полза на
ищеца, на обезщетение в размер на едно брутно трудово възнаграждение.
Като основа за определяне на размера на обезщетението по чл.221, ал.1 КТ
следва да послужи полученото брутно трудово възнаграждение за месеца,
предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното
обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно
брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено – така
чл.228, ал.1 КТ. Съгласно установената съдебна практика, това е последният
пълен отработен месец от работника/служителя. При данни, че последният
пълен отработен месеца на ищеца при ответника е м. 06.2021 г., то именно
този месец следва да послужи за основа за изчисляване на дължимото
обезщетение. Видно от представения от ищеца фиш за полученото от него
брутно трудово възнаграждение за м.06.2021 г., както и от заключението на
ССчЕ, последното е в размер на 880,54 лева. Ищецът претендира заплащане
на обезщетение по чл.221 КТ в размер на 650 лева, какъвто е размерът на
основната му заплата.
Неоснователно се явява възражението на ответника, че искът следва да
се отхвърли, тъй като той изпитва финансови затруднения. Задължението да
заплати обезщетение за неспазено предизвестие е законово определено,
поради което изпълнението му не подлежи на преценка от страна на
работодателя дали да го изпълни, като съобрази финансовото си състояние.
По делото бе безспорно установено, че трудовият договор между страните е
прекратен на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ, поради което работадателя
дължи обезщетение за неспазения срок на предизвестие, на осн. чл.221 КТ. От
представените по делото писмени доказателства, по безспорен начин се
установява размерът на всяко едно от месечните трудови възнаграждения, за
които ищецът твърди, че не му е било изплатено. От своя страна, ответникът
не оспорва размерите на претендираните суми, не доказа, а и не твърди да е
изпълнил в цялост задълженията си заплащане на трудовите възнаграждения,
начислени за периода от м.03.2019 г. до м.07.2021 г., както и обезщетението
по чл.221, ал.1 КТ.
При горните доводи, предявените искове с правно основание чл.128, т.2
вр. чл.242 КТ и чл.221 КТ се явяват основателни и следва да бъдат уважени
изцяло.
Предвид основателността на главните искове за заплащане на
5
неизплатени трудови възнаграждения и при съобразяване заключението на
ССчЕ, доказани по основание, и размер се явяват и акцесорните искове за
заплащане на обезщетение за забава, поради което претенцията на ищеца
следва да бъде уважена изцяло.
По искането на ответника за освобождаване от заплащане на разноски,
съдът намира, че в процесния случай не е налице нито една от кумулативно
изискуемите предпоставки на чл.78, ал.2 ГПК. Ответникът не е признал
изрично предявените искове и с поведението си е дал повод за завеждане на
делото. До приключване на съдебното дирене, ответникът не представи
доказателство да е заплатил претендираните от ищеца суми, като тук следва
да се посочи, че дори, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и
този повод отпадне в хода на висящия процес, на ищеца се дължат разноски.
С оглед изхода от спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК, на ищеца се
следват сторените разноски по делото, в общ размер на 1800 лева, за които е
представен списък по чл.80 ГПК.
На основание чл.78, ал.6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на ВРС, сумата от общо 1061,63 лева – разноски по делото
за дължимата за производството държавна такса и възнаграждение на вещо
лице.
По гореизложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Ч.м.е“ АД, ЕИК ********* , със седалище и адрес на
управление: гр. Варна, бул. „Вл. В.“ №256, ДА ЗАПЛАТИ на В. И. П., ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, ул. „С.“ №29, ет.10, ап.137, следните суми:
17291,17 лева – сбор от дължими трудови възнаграждения, начислени за
периода от м.03.2019 г. до м.07.2021 г., както следва: за м. март за 2019 г. –
306,21 лв.; за м. април 2019 г. – 576,43 лв.; за м. май 2019 г. – 573,98 лв.; за м.
юни 2019 г. – 595,83 лв.; за м. юли 2019 г. – 450,35 лв.; за м. август 2019 г. –
579,74 лв.; за м. септември 2019 г. – 587,15 лв.; за м. октомври 2019 г. – 575,65
лв.; за м. ноември 2019 г. – 579,74 лв.; за м. декември 2019 г. – 578,38 лв.; за
м. януари 2020 г. - 632,87 лв.; за м. февруари 2020 г. – 631,18 лв.; за м. март
2020 г. – 634,88 лв.; за м. април 2020 г. – 637,10 лв.; за м. май 2020 г. – 636,86
лв.; за м. юни 2020 г. – 633,28 лв.; за м. юли 2020 г. – 631,02 лв.; за м. август
2020 г. – 629,23 лв.; за м. септември 2020 г. – 637,10 лв.; за м. октомври 2020
г. – 632,87 лв.; за м. ноември 2020 г. – 612,32 лв.; за м. декември 2020 г. –
637,13 лв.; за м. януари 2021 г. – 681,72 лв.; за м. февруари 2021 г. – 666,51
6
лв.; за м. март 2021 г. – 672,11 лв.; за м. април 2021 г. – 711,07 лв.; за м. май
2021 г. -683,92 лв.; за м. юни 2021 г. – 683,28 лв.; за м. юли 2021 г. – 203,26 лв;
2999,54 лева - сбор от обезщетения за забава, начислени върху главните
задължения, за периода от 26.04.2019 г. до 25.03.2022 г., както и 650 лева –
обезщетение по чл.221, ал.1 КТ.
ОСЪЖДА „Ч.м.е“ АД, ЕИК ********* , със седалище и адрес на
управление: гр. Варна, бул. „Вл. В.“ №256, да заплати на В. И. П., ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, ул. „С.“ №29, ет.10, ап.137, сумата от 1800
лева, представляваща сторените разноски по делото, на основание чл.78, ал.1
ГПК.
ОСЪЖДА „Ч.м.е“ АД, ЕИК ********* , със седалище и адрес на
управление: гр. Варна, бул. „Вл. В.“ №256, да заплати по сметка на ВРС, сума
в размер на 1061,63 лева, представляваща държавна такса, дължима на
основание чл.78, ал.6 ГПК.
ДОПУСКА предварително изпълнение на решението на основание
чл.242, ал.1 ГПК.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред Окръжен
съд Варна, в двуседмичен срок от съобщаването.
На страните да се връчи препис от решението, на основание чл.7, ал.2
ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7