№ 1651
гр. София, 19.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100513962 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от НСУ „София“ срещу
решение № 16111/26.08.2024г., постановено по гр. д. № 5284/2024г. на СРС, 61
с-в.
Решението се обжалва в частта, в която СРС е признал за незаконно и е
отменил на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на М. С. Б., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, бул. „*******, извършено на основание чл.
188, т. 3 КТ, вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 и чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ със Заповед № РД 12-
38/29.11.2023 г. на директора на Национално средно училище „София“, ЕИК
*********, с адрес: гр. София, бул. „*******; възстановил на основание чл.
344, ал. 1, т. 2 КТ М. С. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. „*******,
на заеманата преди уволнението длъжност „учител/преподавател, танцово
изкуство в занимания по интереси“ при Национално средно училище „София“,
ЕИК *********, с адрес: гр. София, бул. „******* и осъдил Национално
средно училище „София“, ЕИК *********, с адрес: гр. София, бул. „*******,
да заплати на М. С. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. „*******, на
основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 сумата 8982,40 лв.,
1
представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното
уволнение, извършено със Заповед № РД 12-38/29.11.2023 г. на директора на
Национално средно училище „София“, от която 5465,43 лв. – обезщетение по
чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 30.11.2023 г. до 19.02.2024 г., вкл. и 3516,97 лв.–
обезщетение по чл. 225, ал. 2 КТ за периода от 20.02.2024 г. до 31.05.2024,
ведно със законните лихви върху главницата, считано от 29.01.2024 г. до
окончателното плащане.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение в
посочената част. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е
допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Моли решението
да бъде отменено в обжалваната част и исковете да бъдат изцяло отхвърлени
като неоснователни и недоказани.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено в
обжалваната част, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната
инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми.
2
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
При предявен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ в
доказателствена тежест на работодателя е да установи, че законосъобразно е
упражнил своето право на уволнение, като е уволнил работника или
служителя на основанието за уволнение, посочено в заповедта на
работодателя.
Първият спорен въпрос е налице ли е нарушение на трудовата
дисциплина от страна на М. Б..
Съгласно чл. 172 КТ платеният годишен отпуск се разрешава от
работника или служителя наведнъж или на части и се ползва в съответствие с
утвърден от работодателя график през календарната година, за която се
полага. По силата на разпоредбата на чл. 173, ал. 6 КТ платеният годишен
отпуск се ползва след писмено разрешение на работодателя. В настоящия
случай такова писмено разрешение за ползване от ищеца на платения му
годишен отпуск не е давано. По делото липсват изобщо твърдения такова
разрешение да е поискано.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от Наредбата за дългосрочни командировки в
чужбина, при ползване на отпуск се прилагат разпоредбите на действащото
българско законодателство, следователно приложими са цитираните
разпоредби на КТ.
Без значение, че служителят е бил командирован, същият е следвало да
поиска разрешението за отпуск от работодателя си. Разпоредбата на чл. 173,
ал. 6 КТ налага извод, че работникът може да започне ползването на платен
годишен отпуск само след достигането до него на изявление за разрешаване на
отпуска от страна на работодателя, изразено писмено, т.е. само след като е
узнал за това, до който момент той е длъжен да продължава да изпълнява
задълженията си по трудовото правоотношение. Няма законова възможност за
ползване на платен годишен отпуск без писмено разрешение от работодателя.
Неявяването на работа на работника за периода, през който работодателят не е
дал писмено разрешение за ползване на отпуск, съставлява дисциплинарно
нарушение, предвидено в чл. 187, т. 1 КТ - неявяване на работа. В този смисъл
са решение № 812/27.04.2011 г. по гр. д. № 198/2010 г., IV г.о.; решение №
542/23.08.2010 г. по гр. д. № 1767/2009 г., IV г.о. и решение № 418/17.08.2010 г.
3
по гр. д. № 522/2009 г., IV г.о., постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК.
Задължението на служителя да поиска разрешение за отпуск от
работодателя му, произтича и от т. 3 на глава I, раздел „трудови задачи и
задължения, характеризиращи съдържанието на длъжността“ от длъжностната
характеристика, като въззиваемата е длъжна да уведомява своевременно
директора, когато се налага да отсъства от учебни часове, за осигуряване на
заместник с оглед недопускане на свободни часове. Съгласно така
представената длъжностна характеристика - гл. II, работата на ищцата се
контролира от директора, заместник директорите по учебната дейност,
главните учители, и експертите на РУО-София град и МОН, като в
ежедневната си работа е подчинена на заместник директорите по учебна
дейност и директора на училището.
Действително в заповедта за командироване от 04.03.2023г. е посочено,
че М. Б. следва да извършва преподавателска дейност, според изискванията на
приемащата страна. Това обаче не променя задълженията на ищцата според
КТ, нито отменя задължението й да поиска разрешение за отпуск от
работодателя й. Изразът „според изискванията на приемащата страна“ се
отнася единствено до извършаваната от въззиваемата преподавателска
дейност, поради което неоснователни са изложените в отговора на въззивната
жалба и в писмената защита възражения в тази връзка.
При изложените съображения съдът приема, че въззиваемият в
производството е извършил нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо
се в неявяване на работа повече от два дни.
При дисциплинарното нарушение неявяване на работа работодателят
има право да прецени към кой момент да поиска обяснения - дали след
изтичането на първия работен ден или след два и повече последователни
работни дни при продължително отсъствие от работа. Това е така, защото
неявяването на работа само един работен ден или дори само едно закъснение
за работа също представлява дисциплинарно нарушение и може да обуслови
налагане на дисциплинарно наказание при съобразяване критериите по чл. 189
КТ.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба оплаквания, че едва
след издаване на оспорваната заповед е започнала да представя документи
във връзка с извършване на нарушението. Още на следващия ден, след като са
4
поискани писмени обяснения, същата е представила такива – л. 18 от делото
на СРС. В тях Б. подробно е обяснила причините да не поиска разрешение от
работодателя си за ползване на отпуск. Посочила е, че е съгласувала
отсъствието си и с администрацията на институцията, в която е била
командирована, както и причината да не поиска разрешение от работодателя
преди командировката. Ищцата не е имала и задължение да представя
документи, а в случай на съмнение на изложеното в обясненията или
необходимост от допълнителна информация, работодателят е можел да изиска
такава от служителя или от чуждестранната институция.
Действително, неявяването на работа в продължение на повече от два
последователни работни дни е нарушение на трудовата дисциплина, тъй като
се отнася до най - съществения елемент на трудовото правоотношение -
престирането на работната сила в рамките на установените работни дни.
Основното оплакване, изложено във въззивната жалба е, че неправилно
СРС не е отчел тежестта на извършеното нарушение на трудовата дисциплина
от страна на въззиваемия.
Съгласно императива на чл. 189, ал. 1 КТ при налагане на
дисциплинарно наказание работодателят е длъжен да извърши преценка на
конкретно извършеното нарушение на трудовата дисциплина съобразно
критериите, посочени в закона тежест на извършеното нарушение;
обстоятелства, при които нарушението е извършено; поведението на
работника или служителя. Това е така, защото само конкретно прецененото
дисциплинарно нарушение може да се съизмери със съответстващото му по
вид и тежест дисциплинарно наказание, така както законът изисква по
повелителен начин.
Преценката на извършеното дисциплинарно нарушение по критериите
на чл. 189, ал. 1 КТ съставлява част от приложението на закона, което е
предмет на търсената и дължима съдебна защита по иска с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Във всички случаи на оспорено пред съда
дисциплинарно наказание съдът следва да преценява дали има съответствие
между извършеното дисциплинарно нарушение и наложеното наказание
според посочените в закона критерии (чл. 189, ал. 1 КТ).
Важно за оценката на нарушението от субективна страна е
обстоятелството, че в дадените пред работодателя обяснения същата посочва,
5
че при предишното й командироване отчитането на пътуването се е случвало
след изтичане на командировката, поради което и е пропуснала своевременно
да уведоми работодателя си.
На следващо място, видно от представеното удостоверение – л. 17 и л.
24 – 26 от делото на СРС, отсъствието на въззиваемата с нищо не е нарушило
учебния процес, доколкото директорът на лицея е бил своевременно уведомен,
издадена е заповед от директора на лицея, с която е било разрешено
отсъствието й от работа, а програмата била преструктурирана и изработен
график за отработването на часовете. Изрично е посочено, че отсъствието на
Б. с нищо не е нарушило учебния процес и извънкласната дейност на
образователната институция, тъй като занятията били отработени.
В конкретния случай съдът е изпълнил задължението си и е извършил
преценка за съответствие между извършеното от ищеца нарушение на
трудовата дисциплина и наложеното най-тежко дисциплинарно наказание.
Фактическите констатации на съда и правният му извод се възприемат и от
настоящия състав.
Наред с това, при отчитане на конкретната тежест на нарушението
следва да се вземе предвид и областта, в която ищецът работи. Преценката на
тежестта на извършеното нарушение би следвало да включи обема и
характера на настъпилите вредни за работодателя последици. Съдът би
следвало да даде отговор на въпроса - настъпили ли са в конкретния случай
вредни последици с оглед естеството на научната работа и академичния
режим на работно време в системата на ответника.
От събраните пред СРС доказателства се установява, че всички учебни
занятия са били проведени, като е изготвен график, съгласуван с учебното
заведение. Ето защо, въпреки отсъствието на ищеца, на практика са се
провели всички учебни занятия.
При тази преценка следва да се има предвид и, че изпълнението на
трудовите задължения на преподавателите по танцово изкуство би следвало
да се измерва не с непрекъснатото им физическо присъствие на определеното
работно място, а с постиженията на работното място и обучаваните.
Ето защо, съдът приема, че наложеното наказание не е в съответствие с
критериите на чл. 189, ал. 1 КТ, като същото не е съобразено с тежестта на
нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и с поведението
6
на работника, поради което правилно искът е бил уважен от СРС.
Поради съвпадане крайните изводи на двете инстанции, решението на
СРС следва да се потвърди.
По направените във въззивната инстанция разноски:
Въззиваемият не претендира разноски, поради което съдът не дължи
произнасяне.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 16111/26.08.2024г.,
постановено по гр. д. № 5284/2024г. на СРС, 61 с-в.
В останалата част решението е влязло в сила, като необжалвано.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
предпоставките на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7