№ 21385
гр. София, 24.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 81 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СВЕТЛАНА ХР. ПЕТКОВА
при участието на секретаря НАТАША П. МЕРЕВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА ХР. ПЕТКОВА Гражданско дело
№ 20251110101635 по описа за 2025 година
Предявен е от ищеца „Темис Кепитъл“ ООД срещу ответника „Вива кредит“ АД
/правоприемник на „Вива кредит“ ООД/ частичен осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумaта от 1259,96 лв. (като част
от вземане в общ размер на 25 000 лв.), представляваща платена без правно основание
в периода 01.12.2015г. – 11.02.2020г. в полза на ответника сума от страна на Н. К. Н. по
договори за паричен заем, която последният е цедирал в полза на ищеца по силата на
договор за вземания от финансови институции от 11.02.2020г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 18.11.2020г. до окончателното
плащане.
Ищецът „Темис Кепитъл“ ООД твърди, че между него и третото за процеса лице
- Н. К. Н. е сключен договор за вземания от финансови институции от 11.02.2020г., по
силата на който е цедирал всички свои вземания към ответника „Вива Кредит“ ООД,
представляващи платени суми при начална липса на основание, а именно при липса на
договорни отношения с ответното дружетсво. С последваща уточителна молба от
01.11.2022г. ищецът твърди, че цедентът е сключил множество договори за
потребителски кредит, в изпълнение на които е престирал процесната сума. Уточнява,
че процесните договори за кредит са недействителни поради противоречие със закона,
заобикаляне на закона и/или накърняване на добрите нрави и поради липса на форма и
съгласие, излагайки конкретни съображения в тази насока, както и конкретните
разпоредби на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, които счита за нарушени, а именно: чл. 26, ал. 1, пр. 1
и 2 и 3 ЗЗД, чл. 10, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, чл. 22 ЗПК, чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
вр. чл. 143, ал. 1, вр. ал. 2, т. 19 ЗЗП, чл. 19, ал. 5 ЗПК. Счита, че предвидената в чл. 1,
ал. 3 от договорите клаузата предвиждащата такса за експресно разглеждане на
заявката за паричен заем е нищожна поради заобикаляне на закона и притиворечи на
добрите нрави. В чл. 4 ал. 1 страните уговорили, че заемателят се задължава в срок до
три дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: Поръчител физическо лице, което да отговаря на определени от
кредитора условия или банкова гаранция. В ал. 2 на чл. 4 било уговорено, че в случай
1
на непредставяне на обезпечението, потребителят дължи неустойка в определен
размер, платима наред с погасителните вноски. Оспорва клаузата за неустойка като
нищожна и поради накърняване на добрите нрави, и поради това, че с нея се цели
заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като аргументира и че клаузата е неравноправна.
Подробно аргументира, че в договорите не е посочен правилно приложимият между
страните ГПР, а именно не са включени неустойката за непредоставено обезпечение и
таксата за експресно разглеждане, което сочи, че е равнозначно на липса на такъв.
Твърди, че действителният размер на ГПР е над максимално допустимия. Счита
договорите за кредит са недействителни и поради неспазване на изискванията на чл.
10, ал. 1 ЗПК, тъй като не е съставен в изискуемия от закон шрифт – не по-малък от
12, на потребителя не са предоставени погасителен план и стандартен европейски
формуляр към момента на сключването му, текстът не е написан по ясен и разбираем
начин, считайки за нарушени и правилата, заложени в чл. 147 ЗЗП. Като
самостоятелно основание за недействителност на договорите посочва допуснато
нарушение на чл. 11, т. 9 ЗПК, тъй като липсва посочване на годишния лихвен процент
(ГЛП), доколкото не става ясно как посочената процентна стойност се съотнася към
ГПР. Счита, че недействителна сама по себе си се явява и клаузата за възнаградителна
лихва поради противоречие с добрите нрави, доколкото уговореният размер надхвърля
над три пъти размера на законната лихва, което от своя страна води до
недействителност и на целия договор за паричен заем. Моли съда да уважи
предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Вива кредит“ АД. Ответникът оспорва предявените искове като
недопустими и неоснователни и развива съображения в тази насока. Излага подробни
аргументи, с които от една страна оспорва сключените договори за вземания от
финансови институции и пълномощни да са подписани от кредитополучателя Н. К. Н.,
изрично оспорвайки авторството на положения от негово име подпис върху тях. На
следващо място излага твърдения за нищожност на договора за цесия на основание чл.
26, ал. 2 ЗЗД – поради противоречие на закона, накърняване на добрите нрави и липса
на съгласие, както и поради неравноправност на клаузи съставляващи част от
същественото съдържание. С допълнително становище от 11.11.2022г. навежда
подробни твърдения в насока, че оспорваните клаузи са валидни и отговарят на
законовите изисквания, като в тази връзка сочи и още, че претендираните с клаузите
възнаграждения не следва да се включват в размер на ГПР. Релевира възражение за
изтекла погасителна давност. Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира
разноски.
Съдът, като взе предвид доводите от страните и прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено следното: По
исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД съдът с
доклада по делото е указал на ищеца, че негова е тежестта да докаже извършено
плащане на процесната сума /след изменението - на сумата 1259,96 лева/ от цедента му
/праводател/ Н. К. Н. в полза на ответника в периода от 01.12.2015г. – 11.02.2020г.,
сключване на валиден договор за цесия със Н. К. Н., по силата на който процесното
вземане е цедирано в негова полза, както и надлежното уведомяване на длъжника за
извършената цесия от цедента или от негов пълномощник, изрично упълномощен за
извършване на описаното действие.
По наведеното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на ищеца е
да докаже настъпването на обстоятелства, обуславящи спиране или прекъсване на
2
давността по смисъла на чл. 115 и ал. 116 ЗЗД.
В тежест на ответника съдът е възложил да докаже наличието на основание за
имущественото разместване, т.е. наличие на годен юридически факт, от който да
произтича валидно възникнало задължение за цедента за заплащане на посочената
сума, както и наличие на основание за задържане на полученото, което да не е
отпаднало към момента на приключване на устните състезания.
По делото са приети като писмени доказателства, представени от ищеца:
заверено коппие от Договор за вземания от финансови институции от 11.02.2020 г.,
сключен между ищцовото дружество, в качеството му на цесионер /наричан в
договора ТЕМИС/ и Н. К. Н., като цедент, който договор е представен в цялост и
оригинал, ведно с Приложение № 1, за съпоставка; Пълномощно от 11.02.2020 г. и
Телепоща от 07.05.2020 г., с които цедентът Николов е упълномощил цесионера да
уведоми от негово име длъжника /ответника по делото/ за цесията, по реда на чл.99,
ал.3 от ЗЗД, както и уведомлението, с което ответника е уведомен, че считано от
получаването на телепощата, т.е. 08.05.2020 г. /за което е прието по делото известие за
доставяне, на л. 32/ че „Темис Кепитъл“ ООД заменя напълно цедента, в случая Н. К.
Н., като кредитор на „Вива Кредит“ ООД по отношение на прехвърлените вземания.
По делото са приети договори за паричен заем между „Вива кредит“ ООД като
заемодател и Н. К. Н., като заемополучател (л.145-204 от дело № 330/2021 г.), които по
своето съдържание са типови, като в клаузата на чл. 1, ал. 3 от договорите е
предвидено, че за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно
разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса в определен размер.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договорите заемателят се задължава в 3-дневен срок от
усвояване на сумата по договора да предостави на заемодателя едно от следите
обезпечения, а именно: 1. поръчител – физическо лице, което да предостави на
заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от три дни от деня на
представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21-годишна
възраст, да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при сегашния
са работодател 06 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1 000 лева,
през последните 5 години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър
към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30
дни“; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за
паричен заем в качеството си на заемател; 2. банкова гаранция, която е издадена след
усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя, валидна 30
дни след падежа на плащане по договора. В клаузата на чл. 4, ал. 2 е посочено, че
страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение, заемателят дължи неустойка в определен размер, която се заплаща на
равни части към всяка от погасителните вноски, поради което се увеличават
дължимата вноска по кредита и общия размер на задължението.
От приетото и неоспорено от страните заключение на назначената съдебно-
счетоводна експертиза, което съдът при преценката си по реда на чл. 202 ГПК
кредитира изцяло като компетентно, професионално и обективно изготвено, се
установява, че общият размер на плащанията извършени от Н. К. Н. по процесните 20
бр. договори за кредит, сключени с дружество „Вива кредит“ ООД възлиза на 6 750,92
лева, които са отнесени за погасяване на задължения както следва: 5200 лева за
главница, 290,96 лева за договорна лихва, 464,93 лева за неустойка, 677,03 лева такси
за експресно разглеждане и 118 лева разходи за събиране на просрочени вземания. От
3
извършена справка в счетоводството на ответника, предоставените документи и
направените изчисления вещото лице е стигнало до извод, че ГПР по договорите за
кредит, включвайки в неговото изчисляване и таксата за експресно разглеждане, са
както следва: по договор № 5406880 от 03.01.2018 г. - 971,93 %, по договор № 5413624
от 30.01.2018 г. – 1 036,23 %, по договор № 5421581 от 01.03.2018 г. – 1 036,23 %, по
договор № 5450068 от 26.06.2018 г. – 226,33 %, по договор № 5488992 от 04.12.2018 г.
– 226,33 %, по договор № 5517119 от 26.03.2019 г. – 353,26 %, по договор № 5530974
от 04.06.2019 г. – 1 036,23 %, по договор № 5535729 от 01.07.2019 г. – 332,63 %, по
договор №5539942 от 22.07.2019 г. – 1 036,23 %, по договор № 5544781 от 15.08.2019 г.
– 260,28 %, по договор №5547786 от 29.08.2019 г. – 353,26 %. При включване при
изчисляването на ГПР както таксата за експресно разглеждане, така и неустойката за
непредставяне на обезпечение, ГПР по договорите за кредит са както следва: по
договор № 5406880 от 03.01.2018 г. – 6 598,65 %, по договор № 5413624 от 30.01.2018
г. – 7 382,84 %, по договор № № 5421581 от 01.03.2018 г. – 7 382,84 %, по договор №
№ 5450068 от 26.06.2018 г. – 531,67 %, по договор № № 5488992 от 04.12.2018 г. –
531,70 %, по договор № 5517119 от 26.03.2019 г. – 753,11 %, по договор № 5530974 от
04.06.2019 г. – 7 382,84 %, по договор № 5535729 от 01.07.2019 г. – 1 182,96 %, по
договор № 5539942 от 22.07.2019 г. – 7 382,84 %, по договор № 5544781 от 15.08.2019
г. – 271,84 %, по договор № 5547786 от 29.08.2019 г. – 753,11 %.
При тази установеност от фактическа страна, по твърденията на ищеца и
по отделните възражения, заявени от ответника, съдът достигна до следните
правни изводи:
По действителността на Договора за финансови вземания от 11.02.2020 г.:
От приетото и неоспорено от страните заключение на назначената съдебно-
графологическа експертиза, което съдът кредитира изцяло като компетентно,
професионално и обективно изготвено се установява, че подписите на „кредитор“ на
всеки лист в договора за вземания от финансови институции от 11.02.2020 г. и за
упълномощител в пълномощно от 11.02.2020 г. са положени от Н. К. Н.. Ето защо
доводите на ответника в противна насока се явяват неоснователни и опровергани от
събрания доказателствен материал.
С приетия по делото Договор за вземания от финансови институции от
11.02.2020 г., ищецът по делото „Темис Кепитъл“ ЕООД се легитимира като носител на
вземанията на цедента Н. К. Н., като договора е оспорен от ответника „Вива кредит“
АД с мотиви, че същия е нищожен, поради невъзможен предмет, липса на съгласие,
липса на основание, противоречие с добрите нрави, както и поради неравноправност
на част от клаузите, съставляващи същественото му съдържание, в частност
договореното възнаграждение, което се дължи на цедента. Съдът намира изразените от
ответника възражения за неоснователни, по следните съображения:
Съгласно чл.99, ал.1 - 4 от ЗЗД „Кредиторът може да прехвърли своето вземане,
освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.
/2/Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е
уговорено противното./3/ Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи,
които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото
прехвърляне./4/ Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника
от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
4
Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права или вземания по
силата на който способ, се стига до промяна в субектите на облигационно
правоотношение, като кредитор става цесонерът, на когото цедента е прехвърлил едно
свое вземане. Като всеки договор и цесията следва да отговаря на условията за
дейсвителност, установени в общия закон /ЗЗД/. Няма спор в практиката на
съдилищата, че обект на цесионната сделка могат да бъдат само съществуващи
вземания, но не и бъдещи такива, като същите следва да са определени или
определяеми към момента на сключване на договора, вкл. по отношение на техния
размер /така напр. Решение № 196 от 22.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3871/2017 г., IV
г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева. Според възприетото от ВКС
разбиране, изразено в друго тяхно решение № 32/09.09.2010 г., определяемостта на
съдържанието на престацията по договор за цесия, независимо от основанието на което
се извършва тя, е изискване за действителност на сделката, била тя /продажба,
дарение, даване вместо изпълнение и др./.
В процесния договор за вземания от финансови институции, страните са
определили предмета на същия като: „кредиторът прехвърля възмездно на „Темис“
следните свои вземания: ... по т.3 всички свои вземания от „Вива Кредит“ ООД,
дължими поради неоснователно обогатяване на длъжника за сметка на кредитора, и
дължими в периода от 01.01.2015 г.до 11.02.2020г. /дата на договора за цесия/, като
неоснователното обогатяване на длъжника е настъпило в резултат от всички плащания,
извършени от кредитора по 1) нищожни клаузи по сключени между тях договори за
потребителски кредити, овърдрафт, кредитни карти; 2) недействителни договори за
потребителски кредити, овърдрафт или кредитни карти (независимо от техния вид и
наименование, вкл. такива сключени от разстояние по см. на ЗПФУР) сключени между
кредитора и длъжника в горепосочения период и 3) без основание или на
неосъществено или отпаднало основание“.
От цитираната законова разпоредба и съдържанието на договора за цесия е
видно, че страни по договор за цесия са цедентът и цесионерът, като с този договор не
се създават нови права и/или задължения в правната сфера на длъжника, а само се
променя субекта, на който трябва да се изпълни. Предмет на договора е прехвърлянето
на вземане, което следва да съществува към момента на сключването му и да е
прехвърлимо, каквито са и процесните вземания. В този смисъл вземането, определено
като такова, произтичащо от института на неоснователното обогатяване, се явява
допустим от гледна точка на закона предмет на цесията, което прави възраженията на
ответника за липса на предмет на договора за цесия, неоснователни.
За да премине вземането върху цесионера е достатъчно да се постигне съгласие
по предмета, между досегашния носител на правото/вземането/ и лицето, на което се
прехвърля, като с това се счита, че договорът е изпълнен. Предвид оттегленото
оспорване на авторството на подписа, положен за цедента в договора, следва да се
приеме, че съгласие за прехвърлянето е постигнато между страните по цесията.
При съобразяване на представения договор за цесия и постигнатото по него
съгласие между страните, удостоверено с подписите им, съдът намира още, че
възражения по действителността на същия, биха могли да правят единствено страните
по Договора, но не и трети за сделката лица, сред които се числи и ответника по
делото, тъй като за него липсва интерес от такова оспорване. Докато за кредитора е
важно и от значение кой ще бъде негов длъжник, с оглед платежоспособността, за
самия длъжник не е важно на кого ще плати, ако се установи, че е налице дълг и същия
5
своевременно е уведомен кой е актуалния носител на вземането, за да се избегне
двойно плащане, прилагайки принципа „който плаща зле, плаща два пъти“.
Нищожността е най-съществения порок на сделките и на нея може да се позове всеки,
включително и трето, неучастващо в договора лице, каквото се явява и длъжникът по
договора за цесия, но възможността от такова позоваване е ограничена от наличието на
интерес. Такъв е налице когато третото лице цели да отрече съществуването на право
на страна по оспорваната сделка, което е противопоставимо на негово право, засяга
или ограничава същото, или когато по силата на закона сделката поражда задължение
за това лице, макар и то да не е страна по нея. Такъв интерес не може да се породи при
сключването на договора за цесия, доколкото единствената предизвикана от него
промяна в правната сфера на длъжника е смяната на кредитора. Длъжникът не е
легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното
вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е
изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не са
спазени. Отделно от това длъжникът няма интерес да оспорва валидността на договора
за цесия след получаване на уведомлението по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, а такъв интерес
липсва и преди този момент, тъй като изпълнението на новия кредитор може да бъде
отказано само поради липсата на уведомление (Решение № 60256 от 07.03.2022 по
гр.д. № 3590 /2020 г. на ВКС, 4 Т.О.). В случая длъжникът не отрича да е получил
уведомлението по чл.99, ал.3 от ЗЗД, съдържащо и покана за доброволно изпълнение,
като възраженията му се изчерпват от това, че същите не изхождат от лице с
представителна власт. Съобщаването съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД следва
да бъде направено от цедента, но в настоящия случай е направено от цесионера. По
делото е представено и прието изрично пълномощно от цедента в полза на ищеца, като
същото не бе оспорено по отношение на неговата истинност, поради което съдът
приема, че упълномощаването е извършено от лице, което има качеството на цедент, а
уведомяването на длъжника, извършено от изрично упълномощения цесионер е
валидно.
С оглед изложеното, съдът приема, че по делото безспорно се установява, че
към датата на подаване на исковата молба, именно ищецът е носител на процесното
вземане, произтичащо от твърдяното неоснователно обогатяване на ответника, което
вземане му е надлежно прехвърлено по силата на сключения на 11.02.2020г. Договор за
вземания от финансови институции и ответника е надлежно уведомен за това
прехвърляне.
По отношение съществуването на вземане в полза на цедента, впоследствие
прехвърлено на цесионера /ищеца по делото/ и неговия размер, съдът следва да
разгледа и наведените от ищеца основания за недействителност на договора за
паричен заем, респ. отделни негови клаузи, в т.ч. неравноправни такива по см. на чл.
143 от ЗЗП.
От съдържанието на представените договори за потребителски кредит,
сключени при общи условия, погасителен план, стандартен европейски формуляр и
искане за отпускане на кредит се установява, че процесните 20 бр. договора за кредит
са изготвени на разбираем език и съдържат всички задължителни елементи, посочени в
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, поради което е валиден източник
на насрещни права и задължения за страните по него, респ. не се явява недействителен
по см. на чл. 22 от ЗПК.
Съдът намира за неоснователно и твърдението на ищеца за недействителност на
целия договор, на основание чл. 22 ЗПК, поради липса на правилно посочен годишен
6
процент на разходите /ГПР/, съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
предвиждаща в договора да се посочи „годишният процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин“.
Годишният процент на разходите е изрично посочен / в съответния размер/ в чл.
2, ал. 1, т. 8 във всеки от процесните договори за кредит, където са изрично изброени и
останалите задължителни елементи от предмета на договора – общ размер на кредита;
ГЛП, размер на месечна вноска, обща сума за връщане по кредита. В случай че се
установи, както в настоящия случай от заключението на съдебно – счетоводната
експертиза се установява, че ответникът „Вива кредит“ АД /правоприемник на „Вива
кредит“ ООД/ не е включил определен компонент в така посочения годишен процент
на разходите и с това същият надхвърли максималния допустим размер по чл. 19, ал. 4
ГПК, правната последица от това обстоятелство е нищожност на договорната клауза,
уреждаща този параметър – ГПР, а не недействителност на целия договор на
основание чл. 22 ЗПК, като на самостоятелно основание всички клаузи, които
надвишават определения максимално допустимия размер на ГПР по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, следва да считат нищожни, на осн. чл. 19, ал. 5 от ЗПК.
Според чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договора за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна.
По отношение процесния договор за паричен заем приложение намират
разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното
правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република
България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски
кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който
следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите,
те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на
кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит,
която те могат да вземат със себе си и да обмислят. По своята правна същност
договорът за потребителски кредит представлява формален /изискуемата форма за
действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/, реален или консенсуален, в
зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет
на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична
сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК, едностранен или двустранен в зависимост от
обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните
средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки, възмезден и
комутативен, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя
връщане на дадената сума – в същата валута и размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
7
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Страните не спорят относно съдържанието на договора, както и относно
наличието на уговорена неустойка за неосигурено обезпечение.
Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя
е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва.
Клаузата за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора въвежда възникването на неустоечно
задължение от неизпълнение не на главното задължение, а на едно съпътстващо
такова, каквото се явява непредоставяне на предвиденото обезпечение, като размерът
на неустойката съпоставена с предоставена по всеки от договорите главница, води до
извод, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
При неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е
същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното
задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане на
неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не зависи от вредите от
неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това
неизпълнение. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и
противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и
добрите нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът,
който кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно
овъзмезден с възнаградителната лихва.
Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и
срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства. Договорът предвижда
редица условия, които са кумулативно дадени и следва да бъдат изпълнени в много
кратък срок. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок
да му предостави поръчител, който обаче трябва да отговаря на множество изисквания
– за осигурителен доход, да няма лоша кредитна история, да не е поръчител или
заемател по друг договор. Освен това следва този поръчител да представи и надлежна
бележка от своя работодател и то издадена също в много кратък срок, а именно - 3 дни
от деня на сключването на договора. Налагането на толкова кратки срокове препятства
всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е
в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да намери
такъв, който следва да отговаря и на всички посочени 6 условия. Всички тези
кумулативно дадени условия навеждат на извод, че тяхното изпълнение е изначално
трудно, ако не и невъзможно. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение,
то тя също поставя трудно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за снабдяване
с банкова гаранция, обезпечаваща задължение в размер на цялото задължение по
договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е едва 3 дни, предвид
практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение,
фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Налага се извод,
че и двете опции по чл. 4, ал. 1 от договора всъщност не дават възможност на
длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са много трудно изпълними.
След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в
сферата на кредитора. Тя затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва
8
да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска - видно
от погасителния план, още със сключването на договора, страните са уговорили, че
неустойката ще се изплаща заедно с дължимите месечни вноски, т. е. изначално
заемодателят е предвидил невъзможността за изпълнение на договорното задължение,
предвидено в чл. 5 от договора, поради което в договора е уговорен и начин за
изплащане на дължимата неустойка.
Така уговорена, неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна и
обезщетителна функции и има за резултат единствено постигане на неоснователно
обогатяване за кредитора, поради което и сама по себе си същата се явява нищожна
поради противоречието й с добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
По силата на § 1, т.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
Уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на неустойката сочи,
че целта е да се създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза
на кредитора, което се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита –
допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните
вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя.
Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и
обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.
Несъмнено е също така, че предоставянето на кредита е обусловено от
заплащането на такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на кредит
(чл. 1, ал. 2), тъй като бланката на договора за кредит на ответника е еднотипна, от
което следва, че потребителят не е имал възможността да влияе на включването на тази
клауза в договора, и заплащането на такса му е наложено едностранно.
Поради това, за допълнителна услуга „експресно разглеждане“ на документи
отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по
кредита. При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит
не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в него липсва
действителният процент на ГПР. Текстът на последната норма не следва да се
възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да
се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.
Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
9
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Съгласно т.
2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя.
В подкрепа на формулирания извод е и Решение на СЕС по дело C‑714/22, в
което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на
месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или
те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
този кредит.
По изложените съображения предвидената в процесните договори „услуга за
експресно разглеждане“, както и неустойката за непредоставено обезпечение
представляват разходи по кредита, които следва да бъдат включени при изчисляването
на годишния процент на разходите - ГПР, съгласно императивното изискване на чл. 19,
ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
На основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България, по-конкретно основен лихвен процент – 0. 1 %, плюс 10 %, което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата
сума. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни.
От заключението на вещото лице по допуснатата и изготвена
съдебносчетоводна експертиза се установява, че ако в ГПР се включи и такса за
експресно разглеждане, така и неустойката за непредставяне на обезпечение, то
размерът на ГПР е както следва: по договор № 5406880 от 03.01.2018 г. – 6 598,65 %,
по договор № 5413624 от 30.01.2018 г. – 7 382,84 %, по договор № № 5421581 от
01.03.2018 г. – 7 382,84 %, по договор № № 5450068 от 26.06.2018 г. – 531,67 %, по
договор № № 5488992 от 04.12.2018 г. – 531,70 %, по договор № 5517119 от 26.03.2019
г. – 753,11 %, по договор № 5530974 от 04.06.2019 г. – 7 382,84 %, по договор №
5535729 от 01.07.2019 г. – 1 182,96 %, по договор № 5539942 от 22.07.2019 г. – 7 382,84
%, по договор № 5544781 от 15.08.2019 г. – 271,84 %, по договор № 5547786 от
10
29.08.2019 г. – 753,11 %, респективно същият е многократно по - висок от
законоустановения минимум, регламентиран в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По изложените съображения, следва извода, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е
отразен действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен – чл. 22 ЗПК / в този смисъл в този смисъл са Решение №
261440 от 04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б
въззивен състав и др. /.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по
приетия за недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на
чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се
извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то
би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е
разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този смисъл е и постановената
трайна съдебна практика: Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г.
на ВКС, IV г. о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I
т. о. и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о.,
Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о., Решение
№ 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др. В този смисъл е и
Решение на СЕС по дело C‑714/22, в частност в т. 49 е прието, че член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква
ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се
счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност
да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената
в заем главница.
От приетата по делото ССчЕ се установява, че преди образуване на настоящото
производство ищецът е заплатил на ответника по договорите за кредит сума в общ
размер на 6 750,92 лева, които са отнесени за погасяване на задължения както следва:
5200 лева за главница, 290,96 лева за договорна лихва, 464,93 лева за неустойка, 677,03
лева такси за експресно разглеждане и 118 лева разходи за събиране на просрочени
вземания Ето защо, дължима от страна на потребителя е единствено сумата от 5200
11
лева, представляваща задължение за връщане на предоставената в заем сума по
процесните 20 бр. договора. Заплатената сума от 1550,92 лева, надхвърляща чистата
стойност по процесните договори за кредит, е платена без основание. С оглед на
изложеното предявения от ищеца иск е доказан в пълния му размер, след
увеличението по реда на чл.214, ал.1 от ГПК, а именно за сумата от общо 1259,96 лв.
По възражението за давност:
Предвид извода на съда за основателност на иска до посочения по-горе размер,
следва да бъде разгледано своевременно релевираното възражение за изтекла
погасителна давност, заявено от ответника с ОИМ.
Съгласно т. 7 от ППВС № 1/1979 г. при неоснователно обогатяване, в хипотезите
на чл. 55, ал. 1 и чл. 59, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на
получаването на престацията. В мотивите на постановлението е разяснено, че
вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се
погасяват с изтичането на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Срокът започва
да тече от момента, в който е получено нещо без правно основание или от момента на
отпадане на условието или неосъществяването на условието по чл. 55 от ЗЗД.
Следователно давностният срок по всяко задължение е започнал да тече от момента на
предаването на всяка от сумите. С предявяването на иска давностният срок се счита за
прекъснат /арг. чл. 116, б. „б“ ЗЗД/. Съобразно задължителните разяснения, дадени в т.
1 от Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 год. на ОСГК на ВКС,
предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово
увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на
погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. С
увеличаване на исковата претенция вземането се заявява за защита в останалата му
част, която до този момент не е била предмет на делото. По отношение на увеличения
размер давността спира и се прекъсва с подаване на молбата по чл. 214, ал. 1 изр. 3,
предл. 1 ЗЗД.
С първоначалната искова молба, предявена на 18.11.2020г., ищецът е заявил
частична претенция до размер от 100 лева, а с молбата по чл. 214, ал. 1 от ГПК,
подадена на 21.02.2023г. е увеличил размера на иска до пълния претендиран размер от
1259,96 лева, с което е спрял и прекъснал давността по отношение на увеличената част
от иска или за сумата от 1159,96 лева. Ищецът не е доказал в производството
настъпване на други обстоятелства, които да са водили до спиране или прекъсване на
давността. От заключеното на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че
претендираните от ищеца суми са плащани в периода 15.01.2018 г. до 26.09.2019г.
Същевременно поради факта, че едва с молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК ищецът е
конкретизирал какви суми претендира и по отношение на кои от сключените договори
за кредит и като съобрази, че негова е тежестта на доказване на обстоятелства относно
спиране или прекъсване на давността, намира че давностният срок е прекъснат именно
с посочената молба от 21.02.2023г., следователно погасени се явяват сумите, платени
преди 21.02.2018г. Ето защо погасена по давност е претенцията за недължимо платени
суми по Договор за кредит № 5413624 (сумата от 16,45 лв. от която 8,23 лв. за
неустойка и 8,22 лв. за такса „експресно разглеждане“, доколкото плащането е
извършено на 13.02.2018г.)
С оглед на гореизложеното, искът се явява основателен за сумата 1243,51 лв., а
за разликата над тази сума до пълния претендиран размер от 1259,96 лв. следва да
бъде отхвърлен.
12
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни.
Ищецът представя Списък на разноските по чл. 80 ГПК, съгласно който
сторените от ищеца в производството съдебни разноски възлизат на сумата, както
следва: за настоящото производство - 400 лв. за адвокатско възнаграждение, за
производството по гр.д. № 330/2021г. по описа на СРС 61 с-в – 50,40 лв. за държавна
такса, 600 лв. за ССчЕ, 400 лв. за СГЕ и 360 лв. за юрисконсултско възнаграждение; за
производството по в.гр.д. № 558/2024г. по описа на СГС, 2-А възз. с-в – 25,20 лв. за
държавна такса, 15 лв. за частна жалба и 400 лв. за адвокатско възнаграждение В
случая, ищецът претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер
на 360 лв. за производството по гр.д. № 330/2021г. по описа на СРС, 61 с-в. Съдът
намира възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК, своевременно заявено от ответника, за
неоснователно, предвид фактическата и правна сложност на делото, броя на съдебните
заседания и извършените от пълномощника на ищеца процесуални действия. С оглед
изложеното на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват разноски за настоящото
производство в размер на 396 лв., а за производството по гр.д. № 330/2021г. по описа
на СРС, 61 с-в в общ размер 1396,30 лв. На ищеца се следват и разноските в
проведеното въззивно производство по в.гр.д. № 558/24г. по описа на СГС, 2-А възз. с-
в, в общ размер на 435,80 лв.
Ответникът претендира заплащане на адвокатско възнаграждение за
производството по гр.д. № 330/2021 г. в размер на 2 000 лева и за настоящото
производство в размер на 2 000 лева. Ищецът своевременно е направил възражение за
прекомерност на претендираното възнаграждение както в настоящото, така и в
производството по гр.д. № 330/2021 г. Съдът намира за неоснователно възражението
заявена в частта за претендирания хонорар по гр.д. № 330/2021г. предвид правната и
фактическа сложност на делото, в което исковата молба е била поправяна
многократно, разглеждал се е въпросът за действителността на 20 бр. договори за
потребителски кредит, както и на договор за прехвърляне на вземания и са изслушани
две експертни заключения. По настоящото дело същевременно е проведено едно
открито съдебно заседание, в което е извършено повторно приемане на експертните
заключения и не са извършвани нови процесуални действия, с оглед на което съдът
намира, че възнаграждението следва да бъде намалено до размера на 1000 лв. Поради
това и на осн. чл.78, ал. 3 ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника
сумата от 10 лв. разноски за настоящото дело и сумата 20 лв. разноски за
производството по гр.д. № 330/2021г. по описа на СРС, 61 с-в.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ на „Темис
Кепитъл“ ООД, ЕИК *********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от
1243,51 лв. (като част от вземане в общ размер на 25 000 лв.), представляваща платена
без правно основание в периода 01.12.2015г. – 11.02.2020г. в полза на ответника сума
от страна на Н. К. Н. по договори за паричен заем, която последният е цедирал в полза
на ищеца по силата на договор за вземания от финансови институции от 11.02.2020г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 18.11.2020г. до
окончателното плащане.
13
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „ Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, ДА
ЗАПЛАТИ на „Темис Кепитъл“ ООД, ЕИК *********, сумата 396 лв.,
представляваща сторените от ищеца съдебни разноски в настоящото производството,
сумата 1396,30 лв., представляваща сторените от ищеца съдебни разноски по гр.д. №
330/2021г. по описа на СРС, 61 с-в., както и сумата 435,80 лв., разноски по в.гр.д. №
558/24г. по описа на СГС, 2-А възз. с-в.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК „ Темис Кепитъл“ ООД, ЕИК *********
ДА ЗАПЛАТИ на „Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, сумата от общо 30,00 лв.,
представляваща разноски за адвокатски хонорар за настоящото производство и
производството по гр.д. № 330/2021г. по описа на СРС, 61 с-в.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните, чрез връчване на препис от същото.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14