№ 34
гр. София, 05.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Георги Стоев
при участието на секретаря Евдокия-Мария Ст. Панайотова
като разгледа докладваното от Станимира Иванова Въззивно гражданско
дело № 20211100513308 по описа за 2021 година
при участието на секретар Евд. Панайотова, като разгледа докладваното от
съдия Станимира Иванова въззивно гражданско дело № 13308 по описа за
2021г. на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20162494/23.07.2021г. по гр.д. № 60457 по описа за
2019г. на Софийски районен съд, 26-ти състав е признато за установено на
основание на чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 79 и чл. 86
от ЗЗД, че С. Г. Д., ЕГН ********** дължи на „А. за с. на в.“ЕАД, ЕИК ****
заплащане на сумата от 643,98лв. , ведно със законната лихва от подаване на
заявлението - 15.07.2019г., до изплащането й, представляваща неплатена
главница и възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит от
22.03.2016г., сключен с И.А.М.“АД; сумата от 192,28лв., представляващи
лихва за забава за периода от 28.04.2016г. до 01.07.2019г., за които е издадена
заповед за изпълнение по заповедно дело № 40355/2019г. по описа на СРС,
като неоснователен са отхвърлени исковете в останалите им части, като С. Д.
е осъден да заплати на „АСВ“АД съдебни разноски от 262,49лв.
Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх.№
25129086/12.08.2021г. по регисътра на СРС от ответника по исковете С. Г.
Д., ЕГН ********** със съдебен адрес: адв. В. С., гр. София, ул. ****,
кантора 9 , ЕС „П.П.“ в частта, в която исковете са уважени . Изложил е
съображения, че решението в тази част е неправилно, постановено при
1
нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон. Посочил
е, че не били осъдени от СРС факти и доказателства, имащи значение по
делото, не било обсъдено възражението му, че договор за цесия,
възражението че задълженията са погасени по давност, оспорените писмени
доказателства. Претендирал е разноски.
Въззиваемият- ищец „А. за с. на в.“ЕАД, ЕИК **** с адрес: гр. София,
ул. „Д-р ****, офис –сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 е оспорило жалбата.
Навело е твърдения , че решението в обжалваната част е правилно. Нямало
пречка уведомлението за договора за цесия да се връчи с приложенията на
исковата молба. Задължението по договора било неделимо, срокът на
погасителната давност била 5 години , последната вноска била с падеж
17.08.2016г., заявлението било подадено на 11.07.2019г. и така погасителния
давностен срок не бил изтекъл. Претендирал е разноски. Оспорил е поради
прекомерност претенцията на насрещната страна за разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх.№
2027346/21.10.2019г. на „ А. за с. на в.“ЕАД, ЕИК **** с адрес: гр. София,
ул. „Д-р ****, офис –сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 срещу С. Г. Д., ЕГН
********** с адрес: гр. София, ул. **** , с която е поискало от съда на
основание на чл. 422 вр. с чл. 415 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 9 и сл. от
Закона за потребителския кредит и с чл. 79, чл. 86 и чл. 99 от ЗЗД да
признае за установено съществуване на вземането му срещу ответника за
заплащане на суми по договор № 2519407/22.03.2016г. сключен между
„И.А.М.“АД и С. Д., вземането за които са прехвърлени от „И.А.М.“АД на
„А. за с. на в.“АД с Приложение № 1/01.03.2017г. към рамков договор за
цесия от16.11.2010г., както следва: сумата от 683,66 лв. ведно със законната
лихва от подаване на заявлението – 15.07.2019г., до изплащането й,
представляващи неплатена главница ; сумата от 49,18лв., ведно със законната
лихва от подаване на заявлението – 15.07.2019г., до изплащането й,
представляващи неплатена възнаградителна лихва; неустойка за
неизпълнение от 317,16лв. ; обезщетение за забава на плащането на
главницата и договорната лихва в размер на 218,81лв.; такса разходи от
9лв., за които е издадена заповед за изпълнение по заповедно дело №
40355/2019г.. по описа на СРС , като му се присъдят разноски. Навело е
твърдения, че на 22.03.2016г. И.А.М.“АД сключило с ответника договор за
потребителски кредит за 750лв, предоставена му била сумата, уговорени
били възнаградителни лихви от 65,01лв, както и лихви за забава,
задълженията следвало да се погасят на 21 седмични вноски от по 38,81лв за
периода от 30.03.2016г. до 17.08.2016г. Длъжникът бил платил 171,03лв.,
които погасили задължения за неустойка от 52,86лв.; така разходи от 36лв.;
договорна лихва от 15,83лв. и главница от 66,34лв. , неплатени останали
процесните задължения, които били прехвърлени на ищеца с договор за
цесия по приложение № 1 от 01.03.2017г., уведомление за което било
2
приложение към исковата молба, същото било връчено и преди подаване на
заявлението. Клаузите по договора били валидно, нямало пречка с исковата
молба да се връчи уведомлението за цесията.
Ответникът С. Г. Д., ЕГН ********** е получил преписи от исковата
молба с указания за отговор на 04.03.2020г., като на 14.05.2020г. е депозирал
отговор, с който е оспорил исковете. Посочил е, че бил сключил договора за
заем и получил сумата от 750лв. по него, падеж на последна вноска бил
17.08.2016г. Не бил надлежно уведомен за договора за цесия, връчването на
уведомлението заедно с исковата молба не било надлежно уведомяване,
нямало валиден договор за цесия. По договора били извършвани плащания.
Клаузата за договорна лихва противоречала на добрите нрави и била
нищожна, защото надвишавала трикратния размер на законната лихва. Размер
на обезщетение за забава бил неправилно начислен. Нищожна била клаузата
за неустойка за неизпълнение, такава била и клаузата за такси разходи
противоречаща на чл. 21 от ЗПотрКр., не били извършени такива разходи.
Претендирал е разноски.
По делото е приложено заповедно дело № 40355/2019г. по описа на СРС,
съгласно което по заявление вх. № 3049007/15.07.2019г. е издадена заповед
за изпълнение, с която е разпоредено С. Г. Д., ЕГН ********** да заплати на
„А. за с. на в.“ЕАД, ЕИК **** 683,66 лв. ведно със законната лихва от
подаване на заявлението – 15.07.2019г., до изплащането й, представляващи
неплатена главница ; сумата от 49,18лв., представляващи неплатена
възнаградителна лихва за периода от 13.04.2016г. до 17.08.2016г.; неустойка
за неизпълнение от 317,16лв. ; обезщетение за забава на плащането на
главницата и договорната лихва в размер на 218,81лв. за периода от
14.04.2016г. до 15.07-.2019г.; такса разходи от 9лв. дължими по договор №
2519407/22.03.2016г. сключен между „И.А.М.“АД и С. Д., съдебни разноски
от 75,56лв., за така издадената заповед длъжникът е уведомен на 12.08.2019г.,
на 21.08.2019г. длъжникът е депозирал възражение, с което е оспорил
задълженията по заповедта без да се мотивира , на 11.10.2019г. заявителят е
уведомен за необходимостта да представи в едномесечен срок от
съобщението доказателства, че е предявил иск за установяване на в.та по
заповедта и такива е представил на 21.10.2019г.
По делото е приет договор № 2519407/22.03.2016г., носещ подпис,
положен за страните по него, съгласно който на 22.03.2016г. И.А.М.“АД се е
задължило да предостави на С. Г. Д. кредит в размер на 750лв., от които
230,14лв. се плащат чрез рефиннсиране на договор № 2491887, а останалата
сума се предоставя в брой, като договора служи за разписка , срещу
задължение на кредитополучателя да върне сумата и да плати
възнаградителна лихва от 40% годишно на 21 седмични вноски от по 38,81лв.
за периода от 30.03.2016г. до 17.08.2016г. с посочен конкретен падеж на всяка
от тях, годишен процент на разходите от 48,27%, лихва за забава на
плащанията в размер на законната лихва за забава. Съгласно чл. 10 от
договора кредитодателят може да прехвърли в.та си по договора на 3-то лице.
3
Приет е договор за цесия от 16.11.2010г., Приложение № 1/01.03.2017г.
потвърждение, пълномощно, съгласно които на 01.03.2017г. И.А.М.“АД е
сключила с ищеца договор за цесия, с който е прехвърлило на ищеца в.та си
по договора с ответника, като цедентът е упълномощил цесионера да
уведоми длъжника за така извършеното прехвърляне.
Прието е уведомление за цесия съгласно което ищецът като
пълномощник на „И.А.М.“АД на 02.03.2017г. е съставил изявление до
ответника, с което го е уведомил, че в.та по договора за кредит № 2519407 по
който му е предоставена сумата от 750лв. , са прехвърлени на ищеца и сумите
следва да се заплащат на него.
Прието е известие за доставяне съгласно което на 29.03.2017г. се е
върнало като непотърсено писмо от ищеца да ответника, изпратено на адрес
ул. Братя Миладинови“ № 82, бл. 82, вх.1, ап. 1 .
С прието по делото заключение по съдебно-счетоводната експертиза
вещото лице след запознаване с документи по делото и проверки при ищеца и
И.А.М.“АД е посочило, че по договора са постъпили плащания на общо 171,
03лв. на 30.06.2016г., на 19.07.2016г. и на 27.08.2016г., те били отнесени за
погасяване на задължения за такса разходи от 36лв.; за неустойка за
неизпълнение от 52,86лв. за главница от 66,34лв. и за възнаградителна лихва
от 15,83лв.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът намира
от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася
служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в
обжалваната част е допустимо.
По правилността на решението в обжалваната част :
Предявените искове са с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 и чл.
124 от ГПК вр. с чл. 9 и сл. от от Закона за потребтелския кредит вр. с чл. 79
и чл. 86 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския кредит
„договорът за потребителски кредит” е писмен договор с конкретни
реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са „потребителят” и
„кредиторът”, като „потребител” е всяко физическо лице, което е страна по
договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а „кредитор” е всяко физическо или
юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на
4
своята професионална или търговска дейност.
Съдът приема за установено по делото, че на 22.03.2016г. . между
И.А.М.“АД и ответника е възникнало валидно правоотношение по договор
за потребителски кредит, като И.А.М.“АД се е задължило и е предоставило на
ответника потребителски кредит от 750лв. , от които 230,14лв. се усвояват
чрез рефинансиране на друг кредит, а останалата сума е получена в брой, при
годишен лихвен процент от 40%, годишен процент на разходите от 48,27%,
лихва за забава на плащанията в размер на законната лихва за забава, срещу
задължения на кредитополучателя да върне предоставената сума, да заплаща
възнаградителни лихви на 21 седмични вноски от по 38,81лв. в периода от
30.03.2016г. до 17.08.2016г., при уговорена възможност за кредитодателя да
прехвърли в.та си по договора на 3-то лице. Тези обстоятелства се
установяват от приетите по делото и неоспорени от страните писмени
доказателства.
Съдът приема, че по делото е установено валидно постигнато
съглашение по договора за плащане на възнаградителна лихва.
Добросъвестността и справедливостта са основен принцип в гражданските и
търговски взаимоотношения. Спазването им предотвратяват несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Преценката дали е
нарушен някой от основните правни принципи се прави от съда във всеки
конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от
страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от
ЗЗД. В случая с договора е уговорена дължимост на възнаградителна лихва в
размер на 40% годишно при ГПР от 48,27% Така уговорената клауза по
договора съдът приема че не противоречи на добрите нрави. Договорната
свобода позволява страните да уговарят възнаградителна лихва , включително
и над размера на законната лихва за забава. Ограничение на договорната
свобода е посочено в чл. 9 от ЗЗД – съглашението да не противоречи на
закона и на добрите нрави. Волята на страните е меродавна, само ако тя не
надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 от
ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран в нашето законодателство.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, като е предписал за нарушаването им правна последица, идентична
с тази при нарушението на закона. Добрите нрави съществуват като общи
принципи или произтичат от тях и за спазването им съдът следи служебно.
Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за
валидност на договорна клауза за възнаградителна лихва произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
възнаградителната лихва поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. По
същността си възнаградителната лихвата представлява цена на парите като
5
капитал, но и цена на времето, през което търговецът е лишен от
ликвидността на този капитал. Така възнаградителната лихва е цената на
капитал, чиято стойност нараства с времето. Затова и преценка за
съотвествието на уговорената лихва с добрите нрави може включва
съобразяване на размера на законната лихва за забава, но и пазарната цена на
този капитал, както и другите фактори които влияят върху цената на
предоставянето на капитала – риска от невъзстановяването му, включително и
с оглед на дадените обезпечения; дали има неравноправно третиране на
икономически слаби участници в оборота; дали е използван недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и др.
Уговорената възнаградителна лихва следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й функции.
В конкретния случай уговаряне на възнаградителна лихва от 40%
годишно при съобразяване че предоставена сума е 750 лв., а възнаградителна
лихва за срока на договора от 2,5 месеца е 65,01лв. съдът приема, че не е в
разрез с присъщите на възнаградителната лихва функции до степен да
обоснове нищожността й. Икономическата цел на отпуснатия заем е
придобиване на парични средства и за двете страни. За заемополуателя целта
е получаване на средства за покриване на текущи стопански нужди, за
заемодателя целта е да покрие разходите по заема и да получи печалба чрез
получаване на възнаградителна лихва. Извън тази цел, всеки получен доход
излиза извън присъщата функция. Възнаградителната лихва е
възнаграждението за предоставянето на финансовия ресурс. (В този смисъл
Решение № 378/18.05.2006г. по гр.д. № 315/2005г. на ВКС, ІІІ-то Г.О.). В
случая уговорената лихва съответства на присъщата й функция. Този извод се
налага при съобразяване на размера на предоставената сума, срок за който е
предоставена и размера на възнаградителната лихва; обстоятелството че
кредитодател е небанкова финансова институция и набирането на средства за
предоставянето на кредити не е чрез влогове; че кредит не е обезпечен.
При така възприето съдът приема, че правилно районният съд е приел за
установено че за ответника по исковете са възникнали валидно задължения за
плащане на главница от 750лв. и на договорна лихва от 65,01лв., падеж на
последното плащане е 17.08.2016г.
По делото не с спори, а и се установява от приетото по делото
заключение по съдебно-счетоводната експертиза, че по договора са
постъпили плащания в размер на 171,03лв. Правилно е прието от СРС, че тази
сума следва да се отнесе за погасяване на задълженията за главница и за
възнаградителна лихва по договора за кредит. При обосноваване на този
извод районният съд не е допуснал нарушение на императивна правна норма,
във въззивното производство не са въведени оплаквания срещу този му извод.
По делото не е установено по договора за кредит да е имало други валидно
възникнали задължения на кредитополучателя към кредитодателя, освен тези
за връщане на главницата и плащане на възнаградителната лихва. При така
възприето съдът приема за установено по делото че непратени са останали
6
общо 643,98лв. представляващи главница и възнаградителна лихва по
договора за кредит. По делото не е установено да са извършени други
плащания. Във въззивното производство не е въведено оплакване срещу
извода на СРС за изпадането в забава и размер на обезщетението за забава на
плащането на тази сума. При обосноваване на този извод районният съд не е
допуснал нарушение на императивна правна норма по ради което и при
съобразяване на ограниченията по чл. 269 от ГПК съдът приема за установено
възникване на вземане на ищеца към ответника за плащане на сумата от
192,28лв. като обезщетение за забава на плащането на главницата за периода
от 28.04.2016г. до 01.07.2019г..
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба че не било обсъдено
от СРС възражението му за недължимост на сумите, поради погасяването им
по давност. Такова възражение е направено за първи път едва с въззивната
жалба – в хода на заповедното производство и на исковото производство пред
СРС такова възражение не е било направено. Въвеждането му едва с
въззивната жалба е преклудирано и произнасяне по същото не се дължи и от
въззивния съд. Следва да се посочи, че депозирания отговор на исковата
молба пред СРС е след изтичане на едномесечния срок за същото и дори в
този отговор да а направено възражение за недължимост на задълженията
поради изтекла погасителна давност то и в този случай същото щеше да е
преклудирано. Това е така, защото това възражение попада в обхвата на чл.
133 вр. с чл. 131 от ГПК.
Съдът приема за установено по делото, че на 01.03.2017г. И.А.М. „АД е
прехвърлило на ищеца в.та си по договора с ответника. Тези обстоятелства се
установяват от приети по делото и неоспорени от страните договор за цесия с
приложение, сочещо процесния договор за кредит. За този извод на районния
съд във въззивното производство не са въведени оплаквания , при
обосноваването на тези изводи районния съд не е нарушил императивна
правна норма и съдът ги приема за установени по делото
Съдът приема за установено по делото и че за прехвърлянето на
вземането длъжникът е редовно уведомен по смисъла на чл. 99, ал. 3 и ал. 4
от ЗЗД и така цесията е проявила действието си спрямо ответника. Целта на
задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото
вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото
задължение - да изпълни задължението си точно като плати на надлежно
легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно релевантно за
действието на цесията е съобщението до длъжника, извършено от предишния
кредитор /цедента/, а не съобщението, извършено от новия кредитор
/цесионера/. Няма пречка цедентът да упълномощи цесионера да уведоми
длъжника за извършената цесия. В този случай представителната власт
възниква по волята на представлявания - цедента, съгласно разпоредбата на
чл. 36 ЗЗД като обемът й се определя според това, което упълномощителят е
изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. Упълномощаването не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД. Това уведомяването съгласно чл. 99,
7
ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД от цедента не може да бъде заместено от съобщението за
издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. Това е така, защото
заповедта за изпълнение и съобщението са издадени от съда, а не от цедента,
съответно от негов пълномощник. Получаването на уведомлението за цесията
в рамките на исковото производство обаче включително и с връчване на
приложените към исковата молба доказателства, едно от които е изявление
на цедента или неговия пълномощник , с което се съобщава цесията следва да
бъде съобразено от съда по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК - с връчване на
уведомлението на цедента, съответно на негов пълномощник по чл. 99, ал.3 и
ал. 4 в хода на исковото производство, цесията има действие спрямо
длъжника. (В този смисъл Решение № 114/07.09.2016г. по т.д. № 362/2015г.
на ВКС, ІІ-ро Т.О.; Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС,
I –во Т.О.; Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. на ВКС, І-во
Т.О. ; Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ Т. О. ;
Решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, ГК, III Г. О.,
постановени по реда на чл. 290 от ГПК). В конкретния случай от прието по
делото договор за цесия и пълномощно се установява, че цедентът е
упълномощил цесионера да уведоми длъжника за така извършената цесия. С
исковата молба е представено уведомление за извършената цесия, изготвено
от пълномощника на цедента, като същото е адресирано до ответника. Това
уведомление е връчено в хода на исковото производство на ответника, поради
което и съдът приема, че за цесията ответникът е надлежно уведомен. Следва
за пълнота на изложението да се посочи, че няма пречка уведомяването в
хода на исковото дело да се извърши чрез връчване на книжа на особен
представител на ответника, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК. Този
представител разполага с всички права на пълномощник, освен за тези за
които е нужно изрично пълномощно. Без значение е че пълномощията
произтичат от акт на съда, постановен при приложението на императивна
правна норма.
При така възприето съдът приема, че решението на районният съд в
обжалваната част е правилно и следва да се потвърди.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото разноските следва да се поставят в тежест на
въззивника и той следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от
100лв. представляваща възнаграждение за юрисконсулт определено от съда
по правилата на чл. 78, ал.8 от ГПК при съобразяване на сложността на
делото.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20162494/23.07.2021г. по гр.д. № 60457
по описа за 2019г. на Софийски районен съд, 26-ти състав в обжалваната
8
част.
ОСЪЖДА С. Г. Д., ЕГН ********** с адрес: гр. София, ул. **** да
заплати на „А. за с. на в.“ЕАД, ЕИК **** с адрес: гр. София, ул. „Д-р ****,
офис –сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 на основание на чл. 78, ал.1 и ал. 8 от
ГПК сумата от 100лв. /сто лева/, представляващи съдебни разноски за
производство пред СГС.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9