№ 29
гр. Бургас , 21.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесети май,
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Христина З. Марева Въззивно търговско дело
№ 20212001000063 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивната жалба, подадена от „В.“
ЕАД – Бургас срещу решение № 382 от 14.01.2021 г., постановено по т. д. №
667/2019 г. по описа на Бургаски окръжен съд, в частта, с която са уважени
предявените против въззивника от въззиваемия „С. б.“ АД искове – с правно
основание по чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за заплащане на сумата от 597
750.93 лв., представляваща обезщетение за ползването на водопроводна и
канализационна мрежа на територията на к. к. „С. б. - изток“ за периода от
01.01.2014 година до 31.12.2014 година, ведно със законната лихва върху
присъдения размер главница, считано от датата на депозиране на исковата
молба - 12.12.2019 година до нейното окончателно изплащане, както и сумата
от 29 389.42 лв., представляваща мораторна лихва върху присъдения размер
главница за периода от 18.06.2019 година до 12.12.2019 година и сумата от 25
540.49 лв., представляваща деловодни разноски, съразмерно на уважената
част от исковете.
Решението се обжалва като неправилно, постановено в нарушение на
материалния закон и процесуалните правила, а също и необосновано.
Оспорва се изводът на съда да неоснователност на възражението на
1
въззивника за погасяване по давност на претенцията, както и за нарушение
разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Изложени са доводи, че е освен
тригодишният срок на погасителна давност е изтекъл и общият – петгодишен
срок на погасителна давност. Поддържа се, че обезщетението по чл. 236, ал. 2
ЗЗД е специфичен случай на обезщетението за неоснователно обогатяване по
чл. 59 ЗЗД, поради което относно момента на изискуемост са приложими едни
и същи правила при определяне началния момент по смисъла на чл. 114 ЗЗД.
В тази връзка се позовава на решението по в.т.д. № 62/2020 г. по описа на
БАС. Същите съображения били изложени и от въззиваемия в отговора на
исковата молба, според които началният момент на претендираното по
настоящото дело обезщетение е 01.01.2014 г.
По приложението на чл. 236, ал. 2 ЗЗД поддържа възражение за
неправилно определяне размера на обезщетението, което съгласно нормата на
закона е в размера на наемната цена по прекратения договор, но при
претенция извън параметрите на наемната цена, ищецът дължи тяхното
доказване, в т. ч. обема на разместване на блага в патримониума на страните
по делото. В тази връзка, първостепенният съд определил размера на
обезщетението извън договорените параметри – само с оглед 50 % от
рентабилността, разчетена в цената на питейната вода. Вместо това размерът
на обезщетението бил определен за вреди – над размера на наемната цена,
каквито не били доказани, с оглед цената и на трите услуги, регламентирани в
чл. 12, ал. 1 ЗРВКУ – доставка, отвеждане и пречистване на питейна вода.
Поддържа се възражение за недопустимост, поради разглеждане на
нередовна искова молба, в която ищецът не бил определил в достатъчна
степен вещта, за чието ползване претендира обезщетение. Била посочена В. –
мрежа, в нейната цялост, без да са определени конкретните елементи, при все,
че въззивникът доказал, че значителна част от мрежата е собственост на трето
лице.
Съдът не обсъдил доводите, че въззивникът ползва В. – мрежата на
друго правно основание – договор за наем, сключен с Община Н. като неин
собственик.
Съдът отхвърлил възражението за забава на ищеца като кредитор,
посочвайки само, че не е лицензиран воден оператор, като според въззивника
2
това не било достатъчно, за да освободи кредитора от собствената му забава.
Излага аргументи в тази връзка, че към релевантния момент законът допуска
повече от един воден оператор и въззиваемият е могъл да получи сам лиценз
или да сключи нов договор с друг воден оператор.
Твърди се, че съдът допуснал грешки в преценката си относно
възприемането на заключението на вещите лица във варианта, изготвен по
задачите на въззиваемия – ползвайки данни по аналогия, вместо да възприеме
заключението по поставените от въззивника задачи, основано на реални
счетоводни данни за процесната 2014 г. Оспорва се приложения от вещото
лице инфлационен индекс по данни на НСИ, отчитайки параметри, които
нямат отношение към рентабилността на въззивника. Поддържа се твърдение,
че вторият вариант на вещото лице, борави с реални данни от финансовите
отчети на дружеството и отговаря на изискванията на закона – чл. 55 ТЗ и чл.
182 ГПК
Въззиваемият е подал отговор извън срока по чл. 263, ал. 1 ГПК,
но доколкото с него не се поставят нови и различни въпроси по правилността
на решението извън повдигнатите с въззивната жалба и е изразено единствено
становище по тях, то съдът следва да съобрази изразеното в него становище.
Поддържа се, че доколкото в Република България няма подземен
кадастър, вещта, за чието ползване се търси обезщетение, е определена
надлежно като В. мрежа, разположена на територията на „С. б.“ АД, като
наемният договор между страните ползва същото описание като негов
предмет и е достатъчно във връзка с предявения иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД.
Поддържа се, че макар и да е ирелевантно за предмета на делото,
несъмнено е доказана собствеността на въззиваемия върху процесната В. –
мрежа, включена в активите на въззиваемото дружество. Липсвали
доказателства, че е собственост на Община Н. върху същата, както и че е
собственост на въззивника.
По делото били представени доказателства за обусловеност на
икономическата дейност на въззивника от ползването на процесната В. –
мрежа, което обосновава основателността на претенцията. Изложени са
аргументи, че претенцията не е за наем, а цели ангажирането на договорната
3
отговорност за неизпълнение на въззивника, поради което се съизмерява със
средната наемна цена за периода и не може да бъде с по-нисък размер от този
на наемната цена.
Оспорва се възражението, че претендираното обезщетение надхвърля
параметрите на договорения наем.
Изложени са аргументи в оспорване на възражението за кредиторова
забава от страна на въззиваемия, а с оглед евентуалното й наличие, то да се
съобрази, че въззивникът не е упражнил правото си по чл. 97, ал. 1 ЗЗД и не е
предал вещта на друг воден оператор.
Оспорват се аргументите във въззивната жалба за погрешна преценка
при възприемане заключението на вещото лице, като се изтъква, че с оглед
влезлите в сила решения по спор за ползването на същата В. – мрежа след
прекратяване на наемния договор, но за различен период, правилно съдът е
кредитирал изготвения вариант по аналогия с период, в който финансовите
резултати на въззивника за процесната В. – мрежа са били отчитани разделно
и оспорва съобразяването на финансовите резултати, отчитани за територии
извън тази на „С. б.“ АД.
Относно определянето на параметрите на база рентабилност и за
трите услуги по доставка, отвеждане и пречистване на питейна вода се
изтъква липсата на възможност по предоставянето на която и да е от тях, без
ползването на В. – мрежата на „С. б.“ АД.
Възражението за погасителна давност с оглед възприетия във в. т. д.
№ 62/2020 г. по описа на БАС начален момент на изискуемост и възникване
на задължението за всеки ден от процесния период се оспорва с възражение,
че с оглед предявения иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД следва да бъде съобразен
начинът му на определяне по размер в прекратения наемен договор – според
финансовия резултат за целия отчетен период, в края на финансовата година –
в случая към 01.01.2015 г. Позовава се на възприетия начин на определяне в
други влезли между страните решения по претенция за ползване на
процесната В. – мрежа след прекратяване на наемния договор, но за различни
периоди.
В с.з. за въззивника – се явява пълномощника – адв. Г., който
4
поддържа подадената от името на „В-“ ЕАД въззивна жалба, като по
същество препраща към доводите и съображенията развити подробно в нея.
Акцентира върху възражението за неправилно приложение от
първоинстанционния съд на института на погасителната давност; настоява, че
ползването е осъществявано със съгласието на общината като неин
действителен собственик.
За въззиваемият се явява представител по пълномощие – адв. М. К.,
който поддържа становище за потвърждаване на обжалваното решение по
изложените в него изводи, с които според въззиваемия е даден отговор на
всички спорни въпроси по правния спор. Поддържа, че правото на
собственост за ищеца от една страна е доказано, а от друга не корелира с
облигационните права по прекратения договор за наем.
Бургаски апелативен съд съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК
извърши служебно проверка за валидност на решението, като намира, че
решението не страда от пороци, водещи до неговата нищожност. Намира
също така, че решението е допустимо, а възражението за неговата
недопустимост като постановено по нередовна искова молба заради липсата
на индивидуализация на вещите, представляващи части от техническата
инфраструктура, намира, че е неоснователно.
Предявеният иск е за заплащане на обезщетение поради продължилото
ползване на отдадената по прекратения договор за наем вещ, въпреки
противопоставянето на наемодателя, който се квалифицира по чл. 236, ал. 2
ЗЗД. Съобразно това за ищеца съществува задължение да я посочи в исковата
молба по начин, който позволява след съпоставяне да бъде идентифицирана с
описаната в самия договор за наем. Както в исковата молба, така и в
процесния договора за наем – чл. 1, предмета на ползване е определен като
„водопроводната мрежа, собственост на ищеца, намираща се на територията
на к. к. С. б.-изток“, поради което решението не се явява постановено по
нередовна искова молба.
По въпросите повдигнати с въззивната жалба по правилността на
решението, Бургаски апелативен съд установи следното:
Предмет на делото са предявените от „С. б.“ АД против „В. И К.“
5
ЕАД – гр. Бургас осъдителни искове – на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД – за
заплащане на сумата от 600 000 лева, представляваща обезщетение за
ползването на водопроводна и канализационна мрежа на територията на к. к.
С. б. - изток за периода от 01.01.2014 година до 31.12.2014 година, както и иск
за заплащане на сумата от 298 000 лв., представляваща мораторна лихва
върху претендирания размер главница за периода от 31.12.2014 година до
датата на депозиране исковата молба, ведно със законната лихва върху
претендираната главница от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумите.
Претенцията на въззиваемия е основана на факта на прекратяването с
писмо изх. № И94-00-283/09.12.2008 година на сключения на 8-ми март 2005
г. с въззивника договор за наем, по силата на който от „С. б.“ АД е било
предоставено на „В.“ ЕАД – Бургас ползването на водопроводната и
канализационната мрежа и съоръженията към нея, срещу заплащане на
наемна цена в размер на 50% от рентабилността, разчетена в цената на
питейната вода, като водните количества се отчитат на базата на инкасираната
вода от абонатите, захранващи се с питейна вода от главния водопровод,
собственост на дружеството-ищец. Договорът е бил сключен за срок до 31-ви
декември 2005 г., продължен на основание чл. 11 до 31-ви декември 2008 г.
Едновременно с прекратяването на договора е било отправено предложение
за нов договор, считано от 1-ви януари 2009г., което не е било прието от
ответника, поради което от тази дата, ползването на В. мрежа - водопровод,
канал и технологични съоръжения от ответника е продължило, вкл. през 2012
г. – за обслужване на абонатите на територията на „С. б.“ и „С. В.“,
извършвайки услуги на доставка и продажба, отвеждане и пречистване на
канализационни води, реализирайки печалба като единствено воден оператор
за сметка на ищеца. Твърди се, че ищецът като собственик на ползваната В- –
мрежа има право да получи обезщетение за обедняването си, в размера на
половината от счетоводната печалба от дейността на територията на к.к. „С.
б. за трите вида стоки и услуги: доставка и продажба на вода; извеждане на
канализационни води и пречистване на води, за всяка от които са ползвани
съоръженията от В. – мрежата на ищеца – въззиваем. Като единствен воден
оператор въззивникът „В.“ ЕАД – Бургас продължавал да извършва
доставката на вода и услугите свързани с нея по нормирани цени определени
6
от ДКЕВР, като се обогатява за сметка на „С. б.“ АД. Относно начина на
определяне размера на обезщетението е направено позоваване на влезли в
сила решения по този спор между страните за други периоди, като ответникът
– въззивник плащал само след осъждане.
Така предявените права са оспорени от ответника освен с оглед
обсъдените по - горе възражения за недопустимост, но и като неоснователни с
оглед на следните възражения, поддържани и пред настоящата инстанция:
Претенцията, която е специфичен случай на тази за неоснователно
обогатяване по смисъла на общата разпоредба на чл. 59 ЗЗД, е оспорена като
погасена по давност, считано от 01.01.2014 г., от който момент ищецът
поддържа, че В. – мрежата е ползвана без основание. Оспорено е правото на
мораторна лихва преди 18.06.2019 г., когато е връчена поканата за плащане.
Оспорено е правото на собственост на ищеца, като се твърди, че ползването
вкл. за процесния период е осъществявано със съгласието на действителния
собственик – Община Н., в чиято собственост процесната В. – мрежа е
преминала съгласно § 7 от ПЗР на ЗМСМА, тъй като не попада в
изключението по чл. 19, ал. 1, т. 4 б. „в“ на ЗВ Въведени са доводи също, че
след като за ищеца е било възможно сам да бъде оператор, но не е
кандидатствал за получаване на лиценз – чл. 198о, ал. 6 вр. ал. 2 ЗВ, то
същият е в забава да му бъде предадена В- – мрежата.
Поддържано е възражение за неоснователност, поради претендиране
на обезщетение, което надхвърля многократно опредерлената наемна цена-
50% от рентабилността на продажбите, разчетени в общата цена на трите
вида услуги, доставяни от В.-Бургас, а именно: доставка на питейна вода,
отвеждане на отпадните води и пречистване на каналните води, докато
предмет на договора били само водопроводна и канализационна мрежа на
територията на к. к. „С. б.-изток, съобразно което дължи главно доказване на
пропуснати ползи и вреди – над размера на уговорената наемна цена.
Във връзка с възраженията, въведени с отговора на исковата молба,
въззиваемият е изтъкнал в допълнителната искова молба, че рентабилността е
понятие, което е свързано с положителен финансов резултат (печалба), която
се формира на годишна база за дружеството оператор. Затова и изискуемостта
настъпвала едва след изтичане на календарната година с цел формиране на
7
положителния финансов резултат за същата. Именно затова ползването на
водопроводната мрежа било договорено между страните на годишна база, а
дължимото обезщетение обхващало периода 01.01-31.12.2014 година,
респективно било изискуемо от 01.01.2015 година, което било и началният
момент на давността.
По възраженията относно собствеността на процесната В. – мрежа е
посочено, че „С. б.“ АД е било държавно предприятие с мажоритарното
участие в капитала на Българската държава и е представлявало публично
дружество по смисъла на ЗППЦК, цялата налична водоснабдителна и
канализационна мрежа на територията на курортния комплекс „С. б.-изток“,
община Н. – част от неговия актив, с балансова стойност от 80 млн. лв.,
изцяло реновирана през периода 2000-2004 година. Поради това се поддържа,
че са налице предпоставките на чл. 19, т. 4 ЗВ, в която разпоредба е
предвидено, че публична общинска собственост са водостопанските системи
и съоръжения на територията на общината, с изключение на тези, включени в
имуществото на търговски дружества. Независимо от това се настоява, че
правото на собственост е ирелевантно по спора свързан с правото на
обезщетение, с оглед продължилото ползване след прекратяване на договора
за наем и противопоставянето за това. Възражението за забава на кредитора
да получи обратно вещта е оспорено с твърдение, че при липсата на
възможност за предаване на процесната В. – мрежа на „С. б.“ АД, същата не е
била предадена на друг воден оператор.
По така предявените права и възражения, поддържани и пред
въззивната инстанция, Бургаски апелативен съд намира следното:
Въведените с исковата молба фактически обстоятелства, свързани със
сключването на договора за наем от 8-ми март 2005 г. относно
водопроводната и канализационната мрежа и съоръженията към нея на
територията на к.к. „С. б.“ и „С. В.“ срещу наемна цена в размер на 50 % от
рентабилността, разчетена в цената на питейната вода, като водните
количества се отчитат на базата на инкасираната вода от абонатите,
захранващи се с питейна вода от главния водопровод за посочените населени
места, както и прекратяването му, считано от 01.01.2009 г., е безспорно, както
и факта на продължилото ползване въпреки противопоставянето от страна на
8
наемодателя, вкл. за процесния период – 01.01.2013 г. – 31.12.2013 г.
Въпросите, по които спорят страните иват правен характер и са
свързани с последиците от прекратяването на така сключения договор -
наличието на друго правно основание за ответника да ползва съоръженията
или отпадане на основанието за заплащане на обезщетение, както и относно
размерът на дължимото обезщетението и – не на последно място в случая, по
въпроса за погасяване на предявените права от ищеца – въззиваем по давност.
Зачитайки СПН, произтичаща от влезлите в сила решение № 349 от
10. 05. 2014 година по т. д. № 54/2013 година по описа на БОС, потвърдено с
решение № 69 от 18.09.2014 г. на БАС по в. т. д. № 197/2014 г.; решение №
450/15.01.2019 г. по търг. дело № 693/2013 г., по описа на БОС, потвърдено с
Решение № 39 от 17.05.2019 г. на БАС по в. т. д. № 65/2019 г., недопуснато до
касационно обжалване относно правото на „С. б.“ АД да получи обезщетение
по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за други периоди, извън възражението за изтекла в полза
на въззивника – ответник погасителна давност, съдът намира, че и за
процесния период не са доказани правопрекратяващи или правоизключващи
факти и обстоятелства, като въведените са идентични с коментираните в
посочените решения.
По въпроса относно наличието на друго основание за ползване на
съоръженията – предмет на договора за наем, съдът намира, че наличието на
съгласие от страна на Община Н. за ползването на процесната В. – мрежа от
ответника – удостоверение изх. № 51/28.03.2018 г. от Кмета на Община Н.,
нито поражда за въззивника като наемател по прекратения договор ново
противопоставимо на наемодателя основание за осъществяване на ползването
на цялата водопреносна и канализационна мрежа, нито възможност да
упражнява в своя полза сурогационни права. Правото на собственост не е
правопораждащ факт относно правото на обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД,
каквото е предмет на настоящето производство. Следователно въпросът за
собствеността на трето лице върху вещта и конкуриращите му права спрямо
тези на наемодателя по прекратения договор за наем няма отношение към
преценката за основателност на предявения иск.
Предпоставка на предявения иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е фактът на
продължилото ползване на вещта по прекратения договор от 8-ма март 2005
9
г., който е безспорен, както и обстоятелството, че ответникът, оспорвайки
правото на ищеца да получи наемна цена по предложения нов договор,
съответно – обезщетение по прекратения, предвид съгласието на сочения от
него собственик – Община Н., не е изпълнявал задълженията си по него, но е
продължил да ползва вещта, съответно – да реализира печалба, въпреки
противопоставянето.
Възражението, че ищецът като наемодател по прекратения договор за
наем и кпредитор на задължението за предаване на процесната В. - мрежа, е в
забава относно изпълнението на това задължението, е неоснователно.
Формалното предложение от длъжника и заявената готовност за съставяне на
протокол да предаване на вещта по прекратения договор за наем, не го
освобождава от реалното изпълнение на това задължения, а ако кредитора не
приема изпълнението, при това – неопрадвадно, длъжникът се освобождава
само, ако предаде дължимото за пазене по подходящ начин, на определени
място и лице от районния съд – в случая друг воден оператор. Реалното
предаване на вещта, изразяващо се в преустановяване на ползването, би
лишило от възможност за захранване на населените места с питейна вода и е
разрез с предоставената лицензия на въззивника като воден оператор - няма
данни „В.“ ЕАД – Бургас като длъжник за предаване на процесната В. –
мрежа да е упражнил надлежно правото си по чл. 97 ЗЗД, за да се освободи от
отговорността си. От друга страна, изтъкнатата в отговора на исковата молба
принципна възможност след 2009 г. и по силата на чл. 198о , ал.6 във вр. с
ал.2 от ЗВ ищецът – въззиваем да получи лицензия наред с ответника като
воден оператор, не изключва правото му да реализира положителен финансов
резултат с последващ договор за наем със същия наемател или друг наемател.
Във връзка с последното, предявеният иск е несъмнено основателен,
поради което спорът е съсредоточен изключително върху начина и методите
за определяне размера на обезщетението и в крайна сметка - с възражението
за погасителна давност по отношение на претендираното право.
Страните са се уговорили в чл. 39 от прекратения договор за наем, че
наемната цена се формира като 50 % от рентабилността, разчетена в цената на
питейната вода, докато обезщетението се претендира върху рентабилността и
за другите две услуги – отвеждане на отпадните води и пречистването им.
10
Във връзка с това настоящият съдебен състав намира, че преценката за
основателност е обусловена от начина на формиране на цената на питейната
вода съгласно Наредбата за регулиране на цените на водоснабдителните и
канализационните услуги от 2006г. (отм.) и значението на водоснабдителната,
отводнителната и пречиствателната системи за формиране на крайния
продукт, съответно – възможността на системите да функционират отделно.
Цената на питейната вода е предмет на държавно регулиране и
компонентите, от които се формира, са свързани с трите вида услуги –
доставка на вода, извеждане на канализационни води и пречистване на
същите. Пред първоинстанционният съд е назначена хидротехническа
експертиза и по делото е прието заключение от в. л. инж. В. С., в което по т. 1
подробно е описан начина на функциониране на В.– система, част от която е
процсенат част от В. – мрежата. Без да е необходимо преповтаряне на
пълното описание на процеса по подаване, пречистване и отвеждане, изводът
който се налага, е, че съоръженията във връзка с трите услуги функционират
като цялостна и единна В- система на к.к. „С. б.“ „С. В.“. Този извод следва
категорично и еднозначно, поради което дори да е възможно икономически и
счетоводно да се изключи някой от компонентите, липсва както фактическо,
така и правно основание за подобно изчисляване ня рентабилността на
питейната вода.
Размерът на вредите по чл. 236, ал. 2 ЗЗД не се съизмерява
автоматично със стойността на наемната цена, като на наемодателя се дължи
пълния размер на вредите - щети и пропуснати ползи, които действително
търпи, поради продължилото въпреки противопоставянето му ползване на
вещта. Поради това следва да се съобрази и Наредбата за регулиране на
цените на водоснабдителните и канализационните услуги от 2006г.(отм.)
независимо, че е приета след сключване на договора, тъй като същата е
действала при изпълнение на договора и е била определяща за финансовия
резултат-разлика между себестойност и продажна цена на В. услуга, по повод
ползването на В- – мрежата. По повод на това е неоснователно възражението
на въззивника - ответник срещу определянето на обезщетението по начин,
съответстващ на буквалната интерпретация на уговорката в чл. 39 от
прекратения договор за наем - само на база услугата водоподаване.
Категорично е заключението на в.л. инж. С., че значението и на
11
водоснабдителната и на отводнителната системи за крайния продукт е
равнозначно. Противното не може да се извлече и от Закона за регулиране на
водоснабдителните и канализационните услуги, действал към момента на
сключването на договора. Както законът, така и поясняващият го откъм
механизъм на ценообразуване на В. услугите, в цитирана по-горе Наредба за
регулиране на цените на водоснабдителните и канализационните услуги
посочват, че всяка от услугите, извършвани от В. операторите е резултативна
величина от цялостната им дейност по: пречистване и доставка на вода за
питейно-битови, промишлени и други нужди, отвеждане и пречистване на
отпадъчните и дъждовните води от имотите на потребителите в
урбанизираните територии (населените места и селищните образувания),
както и от дейностите по изграждането, поддържането и експлоатацията на
водоснабдителните и канализацион-ните системи, включително на
пречиствателните станции и другите съоръжения. Следователно цената на
питейната вода и включената в нея рентабилност също се формира като
финансов резултат от няколко компонента – в случая от три вида услуги –
доставка на вода, извеждане на канализационни води и пречистване на
същите, т. к. дейността по поддръжката и изграждането на наетата В. система
не е възложено на ответника, който ползва чужда вещ.
С оглед на горното, съдът приема, че изчисляването въз основа на
трите компонента не надхвърля параметрите, очертани в наемния договор,
респективно не надхвърля наемната цена и се съотнася към счетоводната
печалба на „В.-Бургас“ от цялостната му дейност, извършвана посредством
В. мрежата на к.к.С. б..
Що се отнася до възражението на ответника за определянето на
обезщетението с оглед финансовия резултат по аналогия с данните за
разходите и приходите само на територията на к.к. „С. б.“ за 2009 г. следва да
се съобрази, че за ответника не е съществувало задължение да поддържа
аналитични отчети. ЗСч. в сила от 16.11.2001 г. съдържа изискване за
синхронизирано осъществяване на хронологичното и систематичното
(аналитично и синтетично) счетоводно отчитане, който принцип е бил
спазван от ответника във воденото до 2009 г. и преустановено след това
счетоводно отчитане, в което е залегнал възприетия по аналогия и за
процесния период принцип за определяне размера на обезщетението.
12
Видовете дейности в последстие, не са отчитани по конкретни населени
места, както е било водено счетоводството до 2009 г. – конкретно за к. к. „С.
б.“, тъкмо поради оспорването от въззивника на правото на въззиваемия по
чл. 236, ал. 2 ЗЗД във връзка с прекратения договор.
По посочените съображения, във варианта на заключението, изготвен
по въпросите на ищеца – въззиваем, финансовият резултата е определен на
базата на средно аритметичната стойност през периода на отчитането му само
за к. к. „С. б.“ до 2009 г., като за 2014 г. е съобразен инфлационен индекс.
Съобразявайки посочените принципи и показатели, размерът на изчисленото
обезщетение в заключението на вещите лица – Ж. и Х., е в размер на 597
750.93 лв.
Във вторият вариант, експертизата борави с конкретни счетоводни
данни за 2014 г., които обаче не са формирани от ренатбилността за к.к. „С.
б.“ и „С. В.“, а за всички населени места, обслужвани от въззивника като
воден оператор. Настояването, че обезщетението за периода 01.01.2014 г. –
31.12.2014 г. по този вариант, в размер на 73 554 лв. е неотносимо, тъй като
касае рентабилността от ползването на В-иК – мрежа и системи извън
отдадената по договора за наем, като липсва основание – договорно или
законово, рентабилността на цярото предприятие на въззивника, включително
от дейността му за други територия в обхвата на водния оператор, да бъде
съотнасяна към ползването на процесната В. – мрежа в к.к. „С. б.“.
С оглед горното, съдът намира, че следва да съобрази изготвения по
въпросите на ищеца вариант от вещите лица – Ж. Ж. и Д. Х. в депозираноото
на 20.10.2020 г. заключение, съобразно който при отчетен за цялата 2014 г.
година финансов резултат (рентабилност) от дейността на В. дружеството, но
само за териотрията на курортния комплекс, каквото е условието по
прекратения договор за наем, съобразно което при рентабилност в размер 1
195 501.86 лв., обезщетението – в рамките на наемната цена по договора от 50
%, е сумата 597 750. 93 лв.
Относно размерът на лихвата за забава, в заключението на вещите
лица е посочено, че за периода от 01.01.2015 г. до датата на подаване на
исковата молба - 12.12.2019 г., той е 239 296.63 лв., а само за периода от
18.06.2019 г. – когато е връчена поканата за плащане, до посочената дата на
13
подаване на исковата молба – 29 389.42 лв.
Размерът на лихвата за забава, съгласно посоченото в заключението
на вещит елица, е определен съгласно ПМС № 100 от 29 май 2012 г. –
основният лихвен процент, от 1-ви януари, съответно – от 1-ви юли на
текущата година, плюс 10 пункта. Претенцията по главния иск е за
обезщетение, а не за изискуемо и ликвидно задължение по търговсак сделда с
уговорен падеж. Лихва би се дължала по силата на закона – чл. 294, ал. 1 ТЗ,
съответно - чл. 84, ал. 1 ЗЗД, при уговорен с падеж. След прекратяване на
договора за наем, задължението е за обезщетение, поради което то възниква
от началния момент на ползването без основание – след прекратяване на
договора за наем. В този случая намира приложение разпоредбата на чл. 84,
ал. 2 ЗЗД, съобразно която е необходимо отправяне на покана, от който
момент, при неизпълнение на задължението за заплащане на претендираното
обезщетение, би могло да възникне и правото да се иска плащане на лихва за
забава.
Имайки предвид изложените съображения относно момента на
възникване на задължението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд намира, че
възражението на въззивника – ответник, за погасяване по давност на
съответстващото на това задължение право на въззиваемия – ищец, е
основателно.
По отношение на обезщетението по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД намира
приложение общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, като е
неприложим краткия – тригодишен срок на погасителна давност по на чл. 111,
ал. 1, б. „б“ от ЗЗД, тъй като претенцията не е за обезщетение за неизпълнен
договор, нито за периодично плащане по договорът за наем, а с оглед
последиците от неговото прекратяване прекратяване.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД началото на давностния срок съвпада с деня,
в който вземането е станало изискуемо. При неоснователното обогатяване във
фактическия състав на чл. 59 от ЗЗД, специфичен случай на който е
обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, изискуемостта настъпва от момента на
неоснователното преминаване на блага от имуществото на едно лице, в
имуществото на друго. Неоснователността на преминаването на блага от
имуществото на обеднелия в патримоинума на обогатилия се, възниква с
14
факта на разместването, в който смисъл следва да се съобрази Постановление
№ 1 от 28. V. 1979 г. по гр. д. № 1 / 79 г. на Пленум на ВС, което не е
изоставено да настоящия момент.
В случая изискуемостта на обезщетението съвпада с момента на
неоснователно разместване на блага, който е настъпила от деня, в който
ползването на процесната В. – мрежа е продължило да бъде осъществявано
извън действието на договорното основание и въпреки противопоставянето
на бившия наемодател – от деня, следващ прекратяването на договора, т. е. от
01.01.2009 г. Тогава наемателят е бил длъжен да върне наетото имущество, но
не го е сторил. Обезщетението е дължимо от този моментдо момента на
преустановяване на ползването или възникването на друго основание –
противопоставимо на наемодателя по прекратения договор за наем. Същото
се отнася и за периода 01.01.2014 г. – 31.12.2014 г., като отправянето на
покана за плащане на обезщетението за този перид е юридическият факт,
който поставя длъжника в забава, но няма отношение към изискуемостта на
задължението. Считано от 01.01.2014 г. за въззиваемия – ищец е възникнало
правото да претентдира, вкл. по съдебен ред правото на обезщетение,
съизмеримо с пазарната цена на наема за всеки ден занапред от процесния
период, поради което неговото бездействие се покрива със срока на
погасителна давност по чл. 110 ЗЗД. Обстоятелството, че извън конкретния
договор – регламентиращ цената като 50 % от рентабилността, разчетена в
цената на питейната вода за инкасираните от абонатите количества вода,
липсва друг пазарен аналог като условие за ликвидност на задължението,
въззивният съднамира, че няма отношение по въпроса за определяне момента
на неговата изискуемост. Погасителната петгодишна давност е изтичала
самостоятелно за всеки от съдържащите се в периода дни и към 12.12.2019 г.
е изтекла за дължимото обезщетение за периода от 01.01.2014 г., до
12.12.2014 г. За този период дължимото обезщетение, изчислено спрямо
цената за целия период - 597 750.93 лв. на база 365 дни, е в размер на 564
997.45 лв., за който предявеният главен иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е
неоснователен като погасен по давност, като е основателен и следва да се
уважи само за сумата 32 753.48 лв.
Основателността на акцесорен иск – относно лихва за забава от
18.06.2019 г. до подаване на исковата молба, като обусловена от тази на
15
главния иск, също следва да се уважи върху непогасената част от
задължението, като изчислена на посочената в цаключението по СИЕ база на
БЛП – 10 пункта, е в размер на 1619.48 лева, както и за законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателното плащане.
С оглед изводите на въззивната инстанция по основателността на
исковете, обжалваното решение следва да се отмени и исковете да се
отхвърлят над посочените по-горе размери, като в полза на въззивника следва
да се присъди сумата 28 513.92 лв. – разноски за двете инстанции, а в полза
на въззиваемия - 4 030.63 лв. – разноски за двете инстанции.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаски апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 382 от 14.01.2021 г., постановено по т. д. №
667/2019 г. по описа на Бургаски окръжен съд, В ЧАСТТА, с която
предявените от на „С. б.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление к. к. „С. б.“, община Н. против „В. И К.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище град Бургас и адрес на управление ж. к. „П.“, ул. „Г. В. В.“ №3,
представлявано по делото от процесуалния му пълномощник адв. Г. Г., със
съдебен адрес: град София, ул. „В.“ №2, ет. 1 (над партер), ап. 2, искове са
уважени, както следва: над размера от 32 753.48 лв. – обезщетение за
ползването на водопроводна и канализационна мрежа на територията на к. к.
„С. б. - изток“ за периода от 12.12.2014 година до 31.12.2014 г., ведно със
законната лихва върху разликата над размера от 32 753.48 лв. до присъдения
размер от 597 750.93 лв., считано от датата на депозиране на исковата молба -
12.12.2019 година до нейното окончателно изплащане, както и над размера от
1 619.48 лева - мораторна лихва за периода от 18.06.2019 г. до 12.12.2019 г.,
както и изцяло в частта относно разноските, като вместо това
ОТХВЪРЛЯ предявените от „С. б.“ АД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление к. к. „С. б.“, община Н. против „В. И К.“ ЕАД, ЕИК
*******, със седалище град Бургас и адрес на управление ж. к. „П.“, ул. „Г. В.
В.“ №3, представлявано от Г. Й. Т., чрез процесуалния му пълномощник адв.
Г. Г., със съдебен адрес: град София, ул. „В.“ №2, ет. 1 (над партер), ап. 2
искове, както следва: за разликата над 32 753.48 лв. до размера от 597 750.93
16
лв. присъден с обжалваното решение № 382 от 14.01.2021 г., постановено по
т. д. № 667/2019 г. по описа на Бургаски окръжен съд - обезщетение за
ползването на водопроводна и канализационна мрежа на територията на к. к.
„С. б. - изток“ за периода от 01.01.2014 година до 12.12.2014 година, ведно
със законната лихва върху същата разлика на главницата, считано от датата
на депозиране на исковата молба - 12.12.2019 година до нейното окончателно
изплащане, както и над размера на сумата от 1619.48 лева - мораторна лихва
за периода от 18.06.2019 г. до 12.12.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 382 от 14.01.2021 г., постановено по т.
д. № 667/2019 г. по описа на Бургаски окръжен съд, в частта, с която
предявените искове за уважени за сумата от 32 753.48 лв. (тридесет и две
хиляди, седемстотин петдесет и три лева и 48 ст.), представляваща
обезщетение за ползването на водопроводна и канализационна мрежа на
територията на к. к. „С. б. - изток“ за периода от 12.12.2014 година до
31.12.2014 година, ведно със законната лихва върху така присъдения размер
главница, считано от датата на депозиране на исковата молба - 12.12.2019
година до нейното окончателно изплащане, както и за сумата от 1 619.48 лв.
(хиляда, шестстотин и деветнадесет лева и 48 ст.), представляваща мораторна
лихва върху присъдения размер на главницата за периода от 18.06.2019 г. до
12.12.2019 г. вкл.
ОСЪЖДА „В. И К.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище град Бургас и
адрес на управление ж. к. „П.“, ул. „Г. В. В.“ №3, представлявано по делото от
процесуалния му пълномощник – адв. Г. Г., със съдебен адрес: град София,
ул. „В.“ №2, ет. 1 (над партер), ап. 2 да заплати на „С. б.“ АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление к. к. „С. б.“, община Н., представлявано
от З. Д. сумата 4 030.63 лв. (четири хиляди и тридесет лева и 63 ст.) –
разноски за двете инстанции, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „С. б.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление к. к. „С. б.“, община Н., представлявано от З. Д. да заплати на „В.
И К.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище град Бургас и адрес на управление ж.
к. „П.“, ул. „Г. В. В.“ №3, представлявано по делото от процесуалния му
пълномощник – адв. Г. Г., със съдебен адрес: град София, ул. „В.“ №2, ет. 1
(над партер), ап. 2, сумата от 28 513.92 лв. (двадесет и осем хиляди, петстони
17
и тринадесет лева и 92 ст.) – разноски за двете инстанции съразмерно на
отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18