РЕШЕНИЕ
№ 114
гр. Перник, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ
КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ЗАФИРОВА
като разгледа докладваното от БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20251700500085 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Н. М. чрез адв.Х., против решение №
56/22.11.2024 г. по гр.д. № 129/2023 г. по описа на Районен съд– Трън. Решението се обжалва
изцяло. По подробно изложени в жалбата доводи се твърди, че първия съд неправилно е дал
вяра на твърденията на една от ответниците, че между нея и ищеца е имало разговори за
продажба на собствените й идеални чати от процесния имот. Според жалбоподателя, също
така, погрешно са интерпретирани и събраните в производството гласни доказателства.
Свидетелите установили несъмнено, че първия етаж от спорния имот се владее несъмнено от
ищеца, ответниците нямали достъп до него и не оспорвали това владение.
При гореизложеното се моли обжалваното решение да се отмени изцяло и да се
постанови ново такова с което предявените субективно съединени искове да се уважат
изцяло.
Претендират се и разноски за две инстанции.
Въззиваемата Б. М., чрез процесуалния си представител, поддържат тезата, че
постановеното решение е правилно и законосъобразно.
1
Въззиваемите М. М. и И. М., чрез адв.З. изразяват становище, че не оспорват жалбата.
Пернишкият окръжен съд, след като обсъди доводите на страните намира
следното:
При извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК служебна проверка, съдът намира, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Съдът при въззивния контрол за правилност на първоинстанционния съдебен акт в
рамките, поставени от въззивната жалба, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, намира от фактическа и
правна страна следното:
Фактите по делото са следните:
Видно от приетото като писмено доказателство удостоверение за наследници № ***
на Община Трън М. А. е починал през ***. и е оставил наследници по седем колена.
От представените по делото удостоверение ПБАЗ ***, заверено копие от книгата за
държавни имоти на ГНС Трън, строително разрешение № 41 и удостоверение № *** на
Община Трън се установява, че по силата на отстъпено право на строеж в полза на А. и
съпругата му в УПИ *** кв.*** по ПУП на *** същия е изградил и въвел в експлоатация
масивна жилищна сграда на два етажа със застроена площ около 64 кв.м.
От събраните гласни доказателства е видно, че на втория етаж от къщата заживели М.
А.- син на М., съпругата му Л. и децата им П. и ищеца Н..
След смъртта на съпругата на М. през *** същия заедно с ищеца и неговото
семейство заживели на първия етаж.
През 1991 г., видно от нотариален акт № ***, том ***, рег.№ *** на районен съдия
Трън М. А. прехвърлил на дъщеря си Й. Д. собствената си 1/2 идеална част от правото на
строеж върху гореописания имот и 3/5 идеални части от първия етаж на изградената масивна
жилищна сграда срещу задължението за издръжка и гледане.
При така изложеното правилно районния съд е приел, че предявения иск с правно
основание чл.124 ГПК, вр. чл.108 ЗС е неоснователен.
Доказателствената тежест между страните е разпределена правилно с изготвения от
първата инстанция доклад, като на ищеца е указано, че следва да докаже твърдяното право
на собственост върху спорния имот въз основа на претендираната от него придобивна
давност, като правоизключващо и правопогасяващо правото на останалите наследници на М.
А. обстоятелство.
В горната връзка неоснователно е възражението в жалбата, че неправилно първия съд
се е позовал в мотивите си и на твърдението на ответницата Й. Д., че ищеца бил преговарял
с нея за изкупуване на собствените й идеални части от първия етаж. Според жалбоподателя
това твърдение е останало недоказано и незаконосъобразно е постановено, като част от
мотивировката за отхвърляне на иска.
2
Действително това твърдение ответницата е направила с отговора на исковата молба
и не е ангажирала доказателства за него. Последното обаче не е било и нужно. Основните
мотиви на районния съд са в друга насока, а и както се посочи доказателствената тежест за
установяване на давността лежи върху ищцовата страна. Ответниците могат да се бранят с
възражения, както е сторила и Д..
Пред районния съд са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите В.
И. А., Е.С.А. и Р.Н. М. (син на ищеца). Районния съд е подложил съобщените от тях данни
на подробен и прецизен анализ към който настоящия въззивен състав напълно се
солидаризира. Ето защо на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на районния съд
в тази им част.
От свидетелските показания става несъмнено ясно това, че след смъртта на С. през
*** на спорния първи етаж са останали да живеят наследодателя М. А. и ищеца Н. М. със
своето семейство. Малко след смъртта на А.- около 2007-2008 г. семейството на ищеца
започнало и извършило основен ремонт на първия етаж, като ключове от същия имали само
членовете на семейството.
Неоснователен е и упрека към първия съд за това, че е тълкувал превратно фактите
съобщени от свидетелите. Напротив, районната инстанция е подложила твърденията на
всички свидетели на внимателен и обстоен анализ и направените фактически и правни
изводи са в пълно съответствие с материалния закон.
Към тези мотиви следва да се допълни единствено следното:
Съгласно чл. 79. (1) ЗС Правото на собственост по давност върху недвижим имот се
придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.
Правилно районния съд е изяснил, че последователно и непротиворечиво ВКС
приема в своята практика, че за придобиване правото на собственост върху един недвижим
имот на основание давностно владение е необходимо осъществяване на фактическата власт
върху имота с намерение за своене, като владението следва да бъде постоянно,
непрекъснато, спокойно и явно (решение № 116 от 24.11.2014 г. по гр. д. № 2592/2014 г. на ІІ
г. о. на ВКС). Спокойно е това владение, което не е установено с насилие (решение № 115 от
07.11.2018 г. по гр. д. № 3954/2017 г. на І г. о. на ВКС), вкл. като е предадено от предишния
собственик или владелец и няма данни фактическата власт да е била отнета (решение №
3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на І г. о. на ВКС; решение № 60/07.06.2018 г. по гр. д.
№ 2420/2017 г. на І г. о. на ВКС; решение № 55/08.10.2015 г. по гр. д. № 3255/2014 г. на ІІ г. о.
на ВКС). Придобивната давност е въведена в българското законодателство като основание за
придобиване на вещни права с оглед виждането на законодателя, че ако едно лице през
определен период от време фактически упражнява правомощията, свързани с притежание на
вещно право, като собственикът бездейства и не защитава правата си, то фактическото
състояние следва да бъде приравнено на юридическото (решение № 70/16.08.2017 г. по гр. д.
№ 3991/2016 г. на І г. о. на ВКС; решение № 98 от 04.07.2018 г. по гр. д. № 3546/2016 г. на I г.
о. на ВКС).
3
Владението съдържа два основни признака: обективен - упражняването на
фактическа власт върху вещта (corpus) и субективен - намерението да се държи и използва
вещта, като собствена (animus). Тъй като от владеенето за себе си владеещия извлича
изгодни правни последици, в тежест на същия, в случая ответника е при условията на пълно
и главно доказване да установи всеки от горепосочените признаци, както и особено
същественото- че владелеца- ответник е довел до знанието на действителните собственици
намерението си да владее от даден момент натам за себе си. Особено съществено е, защото
именно и само от този момент в негова полза може да тече придобивна давност. До този
момент неговото владение е в полза на действителния собственик и не може да породи
правните последици по чл.79 ЗС.
С указанията дадени по ТР № 1/2012 ОСГК е изяснено, че „има случаи на частно
правоприемство – когато на две лица е прехвърлено /възмездно или безвъзмездно/ правото
на собственост и е предадено владението върху един имот, като впоследствие въз основа на
вътрешните им отношения само един от приобретателите остава там. Тогава следва да се
приеме, че съвладението продължава, като последният владее своята идеална част и
същевременно държи идеалната част на другия приобретател. Той е съсобственик и
съвладелец. Подобни са случаите при наследяването, като общо правоприемство.
Владението е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то
продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в
наследствения имот“. Поради това в настоящия случай, тъй като съсобствеността произтича
по наследство, презумпцията по чл.69 ЗС няма да важи в полза на ищеца. По така
изложените съображения след смъртта на М. А. и М. А., Н. М. се е превърнал във владелец
за припадащата му се идеална част от първия етаж на процесната къща и във държател за
частите на останалите сънаследници. За да се приеме, че един наследник е установил
владение и върху притежаваните от другите наследници идеални части от имота, не е
достатъчно той да е упражнявал фактическа власт върху целия наследствен имот повече от
10 години необезпокоявано от никого, а е необходимо освен това да е отблъснал владението
на останалите наследници, като е манифестирал ясно пред тях намерението си да владее
целия наследствен имот само за себе си; само в този случай след изтичане на 10 години от
момента, в който е отблъснал владението на останалите наследници, владеещият наследник
може да придобие по давност и техните идеални части.
В конкретния случай от показанията на свидетелите А. и А. се доказва
единствено, че след смъртта на М. А. действително единствено семейството на ищеца е
владеело процесния първия етаж. Те са виждали част от останалите наследници да идват на
гости. Твърдят също, че ищеца извършил основен ремонт на имота. Свидетеля В. А. твърди
също така, че не е чул дядото /М./ да се е разпоредил с етажа приживе.
Свидетеля Р. М., чиито показания съда преценява по реда на чл.172 ГПК, мисли, че
останалите роднини разбрали за това, че М. А. завещал устно първия етаж на неговия баща,
но не може да каже как точно е станало това и не съобщава конкретен родственик когото
неговото семейство да е уведомило, че владее имота само за себе си. В тази връзка съдът
4
съобрази и факта, че този свидетел е роден през ***, а в исковата молба се претендира
установеното давностно владение да е започнало през 2002 г.
При всичко така изложено дотук в полза на ищеца не е изтекъл предвидения в закона
давностен срок нито по наследство от неговия баща М. /починал ***/, нито лично, защото не
се установява по несъмнен и категоричен начин до знанието на другите съсобственици по
наследство да е доведено намерението на Н. М. да държи и използва вещта, като собствена
(animus).
Районния съд правилно е приел, че единствено извършването на мащабен ремонт и
ползването на имота изцяло не могат да направят ищеца от държател на съсобствените
части в общата вещ във владелец за себе си. Естествено е, че само семейството на Н. М. е
имало ключ от първия етаж, тъй като го е ползвало изцяло. Снабдяването с ключ за имота на
само един от наследниците- този който го ползва, евентуалното изплащане на остатъка от
заема на наследодателите, извършването на ремонтни дейности и купуване на мебели и/или
техника, както и плащане на данъци са действия по обикновено управление на имота за
които направилия разходите има облигационно вземане към останалите съсобственици, но
тези факти не са годни сами по себе си да поставят началото на давностно владение.
Без правно значение за настоящия спор е дали ответницата Й. Д. е изпълнила
задължението си за издръжка и гледане и дали ищеца го е правил вместо нея.
В показанията си свидетеля Р. М. твърди, че част от наследниците са в чужбина и
неговото семейство не поддържа отношения с тях. Рядко е виждал и наследниците които са
били в България.
Състоянието на обективна невъзможност за манифестиране на промяната в
намерението за своене се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се
познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост
във времето и разстоянието (Решение № 17 от 01.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2923/2016 г.
на ВКС, II ГО). Конкретния случай не е такъв. Един от наследниците на М. А. живее в *** в
съседство на процесния имот- И. Н.. Данни за това да е отблъсквано нейното владение не са
събрани. Самия свидетел Р. М. твърди, че е виждал и Й. Д. макар и рядко.
По изложените съображения, решението на първоинстанционния съд следва да се
потвърди.
Предвид изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 56/22.11.2024 г. по гр.д. № 129/2023 г. по описа
на Районен съд– Трън
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6