Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 71
гр.Варна,
30.05.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 23.05.2018 год. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДИАНА ДЖАМБАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА
ПЕНКА ХРИСТОВА
при секретаря Юлия Калчева, като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 114/2018 по описа на Апелативен съд гр. Варна, г.о., за да се произнесе, съобрази следното :
Подадена е въззивна жалба от
И.П.К. и Б.И.К., двамата действащи чрез процесуалния им представител адв. В.Б. ***
срещу решение № 1923/20.12.2017 год по гр.д. № 478/2017 год на Окръжен съд
Варна, 11 състав, с което на осн. чл. 135 ал.2 от ЗЗД е обявен за относително
действителен по отношение на С.К.К. договорът за покупко-продажба на недвижим
имот, сключен под формата на нот.акт № 79, том I рег.№ 2903, дело № 62 от
06.08.2015 год на нотариус Н. Д., с рег.№ 484. По съображения за
незаконосъобразност и необоснованост на решението, въззивниците молят за
неговата отмяна и постановяване на друго, с което предявеният иск бъде
отхвърлен, с присъждане на разноските за двете инстанции. Изтъква се, че с
оспорената сделка не е намалена възможността на кредитора-ищец да се
удовлетвори, защото преди сключването й имотът е бил обременен с ипотека,
даваща право на обезпечения кредитор на предпочтително удовлетворение от
стойността на имота. Купувачът по сделката със свои средства е погасил
ипотечното задължение, следователно общия размер на сумата, заплатена за придобиването
на имота е 78801 евро, а не посочената в нотариалния акт 2000 евро. Поради това
въззивниците счита, че увреждане на кредитора не е налице.
В постъпилия отговор е
изложено становище за неоснователност на жалбата и за потвърждаване на
постановеното решение.
Съставът на Апелативен съд
Варна намира, че въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана страна и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, тя е
НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните мотиви:
Искът по чл. 135 ЗЗД има за предмет
потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на
себе си сделка или друго действие, с която длъжникът го уврежда. Това право произтича от установеното в чл.
133 от ЗЗД правило, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение
на неговите кредитори. Ето защо всяко действие на длъжника, с което той
създава или увеличава своята неплатежоспособност, е увреждащо спрямо кредитора
и за последния възниква правото да иска отмяната му.
Правоотношенията, от които произтича вземането
на кредитора не са предмет на делото по Павловия иск, поради
което ищецът не е длъжен да провежда пълно и главно
доказване на правата си като кредитор. Достатъчно е да се установи наличието на действително вземане,
което не е прекратено или погасено по давност, без да е необходимо то да е ликвидно и изискуемо.
В този смисъл неоснователно е възражението на ответниците, че падежът на
задължението по договора за покупко-продажба на дружествени дялове, от които
произтича вземането на кредитора, не е настъпил към момента на завеждане на
иска.
Увреждането
на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от категорията на
обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правното действие,
длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си. Увреждащата сделка се
счита несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед
на това негово качество. С иска
по чл. 135 ЗЗД не се засяга обвързващата сила на "увреждащата" сделка
в отношенията между страните, които са я сключили. Те продължават да бъдат валидно обвързани от нея
и след уважаването на такъв иск. "Увреждащата" сделка се смята
несъществуваща (непротивопоставима) единствено по отношение на увредения
кредитор и само с оглед на това му качество. Ако впоследствие това негово
качество отпадне или бъде отречено,
както и когато длъжникът изпълни задължението си чрез друго свое имущество, непротивопоставимостта
губи смисъл. Затова е
ирелевантно съществуването на „семейни споразумения“, предшестващи сделката,
както и мотивите за сключването й. Горният извод не се променя от
обстоятелството, че преди сделката имотът е бил обременен с вещна тежест,
защото ипотекарнсият кредитор не може да се ползва от решението, с което
недействителността е установена в отношенията между страните по делото.
Наред с посочените две обективни
предпоставки, фактическият състав на чл. 135 от ЗЗД съдържа и един субективен
признак, а именно – знанието за увреждане. То се предполага винаги в хипотезите
на чл. 135 ал.2 от ЗЗД, а оборването на законовата презумпция е в тежест на
ответната страна.
Ищецът е
доказал не само факта, че е
титуляр на вземането и момента на неговото възникване, но и знанието за увреждане у длъжника и
лицето, с което той е договарял, тъй като презумцията на
чл. 135, ал. 2 ЗЗД в случая не е
опровергана. Както правилно е изтъкнал първоинстанционният съд, от показанията на
разпитания свидетел се установява кога той самият за първи път е научил за
проблемите на ответниците във връзка със сделката, но не и че към датата на
сключването й контрагентът на длъжника не е знаел за задълженията на сина си
към ищеца.
По изложените мотиви настоящият състав намира, че постановеното решение е законосъобразно и правилно и следва да бъде потвърдено.
Ответната страна не е претендирала присъждане на разноски нито в отговора на въззивната жалба, нито в устните състезания по делвото, поради което такива не се присъждат.
Водим от горното съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1923/20.12.2017
год по гр.д. № 478/2017 год на Окръжен съд Варна, г.о., 11 състав.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1)
2)