№ 2541
гр. София, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Димитър К. Демирев
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско
дело № 20241100509471 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 7287/20.04.2024 г., постановено по гр.д. № 46934/2023 г.
по описа на Софийски районен съд, 85 с-в, съдът е отхвърлил предявените от
Д. А. П. срещу Столична община искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК
за признаване за установено между страните, че ищецът е собственик по
придобивна давност на следните недвижими имоти: поземлен имот с
идентификатор 68134.609.674 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-
4/09.03.2016 г. на ИД на АГКК, находящ се в гр. София, район „Подуяне“, ул.
****, с площ от 581 кв.м., трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м/,
предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: 674, кв. 306а, при
съседи: имоти с идентификатори 68134.609.678, 68134.609.675, 68134.609.673,
68134.609.115, 68134.609.664; сграда с идентификатор 68134.609.674.1 по
КККР, одобрени със Заповед № РД-18- 4/09.03.2016 г. на ИД на АГКК,
разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.609.674, със застроена
площ от 43 кв.м., брой етажи: един, предназначение: жилищна сграда –
1
еднофамилна, стар идентификатор: няма, номер по предходен план: няма, така
и на основание чл.78, ал.3 ГПК е осъдил ищеца да плати разноски на
ответника в размер на 100лв.
Ищецът в исковата молба твърди, че от 1976г. живее без прекъсване в
имота, който бил отчужден през 1988г. от Столична община, но без да има
реализирано мероприятие. Твърди, че владее имота явно, необезпокоявано и
без прекъсване, като построил работилница и гараж, изградил масивна ограда,
преди повече от тридесет години засадил плодни дръвчета и разположил
кошери.
Ответникът в отговора оспорва иска по твърдения, че процесният имот е
бил собственост на бащата на ищеца (А. А.), но със заповед № РД-40-
1102/23.08.1988г. е бил отчужден, като А. А. и съпругата му Н.А. (майка на
ищеца) били обезщетени с апартамент, така и синът им (ищеца) също е бил
обезщетен с апартамент. По жалба срещу заповедта на бившите собственици
били инициирани съдебни производства, приключили с решение от
16.02.1998г. на ВАС, както и извънреден способ за отмяна, по която с решение
от 30.11.1999г. молбата била оставена без уважение. Междувременно имотът
бил актуван с АОС от 16.01.1997г., като бившите собственици не го
освобождавали, поради което била издадена заповед за изземване от
10.04.1997г., която била атакувана, но с решение от 04.08.2010г. жалбата била
оставена без уважение, а решението не било допуснато до касационно
обжалване. Заповедта за отчуждаване била атакувана с искане за отмяна, по
която с определение от 08.07.2003г. на ВАС била оставена без уважение. След
влизане в сила на заповедта за изземване била издадена покана за доброволно
изпълнение от 27.11.2012г. връчена на бащата на ищеца, който адресирал
молба до кмета срока да бъде удължен. В отговор кмета на район Подуяне
отложил изземването за 09.05.2013г., като посочил, че считано от 01.01.2013г.
се дължало обезщетение за ползване на общински имот в размер на 34.84лв.
месечно. На 09.05.2013г. с оглед тежкото социално положение на А. и
съпругата му имотът не бил иззет, като продължавали да заплащат
обезщетение. А. починал на 05.12.2017г., като съпругата му подала заявление
от 18.01.2017г., с която представя информация за смъртта и моли да продължи
да плаща обезщетение. Н.А. починала на 20.04.2021г., като на 05.04.2023г.
била издадена заповед за изземване срещу ищеца, която била атакувана пред
2
АССГ, но жалбата била оставена без уважение. Оспорва се ищецът да е
упражнявал каквото и да било владение.
СРС е отхвърлил иска, приемайки че след като процесният имот е
отчужден от бащата на ищеца в полза на Държавата (съответно ответната
община е доказала собствеността на процесните имоти с оглед §7, ал.1, т.1
ПЗР ЗМСМА), то до 1988г. е ирелевантно дали ищецът е осъществявал
владение, като след отчуждаването – живеещите в имота лица (ищецът и
родителите му) са станали държатели, като съдът приема, че по делото не се
установяват действия на ищеца, с които да манифестира промяна в
намерението си при упражняване на фактическата власт, вкл. приема, че със
заявлението от 18.01.2018г., в което заедно с майка си е поискал да бъде
продължено ползването на отчуждения имот срещу наем, което изявление е
оценено като извънсъдебно признание на неизгодния факт, че се явява само
държател, в която връзка са оценени и показанията на св.С., кредитирани като
достоверни, но недостатъчни.
Недоволен от решението е останал ищецът, който е подал въззивна
жалба, с която обжалва изцяло решението като неправилно, постановено в
нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, така и е необосновано. Твърди, че по делото е
доказано, че живеел в процесния имот преди отчуждаването му през 1988г. до
настоящия момент като през целия период осъществявал фактическата власт с
намерение за своене, владеел го през прекъсване, необезпокоявано и без
спорове, явно, с намерение, че упражнява съдържанието на вещното право на
владение и ползване като собственик, които факти се установявали и от
показанията на разпитания св.С.. Счита за ирелевантни отношенията между
ответника родителите на ищеца, доколкото ищецът владеел имота на
самостоятелно основание. В тази връзка неправилен бил изводът, че ищецът е
държател. Оспорва доказателствената стойност на заявлението от 18.01.2018г.,
доколкото същото изхождало от майката на ищеца, в което било поискано да
се удължи наема, което изявление било от първо лице, единствено число, т.е.
изхождало лично от нея, докато ищецът не бил в наемни отношения и не било
претендирано срещу него обезщетение и не бил плащал такова. На следващо
място, твърди се, че съдът не обсъдил доводите, според което ищецът доказано
владял в имота, като го бил придобил по давност още през 2006г. – 12г. преди
2018г., в който смисъл цитира съдебна практика (решение № 558/07.01.2012г.
3
и решение № 251/27.12.2012г. по гр.д. № 429/2012г.). От приложената по
делото заповед от 23.08.1988г. процесният имот бил отчужден за мероприятия,
от които нямало и нужда, съответно общината не ги реализирала, а
отчуждените собственици получавали обезщетения в много по-нисък размер.
Развива подробни съображения в писмени бележки. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемата Столична община, в който се оспорва въззивната жалба и
моли същата да бъде оставена без уважение като неоснователна, съответно
бъде потвърдено постановеното решение. Процесният имот представлявал
общинска собственост, за който бил съставен АЧОС № 68/16.01.1997г., като
правото на собственост било придобито след реализирана и приключила
процедура по отчуждаване. Имотът бил обитаван от родителите на ищеца (А.
А. и Н.А.), като до смъртта си бащата плащал обезщетение за ползване, а след
смъртта му – ищецът и майка му подали заявление от 18.01.2018г., с което
искали да се продължи ползването на общинския имот в замяна на плащане на
обезщетение, чието авторство се удостоверявало от подписите. С това се
доказвала липсата на субективния елемент на владението, в този смисъл
ищецът осъществявал само държане. Претендира разноски за
юрк.възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и
гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК намира за установено следното от
фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба
пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемия.
Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в
жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения
от първоинстанционния съд водещи до неправилност на решението, а
съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 ОСГТК на ВКС в рамките на
въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е приложена
правилно императивна материалноправна норма. Съдът служебно следи за
валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост
само в обжалваната част на решението.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо, а разглеждано по същество е ПРАВИЛНО, като на
4
основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Независимо от това и
във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Съвкупно от събраните по делото доказателства се установява:
Процесните имоти са били собственост на бащата на ищеца, като са
отчуждени със заповед № РД-40-1102/23.08.1988г. на основание чл.95 вр.
чл.98 вр. чл.63, ал.1, т.1 ЗТСУ (отм.) (жалбите за отмяна на която са
оставени без уважение с окончателно Решение № 407/16.02.1998г. по адм.д.
№ 2937/1996г. на ВАС, като с решение № 6420/30.11.1999г. по адм.д. №
5672/1999г. на ВАС, е отхвърлена молбата на А. А. за отмяна на влязло в сила
решение № 407/16.02.1998г. по адм.д. № 2937/1996г. на ВАС), като със
Заповед № РД-41-281/20.03.1989г. е определен апартамент (№ 150) като
обезщетение на А. П. А. и апартамент (№77) за нуждите на сина Д. А. П..
Процесните имоти са актувани с Акт за общинска собственост №
68/16.01.1997г. по чл.2, т.4 ЗОС. С влизане в сила на ЗМСМА, на основание §
7, ал. 1, т. 3, е станал частна общинска собственост (независимо, че актът за
общинска собственост е съставен през 1997 г.).
Със заповед № РД-48-49/10.04.1997г. на кмета на Столична община е
наредено изземване на процесния имот от А. А. и домакинството му (По
жалба от А. А., която е отхвърлена с решение от 29.07.2010г. по адм.д. №
1027/1997г. на СГС, в която е прието, че с решение на СГС, ГК, 3б отделение
по гр.д. № 712/1994г. жалбата срещу отказ за отмяна на отчуждаването е
оставена без уважение с влязло в сила съдебно решение от 18.02.2009г. №
305/2004г., като решение от 29.07.2010г. е потвърдено с Решение №
6954/18.05.2011г. по адм.д. № 3390/2011г. на ВАС. В същото е описано, че
описаният в заповедта имот е бил отчужден от А. А. по реда на ЗТСУ през
1988г. и като бивш собственик е получил като обезщетение два апартамента –
за неговото семейство и за пълнолетния му син, след което провел
производство по чл.4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ… и с окончателно решение по
адм.д. № 713/1994г. по описа на СГС, адм. отделение, жалбата срещу
адм.отказ постановен със заповед № РД-54-266/1994г. на кмета на Столична
община, е отхвърлена като неоснователна, като в мотивите било отразено, че
мероприятието е изпълнено, но върху имота не е осъществено строителство и
сградата не е съборена. Молбата за отмяна на отчуждаването на имота не е
5
подадена съгласно изискванията на чл.7, ал.1 от закона като синът на
жалбоподателя, на който в резултат на отчуждаването е отстъпено в
обезщетение имот, не бил подал и подписал молбата с нот.заверка на
подписан, т.е. не е направено валидно искане за отмяна на отчуждаване на
имота по реда на ЗВСВОНИ.
Приобщена е докладна записка на полицейски инспектор по пр.№
34316/2009г. от 02.10.09г. до началника на 05 РУ – СДВР относно искане за
снемане на личните данни на лицата ползващи процесния имот, като е
описано, че на описания адрес са установени лица във видимо недобро
здравословно състояние (А. А. и Н.А.). След влизане в сила на решението на
ВАС, с която е отхвърлена жалбата срещу заповедта за изземване, е изпратена
покана за доброволно изпълнение до домакинството на А. П. А., получена от
последния на 14.12.2012г. В отговор е подадена молба от последния от
03.01.2013г., с която моли за удължаване срока за изпълнение, съответно
съдействие за предоставяне на общинско жилище, защото остава на улицата. В
отговор на молбата на 15.01.2013г. е получено писмо изходящо от Район
Подуяне, с която на молбата на А. се удовлетворява като се отлага предаване
на имота до 09.05.2013г., вкл. се уведомява, че считано от 01.01.2013г. дължи
обезщетение за ползване, размерът на което ще бъде изчислен след
осигуряване на достъп за измерване на помещенията. С писмо от 18.01.2013г.
(получена с писмо с обратна разписка на адреса на имота от А. на 23.01.2013г.)
се уведомява, че размерът на обезщетението е в размер на 34.84лв. месечно,
изчислено съгласно наемно определяне (л.46), в което членовете на
семейството са посочени: 2.00.
Със заявление с вх.№ РПД18-ГР94-108/18.01.2018г. при СО Район
Подуяне, изходящо от Н.Ц.А., жив. ****, както и от (ищеца) Д. А. П., жив.
****, носещо подписи, както следва 1. А.а и 2. П., е описано в първо лице
ед.ч., че се моли да се продължи наема за отчуждения имот поради смъртта на
А. А., тъй като до сега се водел на негово име.
На 15.11.2022г. е изпратено писмо до началник на 05 РУ – СДВР за
снемане личните данни на лицата обитаващи процесния имот. Приобщена е
докладна записка на полицейски инспектор от 24.02.2023г. относно извършена
проверка за установяване самоличността на обитатели на общински имот, като
е посочено, че съвместни проверки с друг полицейски инспектор били
6
проведени през м.12.2022 и м.01.2023 като лица не били установени на адреса,
като визуално имотът бил необитаем и нямало признаци, че може някой да
живее в него. С протокол от 16.02.2023г. служители при район Подуяне
протоколират залепване на входната врата на писмо изх.№ РПД23-ГР94-
24/09.01.2023г., съгласно което ищецът се кани да освободи имота, поради
самоволно настаняване и държане без основание. Със заповед № РПД23-
РД48-19/05.04.2023г. е наредено изземване на имота.
По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на
св. С., който дава показания, че с ищеца са съседи (с обща ограда) над 43-44г.
Откъм неговия имот, от западната страна имало навес, който ищецът го
сменил. В имота имало дървета, кошери, в които ищецът гледал пчели, като
дава показания, че виждал само ищеца да се грижи за имота, като твърди, че в
момента ищецът живеел там сам, а преди години родителите му също живеели
там, но починали преди 10-12г.
Предявеният иск е с правно основание чл. 124 от ГПК вр. с 77, пр. 2 вр. с
чл. 79 от ЗС - положителен установителен иск за собственост по придобивна
давност на поземлен имот с идентификатор 68134.609.674.1 и на построената
в него сграда с идентификатор 68134.609.674.1, находящи се в гр. София,
район „Подуяне“, ул. ****, считано от 1976г. до предявяване на иска. В този
смисъл в тежест на ищеца е да докаже пълно и главно, че е упражнявал
фактическа власт с намерение за своене в твърдения период постоянно,
непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно, съответно трябва да докаже и
т. н. преобръщане на владението чрез действия, манифестиращи по един
несъмнен начин промяната в намерението му за своене на чуждата вещ, които
действия да са достигнали до знанието на собственика.
За да се реализира придобиване по давност следва да са доказани и
двата елемента на владението – упражняване на фактическа власт и изявено
намерение за своене за себе си. Обективният елемент на владението включва
фактически действия, които трябва да се изразяват в недвусмислено
манифестиране на власт върху имота, а по съдържание те трябва да са като
действията на собственик и да не са търпими действия, т.е. спорадични и
извършвани със съгласието на собственика. Субективният елемент на
владението е психическо състояние, за доказване на което е установена
оборима презумпция в чл. 69 ЗС, но в полза на владелеца, а не на държателя.
7
Намерението за своене се изразява външно чрез различни действия, които
фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика, които
следва да могат стигнат до собственика (стига да е възможно).
Според легалната дефиниция на чл.68 ЗС владението е упражняване на
фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго
като своя. Разпоредбата не посочва характеристиките на упражняваната
фактическа власт, подобно на разпоредбата на чл.302 ЗИСС /отм./, но както в
правната теория, така и в съдебната практика се приема, че владението трябва
да е притежава признаци (извеждани като логическо следствие от основните
два признака – упражняване на фактическа власт и намерение за своене), а
именно да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително. Тези
признаци могат да имат различно проявление при владението на различните
имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване.
Осъществяването на всеки един от тях се преценява конкретно въз основа на
установените факти. Да е постоянно владението означава друго лице да не е
завладявало имота за период от шест месеца, като е започнало само да
извършва владелчески действия, защото тогава то ще има право на
владелческа защита. Владението трябва да не е прекъснато чрез действия,
посочени в чл. 116 ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗС, които прекъсват придобивната
давност. Владението трябва да е несъмнително, т.е. да са ясни и двата му
елемента, да са изявени чрез действия като на собственик, които не са
двусмислени и да разкриват желание на владелеца да държи вещта като своя.
Владението следва да е явно, което означава всеки заинтересован,
включително и собственика да може да разбере, че фактическата власт се
упражнява от владелец, който владение за себе си, а не от държател, който
държи имота за друг. Скритостта на владението изключва придобивната
давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато
засегнатият собственик няма възможност да разбере, че се засягат правата му
и да защити правото си на собственост поради това, че не е ясно дали някой
упражнява владение върху веща му. Принцип в правото е, че давност не тече
срещу той, който не може да защити правото си. Тежестта на доказване на
двата елемента на владението и признаци му е на лицето, което се позовава на
придобивна давност, като по отношение непрекъснатостта на владението е
установена презумпция в полза на владелеца с нормата на чл. 83 ЗС. Когато е
установена фактическа власт на основание, което прави упражняващият я
8
само държател, той не се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС. Тази
презумпция е установена в полза на владелеца и прилагането й е изключено,
ако фактическата власт е установена като държане, в който случай вещта се
държи за други го. Наличието на основание, на което е установена фактическа
власт изключва намерението да се владее за себе си. За да се трансформира
упражняването на фактическа власт от упражняването й за другиго, въз
основа на основание за това, във владение за себе си, упражняващото
фактическа власт лице е необходимо да демонстрира промяна на намерението
и да противопостави тази промяна на собственика, защото за да се придобие
по давност недвижим имот, владението следва да е явно и несъмнено. От
момента на изявяване на промяната на намерението от такова в държане за
другиго във владение за себе си с посочените, изискуеми от закона признаци
започва да тече придобивната давност. Това се прилага и когато между
собственика и упражняващият фактическа власт лице е имало уговорка за
ползване (изрично в този смисъл Решение № 50087/19.10.2022г. по гр.д. №
3914/2021г. на ВКС).
Следователно спорът е дали ищецът е установил фактическа власт на
основание, което прави упражняващият я владелец, съответно дали е
манифестирал изявяване на промяната на намерението от такова в държане за
другиго във владение за себе си.
Анализирайки събраните по делото доказателства въззивният съд
приема, че към 1976г. ищецът е бил малолетен, поради което между родителя
му (А. А.) и него давност не е текла на основание чл.84 ЗС вр. чл.115, ал.1,
б."а" ЗЗД, като фактическата власт е упражнявал при условията на търпими
действия в домакинството на родителите си.
Със създаденият със ЗТСУ (отм.) специален ред за отчуждаване в полза
на Държавата на недвижими имоти, Държавата придобива по оригинерен
способ собствеността върху даден недвижим имот (Решение № 16 от
09.03.2016 г. по гр. д. № 6670 / 2014 г. на ВКС), при който няма
правоприемство. С влизане в сила на ЗМСМА, на основание § 7, ал. 1, т. 3,
процесните имоти (актувани с Акт за общинска собственост № 68/16.01.1997г.
по чл.2, т.4 ЗОС) са станали частна общинска собственост (независимо, че
актът за общинска собственост е съставен през 1997 г.). Заповедта по чл.95 вр.
чл.98 ЗТСУ (отм.) има вещно-прехвърлителен ефект от момента на влизането
9
в сила. Възраженията, че процесният имот бил отчужден за мероприятия, от
които нямало и нужда, съответно общината не ги реализирала, а отчуждените
собственици получавали обезщетения в много по-нисък размер, са били
предмет на водените от бившия собственик (бащата на ищеца)
административни дела, с оглед изхода на които и предвид чл.302 ГПК са
задължителни за гражданския съд.
От влизане в сила на заповедта за отчуждаване, съответно заповедта за
изземване от А. А. и домакинството му, последните упражняват фактическата
власт като държатели.
Когато фактическата власт върху имота е установена като държане за
собственика, то този който я упражнява е държател на имота и в този случай
презумпцията по чл.69 ЗС е опровергана. Държателят трябва да демонстрира
промяна в намерението за своене на имота, която да намери външна проява
чрез действия, които несъмнено да отричат правата на досегашния
собственик, което следва от изискването владението да не е установено по
скрит начин. Когато този, който се позовава на придобивна давност, е
допуснат в имота от собственика и е установил държане, той трябва да докаже
не само че е упражнявал фактическа власт, но и че е променил намерението си
и е започнал да го свои. Преобръщането на държането във владение трябва да
намери израз в конкретни действия, насочени към собственика, които
несъмнено да показват отричане на неговите права /Решение № 73 от
14.07.2021 г. по гр. д. № 2589 / 2020 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр.
Отделение и цитираните в него Решение № 291/2010г., по гр.д.№859/2009г., ІІ
г.о., Решение № 376/2012г. по гр.д.№260/2012г., Іг.о., Решение №31/2011г. по
гр.д.№1273/2009г., ІІ г.о./. По делото няма събрани доказателства, които при
условията на пълно и главно доказване обуславят промяна на основанието, на
което ищецът е упражнявал фактическата власт. В случая ищецът – като член
на домакинство на бившия собственик (който заедно със съпругата си, видно
от молбата от 03.01.2013г. упражняват фактическата власт като държатели) е
живял в имота, вкл. и след смъртта на родителите си е продължил да живее и
да го ползва. Основанието може да бъде променено само чрез осъществяване
на факти, които да доведат до установяване на владение /чрез отричане
правото на собственост на ответника и демонстриране на това отричане пред
него/. Такива факти по делото не са установени. Както правилно е констатирал
и СРС – в показанията на св. С. се дават сведения, че ищецът живее и се грижи
10
за имота, но същите сочат на нищо повече от държане, не и манифестиране
промяна в намерението пред собственика.
Настоящият състав намира, че правилно е оценено и (неоспореното от
ищеца в процесуалните срокове за това) Заявление от 18.01.2018г. като
признание на неизгоден факт, доколкото макар и написано от първо лице ед.ч.,
същото изхожда, както и майката на ищеца (за която има само твърдения, че е
починала на 20.04.2021г.), така и от самия ищец и носи и неговия подпис. Това
писмено доказателство притежава формална доказателствена сила, която се
обосновава с наличието на подпис върху документа, т.е. с неговата
автентичност и разкрива, че документираното изявление принадлежи на
подписалия документа. Подписаният частен документ с оглед чл.180 ГПК има
формална доказателствена сила и задължава съда да приеме, че автор на
изявлението е означеното в документа като автор лице. За преодоляване на
формалната доказателствена сила следва да бъде установено, че подписът,
положен под изявлението, не е положен от сочения автор, или че е положен
автентичен подпис, но върху празен лист, попълнен с несъответно на волята
изявление, или върху лист с друго изявление, което е било технически
манипулирано, каквото не е сторено по делото. В случая частният подписан
документ е свидетелстващ, защото удостоверява неизгодни за издателя му
факти, като неизгодният характер на документа увеличава доказателствената
му стойност. От цитираното доказателство се установява, че към момента на
изявлението не се манифестира пред собственика като владелец, а като
държател. Следователно въззивният съд приема, че въззивникът не е доказал,
че е манифестирал изявяване на промяната на намерението от такова в
държане за другиго във владение за себе си вкл. към 18.01.2018г., а след тази
дата до подаване на исковата молба – м.10.2023г. не е изтекла необходимата
10г. придобивна давност.
По възражението, че в периода 01.06.1996г. до 01.06.2006г. ищецът е
придобил по давност имота още към 2006г. – 12г. преди 2018г., следва да се
изложи следното: Както бе споменато по-горе, съдът приема, че ищецът не е
доказал, че е установил фактическа власт върху имота като владелец. След
отчуждаване на имота не е доказал манифестирана промяна в намерението за
упражняване на фактическата власт срещу собственика, защото владението не
може да се упражнява тайно по отношение на този, на когото се
11
противопоставя, а чрез него трябва да се демонстрира по недвусмислен начин
намерението на владелеца да държи вещта като своя. В случая в периода до
смъртта на А. има демонстрирано желание от бившия собственик да полза
отчуждения имот, а след смъртта му – от наследниците му. За пълнота следва
да се посочи, че в по-новата съдебна практика на ВКС (решение № 50080 от
26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2021 г., II г. о.), е прието, че с оглед
Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на КС и предвид
задължителния за съдилищата характер на решенията на Конституционния
съд (чл. 14, ал. 5 ЗКС), за периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. –
07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска
собственост не е текла по силата на установения от законодателя
мораториум, а същата започва да тече с влизане в сила на решението на
Конституционния съд на 08.03.2022 г. Така и (в решение №
50141/25.04.2023г. по гр.д. № 3194/2021г. на ВКС) се приема, че с приемането
на ЗС през 1951г. /Изв., бр. 92 от 16.11.1951 г., в сила от 17.12.1951 г./ е
въведена забрана за придобиване по давност на вещи, които са
социалистическа собственост. Разпоредбата е изменена с ДВ , бр. 31 от 1990 г.
като придобива следната редакция: Не може да се придобие по давност вещ,
която е държавна или общинска собственост. Тази забрана за придобиване
по давност на всички вещи държавна и общинска собственост, е стеснена с
изменението на чл. 86 ЗС в ДВ бр.33 1996г. в сила от 01.06.1996г., според което
само вещи, които са публична държавна или общинска собственост не могат
да се придобиват по давност. За вещите, частна държавна или общинска
собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на
чл. 86 ЗС ДВ, бр. 33 от 1996 г., давностният срок започва да тече от
01.06.1996 г. Десетгодишният срок на недобросъвестното владение изтича на
31.05.2006 г., но на тази дата /последният ден на срока/ обаче, давностният
срок е спрян с § 1 ДР ЗС за срок от седем месеца като с последващите
изменения на правната норма спирането на давностния срок е продължено до
31.12.2022г.
Достигайки до същите изводи СРС е постановил правилно и
законосъобразно решение.
По отговорността за разноски:
С право на такива разполага въззиваемият, който е претендирал
12
присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определи в размер на 200лв.
Така мотивиран Софийският градски съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7287/20.04.2024 г., постановено по гр.д.
№ 46934/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 85 с-в.
ОСЪЖДА на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК Д. А. П., ЕГН:
**********, гр.София, ****, да заплати на Столична община, гр.София, ул.
Московска № 33, сумата от 200лв. - юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от уведомяването при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13