РЕШЕНИЕ
№ 1382
гр. Пловдив, 15.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20235300501947 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от „*************,
чрез пълномощника по делото юрисконсулт К. М., против решение № 1396 от
29.03.2023 г., постановено по гр.д. № 13529/2022 г., по описа на Пловдивски
районен съд, с което е признато за установено по отношение на
жалбоподателя по предявения от М. Д. В., ЕГН: **********, адрес: гр.
************, иск с правно основание чл. 124 ГПК, че клаузата, уредена в
раздел VI от договор за кредит № 30042689507/20.02.2020 г., предвиждаща
заплащане на такса по пакет от допълнителни услуги „Фаст“, е нищожна
поради противоречието й със закона.
Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за
недопустимост на първоинстанционното решение, поради липсата на правен
интерес у ищцата от предявения иск за прогласяване на нищожността на
договорната клауза, тъй като е погасила изцяло дълга си по договора и
наличието на друг , по – ефективен и цялостен път на защита, чрез
предявяване на иск по чл.55 ЗЗД. По така изложените съображения е
отправено искане до въззивния съд за обезсилване на първоинстанционното
решение и прекратяване на производството по делото с присъждане на
направените от страната в двете съдебни инстанции разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната
1
жалба от въззиваемата М. Д. В., ЕГН: **********.
Пловдивският окръжен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Производството пред районен съд е образувано по иск с правна
квалификация чл. 26,ал.1 от ЗЗД, предявен от М. Д. В., ЕГН: **********
против „************, за прогласяване нищожността на клаузата, уредена в
раздел VI от сключения между страните договор за кредит №
30042689507/20.02.2020 г., предвиждаща заплащане на такса по пакет от
допълнителни услуги „Фаст“, като противоречаща на добрите нрави,
заобикаляща чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие
между страните и противоречаща на чл.11,т. 9 и 10 от ЗПК.
Ответникът е релевирал възражения за недопустимост на предявения
иск, поради липсата на правен интерес у ищцата от неговото предявяване, тъй
като е погасила изцяло дълга си по договора и наличието на друг , по –
ефективен и цялостен път на защита, чрез предявяване на иск по чл.55 ЗЗД.
С писмена молба от 02.03.2023г. ищцата и с оглед признатото от
ответното дружество обстоятелство, че е погасила изцяло задължението си
по процесния договор за кредит, е поискала от съда да бъде допуснато
изменение на иска по реда на чл.214,ал.1, изр. последно, чрез преминаване от
установителен в осъдителен иск, с осъждане на ответното дружество да върне
на ищцата сумата от 300 лева, като платена без основание поради нищожност
на клаузата, уредена в раздел VI от сключения между страните договор за
кредит № 30042689507/20.02.2020 г., предвиждаща заплащане на такса по
пакет от допълнителни услуги „Фаст“.
С протоколно определение от 07.03.2023г. първостепенния съд е
отказал да допусне поисканото изменение, по съображения , че е
недопустимо едновременното изменение както на основанието, така и на
петитума на предявения иск.
Така с обжалваното решение пъровостепенният съд е уважил
предявения иск като е приел, че процесната клауза е нищожна поради
противоречие императивната норма на чл.19,ал.4 от ЗПК.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на
дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за
валидно , но недопустимо.
Предявеният пред РС-Пловдив иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД е установителен по своето естество. Съобразно разпоредбата на чл. 124,
ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или
несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има
2
интерес от това. Иск за установяване съществуването или несъществуването
на други факти с правно значение, с изключение на посоченото в ал. 4
изключение е допустим само в предвидените от закона случаи. За да е
допустим установителен иск за правоотношение като субсидиарна форма на
защита, ищецът трябва да има правен интерес от предявяването му – да не
разполага с друга възможност за правна защита, за да бъде разрешен със сила
на пресъдено нещо спорът му с ответника. По отношение правния интерес от
воденето на установителни искове правната уредба в действащия ГПК е
ограничителна и императивна. Интересът е абсолютна процесуална
предпоставка от категорията на положителните, за наличието, на която съдът
следи служебно във всяко положение на делото. Трайно установената съдебна
практика се придържа към разбирането, че правният интерес от
предявяването на установителен иск може да бъде пряк или евентуален, но
той винаги е конкретен и зависи от обстоятелствата по делото. В случаите,
когато правен интерес не е налице или целения от ищеца резултат няма да
бъде постигнат, установителният иск е недопустим.
В конкретния случай, ищцата желае да установи, че клаузата, уредена в
раздел VI от сключения между страните договор за кредит №
30042689507/20.02.2020 г., предвиждаща заплащане на такса по пакет от
допълнителни услуги „Фаст“ е нищожна.Ищцата е следвало да посочи
конкретните обстоятелства, които обуславят правният й интерес от
предявяването на иска, които могат да бъдат напр. предстоящо, започнало и
висящо принудително изпълнение, покана от страна на ответника да заплати
сумите и др. действия или изявления на ответника. От материалите по делото
се установява, че такива обстоятелства не са налице. Нещо повече, от
изявленията на ответника с депозирания отговор става ясно, че същият не
претендира каквито и да е суми от ищцата по процесния договор, тъй като
задълженията й по него са били доброволно и предсрочно погасени от нея.
Това обстоятелство в крайна сметка е признато и от самата ищца, която е
поискала да се допусне преминаване от установителен към осъдителен иск.
Незаконосъобразността на отказа на първостепенния съд да допусне
поисканото от страната изменение на иска не може да се преценява в
настоящето производство, тъй като за допуснати процесуални нарушения
въззивният съд не следи служебно и поради липсата на оплакване на страните
пред въззивната инстанция.
Безспорно е, че наличието на нищожни клаузи в сключен между
страните договор само по себе си може да обоснове правен интерес от
предявяване на настоящия иск, но само когато ищецът е заплашен да бъде
принуден да заплати суми начислени му, в резултат на приложението на тези
клаузи. Както бе посочено, в случая такава угроза за ищцата не е налице, тъй
като крайният падеж на договора е настъпил на 20.02.2022г. и всички суми по
сключения между страните договор са били заплатени. След като
разместването на материални блага между патримониумите на ищцата и
ответника вече е налице, то с предявения иск за прогласяване нищожността
на процесната клауза от договора, правното положение от преди
разместването няма да бъде възстановено и целеният резултат няма да бъде
3
постигнат. Следователно за ищцата не е налице правен интерес от воденето
на този иск, тъй като е налице по-интензивна форма на защита и образуваното
производство следва да бъде прекратено след обезсилване на обжалваното
решение, като процесуално недопустимо.
С оглед изхода на правния спор ищцата следва да бъде осъдена да
заплати на търговското дружество направените във въззивното производство
разноски за заплатена държавна такса в размер от 25 лева, за юрисконсултско
възнаграждение в размер от 100 лева и за първоинстанционното производство
в същия размер, определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37
ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП.
Ръководен от гореизложеното и на основание чл.270, ал.3, предл.1 от
ГПК, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 1396 от 29.03.2023 г., постановено по гр.д. №
13529/2022 г., по описа на Районен съд-Пловдив, ХХIII гр.с. и
ПРЕКРАТЯВА производството по делото като недопустимо.
ОСЪЖДА М. Д. В., ЕГН: **********, адрес: гр. **************, да
заплати на „************, сумата от 25 лева- разноски за заплатена държавна
такса, както и сумата от 200 лева, представляваща направени пред двете
инстанции разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4