РЕШЕНИЕ№
260269
гр. Пловдив, 15.04.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на седемнадесети март две хиляди и деветнадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа
докладваното гр. дело № 21297 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е образувано по предявени от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление град София, бул. „Д- р Петър Дертлиев” № 25,
офис- сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, против В.Н.Н., ЕГН **********, с адрес
***, кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за установяване на паричните притезания, удостоверени в Заповед №
7113/02.08.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена
по ч. гр. д. № 12916/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, V граждански
състав, както следва: за сумата от 17 349,
95 лв. – представляваща предсрочно изискуема главница по договор за
потребителски кредит № ***/21.03.2015 г., сключен между ответника и “Уникредит
Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с
Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.09.2018 г. към
Рамков Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г., сключен
между “Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД и “Агенция за събиране на вземания”
ЕАД; сумата от 1 674, 59 лв. –
възнаградителна лихва за периода от 01.02.2018 г. до 19.09.2018 г. и сумата в
размер от 2 229, 57 лв. -
обезщетение за забава за периода от 01.02.2018 г. до 31.07.2019 г., ведно със законна лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 01.08.2019 г., до окончателното й изплащане.
При
условията на евентуалност са предявени кумулативно обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с
чл. 23 ЗЗП и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 17 349, 95 лв.,
представляваща получена без наличие на правно основание главница по договор
за потребителски кредит № ***/21.03.2015 г., сключен между ответника и
“Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, при обявяването му за недействителен,
както и за заплащане на сумата от 1 079,
50 лв. – обезщетение за забава за периода от 28.05.2019 г. до 31.07.2019
г., ведно със законна лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до окончателното й изплащане.
Ищецът
твърди, че е кредитор на ответника по силата на Индивидуален договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 19.09.2018 г. към Рамков Договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г., сключен между “Уникредит Кънсюмър
Файненсинг” ЕАД и “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с което цедентът
прехвърлил на ищеца процесните вземания срещу длъжника. Поддържа, че изпратил
уведомление за прехвърляне на вземанията, ведно с уведомление за предсрочна
изискуемост от първоначалния кредитор, връчено на 28.05.2019 г. по реда на чл.
47 ГПК чрез *** ***. Опит за връчване бил направен и чрез ***. Твърди, че на
21.03.2015 г. ответникът В.Н.Н. сключил с “Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД
договор за потребителски паричен кредит № ***/21.03.2015 г., сключен при
отнапред установени Общи условия. По силата на така сключения договор по
банковата сметка на кредитополучателя била преведена сумата в размер от 20 000
лв., представляваща чистата стойност на кредита. В разпоредбата на чл. 1.1.,
ал. 1, б. „б“ от Общите условия възнаградителната лихва била определена на база
фиксиран лихвен процент, в размер от 15, 49 % за целия срок на договора. Сочи,
че е установен годишен процент на разходите от 18, 55 %. Сочи, че
възнаградителната лихва до края на срока на договора за кредит е в общия размер
на сумата от 20 085, 60 лв. Твърди, че с подписване на договора длъжникът
се е задължил да заплати на кредитора такса за разглеждане на кредита в общ
размер от 640 лв., платима разсрочено като част от дължимите погасителни
вноски. Сочи, че кредитополучателят сключил застраховка „Кредитна протекция
Плюс“, пакет „А“ № *** със застраховател „Кадиф Животозастраховане, клон
България“ и „Кадиф Общо застраховане, клон България“, като се задължил да
заплаща, ведно с погасителните вноски, месечна застрахователна премия от 10, 01
лв. Твърди, че кредитополучателят се задължил да върне сумите по договора за
кредит на 120 месечни погасителни вноски, всяка в размер от 349, 43 лв., в срок
до 01.03.2025 г. Поддържа, че предвид преустановяване на плащанията по договора
за кредит, настъпила предсрочната изискуемост по отношение на вземанията на
основание чл. 13, ал. 2, б. „а“ от Общите условия, поради незаплащане на две
последователни погасителни вноски по кредита. Твърди, че уведомлението за
обявяване на вземанията за предсрочно изискуеми е връчено на длъжникa на 28.05.2019 г. по реда
на чл. 47 ГПК. По така изложените съображения моли за уважаване на предявените
установителни искове. В уточнителна молба посочва, че размерът на чистата
стойност на кредита и на включената такса за разглеждане на кредита следва да
се установи със съдействие на вещо лице – счетоводител, като за нуждите на
производството сочи, че размерът на чистата стойност е в размер от 16 757,
95 лв., а на таксата от 592, 01 лв. При условията на евентуалност, ако съдът
приеме, че договорът за кредит е недействителен, предявява осъдителен иск за
връщане на получената от страна на ответника сума по договора, като получена
при начална липса на правно основание за това.
Ответникът -
В.Н.Н., е депозирал в законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК
отговор на исковата молба, в който излага доводи за нейната неоснователност.
Оспорва ответникът да се е задължил по договор за кредит от 21.03.2015 г., тъй
като приложените по делото Общи условия не са подписани надлежно както от
страна на ответника, така и от представител на кредитодателя – цедент. Сочи, че
ответникът е положил единствено подпис, без да изпише собственоръчно своето
име, като счита, че представителя на праводателя не е ясно дали е бил надлежно
упълномощен да сключва такива сделки. Твърди, че ответникът не е бил уведомен
за прехвърляне на вземането от страна на цедента, съобразно установеното в
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД изискване. Счита, че не е била осъществена
надлежно процедурата по чл. 47, ал. 1 ГПК за връчване на уведомлението за
обявяване на вземането за предсрочно изискуемо чрез залепяне на уведомление,
тъй като ответникът не е търсен в продължение на един месец. Твърди, че в
изпратеното и приложено по делото уведомление, не е посочено кои вноски по
договора за кредит за били просрочени. По тези съображения счита производството
по делото за недопустимо образувано, поради което моли за неговото
прекратяване. При условията на евентуалност моли за отхвърляне на предявените
искове.
Съдът, като съобрази събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Производството е по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземанията,
обективирани в Заповед № 7113/02.08.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 12916/2019 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, V граждански състав, както следва: за сумата от 17 349, 95 лв. – представляваща
предсрочно изискуема главница по договор за потребителски кредит №
***/21.03.2015 г., сключен между ответника и “Уникредит Кънсюмър Файненсинг”
ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Индивидуален договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 19.09.2018 г. към Рамков Договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г., сключен между “Уникредит
Кънсюмър Файненсинг” ЕАД и “Агенция за събиране на вземания” ЕАД; сумата от 1 674,
59 лв. – възнаградителна лихва за периода от 01.02.2018 г. до 19.09.2018 г. и
сумата в размер от 2 229, 57 лв. - обезщетение за забава за периода от
01.02.2018 г. до 31.07.2019 г., ведно със законна лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 01.08.2019 г., до окончателното й изплащане.
Заповедта за
изпълнение е връчена на длъжника на основание чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което и
съдът на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК е дал указания на заявителя да
предяви установителен иск за вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение, като представи доказателства за изпълнение на указанията на съда в
срок.
Искът е предявен в
законоустановения за това едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, поради което
отговоря на специалните изисквания за неговата допустимост.
От договор за
потребителски паричен кредит № ***/21.03.2015 г., сключен между “УниКредит
Кънсюмър Файненсинг” ЕАД и В.Н.Н. при Общи условия, се установява, че между страните
е породено правоотношение по договор за кредит, по силата на което заемодателят
се е задължил да предостави в полза на кредитополучателя сумата от 20 000
лв., с установена такса за разглеждане на кредита от 640 лв. и месечна
застрахователна премия от 10, 01 лв., срещу насрещното задължение на
кредитополучателя да върне сумата от 41 926, 84 лв. на 120 месечни вноски, всяка в размер от 349,
39 лв. В договора е установен годишен лихвен процент от 15, 49 % и годишен
процент на разходите от 18, 55 %.
Към договора е
приложен погасителен план, в който е посочен падеж на първата вноска – на
01.04.2015 г. и на последната вноска – на 01.03.2025 г.
С Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 20.12.2016 г., сключени между
“УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД и “Агенция за събиране на вземания” ЕАД
страните са уговорили, че продавачът прехвърля на купувача станалите ликвидни и
изсикуеми в пълен размер вземания, ведно с всички, привилегии, обезпечения,
гаранции и принадлежности, произтичащи от договори за потребителски парични и
стокови кредити, сключени с физически лица, които не се погасяват редовно,
индивидуализирани в Приложение № 1 към всеки отделен месечен договор за цесия.
По делото е представен Индивидуален договор за продажба на вземания (цесия) от
19.09.2018 г., ведно с Приложение № 1 от 19.09.2018 г. към договора, в което е
посочено вземането на цедента “УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД против
В.Н.Н..
Рамковият договор за
продажба и прехвърляне на вземания е действителен, като прехвърленото вземане е
надлежно индивидуализирано чрез посочване на неговия носител – три имена и
единен граждански номер, правното основание, от което произтича вземането на
цедента – договор за кредит и неговият размер – към датата на сключване на
приложението към договора.
Съдът намира, че
прехвърлянето на вземането е породило правното си действие по отношение на
длъжника в съответствие с изискванията, въведени в разпоредбата на чл. 99, ал.
4 ЗЗД по следните съображения:
На първо място следва
да се посочи, че по делото е представено пълномощно от цедента, с което се
упълномощава цесионера да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Предишният
кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до
длъжника като негов пълномощник, в който смисъл е и Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. на ВКС.
Уведомлението за
прехвърляне на вземането е връчено по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК чрез залепяне
на уведомление на адреса на длъжника в гр. П., ул. „Г. Т“ № , но съдът счита,
че последното не е редовно.
Правилата, установени
в разпоредбата на чл. 47, ал. 1 - ал. 6 ГПК, обезпечават правото на участие на
ответника в процеса и надлежното му представителство. Съгласно редакцията на
нормата на чл. 47, ал. 1 ГПК в периода 1.03.2008 г. (ДВ, бр. 59/2007 г.) -
октомври 2017 г. (ДВ, бр. 86/27.10.2017 г.), когато ответникът не може да бъде
намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да
получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската
кутия, а когато до тях не е осигурен достъп - на входната врата или на видно
място около нея. Когато има достъп до пощенската кутия, връчителят пуска
уведомление и в нея. При тази редакция съдебната практика застъпваше
становището, че невъзможността ответникът да бъде намерен на посочения по
делото адрес се констатира най-малко с три посещения на адреса, направени в
рамките на един месец, освен ако връчителят е събрал данни и удостоверил, че
ответникът не живее на адреса – така Решение № 233 от 03.07.2014 г. по гр.
д. № 7723/2013 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 14
от 20.04.2015 г. по гр. д. № 5741/2014 г. на ВКС, I г.о. С последното изменение на чл. 47, ал. 1 ГПК със
ЗИДГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.) посочените изисквания бяха въведени изрично като
законови предпоставки за прилагане на цитираната разпоредба. Посочено е, че
невъзможността ответникът да бъде намерен на посочения по делото адрес се
констатира най-малко с три посещения на адреса, с интервал от поне една седмица
между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията е в неприсъствен ден.
В случая
невъзможността длъжникът да бъде намерен на адреса в продължение на един месец
е констатирана с три посещения на служител при съдебния изпълнител - на
27.04.2019 г., 07.05.2019 г.. и 14.05.2019 г., като интервалът между първите
три е повече от седмица и едно от посещенията е в неприсъствен ден (07.04.2019
г., събота). Не е намерено и лице, съгласно да получи съобщението, поради което
уведомление е било залепено на входната врата на адреса.
В протокола за
осъществено връчване е посочено, че е осъществена и справка за актуален
работодател на ответника, като не са налице данни длъжникът да е търсен на
посочения адрес.
Връчването е
осъществено чрез възлагане на *** по реда на чл. ***, съгласно която разпоредба
частният съдебен изпълнител може да възложи на определен служител в неговата
кантора да връчва призовки, съобщения и книжа при условията и по реда на чл. 37
– чл. 58 ГПК. Т.е. налице е препращане към правилата на ГПК, поради което
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 47, ал. 3 ГПК, съгласно която
съдът служебно проверява и местоработата на ответника и разпорежда връчване по
местоработата, съответно местослуженето или мястото за осъществяване на
стопанска дейност. В процесния случай е налице установена месторабота на
длъжника чрез осъществена служебна справка от съдебния изпълнител, но връчване
по месторабота не е осъществено.
Връчването е формален
акт и за редовността му съдът следи служебно. Удостоверяването на съдебния
изпълнител за връчването на съобщението съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК не е
достатъчно, за да се приеме за редовна процедурата - в този смисъл Определение № 108 от 16.02.2012 г. на ВКС по
ч. т. д. № 70/2012 г., II т. о., ТК.
Следователно не е
спазена процедурата по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК за връчване чрез залепяне на
уведомление и длъжникът не следва да се счита редовно уведомен за прехвърляне
на вземането.
Следва обаче да се приеме, че приложеното към
исковата молба уведомление, изхождащо от цесионера в качеството му на пълномощник
на стария кредитор, и достигнало до длъжника с нея, представлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99,
ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване
на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от
съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу
длъжника. В този смисъл е и константната практика на Върховния касационен съд
- напр. Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о.
Наистина ответната страна не участва лично в
производството по делото, а е представлявана от назначен от съда особен
представител на основание чл. 47, ал. 6 ГПК. Особеният представител на
ответника притежава особено процесуално качество да защитава интересите на
длъжника в хода на съдебното производство, като до назначаването му се е
стигнало след като съдът е приел, че съобщението до ответника е редовно връчено
по чл. 47, ал. 1 ГПК. Установената в нормата на чл. 47, ал. 5 ГПК фикция,
съгласно която съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за
получаването му от канцеларията на съда или общината, се прилага, когато
ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери
лице, което е съгласно да получи съобщението, но при всички положения в тази
хипотеза съобщението и книжата до ответника се смятат за редовно връчени.
В случая препис от исковата молба и
приложенията към нея се считат за редовно връчени на ответната страна на
основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК при връчване на съдебни
книжа чрез залепване на уведомление ответникът се счита призован и уведомен за
образуваното срещу него производство с изтичането на предвидения в чл. 47, ал.
2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в рамките на този срок за
получаване на книжата. Затова и по силата на визираната разпоредба в процесния
случай преписите от исковата молба с приложенията към нея, в частност
изявлението от заемодателя - цедент, обективирано в уведомителното писмо за
извършената цесия, се презюмира да е получено от ответника, а не от назначения
му особен представител.
Нещо повече приемането от особения
представител на материалноправно изявление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, адресирани до
отсъстващия ответник, е допустимо, защото то не е с оглед личността на длъжника
и не се свежда до негови строго лични субективни права.
За да достигне до този извод
съдът съобрази практиката на Върховния касационен съд, постановена по реда на
чл. 290 ГПК с Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г., ТК, I
т.о. на ВКС, в което се приема, че връчването на особения представител
представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник. Макар с последното да е даден отговор на
въпроса за възможността да бъде обявена предсрочна изискуемост на вземане, чрез
уведомление съдържащо се в исковата молба и връчено на особения представител,
дадените от касационната инстанция разяснения следва да намерят приложение и в настоящия
случай досежно уведомяването на длъжника за прехвърляне на вземането по
договора в полза на нов кредитор.
По тези съображения настоящата съдебна
инстанция приема, че уведомлението, представено с исковата молба на ищеца -
цесионер и достигнало до ответника с извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване
на съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99,
ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Вземането, предмет на
договора за цесия, е породено от сключен между първоначалния кредитор
“УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД и длъжника – ответник договор за кредит. По отношение на породеното между
страните облигаторно правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите
на Закона за потребителския кредит, в редакцията му действаща към момента на
сключване на договора за кредит – ред., ДВ, бр. 57 от 28.07.2015 г., доколкото
заемното правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Договорът за кредит е
сключен при Общи условия, които са подписани на всяка страница от потребителя,
съобразно изискванията, установени в разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК. Съдът
не възприема възражението на ответника, че за да е изпълнено условието по чл.
11, ал. 2 ЗПК следва освен полагането на подпис потребителят да е изписал
собственоръчно и своите имена. Следва да се посочи, че когато законът изисква
освен полагането на подпис и изписване на имената на лицето, това обстоятелство
е изрично посочено в съответния нормативен акт. Такива разпоредби се съдържат в
Гражданския процесуален кодекс във връзка с нотариалните производства. В този
смисъл е например разпоредбата на чл. 580, ал. 1, т. 6 ГПК, в която е
предвидено, че съдържанието на нотариалния акт включва подпис и изписано пълно
име на страните или техни представители.
С отговора на исковата
молба ответникът е въвел възражение за липса на подпис на Общите условия от
страна на представител на кредитора, като счита, че от доказателствата по
делото не се изяснява обстоятелството, дали положилото подпис лице разполага с
надлежна представителна власт за осъществяване на посоченото правно действие.
Ответникът не разполага с правомощие да оспорва договора
на основание сключването му от страна на кредитодателя чрез лице без наличие на
надлежна представителна власт. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.
II. 4. от Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на
ОСГТК на ВКС единствено мнимо представляваният разполага с правото както да
потвърди договора, сключен от негово име без представителна власт, така и да се
позове на недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Другата страна по
договора, която не разполага с право да го потвърди, няма и право, респ.
– правен интерес да се позове на недействителността, още по-малко, такъв
правен интерес е налице за трети за договора лица.
По така изложените
съображения възраженията на ответника за неспазване на изискванията, установени
в разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК следва да се приемат за неоснователни.
Съгласно чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от
тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите
са изискуеми при самото му сключване. Договорът за паричен заем е сключен в
писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е
чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният
годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по
договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на
общата стойност на кредита, датите на плащане на погасителните вноски и
размерът на дължимата погасителна вноска. Предвидено е правото на потребителя
да погаси предсрочно кредита, право да получи погасителен план за извършени и
предстоящи плащания.
Тази двустранна сделка
е възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на
сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11,
т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл.
19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява
задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия
кредит.
Презюмира се, че
всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия ресурс,
предмет на договора за потребителски кредит, представлява граждански плод
(възнаградителна лихва). Максимален лимит на годишния процент на разходите –
забрана за надвишаване петкратния размер на законната мораторна лихва – арг.
чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Страните са уговорили, че годишният лихвен
процент e в размер от 15, 49 %, а годишният процент на разходите по кредита е в
размер на 18, 55 %, като последният се формира от посочените в разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. В случая след като страните са постигнали
съгласие, че за възмездното ползване на отпуснатата в заем парична сума,
длъжникът заплаща възнаградителна лихва в размер от 15, 49 %, годишния процент
на разходите следва да се формира от нейния размер, както и от размера на
посочената застрахователна премия, начислена към главницата. Включване на
застрахователната премия при формиране на процентното съотношение на годишния
разход по кредита към размера на главното вземане следва от разпоредбата на §
1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за потребителя са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия.
Съгласно разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е
определен в Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. на МС и е в размер на
основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта Съдът,
съобразявайки определения от БНБ основен лихвен процент към момента на
възникване на правоотношението по договора за кредит (0,00), увеличен с 10
процентни пункта, намира че максималният процент на годишния процент на
разходите не следва да превиша 50 %. Следователно и определения размер на
годишния процент на разходите от 18, 55 % е съобразен с изискването на чл. 19,
ал. 4 ЗПК.
От изслушаната по
делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
в полза на кредитополучателя е отпуснат кредит от 20 640 лв., от която
главница от 20 000 лв. и такса за разглеждане на кредита от 640 лв., като
сумата от 20 000 лв. е преведена по банковата сметка на кредитополучателя
В.Н. на 21.03.2015 г. Вещото лице е установило, че за периода от 31.03.2015 г.
до 01.03.2018 г. длъжникът е погасил сумата от общо 12 203, 96 лв., от
която сумата от 3 290, 05 лв. за главница, сумата от 8 591, 23 лв. за
възнаградителна лихва, сумата от 280, 28 лв. за застрахователна премия и сумата
от 42, 40 лв. за обезщетение за забава. Вещото лице е установило, че на
01.12.2017 г., поради просрочие с над 91 дни, е преустановено начисляването на
застрахователна премия. Експертизата е установила, че след последното заплащане
на 01.03.2018 г. не са постъпили други плащания от страна на длъжника. Вещото
лице е установило, че размерът на непогасената главница е от 17 349, 95
лв., а на възнаградителната лихва – от 1 674, 59 лв. за периода от
01.03.2018 г. до 19.09.2018 г. Експертизата е определила, че обезщетението за
забава е в размер на сумата от 2 631, 36 лв. за периода от 01.02.2018 г.
до 31.07.2019 г.
По въпросите,
поставени служебно от съда по допълнителната съдебно-счетоводна експертиза
вещото лице е посочило, че длъжникът е заплатил сумата от 102, 02 лв. за
погасяване на таксата за разглеждане на кредита и сумата от 3 188, 03 лв.
за погасяване на чистата стойност по кредита. Вещото лице е определило
непогасения остатък от чистата стойност на главницата от 16 811, 97 лв. и
на таксата за разглеждане на кредита от 537, 98 лв. След отнасяне на плащанията
по клаузата за такса за разглеждане на кредита към непогасения остатък от
възнаградителната лихва вещото лице е определило размер на незаплатената сума
за възнаградителна лихва от 1 572, 57 лв., дължима за периода от
01.03.2018 г. до 19.09.2018 г. Вещото лице е определило размерът на
обезщетението за забава за периода от датата, следващата датата на падежа на
първата непогасена вноска до датата, предхождаща депозиране на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение, или за периода от 02.03.2018 г. 31.07.2018
г. в размер на сумата от 477, 09 лв.
Съдът цени
съдебно-счетоводните експертизи като компетентно и безпристрастно изготвени,
дали пълен и обоснован отговор на всички поставени въпроси, поради което
възприема фактическите (доказателствени) изводи, до които вещото лице е
достигнало.
Предвид така
изложеното и на основание сключения между страните договор са възникнали
задълженията за заплащане на главница и възнаградителна лихва, доколкото се
установява, че заемната сума е усвоена от кредитополучателя.
От представения по
делото договор за потребителски паричен кредит, в който е обективиран
погасителен план се установява, че падежът на последната вноска по договора е
на 01.03.2025 г., т.е. към настоящия момент не е настъпил.
Ищецът се позовава на
обявена предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит, поради
допусната забава в плащанията, като твърди, че вземането е обявено за
предсрочно изискуемо на 28.05.2019 г. чрез уведомление, връчено на длъжника по
реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.
За да настъпи
предсрочна изискуемост на кредита, е необходимо: 1. да са настъпили уговорените
в договора за кредит обстоятелства за упражняване на потестативното право на
банката – кредитор; 2. банката да заяви, че упражнява правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем; 3. това волеизявление да достигне до
кредитополучателя.
В разпоредбата на чл.
13, ал. 2, б. „а‘ от Общите условия е установено, че кредиторът има право да
прекрати едностранно договора и да обяви всички вземания за предсрочно
изискуеми, поради допуснато просрочие или неплащане на две последователни
погасителни вноски по кредита, в случай че допуснатото нарушение не бъде отстранено
в двуседмичен срок, считано от датата на настъпване на падежа на вноската.
В случая от
заключението на вещото лице по допуснатата от съда съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че длъжникът е преустановил плащанията по кредита на
01.03.2018 г., поради което са настъпили условията по чл. 13, ал. 2, б. „а“ от
Общите условия, като са просрочени две последователни погасителни вноски – с
падеж на 01.04.2018 г. и на 01.05.2018 г. Т.е. налице са обективните
предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Съдът намира, че
волеизявлението на цесионера за обявяване на задължението за предсрочно
изискуемо не е достигнало до длъжника, тъй като не е налице редовно връчване по
реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Уведомлението за обявяване на вземането за
предсрочно изискуемо е изпратено до длъжника, ведно с уведомлението за
прехвърляне на вземането, като е връчено по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК чрез
залепяне на уведомление на 14.05.2019 г. Следователно по гореизложените вече
съображения за нередовност на процедурата по чл. 47 ГПК по отношение на
уведомлението до длъжника за прехвърляне на вземането, към което е приложено и
уведомление за обявяване на задължението за предсрочно изискуемо, следва да се
приеме, че предсрочната изискуемост не е надлежно обявена на длъжника преди
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Правното основание, на
което се претендира изпълнение, както на вноските с настъпил падеж, така и на
останалата част от главницата поради настъпила предсрочна изискуемост на
кредита, е сключеният договор за кредит. Изискуемостта е възможността на
кредитора да иска изпълнение на задължението. Изискуемостта означава, че
кредиторът може да отправи искане до длъжника за плащане на дължимите по
договора за кредит суми, но и да поиска от съда защита на своето право, като
предяви осъдителен иск по реда на общия исков процес или подаде заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК или чл. 417 ГПК и съответно
предяви установителен иск по чл. 415, ал. 3 във връзка с ал. 1, т. 1 и 2 или
осъдителен иск по чл. 415, ал. 3 във вр. с ал. 1, т. 3 ГПК. При предявен
осъдителен иск по общия исков ред с твърдение в исковата молба за настъпила
предсрочна изискуемост на кредита, но действително обявена предсрочна изискуемост
в хода на исковото производство, този факт следва да бъде взет предвид на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
В мотивите на
Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС
са изложени съображения, че решението на съда трябва да отразява правното
положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на
съдебното дирене, което „задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили
след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото
го пораждат или защото го погасяват – например ищецът придобива спорното право
след предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото,
ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска“. Прието е, че при
преценката за основателността на иска следва да бъде съобразено
материалноправното положение към деня на приключване на съдебното дирене в
съответната инстанция, а не към датата на предявяване на иска, поради което
съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска
съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК.
Съдът, съобразявайки
актуалната съдебна практика на Върховния касационен съд, постановена след
приемане на цитираното тълкувателно решение, с Решение № 10/25.02.2020 г.
по тъг.д. № 16/2019 г., ТК, II т.о. на ВКС, намира, че обявяването
на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на исковото
производство, образувано и по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК. В
посоченото решение касационната инстанция възприема следното разрешение: „Ако в
исковото производство по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, без
значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено,
че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не
е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това
право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването
на изискуемостта на вземането. Когато изявлението на банката за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен
документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда
правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към
нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за
кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в
исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде
съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми.“
Следователно в случая
изявлението на кредитора – цесионер за обявяване на вземането за предсрочно
изискуемо е инкорпорирано в исковата молба и е достигнало до длъжника –
ответник с получаване на препис от исковата молба, ведно с приложенията от
особеният представител на ответника – на 06.08.2020 г. Както вече беше
разяснено в мотивите на съдебното решение – връчването на особеният
представител представлява надлежно уведомяване на длъжника, в който смисъл е
съобразена практиката на касационната инстанция, постановена с Решение № 198 от 18.01.2019 г. по
т.д. № 193/2018 г., ТК, I т.о. на ВКС.
Следва
да се посочи, че според съда в настоящия съдебен състав, изявлението е
достигнало до длъжника едва с връчване на препис от исковата молба на
ответника, чрез назначения му от съда особен представител, доколкото макар в
заповедното производство препис от заповедта за изпълнение, издадена по реда на
чл. 410 ГПК, да се връчва на длъжника от съда, не може да се приеме, че
последната инкорпорира изявление за обявяване на за кредита за
предсрочно изискуем.
Ищецът
в качеството си на цесионер, придобил вземането по силата на договор за цесия,
за което длъжникът е уведомен в хода на настоящия процес, има право да обяви
вземането за предсрочно изискуемо, тъй като цесионерът придобива вземането с
всичките му принадлежности по чл. 99, ал. 2 ЗЗД т.е. с всички произтичащи от
или във връзка с прехвърленото вземане права, вкл. правото да обяви неговата
предсрочна изискуемост. В този смисъл е Решение
№ 204/25.01.2018 г., постановено по т.д. № 2230/2016 г. на ВКС, ТК, I т.о.
Срокът
за изпълнение по правило е установен в полза на длъжника, като при настъпване
на определени в закона или договора (от който възниква прехвърлянето вземане)
факти, приобретателят на вземането, в качеството си на кредитор, има правото да
иска предсрочно изпълнение, вкл. да обяви на длъжника предсрочната изискуемост.
В
случая са настъпили обективните предпоставки за обявяване на вземането по
договора за кредит за предсрочно изискуемо, като изявлението на ищеца за обявяване на кредита
за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба, както и в
представеното по делото уведомление. Изявлението поражда правни последици с
връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника –
кредитополучател, като вземането следва да се счита за предсрочно изискуемо,
считано от 06.08.2020 г.
В този смисъл
упражняването на това потестативно право на ищеца и настъпването на
предсрочната изискуемост на кредита в хода на исковото производство представлява
факт от значение за съществуването на претендираното право на вземане за
главница и възнаградителни лихви, който следва да бъде взет предвид от съда на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
По така изложените
съображения, предвид настъпилата предсрочна изискуемост на вземането в хода на
процеса, е възникнало задължението за заплащане на главница, формирана
единствено от чистата стойност на кредита – в размер от 16 811, 97 лв.
Не следва да се
присъди сумата от 537, 98 лв., представляваща финансирана от кредитора сума за
начислена такса за разглеждане на кредита, доколкото се основава на постигнати
между страните уговорки, които са нищожни.
По отношение
задължението на съда да преценява служебно неравноправния характер на
договорните клаузи, включени в потребителските договори е налице установена
съдебна практика (Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т.д. № 3686 по описа за 2014
г., ВКС, ТК, І т.о.), която задължава първоинстанционният и въззивният съд да
следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства,
обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се
произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора
са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д.
№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 384/02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010
г., I г.о. и Определение № 751/17.08.2010 г. по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о.. В
допълнение следва да се посочи, че съгласно практиката на Съда на ЕС по
приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в
българското законодателство с § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е
длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО, и по този начин да
компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или
доставчика , както и може да приеме една клауза за нищожна дори на основание,
на което страната не се е позовала (така решение от 14.06.2012 г. на Съда на ЕС
по дело № С-618/10 на B. EspanoldeCredito SA срещу JoaquinCalderon C.).
Съдът намира, че разпоредбата от договора, установяваща
задължение за заплащане на такса за разглеждане на кредита от 640 лв. е такава
свързана с усвояване на кредита и е установена в противоречие с разпоредбата на
чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установява забрана за начисляване на такси
и разноски, свързани с усвояване и управление на кредита.
Поради така изложените
съображения тази клауза не поражда права и задължения за страните, поради което
исковата претенция за главница, в частта й с която е финансирано заплащане на
начислената такса от 537, 98 лв. следва да се отхвърли, като се присъди чистата
стойност на предсрочно изискуемата главница за сумата от 16 811, 97 лв.,
за разликата над който размер – до пълния предявен размер от 17 349, 95
лв. предявеният иск е неоснователен.
Ищецът претендира
присъждане на възнаградителна лихва в размер от 1 647, 59 лв., дължима за
периода от 01.02.2018 г. до 19.09.2018 г., като при съобразяване на
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. по тъл.д. № 3/2017 г. на
ОСГТК на ВКС, възнаградителната лихва е начислена единствено за период,
предхождащ датата на настъпване на предсрочната изискуемост на задължението.
Вещото лице по
приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза е установило, че е останало
непогасено задължение за възнаградителна лихва за периода от 01.03.2018 г. до
19.09.2018 г. в размер от 1 647, 59 лв. Вещото лице е установило, че
задължението за възнаградителна лихва е погасено чрез плащане за периода от
01.04.2015 г. до 01.02.2018 г. – до 35- та погасителна вноска включително.
Предвид така изложеното възнаградителна лихва следва да се присъди за периода
от 01.03.2018 г. до 19.09.2018 г. в размер на сумата от 1 647, 59 лв. – с
оглед установения от вещото лице период на дължимост.
С оглед установената недействителност на клаузата
от договора, установяваща задължение за такса за разглеждане на кредита,
заплатените от стана на длъжника суми за погасяване на посоченото задължение в
размер на сумата от 102, 02 лв., е недължимо заплатени от страна на длъжника.
Предвид недължимото заплащане на посочените суми следва последните да се
приспаднат по реда на чл. 76 ЗЗД от начислените задължения за възнаградителна
лихва.
За да определи размера на дължимата сума за
възнаградителна лихва, след приспадане на недължимо заплатените суми за такса,
съдът съобрази заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза. Сумата от 102, 02 лв. следва да се приспадне от първата вноска за
възнаградителна лихва с настъпил падеж на 01.03.2018 г. в общ размер от 206, 05
лв., като остане задължение от 104, 03 лв. Следователно следва да се присъди
възнаградителна лихва от 1 545, 57 лв. за периода от 01.03.2018 г. до 19.09.2018
г., като предявеният иск се отхвърли за разликата до пълния му предявен размер
от 1 647, 59 лв. и за периода от 01.02.2018 г. до 28.02.2018 г.
Тъй като длъжникът не
е изпълнил точно в темпорално отношение задължението си за заплащане на
главницата на месечни вноски с установен в договора падеж за погасяване,
ответникът следва да заплати и обезщетение за забава в размер на законната
лихва.
Със задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 2 от
Тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. по тъл.д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС,
е прието, че размерът на вземането при предсрочна изискуемост
по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения
остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната
лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на
плащането.
Следователно в случая
законна лихва върху предсрочно изискуемата главница следва да се присъди от
датата на настъпване на предсрочната изискуемост – 06.08.2020 г., поради което
предявеният иск за присъждане на обезщетение за забава за сумата от 2 229,
57 лв. за периода от 21.10.2017 г. до 31.07.2019 г. следва да се отхвърли, като
следва да се отхвърли и претенцията за присъждане на законна лихва за забава,
считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение – 01.08.2019 г. до 05.08.2020 г.
Не следва да се
пристъпва към разглеждане на предявения при условията на евентуалност
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, доколкото не
се сбъдна вътрешнопроцесуалното условие за неговото разглеждане – отхвърляне на
предявените искове, поради недействителност на договорното правоотношение.
С оглед изхода на правния спор в полза на ищеца,
съобразно уважената част от иска, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да
бъдат присъдени пропорционално сторените, както в настоящото съдебно
производство разноски, така и тези в заповедното производство по ч.гр.д. №
12916/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, V граждански състав– арг. т. 12 от Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се
приема, че с решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта
на разноските за заповедното производство – относно размера им, както и
разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с
отхвърлената и уважената част от иска. В заповедното производство ищецът е
доказал сторени разноски в размер на 475, 08 лв., като следва да му се присъдят
по съразмерност 410, 34 лв.
В исковото производство ищецът е доказал
заплащането на държавна такса в размер от 425, 08 лв., депозит за особен
представител от 1 368 лв. и депозит за съдебно-счетоводна експертиза от 280 лв.
Следователно общият размер на сторените от ищеца разноски в исковото
производство е 2 073, 08 лв., от които с оглед уважената част от предявените
искове следва да бъде присъдена сумата от 1 792, 83 лв.
В полза на ответната
страна се следват разноски, но не подлежат на присъждане, тъй като такива не са
сторени.
Така мотивиран,
Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО
по исковете с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр.
чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал.
1 ГПК вр. с чл. 86 ЗЗД, че В.Н.Н., ЕГН **********, с адрес ***, дължи на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. "Д-р Петър Дертлиев" № 25, офис сграда Лабиринт, ет.
2, офис 4, сумата от за сумата от 16 811, 97 лв. – представляваща предсрочно изискуема главница, считано
от 06.08.2020 г., по договор за потребителски кредит № ***/21.03.2015 г.,
сключен между ответника и “Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, вземанията по
който са прехвърлени на ищеца с Индивидуален договор за продажба и прехвърляне
на вземания от 19.09.2018 г. към Рамков Договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 20.12.2016 г., сключен между “Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД и
“Агенция за събиране на вземания” ЕАД; сумата от 1 545, 57 лв. –
възнаградителна лихва за периода от 01.03.2018 г. до 19.09.2018 г., ведно със законна лихва върху
главницата, считано от датата на настъпване на предсрочната изискуемост – 06.08.2020 г. до окончателното й изплащане, за които вземания е
издадена Заповед № 7113/02.08.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 12916/2019 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, V граждански състав, като ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 422,
ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86 ЗЗД за разликата над уважения размер
от 16 811, 97 лв. до пълния му предявен размер от 17 349, 95 лв. – за
главница или за сумата от 537, 98 лв., с която е финансирано задължението за
заплащане на такса за разглеждане на кредита; за сумата над 1 545, 57 лв. до пълния му предявен размер
от 1 647, 59 лв. за възнаградителна лихва и за периода от 01.02.2018 г. до
28.02.2018 г. и за сумата от 2 229, 57 лв. - обезщетение за забава за периода
от 01.02.2018 г. до 31.07.2019 г., както и в частта по отношение на законната
лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповедта
за изпълнение - 01.08.2019
г. до 05.08.2020 г.
ОСЪЖДА
В.Н.Н., ЕГН **********, да заплати на основание чл.
78, ал. 1 ГПК да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК
*********, сумата от 410, 34 лв.
– разноски в заповедното производство ч. гр. д. № 12916/2019 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, V граждански състав и сумата от 1 792, 83 лв. – разноски в
исковото производство по гр.д. № 21297/2019 г. на Районен съд - Пловдив, IX
граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
ПРЕПИС
от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК