Р Е Ш Е Н И Е № 260051
гр. Варна,
31.03.2021 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският апелативен съд, търговско отделение, ІІ състав, на двадесет и
четвърти февруари през две хиляди и двадесет и първа година в публичното
заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВАНУХИ АРАКЕЛЯН
ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА
МАГДАЛЕНА
НЕДЕВА
секретар Ели Тодорова
като разгледа докладваното от съдия Аракелян в. т. д. № 601/2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 от ГПК.
Подадена е
въззивна жалба от „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, чрез юрк. А.Г., против
решение № 28 от 10.07.2020 г., постановено по т. д. № 12/2020 г. по описа на
Търговищкия окръжен съд, в частта, с
която жалбоподателят е осъден да заплати на А.Х.Г. сумата над 42 000 лева до присъдените 55 000 лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди, следствие на настъпило ПТП на 02.11.2019 г.
на пътя от с. Садина - гр. Попово, представляваща стойността на собствения му
лек автомобил марка „АУДИ-Q7“, с рама № NNNNNNNNNNNN NNNN, дължимо по договор
за застраховка „Каско на МПС“, за което е съставена застрахователна полица №
93001910024134 от 02.04.2019 г., с анекси от 10.04.2019 г. и 12.04.2019 г., на
основание чл. 405, ал. 1 от КЗ, ведно с лихва за забава по чл. 409 от КЗ върху
главницата в размер на 1 008.33 лева за периода 20.11.2019 г. - 24.01.2020 г. и
законната лихва върху главницата, считано от 25.01.2020 г. до окончателното
изплащане на задължението.
В жалбата се
релевират оплаквания за неправилност на решението. Въззивникът твърди, че съдът
не е взел предвид САТЕ, сочеща, че е икономически несъобразно възстановяването
на автомобила, тъй като сумата необходима за ремонта надхвърля 70 % от
действителната му стойност, което обосновава наличието на „тотална щета“ по
смисъла на чл. 390, ал. 2 от КЗ. Счита, че неправилно е присъдено обезщетението
в размер на 55 000 лева, тъй като не е съобразена стойността на запазените
части на автомобила, което е в разрез с нормата на чл. 52 от ЗЗД и от друга
страна би довело до неоснователно обогатяване в полза на ищеца. Моли за отмяна
на обжалваната част на решението. Претендира разноски.
Няма доказателствени искания.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от А.Х.Г., чрез адв. Р.Р., в който
се сочат аргументи за неоснователност на жалбата. Тъврди се, че не е бил
поставян като задача на вещото лице въпросът има ли годни незасегнати части от
автомобила и каква е тяхната стойност. В тази връзка въззиваемият оспорва
твърдението, че съдът не е съобразил стойността на запазените части. Счита
решението за правилно и моли за неговото потвърждаване. Претендира разноски.
Няма доказателствени
искания.
Първоинстанционното решение не е обжалвано в осъдителната
част за сумата до 42 000 лева от общо 55 000 лева, представляваща обезщетение
за настъпили имуществени вреди от ПТП, извършено на 02.11.2019
г. на пътя от с. Садина в посока гр. Попово.
Настоящият съдебен състав намира, че въззивната жалба е
подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима.
В проведеното о. с. з. на 24.02.2021 г. не се явява
процесуален представител на въззивното дружество. В депозирано становище
поддържа въззивната жалба изцяло. Оспорва отговора на въззивната жалба.
Претендира заплащането на юрисконсултско възнаграждение и на разноските,
направени пред двете съдебни инстанции.
В същото о. с. з. въззиваемият А. Х Г. се явява лично и се
представлява от адв. Р.Р.. Поддържа депозирания
отговор на въззивната жалба. Сочи, че пред
първоинстанционния съд ищецът дори не е направил възражение, че като отпадъчно
желязо процесният автомобил има съответна стойност. Претендира заплащането на
съдебно-деловодни разноски.
След като прецени доказателствата по делото – поотделно и
в тяхната съвкупност, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон,
Варненският апелативен съд приема за установено следното:
Пред Търговищкия окръжен съд е
предявен иск с правно основание чл. 405
от КЗ за заплащане на сумата от 55 000 лева, претендирана като обезщетение за
претърпени имуществени вреди - тотална щета, за което е образувана преписка
щета № 2502-1201-19-411356 по застрахователна полица № 93001910024134/02.04.2019
г. за застраховка "Каско" на лек автомобил марка „АУДИ“, модел "
Q7", рег. № ХХХХХХХ, ведно със лихва за забава на основание чл. 409 от КЗ върху
главницата в размер в размер на 1 084.72 лева, считано от 17.11.2019 г. до
датата на завеждане на исковата молба и законната лихва до окончателното
изплащане на сумите на основание чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът излага, че е собственик на лек
автомобил марка „АУДИ“, модел "Q7", с рама № WUAZZZ4L7CD004018, c рег. № ХХХХХХХ, закупен на
09.04.2019 г. от „Ап Лизинг“ ЕООД за сумата от 55 000 лева, по отношение
на който предходният собственик е сключил застрахователна полица №
93001910024134/02.04.2019 г. за застраховка "Каско" в „ЗК Лев Инс“ АД
за застрахователна сума от 65 000 лева, а така също и застраховка
„Гражданска отговорност“ с полица № BG119000955927. Сочи, че са издадени Анекс №
2/10.04.2019 г. за сключената застраховка „Гражданска отговорност“ и Анекс №
1/12.04.2019 г. по застраховката „Каско“ за МПС. Твърди, че във връзка с
горното на 10.04.2019 г. е извършен оглед и заснемане на автомобила в сервиз
„Гатев“ ООД – гр. Попово. Посочва, че на 02.11.2019 г. е предоставил автомобила
си на своята племенница, която по време на управление в посока с. Садина – гр.
Попово, губи контрол над него, напуска платното за движение вдясно по посоката
на движението и се блъска в крайпътни дървета. Излага, че независимо от
заведената щета с № 2502-1201-19-411356 по застраховка „Каско“, по която са
представени всички необходими документи, с писмо с изх. № 11161/31.12.2019 г. е
отказано заплащане на обезщетение, срещу което е подал възражение.
Ответникът "Застрахователна
компания Лев Инс" АД е оспорил предявения иск излагайки, че автомобилът не
е бил предоставен за оглед и заснемане при сключване на застраховка „Каско“,
което представлява нарушение на т. 17 от Общите условия за застраховане на
сухопътни превозни средства, безрелсови превозни средства. Твърди, че не може
да се установи кога е настъпило събитието. Оспорва предявения иск и по размер,
като прекомерен, тъй като средната стойност на автомобила е много по-ниска, имайки
технически неизправности.
В допълнителна искова молба ищецът
сочи, че застрахователното събитие е настъпило на 02.11.2019 г., за което е
съставен Протокол за ПТП № 1553075.02.11.2019 г. Сочи, че видно от
застрахователна полица № 93001910024134/02.04.2019 г. за застраховка
"Каско" на лек автомобил, определената от застрахователя стойност на
същия е 65 000 лева. При огледа на автомобила при закупуването му е
установено, че при работа на двигателя по него се получава омасляване и затова
продажната му цена е намалена на 55 000 лева. Но при предаването на същия
е направен преглед в сервиз, при който се установява, че няма технически
неизправности по двигателя, а течът е от незатегната капачка за наливане на
маслото.
В отговор на допълнителната искова молба, ответникът
поддържа подадения отговор, като оспорва изложените фактически твърдения по
отношение на техническото състояние на автомобила.
Настоящата съдебна инстанция, с оглед на всички събрани по
делото доказателства, съобрази и приема следната фактическа установеност:
Не е спорно между страните съществуването на облигационно
правоотношение между тях по договор за застраховка "Каско", сключена
със застрахователна полица № 93001910024134/02.04.2019 г., за който е издаден
Анекс № 1/12.04.2019 г. със срок на покритие от 12.04.2019 г. до 02.04.2020 г.
за лек автомобил марка „АУДИ“, модел "Q7", c рег. № ХХХХХХХ. Не е
спорно, а и от представените като доказателства сметка № А007187038, сметка №
Р007763702 и сметка № Р008215787, се установява заплащането на дължимите вноски
по застрахователния договор, поради което следва, че застраховката е валидна.
Не е спорно също, че на 02.11.2019 г. ищецът е предоставил
собствения си лек автомобил на своята племенница, която при управлението му по пътя от с. Садина в посока гр. Попово, община Попово, губи контрол
над автомобила, напуска платното за движение вдясно, по посоката на движението
и се блъска в крайпътни дървета.
Не е спорна образуваната при застрахователното дружество
преписка по щета № 2502-1201-19-411356. Не са спорни претърпените по автомобила
щети, констатирани от застрахователя.
Спорен пред въззивна инстанция е въпросът за присъдения
размер на обезщетението с действителната пазарна стойност на застрахования лек
автомобил, която следва да се определи по първоначалното заключение по
допуснатата експертиза.
Съставени са протокол за ПТП № 1553075/02.11.2019 г. и акт
за установяване на административно нарушение № 120705/02.11.2019 г., от които
се установява механизмът на процесното ПТП. Същите данни и причини за
настъпилото ПТП въззивникът е посочил в Уведомление за настъпило
застрахователно събитие от 04.11.2019 г., подадено пред застрахователното
дружество.
Протоколът за ПТП е
съставен след посещение на органите на МВР на мястото на произшествието. Следователно
възприетите от съставителя полк. Стоян Якимов факти относно мястото, на което е
открито МПС, начина, по който е било разположено и видимите повреди по него,
документът е официален удостоверителен по смисъла на чл. 179 от ГПК.
Длъжностното лице е удостоверило факти, които лично е възприел при посещението
си на мястото на ПТП, поради което в свидетелстващата си част документът
обвързва съда с материална доказателствена сила. Протоколът за ПТП няма
обвързваща доказателствена сила относно самия механизъм на ПТП, описан в него,
защото произшествието не се е осъществило в присъствието на съставителя на
акта.
Механизмът на настъпване на ПТП се установява от
останалите събрани по делото доказателства пред първата инстанция в тази насока
– САТЕ и свидетелски показания.
Според заключението на вещото лице, вследствие движение с
несъобразена скорост по пътния участък, водачът е загубил контрол над
управлявания лек автомобил, напуснал е платното вдясно по посоката на движение
и е последвал удар в крайпътните дървета, в резултат на което са причинени
значителни щети по автомобила. Като видими повреди са посочени челно стъкло,
фарове /ляв и десен/, преден капак, предни и задни калници, воден радиатор,
предна дяна врата, задна дясна врата, странично дясно огледало, десен и ляв
стоп и др. Като скрити повреди сочи множество повреди по ходовата част. Вещото
лице сочи, че сумата за ремонт и подмяна на всички описани повреди от
застрахователя в опис-заключение по щета № 2502-1201-19-412356, възлиза общо на
43 056 лева. Съгласно заключението действителната пазарна стойност на МПС
към датата на процесното ПТП, съобразно индивидуалните му характеристики и
предвид неизправностите му, възлиза на 60 000 лева.
От показанията на
свидетелката Ю Д, които съдът кредитира като непосредствени и кореспондиращи с
останалите доказателства по делото, се установява, че след ПТП е подадено
уведомление до застрахователя.
При така установеното от фактическа страна, настоящият състав
на съда достига до следните правни
изводи:
В
първоинстанционното производство са предявени
обективно и субективно съединени искове по чл. 405 от КЗ вр. с чл. 409 от КЗ
вр. с чл. 86 от ЗЗД.
Предмет
на въззивното производство е единствено размерът на присъденото обезщетение за
имуществени вреди, за сумата над 42 000 лева до присъдените 55 000 лева от
първоинстанционния съд.
За
определяне на размера на застрахователното обезщетение съдът съобрази нормата
на чл. 386, ал. 2 от КЗ, съгласно която обезщетението трябва да бъде равно на
действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието.
Обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или
възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество. Съгласно
чл. 400, ал. 1 от КЗ за действителна се смята стойността,
срещу която вместо застрахованото имущество може да се закупи друго със същото
качество, а за възстановителна застрахователна стойност се смята стойността за
възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число
всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане
на обезценка /чл. 400, ал. 2 от КЗ/.
Легалната дефиниция на понятието „тотална щета” на МПС е уредена в нормата
на
чл. 390, ал. 2 от КЗ, съгласно която това представлява увреждане, при което стойността на разходите за необходимия ремонт
надвишава 70 на сто от действителната му стойност. Тя
се определя съгласно определения способ за обезщетяване въз основа на издадена
от сервиз проформа фактура – при възстановяване в натура на вредите или
експертна оценка – при изплащане на парично обезщетение. От заключението на
вещото лице, изготвено въз основа на съставения от застрахователя опис по щета
№ 2502-1201-19-412356, се установява, че
стойността на разходите за ремонт по средни пазарни цени и средната пазарна
цена на труда за региона е 43 056 лева.
Настоящият
съдебен състав намира, че действителната стойност по смисъла на чл. 400, ал. 1
от КЗ на застрахования автомобил към датата на събитието е тази посочена в
заключението, а именно 60 000 лева, доколкото при определянето ѝ,
вещото лице е съобразило техническите параметри и конкретното състояние на
превозното средство, а също и средните пазарни цени за подобен автомобил, в
различни каталози и интернет сайтове.
След
като разходите за необходимия ремонт надвишават
70 на сто от действителната стойност на автомобила, съдът намира, че е налице
тотална щета по смисъла на чл. 390, ал. 2 от КЗ, което
обосновава основателността на ищцовата претенция.
Относно
оплакването, наведено във въззивната жалба, че не
е съобразена стойността на запазените части на автомобила, поради което
обезщетението е определено неправилно от първоинстанционния съд, съставът на
настоящата съдебна инстанция намира
същото за неоснователно. Видно от протокола от о. с. з., проведено на 06.07.2020 г. по т. д.
№ 12/2020 г. е изслушано и прието заключението на вещото лице. Страните не са
оспорили САТЕ. Предвид предмета на делото ответникът носи доказателствена тежест за
правоизключващите си възражения, в конкретния случай досежно размера на имуществените
вреди. Пред първоинстанционния съд в о. с. з.
при излушване на заключението на вещото лице, ответникът е навел твърдения, че може да се увеличи стойността на
запазените части, ако същите са оригинални, но не е формулирал въпрос спрямо
вещото лице, нито е оспорил неговото заключение по отношение на определения
размер, респективно не е поискал допълнителна или повторна САТЕ, т. е. не е направил доказателствени искания, откоито да може да се
изведе, че е доказал твърденията си.
Дори да е налице определена стойност на запазените части, това твърдение остава
недоказано – не е поставян такъв въпрос към задачата на вещото лице, нито са
ангажирани други доказателства в тази насока. Моментът на постановяване на определението за приключване на съдебното
дирене пред първа инстанция, изпълнява ролята на преклузивен срок по отношение
на отправяне на доказателствени искания от страните за доказване на новоузнати
или нововъзникнали обстоятелства /чл. 147 от ГПК/. След този момент никоя от
двете страни не може да изтъква нови факти, да представя нови доказателства или
да изнася нови фактически и правни доводи. Те могат да бъдат представени от
съответната страна във въззивното производство при условията на чл. 266, ал. 2
и ал. 3 от ГПК. /така Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право,
Десето преработено издание, С., Сиела, с. 305/. В настоящия случай не е налице
някоя от горепосочените хипотези на закона, допускащи изключение от забраната за
сочене на нови обстоятелства и представянето на нови доказателства пред въззивната инстанция.
По претенцията за лихви за забава:
В настоящия случай претенцията за лихви на основание чл. 409 от КЗ е
с начална дата от 17.11.2019 г. до датата на завеждане на иска в съда –
24.01.2019 г., ведно със законната лихва от завеждането до окончателното
изплащане /чл. 86 от ЗЗД/. Съдът е присъдил на основание чл. 409 от КЗ лихва за
забава върху главницата в размер на 1 008.33 лева за периода 20.11.2019
г.-24.01.2020 г. и законна лихва върху главницата, считано от 25.01.2020 г. до
окончателното изплащане на задължението. С изрична молба от 16.11.2020 г.
въззивникът сочи, че обжалва решението в частта относно присъдената законна
лихва за забава, изчислена върху обжалваемия интерес като недължима. Настоящият
съдебен състав намира за основателно горното оплакване относно недължимостта на
присъдената лихва по чл. 409 от КЗ, поради следните съображения:
На основание чл. 409 от КЗ застрахователят дължи лихва за
забава върху дължимото застрахователно обезщетение след изтичане на срока по
чл. 405 от КЗ освен в случаите на чл. 380, ал. 3 от КЗ. Нормата на чл. 390, ал.
1 от КЗ гласи, че заплащането на застрахователно обезщетение при наличие на
"тотална щета", е обвързано от ангажирането на доказателства за
дерегистрация на увредения автомобил, а имено представяне на удостоверение от
компетентните регистрационни органи, в което е отбелязано, че прекратяването на
регистрацията е поради настъпилата тотална щета. В практиката на касационната
инстанция /Решение № 44 от 02.06.2015 г. по търг. дело № 775/14 г. и Решение №
140 от 01.08.2018 г. по търг. дело № 2278/17 г./ е прието, че на основание чл. 193, ал. 3 от КЗ /отм./, аналогичен на разпоредбата на чл. 390, ал. 1 от КЗ, представянето на
доказателство за дерегистрация на автомобила има значение за началото на срока
за забава, но не и за основателността на претенцията за застрахователно
обезщетение.
В актуалната си практика касационната инстанция приема още, че когато произнасянето по застрахователната претенция по
чл. 498, ал. 1 от КЗ е отказ на застрахователя да заплати обезщетение,
мотивирано с недължимост или недоказаност на същото по основание или размер,
въпреки представяне на изисканите от застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3
от КЗ доказателства или в хипотеза на неизискани от застрахователя доказателства
по реда и условията на чл. 106, ал. 3 от КЗ, неизпълнението на длъжника не е
поради непосочване на банкова сметка ***. В този случай не е налице причинна
връзка между неизпълнение на задължението за посочването ѝ и
неизплащането на застрахователното обезщетение. Забава на кредитора по чл. 380,
ал. 3 от КЗ е налице само, ако неплащането на обезщетението се дължи единствено и
само на непосочване от увредения на банкова сметка, ***. 380, ал. 1 вр. ал. 3
КЗ съдействие от страна на кредитора за изпълнение на задължението на
застрахователя за плащане на обезщетението. Разпоредбата на чл. 380, ал. 3 от КЗ не намира приложение при дължимо застрахователно обезщетение по чл. 432 от КЗ, по отношение на което застрахователят е в забава по чл. 497, ал. 1 от КЗ, в
хипотеза на оспорване от застрахователя изцяло на основателността на предявения
от увреденото лице пряк иск, като до приключване на въззивното производство
ищецът е представил данните за банковата му сметка, по която да се извърши
плащането на обезщетението. /така Решение № 167 от 30.01.2020 г. на ВКС по т.
д. № 2273/2018 г., II т. о., ТК/.
В настоящия случай ищецът не е представил данни за
банковата си сметка пред първата инстанция, поради което въззивният съд е дал
указания с Определение от № 260178 от 08.12.2020 г. на А. Х Г. да представи
най-късно до о.с .з. банкова сметка ***. Липсват такива доказателства и пред
въззивната инстанция, поради което с оглед изложената по-горе актуална съдебна
практика на касационната инстанция, настоящият съдебен състав намира за
неоснователно искането за присъждане на лихва за забава по чл. 409 от КЗ върху
главницата в размер на 1 084.72 лева за периода 17.11.2019 г. – до датата на
подаване на исковата молба 24.01.2020 г.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред въззивна инстанция, настоящият състав разпределя разноските, направени пред първа инстанция, като след компенсация ищецът следва да бъде
осъден да заплати на ответника сумата от 81 лева, а решението на първоинстанционния съд в частта му, с която е присъдил
разноски над 5 099 лева до 5 186.37 лева следва да бъде отменено.
За настоящото производство в полза на А. Х Г. следва да бъдат
присъдени съдебно-деловодни разноски съразмерно уважената част от исковата
претенция и предмета на въззивно обжалване в размер на сумата 2 033
лева, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
За въззивното производство в полза на „Застрахователна
компания Лев Инс“ АД следва да бъдат присъдени направените съдебно-деловодни
разноски съразмерно отхвърлената част от исковата претенция и предмета на
въззивно обжалване в размер на сумата 48
лева, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Предвид гореизложеното, първоинстанционното решение в
обжалваната част е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 28 от 10.07.2020 г., постановено по т. д. №
12/2020 г. по описа на Търговищкия окръжен съд, в частта, с която
жалбоподателят „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А, е
осъден да заплати на А.Х.Г., ЕГН: **********,
с адрес: ***, лихва за забава по чл. 409 от КЗ върху главницата от 55 000 лева,
в размер на 1 008.33 лева за периода 20.11.2019 г. - 24.01.2020 г., като вместо
него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от А.Х.Г., ЕГН: **********, с адрес: ***, по
чл. 409 от КЗ за сумата от 1 084.72 лева, представляваща лихва за забава върху
главницата от 55 000 лева, за периода 17.11.2019 г. - 24.01.2020 г.
ОСЪЖДА А. Х Г., ЕГН: **********,
с адрес: ***, да заплати на „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Симеоновско
шосе“ № 67А, да заплати сумата от 81 лева, представляваща съдебно-деловодни
разноски за първата инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 28 от 10.07.2020 г., постановено по т. д. №
12/2020 г. по описа на Търговищкия окръжен съд, в останалата обжалвана част.
OСЪЖДА А. Х Г., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „Застрахователна
компания Лев Инс“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А, сумата от 48 лева, представляваща
съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК.
ОСЪЖДА „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А да
заплати на А. Х Г., ЕГН: **********, с адрес: *** сумата от 2 033 лева,
представляваща съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК.
В необжалваните отхвърлителни части първоинстанционното
решение е влязло в законна сила.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховен касационен
съд на РБ на основание чл. 280, ал. 1, респ. ал. 2 от ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.