Р Е
Ш Е Н
И Е
град София, 31.01.2020 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19-ти състав, в публично
заседание на седми октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: НЕВЕНА ЧЕУЗ
при секретаря Радослава Манолова, като
разгледа докладваното от съдия Чеуз гр. дело № 9 296 по описа на 2016 година, и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 422 ал.1 от ГПК вр. чл. 415 ал.1 от ГПК,
кумулативно обективно съединени с искове с правно основание чл. 79 ал.1 от ЗЗД
вр. с чл. 240 ал.1 от ЗЗД.
Ищецът К.Й.Д. твърди,
че през 2009 г. ответницата го
помолила да му даде на заем сумата от 4 900 лв., която сума щяла да върне
в едноседмичен срок. Парите дал в присъствие на сина си и без да подпишат
документ за получаването й. След известно време ответницата му съобщила, че не
може да върне парите и му поискала нов заем от 8 500 лв. със срок за
връщане до един месец и за двата дадени такива. Твърди се, че на 16.09.2009 г.
изтеглил парите от банковата си сметка и ги дал на ответницата срещу разписка.
В уговорения срок същата отново не върнала заетите суми, но поискала нов заем в
размер на 22 000 лв. Познат на ищеца, банков служител, му дал бланка за
договор, който страните подписали, а ищецът изтеглил парите от банковата си
сметка и ги предал на ответницата с уговорката да ги върне в срок до 01.05.2010
г. Дадената в заем парична сума и по този договор не била върната от
ответницата. Вместо това, същата поискала нов заем като на 16.06.2010 г. ищецът
се съгласил да и даде в заем сумата от 11 000 лв. въз основа на нотариално
заверен договор за заем, в който била договорена и неустойка за плащане.
Изтеглил сумата от банката й я предал на ответницата в брой след подписване на
договора за заем. Твърди се в исковата молба, че през целия този период
страните по договорното правоотношение се виждали и ответницата не отричала, че
му дължи пари. През ноември 2010 г. отново разговаряли и тя му съобщила, че е
пред голяма сделка, за която й трябвала сумата от 4 000 лв., за да покрие
разноските по нея затова ищецът отново дал в заем исканата сума. Ответницата в
уговорения срок за връщане отново не върнала заетата сума. Предвид което ищецът
инициирал производство по реда на чл. 417 от ГПК досежно сумите, предмет на
нотариално заверения договор като в производството му била издадена заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист. В срока по чл. 414 от ГПК ответницата
депозирала възражение.
При тези наведени фактически
твърдения е мотивиран правен интерес от исковете и от съда се иска да признае
за установено по отношение на ответницата, че същата дължи сумата от 11 000 лв.
– главница по договор за заем от 16.06.2010 г., сумата от 50 000 лв. –
неустойка за забава от 02.07.2010 г. – 11.03.2013 г., частична претенция, при
пълен заявен размер от 108 240 лв., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението по чл. 417 от ГПК, както и да осъди ответницата да му
заплати сумата от 200 лв. - дадена в заем през юни 2009 г., частична
претенция, при пълен заявен размер от 4 900 лв., сумата от 800 лв. - дадена
в заем на 16.09.2009 г., частична претенция, при пълен заявен размер от
8 500 лв., сумата от 800 лв. – дадена в заем от 11.12.2009 г., частична
претенция, при пълен заявен размер от 22 500 лв., сумата от 200 лв. –
дадена в заем от 10.11.2010 г., частична претенция, при пълен заявен размер от
4 000 лв., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата
на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане, съобразно
уточнителна молба от 18.08.2016 г. Претендират се разноски.
Ответницата Т.И.К. оспорва
исковете в писмен отговор, в който навежда възражения срещу ищцовата претензия.
Исковете се поддържат в открито съдебно заседание от адв.
Д..
Възраженията на ответницата се поддържат в открито
съдебно заседание от адв. Х..
Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните съобразно разпоредбите на
чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК и приетият по делото доклад, установи следното от фактическа
страна:
Видно от приложеното гр.д. 10 830/2013 г. на СРС, 59 състав
на 13.03.2013 г. К.Й.Д. е депозирал заявление по реда на чл. 417 от ГПК пред
СРС, въз основа, на което е образувано гр.д. 10 830/2013г. по описа на СРС, 59 състав.
В заявлението е отправено искане до съда да издаде
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника Т.И.К. за сумата
от 11 000 лв. – главница по нотариално заверен договор за заем от 16.06.2010
г., сумата от 117, 33 лв. – възнаградителна лихва за периода 16.06.2010 г. –
01.07.2010 г., сумата от 108 240 лв. – неустойка за забава за периода
02.07.2010 г. – 11.03.2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано
от подаване на заявлението и разноските по делото.
Представен е договор за паричен заем от 16.06.2010 г.,
сключен между К.Й.Д., като заемодател, и Т.И.К., като заемател. В същия,
заемодателят се е задължил да предаде в собственост на заемателя сумата от
11 000 лв. на 16.06.2010 г. в брой срещу насрещното задължение на
заемателя да я върне ведно със уговорената лихва /2% месечна лихва/ в срок до
01.07.2010 г. Договорът е нотариално заверен с рег. № 3637/16.06.2010 г. на
нотариус рег. № 515 – Б. Б., с район на действие – СРС.
На 03.04.2013 г. СРС, 59 състав е издал заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК за
сумата от 11 000 лв. – главница по нотариално заверен договор за заем от
16.06.2010 г., сумата от 117, 33 лв. – възнаградителна лихва за периода
16.06.2010 г. – 01.07.2010 г., сумата от 108 240 лв. – неустойка за забава
за периода 02.07.2010 г. – 11.03.2013 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 12.03.2013 г. до изплащането и сумата от 2 387, 15 лв. –
разноски по делото.
Видно от отбелязването, сторено върху заповедта за
изпълнение за горецитираните суми на 03.04.2013 г. е издаден изпълнителен лист,
получен от заявителя на 08.04.2013 г.
Представена е покана за доброволно изпълнение респ.
възражение по чл. 414 от ГПК.
Няма данни по делото СРС, 59 състав да е указал на
заявителя да предяви иск за установяване на вземането си с оглед разпоредбата
на чл. 415 ал.1 от ГПК.
Въпреки това, на 21.11.2013 г. процесуалният представител
на заявителя е депозирал пред СРС, 59 състав доказателства за предявен иск за
установяване на вземането.
По делото е представено извлечение от банкова сметка *** К.Й.Д.,
от което се установява, че на 16.06.2010 г. на същия на каса е изплатена сумата
от 10 000 лв. с посочено основание „сделка“.
По делото е представено второ извлечение от банкова
сметка *** К.Й.Д., от което се установява, че на 11.12.2009 г. на същия на каса
е изплатена сумата от 22 500 лв. с посочено основание „сделка“.
По делото е представено трето извлечение от банкова
сметка *** К.Й.Д., от което се установява, че на 10.11.2010 г. на същия на каса
е изплатена сумата от 3 900 лв. с посочено основание „сделка“.
По делото е представено четвърто извлечение от банкова
сметка *** К.Й.Д., от което се установява, че на 16.09.2009 г. на същия на каса
е изплатена сумата от 8 700 лв. с посочено основание „сделка“.
Представено е уведомително писмо по вх. № 1558/2013 г. на
МВР, от съдържанието на което се установява, че на 27.06.2013 г. в 04 РПУ –
СДВР е заведен заявителски материал № 1558/2013 г. от К.Й.Д..
Представено е и удостоверение на 04 РПУ – СДВР по ДП
1553/2013 г., от което се установява, че е образувано по заявление от К.Й.Д.,
за това, че на 27.06.2013 г. от незаключен лек автомобил „Субару Трибека“ е
установил липсата на чанта, съдържаща портфейл със сумата от 2 000 лв.,
кредитна карта, ключове от трезори, ключ от офис, нотариални актове, акт за
раждане на Д. и нотариално заверено копие на същия.
В съдебно заседание на 06.11.2017 г. са събрани гласни
доказателства чрез разпит на свидетеля К.К.Д., син на ищеца.
При тези ангажирани от страните доказателства съдът прави
следните правни изводи:
Видно от ангажираните по делото доказателства, настоящият съдебен състав
намира, че установителните искове са заявени в указания в нормата на чл. 415
ал.1 от ГПК преклузивен срок доколкото обективно по делото не се съдържат данни
заповедния съд да е дал надлежни указания в тази връзка на заявителя /настоящ
ищец/. Предметът на исковата претенция, заявен в настоящото производство е
идентичен с предмета, посочен в заявлението по чл. 417 от ГПК. Депозираното
възражение от страна на длъжника в заповедното производство е в срока по чл.
414 ал. 2 от ГПК, предвид което съдът намира, че заявеният иск в настоящото
производство е процесуално допустим.
Съгласно нормата на чл. 154 от ГПК, установяваща
правилата за разпределяне на тежестта на доказване ищецът
следва да установи по
безспорен и категоричен начин - договорно
правоотношение с ответника по силата на което същият се е задължил да заплати
процесната сума, размер и период на претенцията си.
От своя страна ответникът следва да установи факта
на изпълнение т.е. че е изплатил на ищеца
/изцяло или отчасти/ дължимата
от него сума, както и възраженията си срещу вземането
на ищеца или неговата изискуемост.
Между страните по настоящия спор
е възникнало облигационно правоотношение по силата на сключен договор за заем.
Страните са постигнали съгласие предаването на сумата да стане в брой.
Дефинитивно договорът за заем е реален. Задължението по него възниква по силата
на постигането на съгласие и на предаването на сумата. Страните по делото не са
формирали спор относно обстоятелството, че сумата предмет на договора от
16.06.2010 г. е реално предадена на ответницата. Такова негласно потвърждение е
обективирано и в депозираното от същата искане пред СРС от 07.05.2013 г.
/стр.12 в заповедното производство/. Отделно от това в представения по делото
договор за заем е посочено, че същият служи за разписка за получаване на сумата
/чл. 13 от договора/. Фактът на изтегляне на сума в посочен размер от страна на
заемодателя на тази дата се установява и от представеното по делото банково
извлечение.
Преценени в съвкупност тези доказателства,
същите мотивират у настоящия съдебен състав извод, че заемодателят е изпълнил
задължението си по договора като е предал заемната сума по начина, уговорен в
него, предвид което е изпълнил задължението.
Договорът за заем, като
двустранна правна сделка поражда права и задължения и за двете страни, като
заемателят е длъжен да върне заетата сума. Страните са уговорили срок и начин
на изпълнение на задължението – до 01.07.2010 г. В доказателствена тежест на
ответната страна, съгласно нормата на чл.154 ГПК е да докаже, че на падежа е
престирала дължимия резултат, т.е. че на падежа е изплатила изцяло или отчасти
претендираната сума. В исковия процес ответната страна не ангажира
доказателства за точно изпълнение на своето договорно задължение, поради което
съдът следва да приеме, че за ищеца са възникнали целените с предявяването на
иска с правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД благоприятни правни последици.
Предмет на установителния иск по чл. 422 от ГПК вр. с чл. 415 ал.1 от ГПК е
и частична претенция за договорна неустойка в размер на 50 000 лв. и пълен
заявен размер от 108 240 лв. По
отношение на същата и в рамките на заповедното производство е заявено
възражение, че същата накърнява общите принципи за справедливост и
добросъвестност. Отделно от това, константна е съдебната практика досежно
служебното задължение на съда да следи служебно за евентуална нищожност на
съдържащата се в договора уговорка за неустойка поради
противоречие с добрите нрави и закона /решение 23/07.07.2016 г. по т.д. 3686/2014
г. на Първо ТО на ВКС, решение 232/05.01.2017 г. по търг. дело 2416/2015 г. на
Второ ТО на ВКС и др./.
Съгласно
т. 3 от ТР № 1/2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС нищожна поради
накърняване на добрите нрави е всяка неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност
следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора, като се вземат предвид специфичните факти и обстоятелства за всеки
конкретен случай. Съобразно задължителните указания на ВКС са посочени и
примерни критерии, които следва да бъдат съобразени с оглед осъществяване на
конкретна преценка за нищожност на неустоечната клауза. В настоящия
случай, страните са уговорили неустойка в размер на 1% от заемната сума за
всеки просрочен ден /чл. 10 от договора/ без посочена краен срок. Сам по себе
си този начин на определяне на неустойката не обуславя извод за нейната
нищожност доколкото е израз на волята и отговорността на неизправния длъжник
респ. е в съгласие с принципа на договорна свобода, залегнал в нормата на чл. 9
от ЗЗД / в този смисъл решение 181/26.02.2015 г. по търг. дело 4386/2013 г. на
Второ ТО на ВКС/. При преценка валидността на неустоечната клауза обаче следва
да се има предвид вида и размера на обезпеченото с неустойката задължение,
както и съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора евентуални
вреди от неизпълнението. Тези евентуални вреди са съпоставими с размера на
законната лихва при забавена престация. Размерът на законната лихва за периода,
за който се претендира неустойка върху процесната главница, изчислена от
настоящия съдебен състав при съблюдаване правилото на чл. 162 от ГПК възлиза на
3 056, 85 лв. Размерът на претендираната в настоящото производство
неустойка /частична претенция/ надхвърля като аритметично изражение сумата за
законна лихва 17 пъти / съпоставено с пълния заявен размер надхвърлянето е 36
пъти/. Предвид което същата излиза извън присъщите й
обезщетителни, обезпечителни и санкционни функции, като още към момента на
сключване на процесния договор за заем създава възможност за несправедливо
обогатяване на кредитора, накърняваща добрите нрави и обуславяща нищожност на
неустоечната клауза на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В този смисъл е и решение 234/17.11.2016 г. по гр.д. 1856/2016 г. на Трето
ГО на ВКС.
Предвид което
настоящият съдебен състав намира предявения установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на договорна
мораторна неустойка, която е уговорена в недействителна клауза за
неоснователен.
Настоящият съдебен състав намира, че не дължи произнасяне по претенцията,
заявена с уточнителна молба от 18.08.2016 г. за сумата от 117, 33 лв. – лихва в
периода 13.06.2010 г. – 01.07.2010 г. доколкото такава не е релевирана в
първоначалната искова молба, заявена три години по-рано т.е. при произнасяне по
претенцията с оглед недопустимото последващо обективно съединяване на исковете
би постановил недопустим съдебен акт в тази част.
С оглед
ангажираните по делото писмени и гласни доказателства, преценени в тяхната
съвкупност и при релевираните от ответницата възражения, настоящият съдебен
състав не може да обоснове извод за основателност и на заявените частични
осъдителни претенции. Както беше посочено по-горе в съдебното решение,
договорът за заем е реален. По отношение на същия не е предвидена форма за
неговата действителност, а писмената такава е само форма за доказване. Няма
данни, че на конкретно сочените в исковата молба дати ищецът е предоставил
парични суми в сочените размери на ответницата срещу насрещното й задължение да
ги върне в определен срок. Свидетелските показания, ценени при условията на чл.
172 от ГПК, са неориентирани във времето – „началото на лятото на 2009 г.“,
„месец ноември същата година“ /при твърдения в исковата молба за ноември 2010
г./ или в голямата си част пресъздават субективното възприятие на ищеца, а не
са плод на лични наблюдения на свидетеля/“доколкото знам от баща ми“/. Данни
или индиции за наличие на такива заемни правоотношения не могат да бъдат
мотивирани и от представените по делото банкови извлечения на ищеца доколкото
отразените в извлечението суми не кореспондират като размер на претенциите,
заявени в настоящото производство.
Предвид
което и тези искове подлежат на отхвърляне.
С оглед задължителната съдебна практика съдът е
длъжен да се произнесе по дължимостта на разноските в заповедното производство.
С оглед основателността на ищцовата претенция за главница присъдените разноски
в заповедното производство за същата – 220 лв. са дължими на общо основание.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78 ал.1
от ГПК, предвид изричната претенция на ищеца за разноски в настоящото
производство такива се следват в размер на 618,10 лв., съобразно списъка по чл. 80 от ГПК в
тяхната припадаща се част, уважената част от исковите претенции. Заявеното възражение
по чл. 78 ал.5 от ГПК от страна на ответницата с оглед фактическата и правна
сложност на делото, броя и цената на заявените искове настоящият съдебен състав
намира за неоснователно.
На ответницата разноски не се следват с оглед
липсата на данни по делото такива да са извършени.
Водим от гореизложеното съдът :
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от К.Й.Д.,
ЕГН **********,*** – адв. В.Д. иск с
правно основание чл. 422 ал.1 от ГПК вр. 415 ал.1 от ГПК срещу Т.И.К., ЕГН **********,***
– адв. Н.Х., че Т.И.К. дължи на К.Й.Д. сумата от 11 000 лв. – главница по
нотариално заверен договор за заем с рег. № 3637/16.06.2010 г. на нотариус рег.
№ 515 – Б. Б. с район на действие – СРС, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 12.03.2013 г., датата на заявлението по чл. 417 от ГПК по
гр.д. 10830/2013 г. на СРС, 59 състав, до нейното окончателно изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от К.Й.Д.,
ЕГН **********,*** – адв. В.Д. иск с
правно основание чл. 422 ал.1 от ГПК вр. 415 ал.1 от ГПК срещу Т.И.К., ЕГН **********,***
– адв. Н.Х. за признаване за установено,
че Т.И.К. дължи на К.Й.Д. сумата от 50 000 лв. – договорна неустойка по
нотариално заверен договор за заем с рег. № 3637/16.06.2010 г. на нотариус рег.
№ 515 – Б. Б. с район на действие – СРС за периода 02.07.2010 г. – 11.03.2013 г.,
частична претенция, при пълен заявен размер от 108 240 лв., като
неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявените от К.Й.Д.,
ЕГН **********,*** – адв. В.Д. искове
с правно основание чл. 79 ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 240 ал.1 от ЗЗД срещу Т.И.К.,
ЕГН **********,*** – адв. Н.Х. за заплащане
на сумата от 200 лв. -
дадена в заем през юни 2009 г., частична претенция, при пълен заявен
размер от 4 900 лв., сумата от 800 лв. - дадена в заем на 16.09.2009 г.,
частична претенция, при пълен заявен размер от 8 500 лв., сумата от 800
лв. – дадена в заем от 11.12.2009 г., частична претенция, при пълен заявен
размер от 22 500 лв., сумата от 200 лв. – дадена в заем от 10.11.2010 г.,
частична претенция, при пълен заявен размер от 4 000 лв. като
неоснователни.
ОСЪЖДА Т.И.К., ЕГН **********,*** – адв. Н.Х. да заплати на К.Й.Д., ЕГН **********,***
– адв. В.Д. на основание чл. 78 ал.1
от ГПК сумата от 220 лв. – разноски в заповедното производство и сумата от 618, 10 лв. – разноски в настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред САС в двуседмичен срок от съобщението до
страните, че е изготвено.
При влизане на решението в сила, препис от същото да се изпрати по гр.д. 10 830/2013 г. на СРС, 59 състав.
СЪДИЯ: