Решение по дело №403/2021 на Апелативен съд - Велико Търново

Номер на акта: 19
Дата: 15 февруари 2022 г.
Съдия: Емануил Еремиев
Дело: 20214000500403
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 30 септември 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 19
гр. Велико Търново, 15.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ

ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ Въззивно гражданско
дело № 20214000500403 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, пр. 2 и сл. от ГПК, във
връзка с чл. 422, ал. 1 от ГПК.
С Решение № 260110/ 13.07.2021 г., постановено по гр.д. № 324/ 2020
г. по описа на Плевенския Окръжен съд, състав на съда е ПРИЗНАЛ ЗА
УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК,
вр. чл. 430 от ТЗ, че ответникът А. М. И., ЕГН **********, от гр. Плевен,
дължи на ищеца „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********,
със седалище в гр. София, сумите: 37 620,16 лева – главница за периода от
22.03.2018 г. до 12.03.2019 г.; 2 022,96 лева – възнаградителна лихва за
периода от 22.03.2018 г. до 07.01.2019 г.; 1 871,33 лева – мораторна лихва за
периода от 22.03.2018 г. до 12.03.2019 г.; 157 лева – банкови такси за периода
от 25.03.2018 г. до 12.03.2019 г.95,66 лева – застраховка за периода от
19.03.2018 г. до 12.03.2019 г.; 84 лева – нотариални такси, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на за издаване на Заповед –
13.03.2019 г. до изплащане на вземането, както и 837,02 лева, и 1 389,32 лева
1
адвокатско възнаграждение – деловодни разноски в заповедното
производство, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 от ГПК № 1341/
16.04.2019 г. по ч.гр.д. № 1649/ 2019 г. на ПлРС; ОСЪДИЛ е, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответника да заплати на ищеца разноски за исковото
производство по делото в размер на 3 477,82 лева, както и да заплати по
сметка на Плевенския Окръжен съд сумата 1 000 лева разноски за вещо лице.
Недоволен от постановеното Решение, ответникът А. М. И., ЕГН
**********, от гр. Плевен, чрез назначения от съда по реда на чл. 47, ал. 6 от
ГПК особен представител адвокат К.Я. от АК – гр. Плевен, е подал подробна
въззивна жалба. Оплакването е за незаконосъобразност и неправилност на
обжалвания изцяло съдебен акт. Навеждат се доводи за необоснованост на
решението поради несъответствие с фактическата и правна обстановка по
делото и за допуснати процесуални нарушения при разглеждане на делото, и
дължимото обсъждане на възражения, доводи и доказателства, включително и
допуснати нарушения по доклада на делото. Излагат се съображения в
подкрепа на доводите като се цитира съдебна практика. Иска се от въззивния
съд да отмени обжалваното Решение и отхвърли предявения иск изцяло.
В законно-определения срок, редовно уведомена, насрещната страна
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище в гр. София,
чрез пълномощника си адвокат Д.М. от АК – гр. София, е подала отговор на
въззивната жалба. В него е изразено становище за неоснователност на
жалбата, като са изложени подробни доводи в тази насока. Иска се от
въззивния съд да остави без уважение жалбата.
Настоящият състав на Великотърновския Апелативен съд като обсъди
доводите на страните, прецени събраните доказателства по делото и провери
правилността на обжалвания съдебен акт, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна чрез
назначеният от съда особен представител, срещу съдебен акт, който подлежи
на обжалване и е процесуално допустима, поради което следва да се разгледа
по същество.
Пред Плевенския Окръжен съд е подадена искова молба, с вх. №407/
13.04.2020 г., от ищеца „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със
седалище в гр. София, чрез пълномощника адвокат Д.М. от АК – гр. София,
2
срещу ответника А. М. И., ЕГН **********, от гр. Плевен, с цена – 41 815,11
лева. В исковата молба се твърди, че на 20.02.2008 г. между ищеца, в
качеството му на кредитодател и ответника, в качеството му на
кредитополучател, е сключен Договор за покупка на недвижим имот № HL
33186/ 20.02.2007, по силата на който банката е предоставила на
кредитополучателя банков кредит в размер на 45 000 лева, от които 12 000
лева за покупка на недвижим имот и 33 000 лева за други разплащания, а
кредитополучателят се е задължил да върне кредита, заедно с дължимите
лихви, за срок от 204 месеца, считано от датата на откриване заемната сметка
– 22.02.2008 г. С приложение от 22.02.2008 г. страните удостоверяват, че
заемната сметка по договора за банков кредит е открита на 22.02.2008 г., а с
Анекс от 25.09.2009 г. страните по договора за банков кредит са се
съгласили кредитополучателят да погаси предсрочно сума в размер на 1 900
лева. Страните са сключили три допълнителни споразумения към договора за
банков кредит – на 10.07.2015 г.; на 28.10.2015 г. и на 10.01.2018 г. Поради
непогасяване на формираните просрочия към 22.11.2018 г., с покана за
доброволно изпълнение, банката е обявила кредита за предсрочно изискуем и
е поканила длъжника, в седемдневен рок от получаването й, доброволно да
погаси кредита, като след датата на обявяване предсрочната изискуемост не
са постъпили никакви плащания. В рамките на заповедното производство по
реда на чл. 417 от ГПК на банката е издадена Заповед за изпълнение № 1341/
16.04.2019 г. и Изпълнителен лист № 1922/ 16.04.2019 г. по ч.гр.д. № 1649/
2019 г. по описа на РС – гр. Плевен, като въз основа на тях е било образувано
и.д. № 450/ 2019 г. по описа на ЧСИ Н. В., с рег. № 814 в регистъра на
Камарата на ЧСИ. Тъй като заповедта за изпълнение е била връчена на
длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, в законовият срок банката е
предявила иск за установяване на вземането си. Иска се от съда да постанови
съдебен акт, с който да признае за установено съществуването на вземането
на банката спрямо длъжника в общ размер 41 815,11 лева, от които: 37 620,16
лева – главница за периода от 22.03.2018 г. до 12.03.2019 г.; 2 022,33 лева -
възнаградителна лихва за периода от 22.03.2018 г. до 07.01.2019 г.; 1 871,33
лева – наказателна лихва за просрочие за периода от 22.03.2018 г. до
12.03.2019 г.; 157 лева – банкови такси за периода от 25.03.2018 г. до
12.03.2019 г.; 95,66 лева – застраховки за периода от 19.03.2018 г. до
12.03.2019 г.; 84 лева – нотариални разноски за периода от 06.02.2019 г. до
3
12.03.2019 г., ведно със законовите последици от това: законна лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението – 13.03.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането; присъдените разноски по
заповедното производство – съдебна такса и адвокатски хонорар.
Претендират се направените разноски по делото.
Пред Плевенския Окръжен съд е образувано гр.д. № 324/ 2020 г. по
описа на съда.
С отговора на исковата молба ответникът, чрез назначеният от съда по
реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител – адвокат К.Я. от АК – гр.
Плевен, е оспорил основателността на иска, като наред с възраженията: за
валидност на сключения договор за банков кредит и допълнителните
споразумения към него; за ликвидност и изискуемост на вземането на
банката; за липсата на упълномощаване; за прихващане, е направил и
възражение за наличието на неравноправни клаузи в договора за банков
кредит.
От фактическа страна се установява следното:
С исковата молба ищецът е представил писмени доказателства,
неоспорени от насрещната страна и приети от съда, от които се установява
следното:
С Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 33186/
20.02.2008 банката се е задължила да предостави на кредитополучателя А. М.
И. кредит в размер на 45 000 лева, от които: 12 000 лева за покупка на
недвижим имот и 33 000 лева за други разплащания, срещу задължението на
кредитополучателя да върне кредита, заедно с дължимите лихви, на равни
месечни вноски, в сроковете и при условията, уговорени в договора.
С приложение към договора от 22.02.2008 г. страните са декларирали,
че с подписването му удостоверяват откриването на заемната сметка по
договора на 22.02.2008 г.
С Анекс към договора за жилищен кредит от 25.09.2008 г. страните са
се съгласили кредитополучателят да погаси предсрочно сумата 1 900 лева,
като погасителният план се преизчислява, месечните погасителни вноски се
намаляват, а остатъчния срок до падежа на кредита се запазва.
С 3 /три/ бр. споразумения от : 10.07.2015 г.; 28.10.2016 г. и
10.01.2018 г. страните са предоговорили условията по договора за банков
4
кредит.
С Покана за доброволно изпълнение на задължението по банковия
кредит, връчена чрез съдебен изпълнител по реда на чл. 47 от ГПК, банката е
уведомила длъжника за прекратяване плащанията по договора за банков
кредит и го е поканила, в седемдневен срок от получаването на поканата, да
погаси задължението си към банката.
От приложеното ч.гр.д. № 1649/ 2019 г. по описа на РС – гр. Плевен се
установява, че банката е подала Заявление за издаване Заповед за изпълнение
по чл. 417 от ГПК, с вх. № 7487/ 15.03.2019 г., което е било уважено от
заповедния съд и на заявителя е издадена Заповед № 1341/ 16.04.2019 г. и
Изпълнителен лист за следните суми: 37 620,16 лева – главница за периода
от 22.03.2018 г. до 12.03.2019 г.; 2 022,96 лева - възнаградителна лихва за
периода от 22.03.2018 г. до 07.01.2019 г.; 1 871,33 лева – наказателна лихва за
просрочие /обезщетение за забава за просрочени плащания/ за периода от
22.03.2018 г. до 12.03.2019 г.; 157 лева – банкови такси за периода от
25.03.2018 г. до 12.03.2019 г.; 95,66 лева – застраховки за периода от
19.03.2018 г. до 12.03.2019 г.; 84 лева – нотариални разноски за периода от
06.02.2019 г. до 12.03.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 15.03.2019 г. до изплащане на вземането, както и разноски в
заповедното производство: 837,02 лева – държавна такса и 1 389,32 лева –
адвокатско възнаграждение.
Пред ЧСИ Н. В., с рег. № 814 към КЧСИ, с район на действие –
Плевенския Окръжен съд, е било образувано и.д. № 20198140400450 по описа
на съдебния изпълнител, като на длъжника е връчена, по реда на чл. 47 от
ГПК, със залепване на уведомление, покана за доброволно изпълнение на
вземането.
Заповедният съд е указал на заявителя, че в едномесечен срок от
получаване на препис от разпореждането, може да предяви иск за
установяване на вземането, като срокът е бил спазен и пред съда е предявен
иск, с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Съдът е допуснал извършването на съдебно-икономическа експертиза,
като вещото лице Таня Велинова Божилова е отговорило на поставените от
ищеца, ответника и съда въпроси. В о.с.з. на 14.06.2021 г. вещото лице е
заявило, че подържа заключението, същото не е било оспорено и е прието от
5
съда.
С оглед на тази фактическа обстановка, въззивният съд достига до
следните правни изводи:
Обжалваното Решение е валидно и допустимо.
За да се уважи установителния иск за съществуване на вземането,
следва да са налице следните предпоставки: да е сключен валиден договор за
банков кредит, по който кредиторът да е изпълнил задължението си за
превеждане на кредита по сметка на кредитополучателя; кредитополучателят
да не е изпълнил задължението си по договора за банков кредит за заплащане
на месечни вноски по него; в резултат на неизпълнение на задължението на
длъжника, вземането на кредитора да е станало изискуемо, за която
изискуемост длъжникът да е бил уведомен с покана за доброволно
изпълнение, по която липсва извършено плащане.
С отговора на исковата молба особеният представител на ответника е
оспорил валидността на сключения договор за банков кредит с възражението
за: очевидно разминаване в датата на договора; наличието на множество
неравноправни клаузи и неопределеност на издължаване на кредита /липса на
погасителен план/.
Въззивният съд намира, че е допусната фактическа грешка при
изписването на датата 20.02.2007 г. в договора, предвид приложението към
него, в което е посочена вярната дата – 20.02.2008 г., допълнителните
споразумения, в които е посочено 2008 г., поради което приема, че договорът
е с валидна дата.
Макар с договора за банков кредит да не е бил представен погасителен
план, въззивният съд приема, че такъв е налице, което е видно от Приложения
1 и 1А към заключението на вещото лице, като погасителен план е бил
представен с договора за банков кредит, приложен към заявлението пред
заповедния съд, поради което възражението за липсата на погасителен план и
неопределеност при издължаването по кредита е неоснователно. В
заключението по допуснатата СИЕ вещото лице изрично посочва, че размерът
на месечната погасителна вноска е 486,96 лева, като датата на вноската е
посочена в приложените по делото погасителни планове, както и че
погасената от длъжника сума на главницата е в размер на 11 613,94 лева.
По отношение на възражението за наличието на неравноправни клаузи
6
в договора за банков кредит:
Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, а съгласно разпоредбата на чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП – неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Процесният договор за банков кредит попада в
приложното поле на ЗЗП и за него са приложими разпоредбите на глава шеста
„Неравноправни клаузи в потребителски договори“ от ЗЗП.
Особеният представител на ответника твърди, че клаузата на чл. 3, ал.
1 от договора за банков кредит е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10
от ЗЗП, тъй като не са посочени никакви критерии, съобразявани от банката
при определяне размера на БЛП.
Следва да се посочи, че при сключване на договора е бил определен
БЛП в размер на 7,5%. плюс договорна надбавка от 3,45%, като длъжникът се
е съгласил с този лихвен процент и е подписал договора. Въззивният съд
намира, че с оглед съгласието, което кредитополучателят е дал при сключване
на договора, не е налице твърдяната неравноправност на клаузата на чл. 3, ал.
1 от договора за банков кредит, тъй като на практика е налице индивидуално
уговаряне на клаузата за лихвения процент.
Особеният представител на ответника твърди, че клаузата на чл. 3, ал.
5 от договора за банков кредит е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10
от ЗЗП, тъй като позволява на банката да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание – никъде в договора
не е предвидено как и по каква причина е допустимо изменение на БЛП/базов
лихвен процент/.
С клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора е уговорена едностранната
промяна на БЛП от страна на банката, за която банката уведомява незабавно
длъжника. Въззивният съд приема, че тази клауза е неравноправна по смисъла
на чл. 143 от ЗЗП, тъй като никъде в договора не е предвидено основанието за
изменението на БЛП, нито пък е свързано с обективни обстоятелства, които
са извън контрола на банката. С оглед неравноправността на клаузата, не
следва да се вземат предвид измененията на лихвения процент, уговорен с
допълнителните споразумения към договора за банков кредит.
7
Във връзка с горепосоченото, неравноправна е и клаузата на чл. 6, ал. 3
от договора, с която е било уговорено, при промяна на БЛП размерът на
погасителните вноски да се променя автоматично.
По отношение на клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора особеният
представител на ответника твърди в отговора на исковата молба, че същата е
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като договорената
наказателна лихва от 10 пункта е прекомерна, като се цитира съдебна
практика в тази насока. Въззивният съд намира, че уговореният размер от 10
пункта, с оглед санкционния характер на клаузата, не е прекомерен, а
съобразен с обичайната практика на банките в тази насока и при положение,
че страните са се съгласили с размера на надбавката, подписвайки договора за
банков кредит, клаузата се явява индивидуално уговорена, което изключва
нейната неравноправност.
В отговора на исковата молба се сочи неравноправност на клаузата на
чл. 7, ал. 2 от договора по смисъла на чл. 147, т. 18 от ЗЗП, тъй като
ограничава правата на потребителя, произтичащи от законовата норма на чл.
72, ал. 2 от ЗЗД. С тази клауза страните по договора за банков кредит са се
съгласили, че ако падежът на погасителната вноска съвпадне с неприсъствен
ден, тя следва да бъде направена в последния работен ден преди падежа.
Следователно, страните по договора са уговорили помежду си начина на
изчисляване на срока, като само при липсата на такава уговорка следва да се
приложи нормата на чл. 72 от ЗЗД, поради което клаузата не е неравноправна
по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
По отношение клаузата на чл. 24 от договора особеният представител
на ответника твърди, в отговора на исковата молба, че същата е
неравноправна по смисъла на чл. 143, т.15 от ЗЗП, доколкото прехвърлянето
на вземането от банката на едно трето лице – небанкова институция, е от
естество да доведе до намаляване гаранциите на потребителя, тъй като
договорът за банков кредит е предмет на специална уредба и кредитодател по
него може да бъде само банка. Въззивният съд намира твърдението за
неравноправност на клаузата за неоснователно, тъй като договорът за цесия
прехвърля вземането върху цесионера такова, каквото цедентът го е
притежавал, като съдействието, респ. съгласието на длъжника не е
необходимо, защото нему е безразлично кому ще плати. Следва да се посочи,
8
че липсва прехвърляне вземането на банката.
Основателно е възражението в отговора на исковата молба за
наличието на нищожни клаузи в две от допълнителните споразумения към
договора за банков кредит, уреждащи служебното преоформяне от банката на
задължението за плащане на просрочени лихви към редовната, усвоена и
непогасена част от главницата от първоначално предоставения кредит. Става
въпрос за клаузата на чл. 3, ал. 1 от допълнителното споразумение с дата
10.07.2015 г. и клаузата на чл. 3, ал. 3 от допълнителното споразумение с дата
28.10.2016 г.
Възможността за олихвяване на изтекли лихви или анатоцизъм, е
допустима само в изрично предвидените в закон или в подзаконов акт на
БНБ случаи. Съгласно чл. 294, ал. 2 от ТЗ, уговарянето на лихва върху лихва е
допустимо само между търговци, което правило е неприложимо в настоящия
казус. Липсва и приета от БНБ наредба по чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Следователно,
не са налице законови предпоставки за анатоцизъм, поради което посочените
по-горе клаузи от допълнителните споразумения са нищожни поради
противоречие със закона.
Олихвяването на просроченото задължение за такси, включително чрез
прибавяне на таксата към главницата по кредита, върху които се начислява
възнаградителна лихва, не представлява анатоцизъм по чл. 10, ал. 3 от ЗЗД.
По изложените по-горе съображения въззивният съд приема, че са
налице валиден договор и валидни допълнителни споразумения, като се
изключат нищожните клаузи от последните.
Не е спорно по делото, че кредиторът е изпълнил задължението си,
като е превел цялата сума по договора за банков кредит след откриване на
22.02.2008 г. на заемната сметка.
Видно от отговора на задача № 2 от заключението на вещото лице по
допуснатата от съда СИЕ е, че не се установяват плащания по кредита за
конкретно посочени месеци през 2012 г.; 2013 г.; 2014 г.; 2015 г.; 2016 г. и
2018 г., като последната вноска по процесния кредит е била направена на
22.04.2018 г., след която дата липсват плащания и длъжникът е изпаднал в
забава. Следователно, същият не е изпълнил задължението си по договора за
банков кредит.
Съгласно чл. 18 от договора, целият кредит е бил обявен за предсрочно
9
изискуем, което е видно от извлечението от счетоводните книги на банката,
като на длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение, връчена
редовно от съдебен изпълнител по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, по която
липсва доброволно изпълнение. Несъстоятелен е довода в отговора и във
въззивната жалба, че адвокат М. не бил надлежно упълномощен от банката да
направи волеизявление, че обявява кредита за изцяло и предсрочно изискуем,
тъй като видно от т. 5 на пълномощното - л.л. 10-12 от том 1 на
първоинстанционното дело е, че адвокат М. е бил изрично упълномощен от
банката да изготвя, подписва и изпраща от името на банката до длъжниците
покани за доброволно изпълнение, обявления за обявяването предсрочна
изискуемост на просрочени кредити, нотариални покани за доброволно
изпълнение и за обявяване предсрочна изискуемост, което той е сторил. По
изложените съображения въззивният съд приема, че банката е обявила
предсрочната изискуемост на кредита, за което длъжникът е бил редовно
уведомен.
Налице са всички предпоставки за уважаване на иска за установяване
съществуването на вземането на банката спрямо длъжника.
В задача № 7 от заключението, поставена от съда, вещото лице е
отговорило на въпроса: Какви суми се дължат от А. М. И. по договора за
кредит към 03.01.2019 г. – датата на предсрочната изискуемост на 6-те пера на
вземанията по исковата молба от начална дата – тази, посочена от банката в
исковата молба и крайна дата – 03.01.2019 г., като за договорната и
наказателната лихва изчисленията да се направят с годишна лихва 10,95%
/първоначално уговорения между страните лихвен процент/ и не се прибавят
към главницата лихвите от трите допълнителни споразумения между
страните?
В таблица към задачата вещото лице е посочило следните суми:
27 796,18 лева – главница; 1 876,84 лева – вземания за лихва договорна
възнаградителна; 230,72 лева – вземания за наказателна лихва за просрочени
вноски главница за периода от 22.06.2018 г. до 03.01.2019 г.; 420,22 лева –
вземания за имуществени застраховки. В таблицата към задача № 8 вещото
лице посочва същите суми, с изключение на вземането за имуществени
застраховки, което е определено в размер на 463,85 лева, т.е. с 43,63 лева в
повече, отколкото е посочено в отговора на предишната задача, като следва да
10
се посочи, че исковата претенция е за сумата 95,66 лева, като няма изменение
на иска с искане за увеличение на претендираната сума. За тези суми,
включително и за сумата 95,66 лева – застраховки и сумата 84 лева,
представляваща нотариални разноски за периода от 06.02.2019 г. до
12.03.2019 г., искът е основателен и следва да се уважи. Над тези суми до
присъдените: 37 620,16 лева – главница; 2 022,96 лева – възнаградителна
лихва; 1 871,33 лева – наказателна лихва; 157 лева – банкови такси, искът е
неоснователен и недоказан, и следва да се отхвърли.
Като е уважил изцяло исковата претенция, Плевенският Окръжен съд е
постановил неправилно Решение, което следва да се отмени в частите, с които
съдът е признал съществуването на следните вземания: За главница над
сумата 27 796,18 лева до присъдената сума 37 620,16 лева; За
възнаградителна лихва над сумата 1 876,84 лева до присъдената сума 2 022,96
лева; За наказателна лихва над сумата 230,72 лева до сумата 1 871,33 лева;
За банкови такси сумата 157 лева. В останалите обжалвани части решението е
правилно и следва да се потвърди.
Относно разноските:
С оглед изхода на делото, съобразно уважената част от иска, на ищеца
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД следва да бъдат присъдени разноски, както
следва: пред първата съдебна инстанция – 602,19 лева за заплащане на
държавна такса в заповедното производство, като над тази сума до
присъдените 837,02 лева решението следва да се отмени; 999,54 лева за
заплащане на адвокатско възнаграждение в заповедното производство, като
над тази сума до присъдените 1 389,32 лева решението следва да се отмени;
602,19 лева за заплащане на държавна такса в исковото производство, като
над тази сума до присъдените 837,02 лева решението следва да се отмени;
359,72 лева за внесен депозит за вещо лице, като над тази сума до
присъдените 500 лева решението следва да се отмени; 1 540,19 лева за
платено адвокатско възнаграждение, като над тази сума до присъдените
2 140,80 лева решението следва да се отмени; 719,45 лева разноски от
бюджета за вещо лице, като над тази сума до присъдените в полза на
съдебния бюджет 1 000 лева решението следва да се отмени; 1 070,40 лева
внесено възнаграждение за особения представител по делото.
Водим от гореизложеното, Апелативният съд
11

РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260110/ 13.07.2021 г., постановено по гр.д. №
324/ 2020 г. по описа на Плевенския Окръжен съд, в следните негови части: в
осъдителната част, с която е уважен предявеният установителен иск, с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, за следните суми: за главница над сумата
27 796,18 лева до присъдената сума 37 620,16 лева; за възнаградителна лихва
над сумата 1 876,84 лева до присъдената сума 2 022,96 лева; за наказателна
лихва над сумата 230,72 лева до сумата 1 871,33 лева; за банкови такси
сумата 157 лева; в осъдителните части за разноските, както следва: над
сумата 602,19 лева за заплащане на държавна такса в заповедното
производство до присъдените 837,02 лева; над сумата 999,54 лева за
заплащане на адвокатско възнаграждение в заповедното производство до
присъдените 1 389,32 лева; над сумата 602,19 лева за заплащане на държавна
такса в исковото производство до присъдените 837,02 лева; над сумата
359,72 лева за внесен депозит за вещо лице до присъдените 500 лева; над
сумата 1 540,19 лева за платено адвокатско възнаграждение, като над тази
сума до присъдените 2 140,80 лева; над сумата 719,45 лева разноски от
бюджета за вещо лице до присъдените в полза на съдебния бюджет 1 000
лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен и недоказан, предявеният от
„ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр. София, район „Витоша“, ул. „Околовръстен път“ №
260, срещу А. М. И., ЕГН **********, от гр. Плевен, ********,
установителен иск, с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, за съществуване
вземането на банката, произтичащо от Договор за покупка на недвижим имот
№ HL 33186/ 20.02.2008 г., за следните вземания: за главница над сумата
27 796,18 лева до присъдената сума 37 620,16 лева; за възнаградителна лихва
над сумата 1 876,84 лева до присъдената сума 2 022,96 лева; за наказателна
лихва над сумата 230,72 лева до сумата 1 871,33 лева; за банкови такси
сумата 157 лева
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260110/ 13.07.2021 г., постановено по
гр.д. № 324/ 2020 г. по описа на Плевенския Окръжен съд, в останалите
12
обжалвани части.
ОСЪЖДА ответника А. М. И., ЕГН **********, от гр. Плевен,
********, да заплати на ищеца „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, район
„Витоша“, ул. „Околовръстен път“ № 260, сумата 1 070,40 лева внесено
възнаграждение за особения представител на ответника по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.


Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13