РЕШЕНИЕ № 1317
гр. Пловдив, 13.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание
на осемнадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя
Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 4651 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по предявени от “Гарант Кредит Консулт” ЕООД (с
променено наименование считано от 27.02.2020 г. и предишно наименование “Лайт
Кредит Консулт” ЕООД, установено при осъществена служебна справка от съда за
вписани обстоятелства в Търговския регистър), против К.М.Б. кумулативно
обективно съединени установителни искове за установяване на паричните притезания,
както следва: на основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЗД сумата от
737, 76 лв. – представляваща главница по договор за паричен заем № ..../18.02.2015
г., сключен между ответника и „Лайт Кредит“ ООД, заплатена от ищеца на
15.11.2018 г. по силата на договор за гаранция от 18.02.2015 г., който е
встъпил в правата на удовлетворения кредитор и на основание чл. 422 ГПК във вр.
с чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 590, 52 лв. – възнаграждение по договор за гаранция
от 18.02.2015 г., сключен между “Лайт Кредит” ООД, “Лайт Кредит Консулт” ООД и К.М.Б.,
ведно със законна мораторна лихва, считано от депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в съда – 30.11.2018 г., до окончателното й
изплащане, удостоверени в Заповед № 10826/06.12.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 19166/2018 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, III брачен състав.
Ищецът твърди, че
между ответната страна и „Лайт кредит“ ООД е сключен договор за заем № ..../18.02.2015 г., по силата на
който кредитодателят е предоставил в заем на длъжника сумата в размер от 600
лв. срещу насрещното задължение на последния да върне на 12 равни месечни
погасителни вноски сумата от 737, 36 лв., всяка вноска в размер от 61, 48 лв. и
краен срок на погасяване – 18.02.2016 г. Като обезпечение на вземането по
договора за кредит е сключен договор за гаранция от 18.02.2015 г. между ищеца в
качеството му на гарант, „Лайт кредит“ ООД – като заемодател и ответника –
заемател. С този договор заемателят поел задължение за заплащане на
възнаграждение в полза на гаранта на 12 месечни премии от по 49, 21 лв., което
от своя страна е обезпечено с издадена запис на заповед. Твърди, че с
уведомление от 14.11.2018 г. заемодателят на основание чл. 5 от договора е
активирал гаранцията, като сумата от 737, 76 лв. е платена от ищеца на
15.11.2018 г. Претендира заплащане на сумата, платена от ищеца в изпълнение на
поетото задължение за обезпечение на чужд дълг, както и сумата от 590, 52 лв. –
възнаграждение по сключения договор за гаранция. По изложените съображения се
моли за уважаване на предявените искови претенции, ведно със законните
последици.
Ответната страна К.М.Б.
е депозирала е в законоустановения за това срок отговор на исковата молба, в
който излага доводи за нейната неоснователност. Твърди, че с договора за
гаранция е установена поредност на плащането, като е установено, че
заемодателят следва да предяви претенцията си заплащане първо спрямо заемателя
и след това към гаранта, която не е спазена. Счита, че спрямо гаранта, изпълнил
задължението, е приложима разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД, като към момента
на осъществяване на плащането отговорността му е била прекратена на основание
посочената разпоредба с изтичане на установения в нея преклузивен срок. Твърди,
че договорът за паричен заем по своята същност представлява договор за
потребителски кредит и спрямо него са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит. Намира последния за нищожен на основание чл. 22 във р. с
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като макар в него да е посочен годишният процент
на разходите, липсва конкретно посочване от какви разходи се формира последния
и как е формирана възнаградителната лихва. Сочи, че в погасителния план са
посочени броя и размера на погасителните вноски, без да е налице разпределение
на отделните суми, които се включват във вноската. Твърди, че липсва уточнение
на базата, върху която се начислява лихвения процент – върху целия размер на
кредита или върху остатъчната главница. Твърди, че макар в договора да е
посочено, че лихвеният процент е фиксиран, липсва разпоредба за условията за
прилагането му, което представлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Счита,
че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречие с добрите
нрави, тъй като надвишава с повече от три пъти размера на законната лихва, в
който смисъл се позовава на практика на Върховния касационен съд. Предивид
изложеното и поради нищожността на договора за паричен заем, счита, че
отговорността на поръчителя не се е породила на основание чл. 138 ЗЗД. На
следващо място, поддържа, че договорът за гаранция е нищожен, поради
заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави. Твърди, че рискът на
гаранта, който е икономически по-силната страна, е изцяло покрит на основание
чл. 143 ЗЗД, а размерът на уговореното възнаграждение за предоставяне на това
поръчителство, е напълно необоснован и несъответен на този риск. Счита, че
клаузата за възнаграждение по договора за гаранция е нищожна, поради противоречие
и заобикаляне на закона, в точност на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Моли
за постановяване на решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
Претендира присъждане на сторените в производството разноски.
Съдът, като
съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд –
Пловдив е сезиран с кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД
Производството е по
реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземанията, обективирани в Заповед №
10826/06.12.2018 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 19166/2018 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, III брачен състав, както следва: сумата от 737,
76 лв. – представляваща незаплатена главница по договор за паричен заем № ..../18.02.2015
г., сключен между ответника и „Лайт Кредит“ ООД, заплатена от ищеца на
15.11.2018 г., който е встъпил в правата на удовлетворения кредитор и на
основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 590, 52 лв. –
възнаграждение по договор за гаранция, сключен между страните, ведно със
законна мораторна лихва, считано от депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда – 30.11.2018г., до окончателното й изплащане.
Против заповедта за
изпълнение е било депозирано възражение в срок, поради което и на основание чл.
415, ал. 1, т. 1 ГПК съдът е указал на ищеца да предяви установителен иск
относно вземането си.
Искът е предявен в
законоустановения за това едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, поради което
отговоря на специалните изисквания за неговата допустимост.
От представения по
делото Договор за паричен заем № ..../18.02.2015 г., сключен между
“Лайт Кредит” ООД и К.М.Б., се установява, че кредитодателят е
предоставил за временно и възмездно ползване на длъжника сумата от 600 лв.,
срещу насрещното задължение на кредитополучателя да върне предоставения в заем
финансов ресурс на погасителни вноски, в които се включва и възнаградителна
лихва при установен годишен процент на разходите от 48, 66 % и годишен лихвен процент от 40 %. Длъжникът
е поел задължение да върне сумата от общо 737, 76 лв. на дванадесет месечни
вноски, всяка в размер от 61, 48 лв., с падеж на първата погасителна вноска –
18.03.2015 г.
Договорът за кредит
е сключен при отнапред установени Общи условия, които са част от предметното
съдържание на договора за кредит – арг. чл. 298, ал. 2 ТЗ.
По делото е
представен договор от 18.02.2015 г., сключен между “Лайт Кредит” ООД, “Лайт
Кредит Консулт” ООД и К.М.Б., от който се установява, че ищецът е поел
задължение към заемодателя за заплащане на задължението на длъжника по договор
за заем от 18.02.2015 г., в случай че заемателят не извърши дължимите и
изискуеми плащания по заема в техния пълен размер в продължение на шест
седмици. В клаузата на т. 1.2. е установено, че заемодателят се задължава да
предяви иска си първо срещу заемателя, и едва ако не бъде удовлетворен, да иска
плащане от гаранта. В т. 3.1. на договора е установено, че за предоставената
гаранция заемателят дължи на гаранта възнаграждение, платимо на дванадесет
месечни премии в размер от 49, 21 лв. Установено е, че месечните премии по
гаранцията се дължат и се заплащат заедно със съответните месечни погасителни
вноски по заема. В разпоредбата на т. 4 е посочено, че заемателят се счита в
неизпълнение по договора за заем в случай на и докато трае, което и да е
неизпълнение на негово задължение към гаранта в съответствие с договора за
гаранция. С договора за гаранция гарантът е поел отговорност по гаранцията, при
постъпване на писмено уведомление от страна на заемодателя за плащане по
гаранцията, с което заемодателят декларира, че заемателят не е изпълнил свои
задължения по договора, като е установено, че в случай на активиране на
гаранцията заемателят продължава да дължи в пълен размер премиите по договора
за гаранция. В т. 7 от договора е установено, че заемателят се съгласява и
нарежда на заемодателя, а заемодателят се задължава към заемателя и към гаранта
да преведе по банковата сметка на гаранта сумата по т. 3.1., която да
представлява част от отдадената в заем сума по договора за заем. Установено е,
че заемодателят е длъжен да удържа от постъпилите от заемателя плащания и
незабавно да превежда към гаранта от името и за сметка на заемателя сумите по
т. 3.2., като така изплатените суми няма да се считат за част от погашенията,
извършени от заемателя към заемодателя. Посочено е, че заемателят няма право да
отменя това нареждане без предварително писмено съгласие на гаранта – т. 8 от
Договора за гаранция.
До гаранта е
изпратено писмено уведомление от 14.11.2018 г. за активиране на гаранцията,
поради неизпълнение на задължението на заемополучателя. В уведомлението е
обективирана покана за заплащане на сумата от 737, 76 лв. С платежно нареждане
от 15.11.2018 г. посочената сума е преведена по сметка на кредитора “Лайт
Кредит” ООД.
От изслушаната по
делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
на 15.11.2018 г. от страна на “Лайт Кредит Консулт” ЕООД е заплатена в полза на
“Лайт Кредит” ООД сумата в размер от 737, 76 лв., от които сумата в размер от
600 лв. – главница и сумата в размер от 137, 76 лв. – възнаградителна лихва.
Вещото лице е установило, че задължението на длъжника към ищеца е в размер на
сумата от общо 1 328, 28 лв., от която сумата в размер от 600 лв. – главница,
сумата в размер от 137, 76 лв. – възнаградителна лихва и сумата от 590, 52 лв.
– премия по гаранция.
Вземането,
обезпечено по силата на процесния договор за гаранция, е възникнало на
основание договор за заем, по отношение недействителността на който са
релевирани възражения от страна на ответника в отговора на исковата молба.
Възникналото между
страните облигаторно правоотношение се регулира от действалия към момента на
сключване на договора – 18.02.2015 г., материален закон, а именно Законът за
потребителския кредит – ДВ, бр. 61 от 25.07.2014 г.
По
своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява формален
(изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК);
реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването
на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или
двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора
предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по
основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при слключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
Процесният договор
за паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и
разбираем начин. Посочена е стойността на предоставения за усвояване кредитен
лимит, годишният процент на разходите, лихвеният процент по кредитът, условията
за издължаване на кредита от потребителя.
Твърди се, че не е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, с
която е установено, че в договора за потребителски кредит следва да се съдържа
информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите.
Страните
са уговорили, че годишният процент на разходите по кредита е в размер на 48, 66
%, като последният се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
компоненти. Въпреки, че в клаузите на договора не е посочено какви компоненти
кредитодателят е включил при формиране размера на годишния процент на разходите
при сключване на договора, последните са изводими от разпоредбите на закона. В
случая съдът установи съдържанието на включените разходи посредством тълкуване
на клаузите на договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК и тази на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното
съотношение на годишния разход по кредита към размера на главното вземане
следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси. По така изложените правни
съображения съдът намира, че при сключване на кредита не е било допуснато
соченото от ответника нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Договорен е фиксиран лихвен процент
на годишна основа от 40 %, при което не е било необходимо посочване на методика
за изчисляване на лихвата. Договорено е също и задължението на ищеца ежемесечно
да снабдява кредитополучателя с извлечение за състоянието на договора и за
задълженията по усвоените кредити. Поради това, не са налице хипотезите по чл.
10 и чл. 11, ал. 1, т. 7 - т. 12 ЗПК, визирани в чл. 22 ЗПК и сключеният между
страните договор е действителен и като такъв е породил облигационните си
последици.
Съдът намира, че
клаузата, установяваща задължението за заплащане на възнаградителна лихва при
фиксиран годишен лихвен процент от 40 %, не е установена в противоречие с
добите нрави. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на
кредитоплолучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за
възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията
на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по
предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение. Съдът не
възприема цитираната от ищеца съдебна практика, съгласно която недействителна,
поради противоречие с добрите нрави, е уговорка за лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва по необезпечени кредити. В договора и в
погасителния план е посочен общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по кредита, поради което
може да се осъществи и съответна проверка дали посоченият лихвен процент
отговаря на действително прилагания от кредитодателя.
Редовно
възникналото заемно правоотношение валидно обвързва страните и поражда своите
правни последици. С подписване на договора ответникът се е съгласил с всички
негови клаузи, като съглашението, предмет на индивидуално договаряне, е израз
на общата воля на страните, които именно по този начин са уредили отношенията
си.
В договора за
гаранция е предвидено, че при неизпълнение на задълженията по договора за заем,
гарантът следва да изпълни при поискване от заемодателя неизпълнените
задължения на заемателя. По делото е представено писмено уведомление от
заемателя до гаранта за активиране на гаранцията поради неизпълнение на
задълженията на заемателя и в тази връзка от ищеца е била заплатена сумата от 737,
76 лв. - задължение по договора за заем.
По този начин и с
изпълнение на задължението на длъжника, ищецът се е суброгирал в правата на
удовлетворения кредитор. Суброгацията е институт по силата на който
удовлетвореното от третото лице вземане на кредитора продължава да съществува в
полза на третото лице и преминава върху него заедно с всичките му
принадлежности.
Съгласно
разпоредбите на чл. 74 ЗЗД този който е изпълнил едно чуждо задължение, като е
имал правен интерес да стори това встъпва в правата на кредитора. От правото да
се встъпи в правата на удовлетворения кредитор - т.е. от суброгационното право
се ползва не всяко трето лице, което е изпълнило чужд дълг, а само това трето
лице, което има правен интерес от изпълнението. Наличието на правен интерес за
третото лице от изпълнението според трайно установената практика на ВКС
означава, че облигационното отношение между кредитора и длъжника засяга
конкретни имуществени права на третото лице. Третото лице, което има правен
интерес от изпълнение на чуждо задължение има и регресно право срещу длъжника
да иска да му възстанови това, което е изпълнило на кредитора, като това
регресно право може да произтича от различни вътрешни правоотношения между
длъжника и третото лице.
В производството по
делото се установи, че в полза на гаранта е възникнало процесното вземане, тъй
като от представените по делото доказателства се установи, че последният е изпълнил
задължението на длъжника по договора за заем чрез заплащане на кредитора на
сумата от 737, 76 лв. Налице и втората материалноправна предпоставка за
уважаване на иска по чл. 74 ЗЗД, а именно правен интерес за изпълнение, който интерес
е изводим от наличието на договор между страните, по силата на който ищецът е
поел задължение да обезпечи задължението на длъжника по договора за заем към
кредитора, като заплати последното, при неизпълнение на задължението на
длъжника на установения падеж и наличие на забава от шест седмици. Именно наличието
на такъв договор обосновава и правния интерес на ищеца за заплащане на
задължението на длъжника към неговия кредитор.
Неоснователно се
явява възражението на длъжника – ответник, за неоснователност на предявения
иск, тъй като кредиторът не е спазил установения в договора ред за предявяване
на вземането, доколкото съдът в настоящия му състав намира, че неспазването на
реда, установен в договора за гаранция не води до отпадане на суброгационното
право на платилия ищец. Нещо повече – в случая в договора за гаранция е
установено, че задължението на гаранта за заплащане на задължението на длъжника
по договора за заем, възниква едва след изпадане на длъжника в забава.
Следователно отговорността за изпълнение на главното задължение първо възниква
за заемателя с настъпване на падежа на задължението за заплащане на всяка
вноска, като не е необходимо кредиторът да предявява претенцията си към
последния, доколкото настъпването на срока кани длъжника и води до изискуемост
на задължението. Т. е. последователността за изпълнение на задължението по
договора за заем следва от клаузите на договора за гаранция, в който е
установено, че отговорността на гаранта настъпва едва при неизпълнение на
задължението на заемателя в срок и установена забава от шест седмици.
По така изложените
съображения предявеният иск по чл. 74 ЗЗД следва да бъде уважен.
В договора за
гаранция е установено, че задължението на гаранта – в качеството му на трето
лице по обезпечаваното задължение, е възмездно, доколкото последното се поема
срещу насрещното задължение на заемателя за заплащане на възнаграждение,
платимо на вноски, всяка от които в размер на сумата от 49, 21 лв. При
тълкуване клаузите на договора и действителната обща воля на страните на
основание чл. 20 ЗЗД, съдът намира, че обезпечението от страна на ищеца е поето
срещу възнаграждение – т.е. възмездно, но заплащането му е установено
разсрочено, ведно с месечните
погасителни вноски по заема.
Следователно
страните по договора за гаранция, по силата на който третото лице е поело
задължение да отговаря към заемодателя - кредитор за изпълнение на задълженията
на длъжника по договора за кредит срещу възнаграждение, са постигнали съгласие
това възнаграждение да се заплаща от длъжника на заемодателя по договора за
заем, заедно с месечните вноски по кредита. Т.е. с договора ответникът е поел
задължение за заплащане на възнаграждение за поръчителство, като се е съгласил
последното да бъде заплащано не на
поръчителя, а на кредитодателя по договора за кредит, в който смисъл са
изричните уговорки в договора за възлагане на поръчителство, като това е
установено и в клаузата на т. 3.1. от договора. Разпоредбата на т. 3.1. от
договора, тълкувана във връзка с тази на т. 7 от договора, води до извод, че
вземането за получаване на месечните вноски по договора за гаранция възниква в
полза на заемодателя, страна по така сключения тристанен договор за гаранция.
Въпреки, че е с
клаузите на договора за гаранция заемодателят е поел задължение да удържа и
заплаща в полза на гаранта частта от постъпилите плащания от страна на
заемателя, формиращи вноската по договора за гаранция, съдът намира, че
клаузата с която е уговорено заплащане на възнаграждение по договора за
гаранция не поражда права и задължения между страните. Това е така, тъй като
последната следва да се възприеме като недействителна, поради противречие с
добрите нрави.
Противоречието с
добрите нрави се свързва с нарушаване на морални, неписани норми на обществения
живот от гледна точка на които е морално недопустимо сключеният договор да
породи съответните правни последици. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл.
26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за
спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от
тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес.
На първо място
следва да се посочи, че съгласно уговорките, установени в договора за заем, условие за отпускане на финансовият
ресурс, представлява осигуряването на обезпечение на вземането на кредитодателя
с гаранция от трето лице, което трето лице - гарант е осигурено от страна на
кредитора – заемодател – арг. чл. 6 от договора за паричен заем. В посочената
разпоредба е установено, че заемополучателят се задължава да обезпечи
вземанията на кредитора по договора за заем чрез издаване на запис на заповед в
негова полза и сключване на договор за гаранция. По този начин условие за
сключване на договора за заем представлява осигуряването на обезпечение чрез
поръчителство, без да е предоставена възможност на заемателя за избор на
лицето, което да поеме задължение солидарно с него към кредитора, а такова лице
е осигурено предварително и срещу възнаграждение.
На следващо място,
съдът намира, че възнаграждението по договора за гаранция е установено в полза
на заемодателя – кредитор по договора за заем, доколкото чрез сключване на
процесния договор, последното постъпва в неговия патримониум. Това е така, тъй
като заемодателят “Лайт Кредит” ООД и гарантът “Лайт Кредит Консулт” ЕООД са
имали качеството на свързани лица към момента на възникване на правоотношението
– 18.02.2015 г. При осъществена служебна справка в Търговския регистър съдът
установи, че едноличен собственик на капитала на ищеца “Гарант Кредит Консулт”
ЕООД, с предишно наименование “Лайт Кредит Консулт” ЕООД, до 15.09.2015 г. е
бил С.А.С., който е съдружник в дружеството заемодател – “Лайт Кредит” ООД. По
този начин, в разрез с нормите на
добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на
заемодателя. С Решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т.
о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на
поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от
законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото
общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на
задълженията и упражняване на правата на членовете на общност. В случая в
разрез с нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който е
икономически по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето
правно положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза,
чрез осигуряване на гарант срещу възнаграждение.
Този извод на съда се подкрепя и от клаузите
на договора за гаранция, в които е установено, че възнаграждението по договора
за гаранция се заплаща на заемодателя, ведно с вноските по договора за кредит и
на установения за заплащане на последните падеж, макар да е налична уговорка,
която установява задължение на заемодателя да удържа частта от изплатените
вноски, които се дължат на гаранта, като заплаща тази част на последния. Следва
да се посочи, че като страна по договора за гаранция, ответникът запазва
качеството си на потребител, като с така уговореното допълнително
възнаграждение се достига да нарушаване на императивната разпоредба на чл. 19,
ал. 4 ЗПК чрез установяване на годишен процент на разходите над
законоустановения минимум, предвид обстоятелството, че размерът на
възнаграждението по договора за гаранция е в размер почти равен на отпуснатата заемна
сума.
С договорът за
гаранция ищецът е поел задължение да отговаря спрямо кредитора за задължението
на трето лице, възникнало на основание договор за заем. Така възникналото
правоотношение е такова по договор за поръчителство, тъй като гарантът се задължава
спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото
задължение. Гарантът има качеството на поръчител по чл. 138 ЗЗД и отговорността
му се определя съобразно нормите в ЗЗД, регулиращи института на
поръчителството. В случая поръчителството от страна на гаранта е поето при
по-леки условия, от тези установени в разпоредбите на чл. 138 и сл. ЗЗД – арг.
чл. 139 ЗЗД, а именно - възникване на неговото задължение е поставено под
условие – длъжникът да е изпаднал в забава за заплащане на обезпеченото
задължение, която забава да е с продължителност от повече от шест седмици. С
договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора да отговаря
при неизпълнение от длъжника. По отношение на кредитора той отговаря за чуждо
задължение и затова, ако плати, той има регрес срещу длъжника за всичко, което
е платил със законната лихва от деня на плащането. Следователно и доколкото по
принцип договорът за поръчителство се сключва между кредитора и поръчителя и по
силата на последния в полза на кредитора се поражда право да претендира
вземането си от още едно лице, поело задължение заедно с главния длъжник, няма
пречка този договор да е установен като възмезден, но такова задължение следва
да се установи за обезпечения кредитор като насрещна престация срещу поетото от
страна на поръчителя задължение. Установяване на такова задължение в тежест на
главния длъжник, също следва да се приеме за уговорено в разрез с добрите
нрави.
По така изложените
съображения и предвид недействителността на клаузата на чл. 3.1. от договора за
гаранция, предявеният иск за установяване на паричното притезание в размер на
сумата от 590, 52 лв. – възнаграждение по договор за гаранция, следва да се
отхвърли като неоснователен.
Недействителността на клаузата за заплащане на
възнаграждение по договора за гаранция води до безвъзмездност на поетото от
страна на гаранта задължение спрямо заемодателя по договора за заем, поради
което ищецът е имал правен интерес от изпълнение на задължението на длъжника по
договора за заем, с което действие последният се е суброгирал в правата на
кредитора.
При този изход на правния спор в
полза на ищеца, съобразно уважената част от предявените искове и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК се присъдят сторените от последния разноски в исковото производство,
както и в заповедното по ч. гр. д. № 19166/2018 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, III брачен състав – арг. т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014
г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че с решението
по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за
заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността
за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от
иска.
Следователно в полза на ищеца
следва да бъдат присъдени разноските в заповедното производство по
проционалност в размер на сумата от 181, 39 лв. от общо сторените от 326, 57
лв. – за заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение, както и
разноските в исковото производство в размер от 96, 88 лв. от общо сторените в
размер на 174, 43 лв., от които 74, 43 лв. за заплатена държавна такса и 100
лв. – депозит за съдебно-счетоводна експертиза.
В исковото производство ответникът
е бил защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което в полза на
адв. Я.В.Я. се следва възнаграждение, което определено на основание чл. 38, ал.
2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е в общ
размер на сумата от 600 лв. – по 300 лв. за всеки от кумулативно обективно
съединените установителни искове. С оглед установената неоснователност на един
от предявените искове и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва по съразмерност
да се присъди сумата от 300 лв.
Така мотивиран,
Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че К.М.Б., ЕГН **********, с
адрес ***, дължи на “Гарант Кредит Консулт” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. Пловдив, ул. Полет, № 1, ет. 2 (с променено
наименование считано от 27.02.2020 г. и предишно наименование “Лайт Кредит
Консулт” ЕООД, установено при осъществена служебна справка от съда за вписани
обстоятелства в Търговския регистър), сумата от 737, 76 лв., на основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЗД,
представляваща главница по договор за паричен заем № ..../18.02.2015 г.,
сключен между ответника и „Лайт Кредит“ ООД, заплатена от ищеца на 15.11.2018
г. по силата на доовор за гаранция от 18.02.2015 г., който е встъпил в правата
на удовлетворения кредитор, ведно със законна мораторна лихва, считано от
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда –
30.11.2018г., до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена Заповед
№ 10826/06.12.2018 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 19166/2018 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, III брачен състав.
ОТХВЪРЛЯ предявения от “Гарант Кредит
Консулт” ЕООД (с променено наименование считано от 27.02.2020 г. и предишно
наименование “Лайт Кредит Консулт” ЕООД, установено при осъществена служебна
справка от съда за вписани обстоятелства в Търговския регистър), против К.М.Б. иск
с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 590, 52 лв., представляваща
възнаграждение по договор за гаранция от 18.02.2015 г., сключен между “Лайт
Кредит” ООД, “Лайт Кредит Консулт” ООД и К.М.Б., ведно със законна мораторна
лихва, считано от депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда – 30.11.2018г., до окончателното й изплащане, за което
вземане е издадена Заповед № 10826/06.12.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 19166/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, III
брачен състав.
ОСЪЖДА К.М.Б.
да заплати на “Гарант Кредит
консулт” ЕООД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 181, 39 лв. –
разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 19166/2018 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, III брачен състав и сумата от 96, 88 лв. – разноски в
исковото производство по гр.д. № 4651/2019 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА “Гарант
Кредит консулт” ЕООД да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във
вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, на
адвокат Я.В.Я.,***, сумата от 300
лв.– адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представителство по по гр.д. 4651/2019 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п./ АННА ДЪБОВА
Вярно с оригинала!
ММ