Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 09.03.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 12.02.2020г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ивайло Георгиев
ЧЛЕНОВЕ:
Ваня Иванова
Боряна
Гащарова
при секретаря Цветанка
Павлова, разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 729 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение №
149/25.04.2019 г., постановено по гражданско дело № 152/2017 г. по описа на РС
- гр. Сливница, е допусната делба на осем поземлени имота и един лек автомобил между
П.П. и С.Г., а предявеният от П. иск за делба е бил
отхвърлен по отношение на посочените в исковата молба движими вещи.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна
жалба на П.П. срещу горното решение само в частта, с
която искът за делба на движими вещи е бил отхвърлен. Жалбоподателката
счита, че в тази част решението е неправилно, необосновано и противоречащо на
материалния закон. Оспорва решаващия извод на първоинстанционния
съд, че не било доказано съществуването и местонахождението на процесните движими вещи към момента приключване на
съдебното дирене. Позовава се на показанията на св. К. – както във връзка със
закупуването на движимите вещи, така и относно основния ремонт на апартамента и
необходимостта от неговото обзавеждане. Жалбоподателката
сочи, че, при напускане на семейното жилище, тя не е взела никакви движими вещи
със себе си, а последните останали във владение на ответника и се намират при
него, което било доказано. Прави извод, че те съществуват, независимо дали той
се е разпоредил с тях, а искът за делбата им е основателен. Позовава се на
съдебна практика във връзка с изискването на чл. 344, ал. 1, изр. второ от ГПК,
в решението по допускане на делбата съдът да посочи, при кого се намират вещите
– нещо, което съдът не бил направил. Моли съда да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната му част и да постанови друго, с което допуска до делба
движимите вещи. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия – С.Г., който оспорва жалбата и моли съда
да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната
му част. Споделя извода на районния съд, че било останало недоказано, че процесните движими вещи съществуват и се намират в негово
държане. Изтъква, че от приобщения към доказателствата по делото нотариален акт
се установявало, че недвижимият имот, в който ищцата твърди, че се намирали
движимите вещи, бил продаден заедно с тях. Прави извод, че не били ангажирани
никакви доказателства за съществуването и местонахождението им към настоящия
момент. Счита, че това е пречка пред допускане на делбата им и цитира съдебна
практика в този смисъл. Заявява, че такива вещи не съществуват. Моли съда да отхвърли
жалбата.
В открито съдебно
заседание пред въззивната инстанция жалбоподателката не
се явява. Представлява се от адв. Г.,
която поддържа жалбата и оспорва отговора.
Счита за доказано съществуването на придобитите по време на брака движими вещи
към момента на допускане на делбата. Позовава се на събраните гласни
доказателства – показания на св. Б.К.. Представя писмена защита, която дословно
възпроизвежда текста на въззивната жалба. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно
заседание пред въззивната инстанция въззиваемият не се явява. Представлява се от адв. К., която оспорва жалбата и поддържа отговора. Моли съда да потвърди първоинстанционното
решение в обжалваната му част. Споделя изводите на районния съд. Претендира
разноски.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред първоинстанционния съд
доказателства, е описана коректно и изчерпателно в обжалваното решение, поради
което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната
инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимост
Същото е и допустимо в обжалваната му част, тъй като е постановено
при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване
на правото на иск, а първоинстанционният съд се е
произнесъл по действително предявения иск за делба на посочените в исковата
молба движими вещи.
ІІІ. По същество
По съществото на спора настоящият съдебен състав споделя напълно
изложените от първоинстанционния съд мотиви и
препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените в жалбата доводи, въззивният съд отбелязва следното.
За да се допусне делба на движими вещи,
трябва да се докаже съществуването им към момента на делбеното
производство и тяхното местонахождение. В този смисъл е Решение № 297 от
22.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4004/2014 г., I г. о., ГК, съгласно което доказването
е необходимо, ако има спор между страните по този въпрос. В случая спор има,
което налага доказването на горните обстоятелства с пълно доказване. Нещо
повече: в това решение изрично е посочено, че „съделителят, който е поискал включването на движими вещи в делбената
маса, носи доказателствената тежест да установи
съществуването им и към момента на допускане на делбата, ако това обстоятелство
се оспорва от друг съсобственик“. Такива изрични указания са дадени от
районния съд при разпределяне на доказателствената
тежест (л. 65 от първоинстанционното дело). Независимо
от тях, по делото не са ангажирани доказателства за съществуването на движимите
вещи именно към момента на приключване на съдебното дирене в първа фаза на делбеното производство, а само за придобиването и
съществуването им към отдалечен във времето минал момент. Не се доказва и
местонахождението на вещите към релевантния настоящ момент, доколкото
възприятията на свидетелите, че те са били в процесния
апартамент към момента на съвместното съжителство на страните в него, не
гарантира, че същите са останали там – още повече след продажбата му през
2016г. Наистина, в цитираното по- горе съдебно решение се приема, че „ако съществуването и местонахождението на
вещите към момента на прекратяване на съпружеската имуществена общност е
установено и не се твърди настъпването на последващо
обстоятелство, довело до погиването или промяна в местонахождението на вещите,
може да се приеме, че вещите съществуват и към момента на приключване на
съдебното дирене“. Това изключение, обаче, е неприложимо към настоящия
случай, тъй като апартаментът, в който се твърди, че са се намирали движимите
вещи, е бил междувременно отчужден в полза на трети лица заедно с мебелите
(съгласно показанията на св. Г. и приложения към делото нотариален акт), което
означава, че след момента на отчуждаването му (2016г.) съществуването и
местонахождението на последните се определя от волята на тези лица и няма
основание да се презюмира, че те са ги запазили във
вида, в който са ги придобили, нито на местата, на които са ги заварили. Именно
действията на разпореждане се приемат от ВКС като една от възможните хипотези
на последваща промяна, касаеща
съществуването и местонахождението на движимите вещи, която налага необходимост
от доказване на тези обстоятелства към момента на допускане на делбата. Поради
това, в настоящия случай не може да се приеме, че доказването на съществуването
им към момента на раздялата на съпрузите през 2014г. доказва и тяхното
съществуване понастоящем.
Във връзка с горното, неоснователно жалбоподателката
се позовава на показанията на св. К. (т. 2 от жалбата и изявленията й в открито
съдебно заседание), тъй като те установяват само закупуването на вещите към
2011-2012г., но не и съществуването им
към момента на раздялата на страните или към настоящия момент. Нещо повече:
тази свидетелка дори е заявила, че не знае, с чии средства са закупувани
вещите, т.е. чия собственост са. Същевременно, от показанията на св. Г. се
установява, че пералнята е закупувана с нейни пари, а, според св. Ц., някои от
вещите за ремонта (напр. мебелите) били закупени и подготвени от родителите на
ответника. Поради това не може да се приеме за доказано и съществуването на
съсобственост върху тях между страните по делото.
Изложените в т. 3 от жалбата доводи са
отчасти фактически неверни и отчасти – неоснователни. Не съответства на
действителното фактическо положение твърдението на жалбоподателката,
че при напускане на семейното жилище тя не е взела със себе си никакви движими
вещи, тъй като обратното се установява от показанията на св. К. (нейна майка),
която е заявила, че, при напускане на семейното жилище, дъщеря й била взела чаши,
чинии, тенджери, тигани и т.н., както и от показанията на св. Г. (нейна
свекърва) според която при напускането снаха й била взела „някакви вещи“. Неоснователно жалбоподателката
счита за ирелевантен факта на евентуално разпореждане на ответника с
останалите в апартамента вещи. Абсолютна предпоставка за допускане на съдебна
делба е съществуване на съсобственост между страните върху делбеното
имущество. Ако вещите са отчуждени в полза на трето лице, те не са годен
предмет на делба, тъй като правото на
собственост върху тях е преминало в патримониума на
това лице. Наистина, едноличното отчуждаване на вещите от един съсобственик обуславя
облигационни отношения между съсобствениците или приложение на чл. 76 от ЗН, но
не и непосредственото им връщане в делбената маса –
противно на претендираното от жалбоподателката.
В контекста на изложените по- горе
съображения, съдът намира за ирелевантно твърдението
на жалбоподателката по т. 4 от жалбата, тъй като
извършването на частичен или цялостен ремонт и обзавеждане на семейното жилище
на страните не обосновава несъмнени изводи по релевантния в настоящото
производство въпрос за съществуването и местонахождението на движимите вещи към
момента на приключване на съдебното дирене.
По аналогични съображения, съдът не
споделя и доводите по т. 5 и 6 от жалбата – дори да е доказано съществуването на
процесните вещи към момента на раздялата между
страните, това не доказва съществуването им към момента на делбата.
Не
следва да бъде споделено и направеното в т. 7 от жалбата тълкуване на чл. 344,
ал. 1 от ГПК. Според тази разпоредба, когато допуска делба на движими
вещи, съдът се произнася и по въпроса, кой от съделителите
ги държи, но тя не го задължава да изследва служебно този въпрос, нито да се
произнася по него в хипотеза на недопускане на делбата (каквато е настоящата).
На
последно място, цитираната от жалбоподателката
съдебна практика не обуславя основателност на въззивната
жалба.
Така
например Решение № 37 от 5.03.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 4786/2014 г., I г. о., ГК е в подкрепа на изложените по- горе
мотиви, че императивното изискване на чл. 344, ал. 1
изр. 2 от ГПК
е налице само когато съдът допуска делба на движими вещи, но не и когато
отхвърля иска за делбата им.
Решение
№ 64 от 22.07.2014 г. на ВКС по гр. д. №
6757/2013 г., II г. о., ГК е в същия смисъл, като освен това в него е
подчертано, че при движимите вещи посочването на тяхното местонахождение
(държане) е част от изискуемото съдържание на исковата молба и на предмета на
доказване, т.е. обстоятелства, които са ангажимент на страните по делото, а не
на съда. Той е задължен да постанови решение по тези обстоятелства само ако те
са доказани (при доказателствена тежест върху ищеца),
което в случая не е направено.
Решение
№ 297 от 22.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4004/2014 г., I г. о., ГК, беше
обсъдено по- горе.
Поради
това настоящият съдебен състав намира, че липсата на произнасяне в обжалвания
съдебен акт по въпроса за наличието и местонахождението на движимите вещи не го
опорочава.
Жалбоподателката не е изложила други доводи, поради което и с
оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съдът не е длъжен служебно да формулира и
обсъжда такива.
С оглед гореизложеното, жалбата е неоснователна, а обжалваното
решение следва да бъде потвърдено.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, жалбоподателката следва да заплати на въззиваемия
претендираните и доказани от него разноски пред въззивната инстанция. В случая са представени доказателства
за заплатен адвокатски хонорар от 750 лв., но, доколкото в хода на устните
състезания са претендирани разноски от 600 лв., съдът
следва да ги присъди така, както за поискани.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 149/25.04.2019 г., постановено по гражданско дело № 152/2017 г. по описа на РС
- гр. Сливница, В ОБЖАЛВАНАТА МУ ЧАСТ, с която е отхвърлен искът за делба на
описаните в исковата молба движими вещи.
В необжалваните си части решение № 149/25.04.2019 г.,
постановено по гражданско дело № 152/2017 г. по описа на РС - гр. Сливница, е влязло в сила.
ОСЪЖДА П.К.П. с ЕГН ********** да заплати на С.С.Г. с ЕГН ********** сумата 600 лв., представляваща
направени и поискани от въззиваемия разноски в
производството пред въззивния съд.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.