№ 6901
гр. София, 13.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20241100511400 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 6643 от 12.04.2024 г., постановено по гр.дело № 63980/2023 г. по
описа на СРС, Г.О., 168 състав, е признато за установено по исковете предявени по
реда на чл.422, ал.1 ГПК, че М. А. С. с ЕГН: ********** дължи на „Топлофикация
София” ЕАД иск с правно основание чл.79, ал.1, предл.първо ЗЗД във вр. чл.153, ал.1
ЗЕ сумата от 2617,95 лева главница, представляваща стойност на незаплатената
топлинна енергия /ТЕ/ за периода от м.06.2020 г. до м.04.2022 г., ведно със законната
лихва от 10.07.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, 355,87 лева -
мораторна лихва за забава от 15.09.2021 г. до 22.06.2023 г., както и суми за дялово
разпределение: 27,60 лева - главница за периода от м.05.2020 г. до м.04.2022 г., ведно
със законната лихва от 10.07.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, и 5,88
лева - лихва за периода от 16.07.2020 г. до 22.06.2023 г., както и направените по делото
разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, като са отхвърлени
предявените от „Топлофикация София” ЕАД иск с правно основание чл.79, ал.1,
предл. първо ЗЗД във вр. чл.153, ал.1 ЗЕ срещу М. А. С. с ЕГН: ********** за
разликата над уважения размер от 2617,95 лева, представляваща цена за доставена
1
топлинна енергия до пълния претендиран размер от 2652,17 лева /тоест за сумата от
34,22 лева/, като погасен по давност за периода от 01.05.2020 г. - 31.05.2020 г. С
решението на съда е признато за установено по исковете предявени по реда на чл.422,
ал.1 ГПК, че С. А. С. с ЕГН: ********** дължи на „Топлофикация София” ЕАД иск с
правно основание чл.79, ал.1, предл.първо ЗЗД във вр. чл.153, ал.1 ЗЕ сумата от
2617,95 лева главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия
/ТЕ/ за периода от м.06.2020 г. до м.04.2022 г., ведно със законната лихва от 10.07.2023
г. до окончателното изплащане на вземането, 355,87 лева - мораторна лихва за забава
от 15.09.2021 г. до 22.06.2023 г., както и суми за дялово разпределение: 27,60 лева -
главница за периода от м.05.2020 г. до м.04.2022 г., ведно със законната лихва от
10.07.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, и 5,88 лева - лихва за периода
от 16.07.2020 г. до 22.06.2023 г., както и направените по делото разноски за държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение, като са отхвърлени предявените от
„Топлофикация София” ЕАД иск с правно основание чл.79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във
вр. чл.153, ал.1 ЗЕ срещу С. А. С. с ЕГН: ********** за разликата над уважения
размер от 2617,95 лева, представляваща цена за доставена топлинна енергия до пълния
претендиран размер от 2652,17 лева /тоест за сумата от 34,22 лева/, като погасен по
давност за периода от 01.05.2020 г. - 31.05.2020 г. С решението на съда е осъдена М.
А. С. с ЕГН: ********** и С. А. С. с ЕГН: ********** да заплатят на „Топлофикация
София” ЕАД, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 734,10 лева разноски за
държавна такса и депозити за вещи лица, сумата от 120,23 лева - държавна такса в
заповедното производство и 98,73 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение в
исковото производство. С решението на съда е осъдена „Топлофикация София” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.“Ястребец” 23Б да
заплати на М. А. С. с ЕГН: ********** и С. А. С. с ЕГН: ********** на основание
чл.78, ал.3 ГПК по 7,09 лева разноски в производството.
Решението е постановено при участие на трето лице- помагач на страната на
ищеца-„МХ ЕЛВЕКО“ ЕАД.
Постъпила е въззивна жалба от М. А. С. и С. А. С., подадена чрез
пълномощника им адв.Д. Г., с която се обжалва постановеното решение от СРС, 168
състав, в частта, с която са уважени предявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК
установителни искове. Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон.
Предвид изложеното се моли настоящата въззивна инстанция да прогласи
нищожността, евентуално да обезсили или да отмени решението на СРС в частта, в
която исковете са уважени, и да постанови друго, с което исковете да бъдат
отхвърлени, като неоснователни и недоказани. Претендират присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, чрез своя
2
процесуален представител юрк.Д.К. оспорва жалбата, по съображения изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на
ответниците като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение
- потвърдено в обжалваната от ответниците част, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД, гр.София срещу ответниците М. А. С. и С. А. С.,
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД
и чл.86, ал.1 от ЗЗД и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и
съобразно приложимия материален закон. За да постанови решението си,
първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на установителните искове
са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената
от ответниците топлоенергия, както и че същите са изпаднали в забава, тъй като
задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. В обжалвания
съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване
действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор.
Противно на изложеното във въззивната жалба изводите на съда са обосновани с оглед
данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи,
а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
Безспорно установено е обстоятелството, относно съществуването на валидно
договорно правоотношение между страните за продажба на топлинна енергия.
3
Съгласно чл.153, ал.1 от ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след
17.07.2012 г./ потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през
процесния период е физическо лице - ползвател, притежаващ вещно право на
ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Разпоредбата императивно
установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота
- собственост или вещно право на ползване. Противно на изложеното във въззивната
жалба и с оглед събраните по делото доказателства съдът приема, че ответниците М.
А. С. и С. А. С. са били собственици на процесния недвижим имот до 08.12.2022 г., а
очевидно и така също и през исковия период от време, както и че сградата - етажна
собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа, т.е без съмнение същите са имали качеството потребители на
топлинна енергия за процесния период по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ и са страна по
договорното правоотношение с ищеца за продажба на топлинна енергия. Съгласно
чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР, като писмена форма на договора не е предвидена. Т.е по силата на закона
/чл.150 от ЗЕ/ между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите
/чл.150, ал.2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си
на възражение срещу Общите условия в срока по чл.150, ал.3 ЗЕ. Следователно
правилно първоинстанционният съд е приел, че между страните е възникнало
договорно правоотношение по продажба на топлинна енергия за битови нужди. В тази
връзка съдът приема за изцяло неоснователни основните доводи изложени в жалбата,
в тази насока.
Като неоснователни следва да се преценят доводите на ответниците изложени
във въззивната жалба, че са погасени по давност всички вземания на ищеца, чиято
изискуемост е настъпила преди повече от три години назад, считано от датата на
подаване на исковата молба, т.е. преди 20.11.2020 г. В настоящия случай, настоящият
въззивен състав намира, че в съответствие с материалния и процесуален закон
4
първоинстанционния съд е съобразил направеното от ответниците с отговора на
исковата молба своевременно възражение за погасяване по давност на вземанията за
главница и лихви, като е приел, че част от претендираните вземания за главница са
погасени с изтичане на 3 - годишна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД, съгласно трайно
установената практика по въпроса, обобщена в ТР № 3/18.05.2012 г., по тълкувателно
дело № 3/2011 г., на ОСГТК на ВКС. Според разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД
давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, а при срочните
задължения давността тече от деня на падежа- т.е. погасени биха били вземанията,
станали изискуеми три години назад от подаване на заявлението - в случая от
10.07.2023 г., а не от датата на подаване на исковата молба в съда- 22.11.2023 г.
Съобразен с материалния закон е извода на съда, че погасени по давност са всички
вземания, чиято изискуемост е настъпила преди 10.07.2020 г. Основателно е
възражението на ответниците по предявените искове /чл.120 ЗЗД/ за изтекла
погасителна давност за част от вземанията за стойността на претендираната топлинна
енергия. Процесното главно вземане /респективно вземания/ следва да се приеме за
периодично плащане по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД, в какъвто смисъл е
Тълкувателно решение № 3/ 18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС,
в което е прието, че понятието "периодични плащания" по смисъла на чл.111, б."в" ЗЗД
се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или
други заместими вещи, имащи единен право-пораждащ факт, чиито падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви. Поради горното, при приложение на специалния
давностен срок, предвиден в чл.111, б.”в” ЗЗД, се налага приемането на обоснован
извод, че вземанията за главница, станали изискуеми преди 10.07.2020 г. /чл.114, ал.1
ЗЗД вр. чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.116, б.”б” ЗЗД/, са били погасени по давност.
Първоинстанционният съд като е достигнал до същия правен извод е постановил
законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва
да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на ответниците не се следват разноски за настоящата
въззивна инстанция. В процесния случай, с оглед изхода на спора пред въззивната
инстанция, искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на
въззиваемата страна- ищец съдът намира за основателно. Досежно размера на
дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна - ищец, съдът
намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила
изменение на разпоредбата на чл.78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата
5
редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на
делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се
присъди, когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от
съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен
по реда на чл.37 от ЗПП. И тъй като чл.37 от ЗПП препраща към Наредбата за
заплащането на правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата
на чл.25, ал.1 от Наредбата. Съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението
е от 100 до 300 лв. Настоящият въззивен състав, като съобрази изключително ниската
степен на фактическа и правна сложност на делото и законовата възможност то да е
под минималния размер по чл.25а, ал.2 от Наредбата за заплащането на правната
помощ /приложим по аналогия/, го определя в размер на сумата от 100,00 лв./ по 50 лв.
дължимо от всеки един ответник/.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6643 от 12.04.2024 г., постановено по гр.дело №
63980/2023 г. по описа на СРС, Г.О., 168 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА М. А. С., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“
ЕАД, гр.София, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“Ястребец“ № 23 Б, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК,
сумата от 50,00 лв. /петдесет лева/ представляваща направените пред въззивната
инстанция разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
ОСЪЖДА С. А. С., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“
ЕАД, гр.София, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“Ястребец“ № 23 Б, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК,
сумата от 50,00 лв. /петдесет лева/ представляваща направените пред въззивната
инстанция разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на чл.280, ал.3
от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „МХ ЕЛВЕКО“ ЕАД,
като трето лице - помагач на ищеца “Топлофикация София” ЕАД, гр.София.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7