Р Е Ш Е Н И Е
№ ……./…………
Гр. София,
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ВТОРИ „Д“
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми септември две
хиляди и осемнадесета година в състав:
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
МАЯ ДАМЯНОВА |
|
|
ЧЛЕНОВЕ: |
АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА мл. съдия ИВА НЕШЕВА |
при секретаря Илияна Коцева,
като разгледа докладваното от мл. съдия Нешева в.гр.дело № 630 по описа за 2017
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ ГПК вр. чл. 317 ГПК.
С
решение № 12940 от 15.08.2016 г. по гр.д. № 17991/2016 г. на Софийския районен
съд е признато за незаконно и е отменено уволнението на З.Н.К., извършено със
заповед № 5/25.03.2016 г. на Б.П.- Св. С. поради съкращаване на щата, като З.Н.К.
e възстановен на основание чл. 344,
ал. 1, т. 2 КТ З.Н.К. на
длъжността „Административен секретар“ в структурата на администрацията на Б.П.-
Св. С.. На основание чл. 344, ал. 1, т. 3,
вр. с чл. 225, ал. 1 КТ Б.П.- Св. С.
е осъдена да заплати на З.Н.К. сумата от 561,26 лева, представляваща
обезщетение за оставането му без работа вследствие на незаконното уволнение за
периода от 28.03.2016г. до 15.04.2016г., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 01.04.2016г., като е отхвърлена претенцията над уважения
размер до пълния предявен размер от 5104,26 лева. Присъдени са и разноски
съобразно уважената част от претенциите, както следва: Б.П.- Св. С. е осъдена да заплати на З.Н.К. сумата от
699,30 лева, представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение, както
и сумата от 150 лева по сметка на СРС, представляваща дължима държавна такса по
уважените искове. С решение № 33278 от 25.05.2018 г. по гр.д. № 17991/2016 г. е
допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 12940 от
15.08.2016 г. по гр.д. № 17991/2016 г. като навсякъде единният граждански номер
на З.Н.К. да се чете „ЕГН: **********“ вместо „ЕГН: **********“.
Настоящото
производство е образувано по въззивни жалби и на двете страни в
първоинстанционното производство срещу посочените решения, както следва:
С въззивна жалба с вх. № 1126850/25.08.2016 г., подадена от ищеца в първоинстанционното производство З.Н.К., чрез пълномощника адв. И.С., се обжалва решение № 12940
от 15.08.2016 г. по гр.д. № 17991/2016 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от него срещу Б.П.- Св.
С. иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за сумата
над присъдения размер от 561,26 лв. до пълния предявен размер от 5104,26 лв.,
представляваща обезщетение за оставане без работа за периода 28.03.2016 г.-
15.04.2016 г.
Жалбоподателят поддържа, че в тази част
решението е неправилно, тъй като посочената в
регистрационната карта дата представлява дата за явяване на безработното лице в
Бюрото по труда, съгласно утвърдения график, като същата не е от естество да
установи прекратяване на регистрацията му в Агенция по заетостта като
безработно лице. Сочи,
че изрично в последното по делото заседание на 13.07.2016 г. е заявил, че все
още е безработен, което неправилно не е било съобразено от съда. Претендират се
разноски. За насрочените пред въззивния съд публични съдебни заседания
въззивника не се явява, като се представлява от адв. С., който поддържа
въззивната жалба, обосновавайки становището си и в хода на устните състезания.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор на подадената
въззивна жалба от Б.П.- Св. С., чрез пълномощника адв.
Е.Т., в който оспорва същата и прави искане за потвърждаване на решението в
обжалваната част. Твърди
се, че в производството е представено доказателство за извършения подбор, а
именно протокол от 08.12.2015 г., който не е бил оспорен от ищеца. На следващо
място се твърди, че от доказателствата по делото се установява, че З.К. е бил
недобросъвестен, доколкото не е представил медицинско свидетелство съобразно
чл. 1 от Наредба № 4 от 11.05.1993 г. за документите, които са необходими за
сключване на трудов договор, както и че през времетраенето на трудовото
правоотношение не е осведомил работодателя за болестта си. Претендират се и
разноски.
С втората въззивна жалба с вх. № 1138489/26.09.2016 г., подадена от ответника в първоинстанционното
производство Б.П.- Св. С., чрез адв. Е.Т.,
решение
№ 12940 от 15.08.2016 г. по гр.д. № 17991/2016 г. се обжалва, в частта, с която на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е признато
за незаконно и е отменено извършеното със заповед № 5/25.03.2016 г. на Б.П.-
Св. С. уволнение, а ищецът З.Н.К. е възстановен на заеманата преди уволнението
длъжност „административен секретар“, както и в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за сумата от 561,26 лв., представляваща
обезщетение за оставане без работа за периода 28.03.2016 г. - 15.04.2016 г. Твърди се, че
решението е недопустимо и неправилно като постановено при съществено нарушение
на съдопроизводствените правила, материалния закон и е необосновано. Като
доводи се излагат, че решението е постановено по нередовна искова молба, тъй
като не е посочен коректен единен граждански номер на ищеца – изискване по чл.
127, т. 2 от ГПК. Твърди се и, че първоинстанционният съд не e спазил задължението да остави исковата молба без
движение и даде указания за отстраняване на нередовността и порокът не може да
се отстрани пред въззивната инстанция, то решението е недопустимо. По отношение
на твърдението за неправилност на решението
поради противоречие с материалния закон и необоснованост се сочи в жалбата, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че не е бил извършен подбор. Според
жалбоподателя – ответник в първоинстанционното производство от
приетия като доказателство по делото протокол
от 08.12.2015 г.
на Св. С., който не е бил оспорен от ищеца, се установява
законосъобразното извършване на подбор преди уволнението. Излагат се и доводи,
че за работодателя не е възникнало задължение по чл. 333, ал. 1 и 2 КТ,
доколкото от доказателствата по делото се установява, че З.К. е бил
недобросъвестен и не е уведомил работодателя, че страда от „неинсулинозависим
диабет“, не е представил и медицинско свидетелство съобразно чл. 1 от Наредба №
4 от 11.05.1993 г. за документите, които са необходими за сключване на трудов
договор. Заявил е, че не е страдал от
заболявания, а през времетраенето на трудовото правоотношение не е боледувал. Едва
след вземането на решение за прекратяването на трудовото му правоотношение,
същият е представил множество болнични листове, в които са посочени различни
диагнози. Поради това Б.П.- Св. С. счита, че
работникът не следва да черпи права от неизпълнението на задълженията си и
собственото си недобросъвестно поведение. Като аргумент е посочено и, че
работодателят е направил искане до ТЕЛК на основание чл. 333, ал. 1 и ал. 2 КТ,
но в рамките на законоустановения срок липсва произнасяне. Претендират се и
сторените разноски. За насрочените пред въззивния съд публични съдебни
заседания за Б.П.- Св. С. се явяват адв. Т. и адв. С., които поддържат въззивната жалба,
обосновавайки становището си и в хода на устните състезания.
Препис от
въззивната жалба е връчен на З.Н.К. в открито съдебно заседание на 17.02.2017
г. чрез процесуалния му представител, като в законоустановения срок по чл. 263,
ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на подадената въззивната жалба.
По делото е постъпила и въззивна жалба с вх. №
5119229/16.07.2018 г., подадена от Б.П.- Св. С., чрез адв. Е.Т., срещу решение №
33278 от 25.05.2018 г. по гр.д. № 17991/2016 г., с което е допусната поправка
на очевидна фактическа грешка в решение № 12940 от 15.08.2016 г. Твърди се, че
същото е недопустимо и неправилно поради съществено нарушение на
производствените правила. Жалбоподателят счита, че нередовността на исковата
молба не би могла да се преодолее по реда на чл. 247 ГПК, а изводите на съда за
допусната техническа грешка в изписването на единния граждански номер на ищеца
са незаконосъобразни. Моли решението да бъде обезсилено като недопустимо,
евентуално отменено като неправилно.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на подадената
въззивната жалба с вх. №115571/07.09.2018 г. от З.Н.К., чрез адв. С., с който
същата се оспорва като неоснователна по съображения, че нередовността се
изразява в техническа грешка, която е била отстранена. В съдебно заседание
явилият се за З.Н.К. поддържа подадения отговор.
Софийски градски
съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Въззивните жалби
са депозирани в срока по чл. 259, ал. 1 вр. чл. 315, ал. 2 ГПК от легитимирани
с правен интерес от обжалването страни срещу подлежащи на обжалване съдебни актове,
поради което същите са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен
акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка
съдът намира, че оспорените решения са валидни и допустими.
Неоснователно е възражението
на въззивника - ответник в първоинстанционното производство за недопустимост на
обжалваното решение № 12940 от 15.08.2016 г. и решение № 33278 от 25.05.2018
г., постановени по гр.д. № 17991/2016 г., поради несъответствие на посочения в
исковата молба и действителния единен граждански номер на ищеца. Действително в
исковата молба е посочен „ЕГН: **********“, а този по лична карта е „**********“.
Както изтъква въззивника – ответник в първоинстанционното производство посочването
на ЕГН на ищеца е задължителен реквизит на исковата молба, а непосочването му
представлява нередовност на исковата молба съобразно чл. 129, ал. 2, вр. с чл.
127, т. 2 ГПК. Тази нередовност обаче може да бъде отстранена, както в хода на
първоинстанционното, така и във въззивното производство / в този смисъл са и
постановките на т. 5 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР 1/2001 г. на ОСГК на
ВКС/. В тази връзка настоящият състав намира, че правилно първоинстанционният
съд е приел, че некоректното посочване на единен граждански номер в исковата молба в настоящия случай, представлява
една техническа грешка, доколкото от всички приложени доказателства / и към
исковата молба/ е посочен действителният единен граждански номер на ищеца. Некоректно
посочения единен граждански номер не буди съмнение в процесуалната легитимация
на ищеца, а за защитата на ответника не се създават затруднения. Макар да не са
били дадени изрични указания на ищеца, същият с молба от 25.08.2016 г. е
посочил, че единният му граждански номер е *********, като е представил и
доказателства за това - заверено копие на лична карта. Във въззивната жалба
също е посочен коректният единен граждански номер на З.Н.К. /съответващ на този
по лична карта/. Доколкото липсва спор по отношение на процесуалната
легитимация на страните и предвид поправката на грешката в единния граждански
номер на ищеца няма основание да се приеме, че производството е недопустимо. Доколкото
с молба от 25.08.2016 г. е посочен верният единен граждански номер, и предвид липсата
на друг ред за поправка на грешката в съдебния акт, то настоящият съдебен
състав приема, че решението за поправка на очевидна фактическа грешка също е
валидно и допустимо.
Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
С искова молба с
вх. № 8007280/01.04.2016 г., въз основа на която е образувано
първоинстанционното гр.д. № 17991/2016г. на СРС, З.Н.К. е предявил срещу
ответника Б.П.– св. С. обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ за
признаване на уволнението му (Заповед № 5/25.03.2016 г.) поради съкращаване на
щата за незаконно и отмяната му, за възстановяване на заеманата преди това
длъжност, както и за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ за
оставане без работа в размер на 5104,26 лева. Основателността им е обоснована с
фактите, че не е налице реално съкращаване на щата, както и, че не са спазени
изискванията на чл. 333 от КТ. Твърди се, че ищецът страда от болест
„неинсулинозависим захарен диабет“, а
работодателят не е получил разрешение от Инспекцията по труда съобразно
изискването на чл. 333, ал. 1 КТ. Ответникът в срок е подал отговор на исковата
молба, с който е оспорил предявените искове.
За да постанови обжалваното решение
СРС е приел, че е налице реално съкращаване на щата, че законосъобразно
работодателят – ответник е взел решение за осъществяване на подбор измежду
двамата служители, заемащи длъжността „Административен секретар“. Прието е, че
не са били ангажирани доказателства, че извършеният подбор е законосъобразен, и
прилагайки правилата за разпределение на
доказателствената тежест, е приел, че уволнението е незаконно. В тази връзка
съдът е приел, че ангажираните доказателства – протокол № 30 – 08.12.2015 г.
представлява частен документ, съдържащ изгодни за страната обстоятелства,
поради което не следва да се кредитира. Като допълнителен аргумент се сочи, че
към датата на връчване на заповедта за уволнение З.К. е страдал от „неинсулиновозависим захарен диабет“, поради което спрямо
него е приложима закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ, а към датата на уволнението Инспекцията по труда не е дала
разрешение за уволнението на ищеца, а последващото разрешение, не може да санира уволнението. Поради тези аргументи съдът е уважил предявените на
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ от З.Н.К. искове за признаване на уволнението
за незаконно и възстановяването му на работа. По отношение на иска на основание
чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ е приел, че по делото са
ангажирани доказателства, че ищецът е бил безработен до дата 15.04.2016г.,
когато е била направена заверка върху регистрационна карта в бюрото по труда,
приета като доказателство по делото, поради което е уважил претенцията частично
– в размер на 561,26 лева за периода от 28.03.2016 г. до 15.04.2016 г., като е
отхвърлил иска за горницата над сумата от 561,26 лева до пълния предявен
размер.
Настоящият съдебен състав споделя
изводите на първоинстанционния съд по отношение на исковите претенции с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, като с оглед доводите във въззивните жалби
следва да бъде добавено следното:
Между страните не е спорно, че са били в трудово правоотношение, възникнало
със сключването на трудов договор № 3/01.03.2010г., изменяно с допълнителни
споразумения от 02.08.2011 г. и 02.01.2015 г., по силата на които ищецът е
изпълнявал длъжността „Административен секретар“ при ответника, както и че
правоотношението е било прекратено едностранно от работодателя по силата на
заповед № 5/25.03.2016г., връчена на ищеца на 28.03.2016г., в която като
основание се сочи съкращаване на щатната длъжност, считано от 04.01.2016г.
Настоящият състав намира, че с атакуваната заповед работодателят е упражнил
потестативното си право едностранно да прекрати трудовото правоотношение на
ищеца на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ - поради съкращаване на щата. Това
уволнително основание е налице, когато се премахват, считано от един определен
момент за в бъдеще, отделни длъжности от утвърдения общ брой на работниците и
служителите в предприятието, поради преустановяване на съответстващите на тези
длъжности трудови функции. Законосъобразността на уволнението, извършено на
това безвиновно основание, се предпоставя от следните условия: съкращаването на
щата да е реално, т.е. съответната функция действително да се премахва, а не
само да се променя наименованието на съответстващата й длъжност при запазване
на характера на извършената работа; да е налице към момента на уволнението -
датата на уволнението трябва да съвпада или да следва датата, на която е
извършено реалното, фактическо съкращаване в щата; да е извършено по съответния
ред и от органа, който има право да извършва такива промени. Работодателят,
като носител на субективното преобразуващо право едностранно да прекрати
трудовото правоотношение на работника или служителя, следва да докаже, че
законосъобразно е упражнил това свое право. Същият носи тежестта да докаже при
наличие на основания за закрила на работниците и служителите, чието
правоотношение се прекратява за спазване на изискванията на Кодекса на труда за
вземане на съответните разрешения и/или становища от предвидените компетентни органи.
В този смисъл тежестта на доказване законността на атакуваното уволнение е
върху работодателя.
Основният довод за незаконността на уволнението е, че са били налице
основания за закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, тъй като ищецът е страдал от
захарна болест към датата на уволнението, като твърди, че не е спазена
императивно уредената процедура за осъществяване на уволнението.
В тази връзка като доказателства по
делото е представена медицинска документация, от която се установява, че ищецът
страда от заболяване „неинсолинозависим захарен диабет“. Представени са
болничен лист № Е20164483342, издаден от МБАЛ „Т.Б.С.“ ЕАД и болничен лист №
Е20151563236 от „ДКЦ XXV“ ЕООД, видно от които поставената на ищеца диагноза е „неинсолинозависим
захарен диабет“, с неврологични усложнения. Болничните листове са получени от
ответника – работодател на дати 08.01.2016 г. и 26.02.2016 г. преди датата на издаване за заповедта за
уволнение и връчването и на З.Н.К. /видно от положените върху тях печати/.
Представено е и експертно решение на ТЕЛК № 0827 от 066/14.04.2016 г., издадено
във връзка със заявление на ответника за становище относно приложимостта на
предварителна закрила при уволнение, от което се установява, че след преглед на
ищеца ТЕЛК е установил, че страда от „неинсолинозависим захарен диабет“. В мотивите
на решението е посочено, че ищецът е диагностициран със захарен диабет ІІ тип
през 2010 г., наследствено обременен – баща и майка с диабет тип II.
Представените документи представляват официални свидетелстващи документи,
неоспорени по надлежния ред относно авторство или съдържание, предвид което се
ползват с материална доказателствена сила досежно удостоверените факти и
обстоятелства. От тях се установява, че преди датата на уволнение ищецът е
страдал от „неинсолинозависим захарен диабет“ - захарна болест, включена в чл.
1, т. 6 Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците,
боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от Кодекса на
труда. Поради това същият се ползва с предварителна закрила при уволнение на
посочените в чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ основания за уволнение, между които е и
уволнение при съкращаване на щата.
Закрилата по чл. 333 КТ е „предварителна". Според чл. 333, ал. 7 КТ закрилата по чл. 333 КТ се отнася към
момента на връчването на заповедта за уволнение. Под заповед следва да се
разбира писменото изявление по смисъла на разпоредбата на чл. 335 от КТ, на
работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение. Правото на
работодателя да прекрати трудовото правоотношение е потестативно и поражда
действие с достигането на писменото изявление до адресата. Този е
правнорелевантният момент, към който следва да се преценява законността на
изявлението. Това е моментът, към който следва да се извършва преценка
съществувало ли е потестативното право и надлежно ли е упражнено то,
включително и дали е преодоляна закрилата по чл.333, ал.4 КТ /така решение № 559 от 09.07.2010 г. по гр.д. №
650/2009 г. на ВКС/.
От приетото като доказателство по делото писмо с изх. № 16187015 от
09.05.2016 г. от директора на Дирекция „Инспекция по труда - гр. София“,
адресирано до ответника и получено от него на 12.05.2016г. (видно от положения
върху писмото печат) се установява, че Инспекцията по труда е дала разрешение
за уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ на З.Н.К..
Разрешението обаче е издадено на 09.05.2016 г. – след датата на връчване на
заповедта за уволнение – и доколкото, съдебната практика е константна по
отношение на обстоятелството, че последващо дадено съгласие от компетентните
органи не може да санира нередовно осъщественото уволнение / в този смисъл са
решение № 534 от 11.06.2010 г. по гр.д. № 417/2009 г. на ВКС; определение № 313
от 18.03.2016 г. по к. гр. д. № 775 / 2016 г. на ВКС и други/, то настоящият
състав намира, че не е спазена процедурата по чл. 333 КТ.
Закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ има обективен характер и се прилага
независимо от това дали работодателят е бил уведомен за заболяването на
работника или служителя и дали са представени медицински документи за него. В
съдебната практика константно се приема, че липсва легално вменено задължение
за работника да уведомява работодателя си предварително за наличието на
болести, даващи право на закрила или да представя съответните документи.
Принципът за обективния характер на закрилата има изключение само в случай, че
работникът съзнателно укрие съществуващо заболяване /така решение № 247 от
23.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 960/2010 г., III г. о., ГК/. В настоящия
случай от доказателствата по делото се установява, че работодателят е бил
осведомен за наличие на захарна болест, включена в чл. 2 от Наредбата. Неоснователен
е доводът, че недобросъвестно ищецът не е уведомил за наличие на болест,
включена в обхвата на защита по чл. 333 КТ. Първо, според чл. 2, ал. 2 от
Наредбата № 5 от 20.02.1987 г. предприятието-работодател е длъжно да събира
предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение,
страдат ли от болести, посочени в ал. 1. Второ, както беше посочено по-горе
болничните листове, в които е поставена диагноза „неинсулинозависим захарен
диабет“ са получени от ответника – работодател на дата 08.01.2016 г. и 26.02.2016
г. преди датата на уволнението на З.Н.К.
/видно от положените от работодателя печати/. Поради обективния характер на закрилата по чл. 333 КТ
за преодоляване й работодателят е бил длъжен да изиска разрешение за
уволнението на ищеца от Инспекцията по труда, като преди това е следвало да
поиска мнението на ТЕЛК относно здравословното състояние на предвидения за
уволнение работник или служител, което да приложи към искането до Инспекцията
по труда. В случаите, когато е установена закрила по чл. 333, ал.1, т.3 от КТ,
какъвто е процесният случай, в доказателствена тежест на работодателя е да
ангажира доказателства за спазване на предвидената в закона и посочена по-горе
процедура.
Поради гореизложеното и поради недоказване от страна на ответника, че преди
да издаде процесната заповед за уволнение е получил изискваното от чл. 333,
ал.1, т.2 КТ предварително разрешение на Инспекцията по труда, се обосновава
изводът, че работодателят-ответник е извършил незаконно уволнение на ищеца и
незаконосъобразно е прекратил трудовото правоотношение с ищеца на основание чл.
328, ал. 1, т. 2 КТ.
При така изложените правни
съображения, предвид неизпълнението на посоченото по-горе формално изискване от
страна на работодателя уволнението се явява незаконно и като такова следва да
бъде отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ вр. чл. 344, ал. 3 КТ, без
да бъде разглеждан спорът по същество.
С оглед пълнота на изложението и доколкото първоинстанционният съд е
изложил мотиви и по същество, следва да се отбележи следното:
Твърденията за незаконност на уволнението, очертаващи основанието на
предявения иск и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна защита съобразно
диспозитивното начало в гражданския процес, са свързани с твърдение за липса на
реално съкращаване на щата, съответно на заеманата от ищеца длъжност.
Безспорно по делото се установява, че е налице реално съкращаване в щата,
предхождащо датата на уволнението. Същото е извършено от компетентен орган - по
решение на Св. С. в пълен състав, взето по реда на чл. 70, вр. с чл. 58, т. 50
вр. с чл. 59, т. 2 от Устава на Българската православна църква / публикуван на интернет страница на
Българската Патриаршия http://www.bg-*********,
от който е представен и препис – извлечение по делото/, обективирано в Протокол
№ 30/08.12.2015. От представените извлечения от протокола се установява, че на
08.12.2015 г. е прието ново щатно разписание на администрацията на Св. С.,
съкратени са две щатни бройки „Административен секретар” и е открита една щатна
бройка за длъжността „Главен асистент”. Установява се и, че работодателят е взел
решение да извърши подбор измежду заемащите длъжността „Административен
секретар” служители, въз основа на резултатите от който да се определи кой
следва да заеме длъжността „Главен асистент”. Установяват се и заложените от
работодателя критерии, по които е следвало да се извърши подбора, а именно:
образователна-квалификационна степен, професионален опит, ниво на изпълнение на
работата, ефективност на нейното изпълнение; дисциплинарно минало; лично и
професионално поведение на служителя.
Не подлежи на съдебен контрол решението на работодателя да извършва промени
в щатното разписание в предприятието - това е въпрос на работодателска
целесъобразност (решение № 265/ 28.09.2012 г. по гр.д.№ 1456/ 2011 г., I. г.о.,
ВКС). Съдът може да преценява единствено дали съкращаването на щата е реално.
Преценката се извършва не само с оглед доказателствата за щатните бройки преди
и след съкращаването, а като се съобразява дали е премахната щатната бройка за
изпълнение на определени трудови функции.
Съгласно чл. 329, ал. 1 КТ при закриване на част от предприятието, както и
при съкращаване в щата или намаляване на обема на работа, работодателят има
право на подбор и може в интерес на производството или службата да уволни
работници или служители, заемащи длъжностите, които не се съкращават, за да
останат на работа тези, които имат по-висока квалификация и работят по-добре. Обстоятелството
дали е осъществен подбор не е въведено като довод за незаконността на
уволнението от ищеца, поради което съдът не следва да го коментира. Първоинстанционният
съд обаче е изложил мотиви и в тази насока и въпросът е въведен като довод във
въззивната жалба, поради което въззивната инстанция ще изложи аргументи и в
тази насока.
Настоящият състав споделя доводите на първата инстанция, че в процесния
случай е налице реално съкращаване на щата – съкратени са две щатни бройки от
длъжността „Административен секретар“, която длъжност е закрита, и се приема
нова длъжност „Главен асистент“. Доколкото страните по делото не спорят, а
работодателят изрично в отговора на исковата молба е признал, че функциите на
закритите длъжности и новооткритата такава не се различават /което представлява твърдение за неизгоден
за страната факт и се цени от съда съобразно чл. 175 ГПК/, не са
представени и доказателства в обратния смисъл, е възникнало задължение за извършване на подбор.
В тази връзка е и основният довод във въззивната жалба на Българската
патриаршия - Св. С., че първоинстанционният съд неправилно е приел, че липсват
доказателства за извършен законосъобразно подбор. Според Б.П.Св. С. представеното
извлечение от протокол № 30/08.12.2015г. представлява писмено доказателство за
извършения подбор.
Същността на подбора е да се извърши преценка и съпоставяне между
качествата на работници или служители, изпълняващи еднакви трудови функции. Целта
на подбора е да останат на работа тези, които по-пълно отговарят на критериите
на закона - ниво на изпълнение на трудовите задължения и професионална
квалификация. Подборът е част от правото на работодателя да прекрати трудовото
правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ, когато не се
съкращава единствена длъжност или всички работници или служители на дадена
длъжност / така и решение № 52 от 06.03.2015
г. по гр. д. № 3627/2014 г. на Върховен касационен съд/.
Съобразно Тълкувателно решение № 3/16.01.2012г. на ВКС по тълк.д.№ 3/2011г.
на ОСГК, преценката на работодателя по чл.329, ал.1 КТ– кой от работниците и
служителите има по-висока квалификация и работи по-добре, подлежи на съдебен
контрол, при упражняването на който съдът проверява основават ли се приетите от
работодателя оценки по законовите критерии па чл.329, ал.1 КТ на действително
притежаваните от работниците и служителите квалификация и ниво на изпълнение на
възложената работа. При съдебния контрол съдът преценява обосноваността на
оценките по чл. 329, ал. 1 КТ, съответно преценява дали правото на подбор е
осъществено съобразно установения правен режим, като въпросните критерии имат
обективни признаци и тяхното спазване може да бъде установено с всички
доказателствени средства по ГПК.
В закона не е предвиден специален ред както за извършване на подбора, така
и за неговото документиране. Затова при оспорването му от страна на работника
или служителя, работодателят трябва да установи както извършването на подбора,
така и останалите свързани с него въпроси, а именно дали подборът е обхванал
всички необходими участници, дали са приложени предвидените в закона критерии,
както и дали е налице обективно съответствие на оценката по отделните критерии
с обективно проявените професионални качества и квалификацията на работника или
служителя, като това доказване може да стане с всички допустими от закона
доказателствени средства /така и решение № 128 от 01.08.2017 г. по гр. д. №
2903 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение/.
Действително, както беше посочено и по-горе, от представеното извлечение от
протокол № 30/08.12.2015 г. се установява, че е взето решение за извършване на
подбор и критериите, по които двамата служители следва да бъдат оценявани. Посочени
са и изводите за квалификацията и нивото на изпълнение на работата на двамата
служители, по отношение на които е извършен подбор. Според решението на Св. С. З.Н.К.
има 5-годишен професионален опит и висше богословско образование. Оценката за
нивото на изпълнение на работата и нейната ефективност е „незадоволителна“, а за
дисциплинарно минало е получил оценка „добро“, за лично и професионално
поведение - оценка „незадоволително“. Видно от извлечението от протокола Т.Р.А.също
е завършил висше богословско образование, има 11-годишен професионален опит,
получил е оценка „много добро“ за нивото на изпълнение на работата и нейната
ефективност; за дисциплинарно минало – оценка „много добро“; за лично и
професионално поведение е получил оценка „много добро“. Съобразно оценките Св. С.
е приел, че на новата длъжност следва да бъде назначен Т.Р.А., а правоотношението
с ищеца да бъде прекратено. По делото обаче не са представени доказателства за
извършване на подбора –за органа, който го е осъществил, за времето и мястото на
извършването му и начина, по който е извършен. Данните за получените оценки по
зададените критерии са индиция за извършване на подбор, но не доказват при
условията на пълно и главно доказване обстоятелството, че такъв действително е
извършен. Поради това, както правилно е приел и първоинстанционният съд, в
настоящия случай следва да се приложат правилата на доказателствената тежест и
да се приеме съобразно чл. 154 ГПК, че подбор в действителност не е осъществен.
По иска с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 2 КТ
При основателност на предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ основателен е и предявения акцесорен иск с правно основание
чл. 344,
ал.1, т. 2 КТ за възстановяване на ищцата на заеманата преди
уволнението длъжност.
По иска с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ
Настоящият състав намира, че
обжалваното решение е неправилно в частта, с която е отхвърлена исковата
претенция до пълния предявен размер поради следното:
Съгласно чл. 344, ал. 1,
т. 3 КТ работникът или
служителят има право да иска обезщетение за времето, през което е останал без
работа поради уволнението, а по силата на чл. 225, ал. 1 КТ при незаконно уволнение
работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на
брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа
поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца.
Правото на обезщетение възниква при
наличието на три кумулативни предпоставки: 1. Признаване на уволнението за
незаконно и неговата отмяна от съда или по почин на работодателя; 2. Наличие на
подлежаща на обезщетяване вреда; 3. Причинна връзка между незаконното уволнение
и оставането на работника или служителя без работа /така и тълкувателно решение
№ 3 от 19.III.1996 г. по гр. д. № 3/95 г., ОСГК/.
Налице е първата предпоставка,
доколкото съдът обяви уволнението за незаконно. Втората предпоставка се
изразява в липса на доходи – трудово възнаграждение-получавано въз основа на
трудовото правоотношение. Вредата е имуществена под формата на пропуснати ползи
за реализиране на доходи от труда, който работникът или служителят би положил,
ако не беше фактът на незаконното уволнение. Доказателствената тежест за
доказване на обстоятелството, че е останал без работа е на ищеца. Фактът на
безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на вписване на
последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано
трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в
бюрото по труда като безработен, или чрез установяването на други
обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа / така и тълкувателно решение № 6 от 15.07.2014 г. по тълк. д. № 6 / 2013 г. на
Върховен касационен съд, ОСГК/.
За доказване на обстоятелството, че
ищецът е останал без работа в първоинстанционното производство са приети като
доказателства копие от трудова книжка и от регистрационна карта, издадена от
Агенция по заетостта. В хода на въззивното производство бяха приети като нови писмени
доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК и служебна бележка от Агенция по
заетостта, издадена 23.08.2016 г. и служебна бележка от Агенция по заетостта,
издадена 21.06.2018 г., видно от които ищецът е безработен от дата 28.03.2016
г. до датата на издаване на последното свидетелството – 21.06.2018 г. Издадените
служебни бележки представляват официални свидетелстващи документи, които имат
обвързваща материална доказателствена сила по отношение на удостоверените от
длъжностните лица обстоятелства. Поради това съдът прие за установен факта, че
ищецът е бил без работа за периода от 28.03.2016 г. до 28.09.2016 г. и за този
период следва да се да се присъди обезщетение.
База за определянето му е последното
брутно трудово възнаграждение на работника или служителя. Безспорно е между
страните обстоятелство, че последното брутно трудово възнаграждение на ищеца е
в размер 850,71 лева, която сума се явява база за определяне на обезщетението –
обстоятелството е било отделено като безспорно с доклада по чл. 140 ГПК. За
периода от 28.03.2016 г. до 28.09.2016 г. следва да му бъде присъдено обезщетение
в размер от 5104,26 лева,
С оглед изложените аргументи
настоящата въззивна инстанция намира, че решението на първоинстанционния съд е
правилно в частта по отношение на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ,
както и в частта, с която се уважава претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с
чл. 225 КТ и на основание чл. 271, ал. 1, предл. 1 ГПК следва да бъде
потвърдено в тази част. Решението е неправилно в отхвърлителната си част и
следва да бъде отменено, като вместо него се уважи изцяло исковата претенция за
обезщетение за оставане без работа в размер от 5104,26 лева.
Съдът намира за неоснователна подадената въззивна жалба на Б.П.- Св. С.,
срещу решение № 33278 от 25.05.2018 г. по гр.д. № 17991/2016 г., с което е
допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 12940 от
15.08.2016 г. Поради изложените по-горе аргументи настоящият състав намира, че
решението не страда от пороци, водещи до недопустимост. Доколкото, както беше
посочено, нередовността на исковата молба, настоящият състав приема, че се изразява
в допусната техническа грешка, която е била отстранена, и предвид липсата на
друг ред за отстраняване на подобни грешки в решението, то не е налице
нарушаване на съдопроизводствените правила.
Поради промяната на резултата от
първата инстанция, настоящият съдебен състав следва да преразгледа въпроса за
разноските пред нея съобразно изхода на спора. На разноски на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК има право само спечелилата страна – въззивника - ищец в
производството пред Софийския районен съд. Същият е представил доказателства за
заплатени разноски за адвокатско възнаграждение - обективирана е разписка в
договора за правна защита – в размер на 1260 лева. Доколкото
първоинстанционният съд е оставил без уважение възражението за прекомерност на
представителя на Б.П.– Св. С. без уважение и предвид липсата на депозирана
молба за изменение на решението в частта за разноските, настоящият състав намира,
че следва да се присъдят разноски в полза на З.Н.К. в пълния предявен размер от
1260 лева, без да осъществява преценка за основателността на въведеното в
първоинстанционното производство възражение за прекомерност.
На разноски във въззивното производство право има единствено въззивника –
ищец в първоинстанционното производство З.Н.К.. Видно от представения договор
за правна защита, е уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за
осъществяване на процесуално представителство пред въззивната инстанция в
размер на 800 лева. Видно от договора, който в тази част има характер на
разписка, същото е било платено на дата 23.07.2016 г.
С първоинстанционното
решение страната е била осъдена да заплати сума в размер на 150 лева. С оглед
промяната в резултата във въззивното производство и уважаването на исковите
претенции изцяло, в тежест на Б.П.- Св. С. остават разноските за държавна такса
в първоинстанционното производство в общ размер на 304,17 лева. Поради това съобразно
чл. 78, ал. 6 ГПК Б.П.- Св. С. следва да бъде осъдена да заплати по сметка на
СРС и сумата от 154,17 лева, размер на дължима държавна такса. В нейна тежест
са и разноските за заплащане на държавна такса за разглеждане на въззивното
дело в размер на 152 лева.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 12940 от 15.08.2016 г. по гр.д. №
17991/2016 на Софийския районен съд в ЧАСТИТЕ, С КОИТО: Е ПРИЗНАТО ЗА НЕЗАКОННО
И ОТМЕНЕНО на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на З.Н.К. извършено
със заповед № 5/25.03.2016 г. на Б.П.- Св. С., на основание съкращаване на щата
и същият е възстановен на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ на длъжността
"Административен секретар" в структурата на администрацията на Б.П.-
Св. С., както и в частта, с която Б.П.- Св. С. е осъдена да заплати на
основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал.1 КТ сумата от 561,26 лева, представляваща
обезщетение за оставането му без работа вследствие на незаконното уволнение за
периода от 28.03.2016 г. до 15.04.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 01.04.2016 г.; Б.П.- Св. С. е осъдена да заплати разноски за
адвокатско възнаграждение и държавна такса.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 33278 от 25.05.2018 г. по гр.д. № 17991/2016 г. на Софийския районен съд.
ОТМЕНЯ решение № 12940 от 15.08.2016 г. по гр.д. № 17991/2016 на Софийския районен
съд в частта, с която иска на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ е отхвърлен за сумата над 561,26 лева до пълния предявен размер от 5104,26
лева и за периода от 16.04.2016 г. – 28.09.2016 г., като вместо него
постановява:
ОСЪЖДА на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ Б.П.- Св. С. Б.П.-
Св. С., БУЛСТАТ: ********, с адрес гр. София, ул. „********ДА ЗАПЛАТИ на З.Н.К. ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 4 543 лева - представляваща
обезщетение за оставането му без работа вследствие на незаконното уволнение за
периода от 15.04.2016 г. до 28.09.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 01.04.2016 г.
ОСЪЖДА Б.П.- Св. С. БУЛСТАТ: ********, с адрес гр. София, ул.
********ДА ЗАПЛАТИ на З.Н.К. ЕГН: **********,
с адрес ***, сумата от 560,70 лева, представляваща сторени
разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА
Б.П.- Св. С., БУЛСТАТ: ********, с адрес гр. София,
ул. ********ДА ЗАПЛАТИ на З.Н.К., ЕГН:
**********, с адрес ***, сумата от 800 лева, представляваща сторени
разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА Б.П.- Св. С., БУЛСТАТ: ********, с адрес гр. София,
ул. ********ДА ЗАПЛАТИ по сметка на СРС сумата от 154,17 лева, представляваща дължима държавна
такса по уважените искове.
ОСЪЖДА
Б.П.- Св. С., БУЛСТАТ: ********, с адрес гр. София,
ул. ********ДА ЗАПЛАТИ по сметка на СГС сумата от 152 лева, представляваща
дължима държавна такса във въззивното производство.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК с касационна жалба, подадена чрез Софийския градски съд в едномесечен срок
от връчването му на страните.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.