Р Е Ш Е Н И Е
***,
13.08.2021г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІVГ въззивен състав в публично съдебно заседание
на двадесет и седми април две хиляди двадесет и първа година година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Албена Александрова
ЧЛЕНОВЕ:
Таня Орешарова:
Димитринка Костадинова-
Младенова
при участието на секретаря Антоанета Петрова разгледа докладваното от мл.съдия Костадинова-Младенова в. гр. д. № 425/2021 и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 2023522 от 26.10.2020год.,
СРС, 40-ти състав, постановено по
гр.дело №32775/2019год. е признал за установено по искове с правно основание
чл.422, ал. 1 ГПК вр.чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.153 ЗЕ предявени от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. София срещу Д.И.К., ЕГН
**********, че ответникът дължи на ищеца следните суми, за които е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч гр. д. № 59168/2018г. по описа на
СРС, а именно 3101.00 лв. – цена на доставена от дружеството топлинна енергия
за периода м. 05.2015г. – м. 04.2017г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „******, аб. № 049926, ведно със закщонната лихва от 10.09.2018г.
до окончателното плащане; 75.18лв.-законна лихва за забава върху главницата за
периода 28.06.2016г. -30.04.2017г. и 24.86 лв. –цена на услугата дялово
разпределение за периода 01.05.2015г. -30.04.2015г., ведно със законната лихва от 10.09.2018г. до изплащане на вземането като
отхвърля иска за законната лихва върху главницата за топлинна енергия за разликата
от уважения размер от 75.18 лв.до пълния размер от 461.90 лв. и изцяло иска за
законна лихва за забава върху главницата да дялово разпределение в размер на
5.11 лв. С посоченото решение огветникът Д.И.К. е осъдена да заплати на ищеца
сумата от 108.57 лв. – разноски в заповедното производсто и 804.67 лв. разноски
в исковото производство, съразмерно на уважената част от исковате.
Решението е постановено
при участието на трето лице-помагач на страна на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Поспъпила е въззивна жалба от ответника в първоинстенционното
произовдство Д.И.К., действаща чрез назначения си особен представител адв. Ц.Р.-В.
от САК, с която обжалва първоинстанционното решение в частите, в които е
уважен предявеният от ищеца иск. Твърди, че в обжалваната част решението е неправилно
и иска отмяната му и вместо него да се постанови друго, с което предявените
искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Твърди, че неправилно съдът е
приел, че ответникът притежава качеството клиент на топлинна енергия, която
макар и собственик на топлоснабдения имот, не е в облигационно правоотношение с
ищцовото дружество. Твърди, че неправилно съдът е приложил чл;. 153, ал. 1 от
ЗЕ. Позовава се на наличие на непоискана доставка на услуга, която отвегникът
не е заявявала, поради което не дължи нейното заплащане. Сочи, че ищецът нее не
е искал нейното съгласие при инсталиране на отоплителните тела и щранг лирата в
имота й. В жалбата се оспорва и начинът
на изчисляванен на стойността на
доставената топлинна енергия от ищцовото дружество. Оспорва и твърдението на
ищеца, за липса на осигурен достъп в имота, което е попречило на коректното
отчитане на доставената топлинна енергия. По изложените съображения моли за
отмянана решението в обжалваните части и
постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде отхвърлена
ксато неоснователна.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД не е подала
писмен отговор на въззивната жалба и не е взела становище по основателността й. В
допълнителна молба вх. № 292644 от 16.03.2021г. в изпълнение указанията ан съда
е уточнил претендираните суми от ответника, а именно: общ размер на исковаат
аретенция 3592.87 лв., от които сумата от 3101.00 лв. представляващи стойността на доставена и
незаплатена топлинна енергия през
периода от 01.05.2015г. до 30.04.2017г.;
сумата от 461.90 лв. – представляваща лихва за забава в изпълнение на паричното
задължение за периода от 15.09.2016г. до 27.08.2018г.; сумата от 24.86 лв. ,
представляваща услугата дялово разпределение за периода от 01.07.2013г. до
30.04.2017г. и сумата от 5.11 лв., представляваща лихва за забава в изпълнение
на парично задължение за периода от 30.08.2015г. до 27.08.2018г. Претендира за
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице
помагач не е заявило становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи по реда на
въззивното производство и при така очертания от жалбите предмет, приема
следното:
„Т.С.” ЕАД е депозирала
заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. №3071708/10.09.2018г. срещу Д.И.К., ЕГН ********** за
посочените суми и по което е образувано гр.д. №32775/2019г. по описа на СРС, 40-ти
състав. Посочено е, че претендираното вземане е за стойността на доставена
топлинна енергия за периода от месец 05.2015г. до 04.2017г. в размер
на 3101 лв. главница за доставена, но
незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, Община Надежда, ж.к. „******, с аб. № 49926; сумата
от 461.90лв. - законна лихва за забава за периода от 15.09.2016год. до 15.08.2018год.,
сумата от 24.86 лв.-главница за дялово разпределение за периода м. 05.2015г. до м. 04. 2017г. и сумата от 5.11 лв. лихва
върху главницата за дялово разпределение от 15.09.2016г. до 27.08.2018г. както
и законната лихва върху главниците от 10.09.2018год.-датата на подаване на
заявлението до окончателното им изплащане. След като срещу издадената заповед
за изпълнение на парично задължение в законоустановения срок е постъпило
възражение от длъжника в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, „Т.С.” ЕАД е
предявила положителен установителен иск спрямо тях по издадената заповед за
изпълнение и е образувано гр.д. №32775/2019г., СРС, 40-ти състав.
В отговора на исковата
молба ответникът, зействащ чрез особения си представител адв. ц.Р.-В.е оспорил
исковете като неоснователни. Твърди, че исковете не са установени по
основание и размер. Оспорва и начина на формиране на цената на доставената
топлинна енергия.
С обжалваното
решение първоинстанционният съд е уважил частично предявените искове и е приел
за установено, че страните са в облигационни отношения, след като ответникът е собственик
на процесния топлоснабден имот на посочения адрес и с аб.номер с
оглед на приложения нотариален акт. Приел е, че сградата, в
която с намира процесния имот е топлофицирана, като този извод се налага и от представения протокол за проведено
общо събрание на етажните собственици, на което е взето решение за сключване на
договор за извършване на услугата „топлинно счетоводство“ с „Т.с.“ ЕООД. По изложените съображения е
безспорно установено, че въззивникът се намира в облигационно правоотношение с
ищцовото дружество по договор за продажба на топлинна енергия и дължи заплащане
на нейната стойност.
От приетата от първата
инстанция СТЕ се установява количеството и стойността на доставената топлинна
енергия в имота, за което има
и представен главен отчет. Според вещото лице през
процесния период в имота на ответника е имало 3 броя отоплителни тела и щранг –
лира в коридора, като на 3 бр. от отоплителните тела /в хол, кухня и стая/ са
поставени ИРРО. В експертното заключение, което настоящата инстанция кредитира
напълно е посочено, че за периода 2015/2016г. поради неосигурен достъп, а за
периода 2016/2017г. поради невъзможност за установяване точната дата на
демонтажа на отоплителните тела, топлинната енергия за отопление в имота е
начислявана на база екстраполация по максималния специфичен разход на сградата
съгласно т. 6.5. от приложението към чл. 61, ал. 2 от Наредба №
16-334/06.04.2007г. Топлинната енергия за битово горещо водоснабдяване е
начислявана на база 1 брой потребител по 140л на денонощия съгласно чл. 69, ал.
2 от Наредбата поради липсата на узаконен водомер в имота. Топлината, отдадена
от сградната инсталация, е изчислявана по формулата на т. 6.1.1. от
приложението към наредбата на база инсталираната отоплителна мощност на
инсталацията и денградусите за периода, като същата е разпределяне съобразно
пълния отопляем обем на имота от 146м3. Вещото лице е достигнало до извода, че
дължимата стойност на начислената топлоенергия за сградна инсталация, отопление
в имота и БГВ за периода м.05.2015г.-м.04.2017г. възлиза на 3101,00лв. В този
размер е и уважена исковата претенция на ищеца.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата
е подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима. Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Настоящия състав на въззивния съд намира,
че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същия дължи
произнасяне на съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивните
жалби доводи, съобразно нормата на чл.269, изр.2 ГПК.
Установено е по делото, че процесният имот е
бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че
ответницата е титуляр на правото на
собственост на процесния апартамент № 57 /нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 96, том №, рег. № 14987,
дело № 77/2001г. по описа на Нотариус Р.Б.с рег. № 273 на НК. Следователно
ответницата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла
на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. има качеството на битов клиент по смисъла на §
1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012
год./.
Съгласно чл. 150, ал. 1
ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители
на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР /писмена
форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от
закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по
делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и
Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
В
случая етажните собственици на процесната сграда, след взето решение на
проведено Общо събрание, са възложили извършването на индивидуално измерване на
потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за
отопление и топла вода на третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД. В чл. 4, ал. 1 от
Правилника за управлението, реда и надзора в етажната собственост – ПУРНЕС /в
приложима редакция – Изм. - ДВ, бр.76/1978 год., понастоящем отм./, изрично е
предвидено правомощие на общото събрание да решава въпроси, свързани с
ползването на общите части от сградата. Обстоятелството дали ответницата е дала
съгласие за сключването на такъв договор не води до извода, че не е налице
редовно проведено общо събрание. А и законността на взетото решение не може да
бъде изследвано в рамките на настоящото производство. Ако ответницата оспорва
редовността на проведеното общо събрание за нея е съществувал друг ред за
защита, а именно чрез атакуване на решението с конститутивен иск пред
съответния съд по реда на ПУРНЕС. Предвид липсата на изрична отмяна на
решението на Общото събрание, следва да се приеме, че сключения с „Т.С.” ЕООД
договор от 29.10.2001 год. обвързва и ответницата, доколкото се установява, че
същата е потребител на топлинна енергия, като титуляр на пръвото на собственост
на индивидуален обект в процесния блок.
Неоснователно
е оплакването във възизвната жалба, че страните не са в облигационно отношение,
защото ответниът не е давал изрично съгласие за инсталиране в имота на
отоплителни уреди и извършване на топлоснабдяване. Съгласно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 год. на ВКС по
тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при доставяне на
топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с §
1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която
доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без
той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че
непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за
потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение
не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към
този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението ДВ, бр.
30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на
топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни
интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът,
който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/,
а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е
цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може
да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация
или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата.
С
оглед така дадените разрешения, въззивният съд приема, че непоискана доставка
на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост /включително за
сградна инсталация и отопление на общите части/ е налице тогава, когато е
направено надлежно искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на
топлоподаването до абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е
своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки
собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение с
топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и
битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител
единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия
за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди, нито се
доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл.
153, ал. 2 ЗЕ. Няма и доказателства за спиране на топлоподаването в процесното
жилище – напротив, както вече бе посочено по-горе, установено е от заключението
по съдебно-техническата експертиза, както и от писмените доказателства по
делото, че топлинната енергия за имота през процесния период се е разпределяла
по данни от 3 бр. разпределители. Следователно доставената през исковия период
топлинна енергия не се явява непоискана, респ. ответницата дължи нейната
стойност.
Неоснователни
са доводите във въззивната жалба срещу приложимостта на разпоредбите на Закона
за енергетиката, които установяват, че собствениците на жилища в сграда
в режим на етажна собственост дължат заплащане на доставената до
имота им топлоенергия и които въззивниците смятат, че засягат принципи на
правото, както и са в противоречие на норми от правото на ЕС, както
и засягат и ограничават правото на собственост, поради което
следвало ЗЕ да не се прилага. Разпоредбите на ЗЕ относно
задължението на собствениците да заплащат доставената до имотите им топлинна
енергия и да спазват общите условия на топлоснабдителните предприятия, които са
приети от държавен орган (чл. 150 и 153 ЗЕ) не ограничават правото на
собственост след като основните права, уредени в Конституцията, включително и
правото на собственост са гарантирани на гражданите в определени граници, посочени
в чл. 57 от Конституцията – това са правата на останалите правни субекти и
нормите, установени в защита на обществени интереси. В случая
разпоредбите на чл. 150 и 153 ЗЕ уреждат баланса между правото на собственост и
имплицитно заложения в чл. 19, ал. 1 от Конституцията (чрез гарантирането на
стопанската инициатива) принцип за забрана на неоснователното обогатяване.
Собствениците на топлоснабдени имоти са свободни да ги ползват както лично,
така и чрез други лица – като ги отдават под наем. Законът единствено
предвижда, че титуляр на задълженията за сметките на имота за топлоснабдяване е
собственикът, а той следва да уреди отношенията си с другите ползватели на
имота на основание сключен с него договор и собственикът е отговорен за
заплащането на определени доставени до имота му блага, включително топлинна
енергия, включително и за сградна инсталация в сградата в режим на етажна
собственост
Неоснователно е и
оплакването във въззивната жалба, че количеството на доставена топлинна енергия
е отчитано в условията на неосигурен достъп, без да е доказано това
обстоятелство. От представените от третото лице
– помагач протоколи /л. 85/, които не са оспорени от ответника, се установява,
че през 2016г. е имало две дати за отчитане на топломерите и водомерите за
топла вода – на 03.05.2016г. и на 12.05.2016г., като за процесния апартамент № 57
не е осигурен достъп, което е удостоверено и чрез подпис на представител от
етажната собственост. Съгласно чл. 70, ал. 4 от Наредбата, на клиентите,
неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни тела в имота се начислява
енергия по реда на т. 6.5 - от приложението по чл. 61, ал. 1 като отоплителни
тела без уреди. По делото не се твърди и доказва ответникът да се е възползвал
от възможността по т. 6.5 от приложението към чл. 61, ал. 1 от Наредбата, а
именно да поиска допълнителен отчет и преработване на изравнителната сметка в
срокове, указани в общите условия на договорите и изискванията на наредбата.
Ето защо, количеството топлоенергия за сезон 2015/2016г. е правилно изчислено
по нормативно установените формули. За сезон м.05.2016г./м.04.2017г. е осигурен
достъп до имота, като видно от представения отчет от 14.05.2017г. не са посочени
конкретни показания поради демонтиране на отоплителните тела и затапване на
изходите. Доколкото по делото не са налице доказателства, от които да се
установи датата на демонтаж на отоплителните тела, както и пломбиране на
затапените тръбни връзки, следва да се приеме, че извод за това може да се
направи едва от деня на отчета – 14.05.2017г. В този случай първоинстанционният
съд правилно е приложел правилото на т. 6.5 от приложението към чл. 61, ал. 1
от Наредбата при отчитане на количествот на доставена топлинна енергия. По отношение на количеството топлоенергия за
БГВ също правилно е намерило приложение нормата на чл. 69, ал. 2, т. 2 от
Наредбата, доколкото за сезон 2015/2016г. не е осигурен достъп, а при отчета за
сезон 2016/2016г. от 14.05.2017г. не се установява да има монтиран индивидуален
водомер за топла вода.
По
изожените съображения законособразно първоинстанционният съд е приел, че
релевираната главна претенция се явява основателна до размер на 3101 лв. ведно с лихва за забава върху тази сума, в
размер на 75.18 лв. както и сумата от 24.86 лв. , представляваща цената на
услугата дялово разпределение, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане
– чл. 422, ал. 1 ГПК.
При тези съображения, поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи решението следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
При
този изход на спора жалбоподателката няма право на разноски. Същата, доколкото
в настоящото производство е представлявана от особен представител следва да
бъде осъдена да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса за
въззивно обжалване в размер на 64.02 лв. и на въззиваемата страна „Топлофикаця София“ ЕАД внесения депозит за
особен представител в размер на 454.07лв.
Настоящият състав намира, че независимо от направеното искане за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение от страна на въззиваемата страна
„Топлофикаця София“ ЕАД, такова не се дължи за настоящото производство,
доколкото не е подаден отговор на въззивната жалба и не се е явил процесуален
представител, поради което съдът намира, че действително не е осъществено
процесуално представителство
С
оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от
гореизложеното, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 2023522 от 26.10.2020год, на СРС, 40-ти състав, постановено по
гр. д. № 32775/2019г. в обжалваната уважена част.
ОСЪЖДА Д.И.К., ЕГН **********,
с адрес *** да заплати на Софийски градски съд сумата от 64.02 лв. държавна
такса.
ОСЪЖДА Д.И.К., ЕГН **********,
с адрес *** заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** сумата от 454.07 лв.
сторени разноски във въззивна инставция.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.