Р Е
Ш Е Н
И Е N
гр.
Сливен, 19.08.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в откритото заседание на деветнадесети
август през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при участието на прокурора ……...………….и
при секретаря Нина Кънчева, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 433 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против първоинстанционно
решение № 64/04.03.2020г. по гр.д. № 139/18г. на НзРС, с което е извършена съдебна делба чрез
изнасяне на публична продан на подробно описания съсобствен на страните
недвижим имот, осъден е И.С.И. да
заплати на Т.Р.Б. и В.В.Б. сумата 2 393, 50 лв. представляваща обезщетение за
лишаването им от ползването на имота за периода 07.02.2018г. до 05.02.2020г., осъден е Р.С.И. да заплати на Т.Р.Б. и В.В.Б.
сумата 2 393, 50 лв. представляваща обезщетение за лишаването им от ползването
на имота за периода 07.02.2018г. до 05.02.2020г., присъдени са на ищците
разноските по делото и страните са осъдени да заплатят съответните държавни
такси.
Въззивната жалба е подадена
само от първия ответник в първоинстанционното производство – И.С.И., чрез
особения му процесуален представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК, с нея се атакува частично
решението на НзРС, като се твърди, че то е неправилно и незаконосъобразно
относно способа на прекратяване на съсобствеността, тъй като необосновано съдът
е изнесъл имота на публична продан, а не е уважил възлагателната му претенция.
Не били събрани доказателства кой от наследниците или съсобствениците живее в
имота, а особеният представител не можел да представи декларация от името на
ответника притежава ли друго жилище, съдът не е извършил справка в АВп дали той
притежава друг имот, тоест – налице ли са предпоставките за възлагане на
жилището. Липсвали и доказателства дали при откриване на наследството И.И. е
живял с наследодателя си. Също така в жалбата се навеждат оплаквания, че съдът
не е събрал доказателства и относно това дали майката на ответниците или някой
друг от наследниците или някой от съсобствениците живее в този апартамент,
липсват такива за това как е инициирано производството за ползване на имота от
страна на ищците, липсват писмени документи, покана за искане да с еползва и
искане за парично обезщетение. Не е доказано и че двамата ищци не са имали
реален достъп до процесното жилище през процесния период и не са разполагали с
ключ. Освен това съдът е преценил размерът на месечното обезщетение като 200
лв. без да има такова заключение в СТЕ. В обобщение въззивникът счита, че
направеното от него искане за възлагане е следвало да бъде уважена, тъй като се
касае за делба на неподеляемо жилище, а той е наследник по закон, който е живял
с наследодателя до смъртта му.
Поради изложеното иска
въззивният съд да отмени атакуваното решение в частта относно начина на
извършване на делбата – изнасяне на публична продан, и вместо това да постанови
ново, с което да му постави в дял процесния имот и да отхвърли иска за
заплащане на обезщетение за ползване в размер на 200 лв. месечно. Моли служебно
да се постанови осъществяване на събиране на релевантни доказателства, нова
съдебна експертиза, която да отговори на въпроси относно възлагането на имота
на И.С.И. и да се съберат всички писмени и устни доказателства, с цел доказване
на истинността относно собствеността и съсобствеността в това производство.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемите – ищци в първоинстанционното производство, са подали писмен
отговор, с който оспорват изцяло като неоснователна въззивната жалба. Заявяват,
че изложените в нея доводи са несъстоятелни и развиват подробни съображения, с
които оборват последователно всички релевирани оплаквания за
незаконосъобразност на атакуваното решение. Считат, че същото е законосъобразно
и обосновано, постановено при вярна фактическа обстановка и при правилно
прилагане на съответните материалноправни разпоредби, без нарушения на
процесуалните правила.
С оглед изложеното молят
обжалваното решение да бъде потвърдено. Нямат нови доказателствени искания.
Няма заявена претенция за разноски.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна жалба.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемият – ответник в първоинстанционното производство не е подал
отговор или насрещна въззивна жалба.
С мотивирано определение от
з.с.з. въззивният съд е оставил без уважение доказателствените искания на
въззивника, направени с въззивната жалба, като неоснователни.
В с.з., въззивникът,
редовно призован, не се явява, за него се явява особен процесуален представител
по чл. 47 ал. 6 от ГПКи по реда на преупълномощаването, който поддържа жалбата
на изложените основания, оспорва отговора и иска отмяна на първоинстанционното
решение, като въззивният съд постанови ново, с което му постави в дял процесния
имот и отхвърли иска за заплащане на обезщетение по чл. 31 ал. 2 от ЗС.
В с.з. въззиваеми пор. №№ 2
и 3, редовно призовани, не се явяват лично и не се представляват. Процесуалният
им представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, с писмено становище моли да
му се присъдят разноските за възнаграждение за особен представител съразмерно
на уважената част от жалбата.
В с.з. въззиваем пор. № 4,
редовно призован, не се явява и не се представлява.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект,
имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното
съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на
въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното
решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след
преценка на събраните пред РС
доказателства, намира, че обжалваният акт е частично неправилен в
засегнатата с въззивната жалба част.
Този състав счита, че изложената
от първоинстанционния съд фактология е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.
Оплакванията, релевирани с
въззивната жалба, са в две посоки – относно изнасянето на имота на публична
продан, вместо възлагането му на ответника-въззивник и относно осъждането му да
заплати на ищците обезщетение за ползване на техните части.
По отношение на
прекратяване на съсобствеността чрез изнасяне на имота на публична продан:
Въззивният съд намира, че този краен правен
извод на решаващия съд е правилен.
От една страна безспорно имотът,
предмет на съдебната делба е един, представлява жилище – апартамент, ведно с
прилежащото му мазе, и несъмнено е неподеляем. От друга страна съсобствеността
между страните е смесена, произтичаща от няколко различни юридически факта –
наследяване и сделка. Двамата ответници са придобили своите дялове като
наследници по закон на своя баща, а двамата ищци – чрез възлагане на останалите
части от имота от страна на СИ в изпълнително производство. При това положение
не е възможно да се приложи разпоредбата на чл. 349 ал. 2 от ГПК, поради което
е и безпредметно да се изследва наличието на предпоставките за уважаване на
възлагателната претенция касателно местоживеенето на съделителя към момента на
откриване на наследството и липсата на друго жилище. В случая приложение намира
разрешението, дадено с ТР №1 от 19.05.2004г. по т.д. №1/2004г. на ОСГК, където
в т. 8 е постановено, че „при съсобственост, възникнала в резултат на повече от един юридически
факт, възлагането по чл. 288, ал. З ГПК /отм./ е
недопустимо. Делбата следва да се извърши с изнасяне неподеляемия жилищен имот
на публична продан - чл. 288, ал. 1 ГПК /отм./“. Разяснено е в мотивите, че тъй като „по т. 7 се приема, че
само възникналата в резултат на наследяване съсобственост попада под
диспозицията на чл. 288, ал. З ГПК /отм./,
то следва, че при нито една от хипотезите на смесена съсобственост съдът не
може да извърши делбата на основание чл. 288, ал. З ГПК. Делбата следва да се
извърши на основание чл. 288, ал. 1 ГПК чрез изнасяне имота на публична продан.“ Независимо от приемането на новия ГПК
тези постановки не са отпаднали и не са изгубили значение, доколкото правният
инструментариум, редът, начинът и принципите за извършване на съдебна делба са
идентични с тези по отменения.
С оглед изложеното в
настоящия случай е несъмнено, че процесното жилище, като неподеляемо, следва да
бъде изнесено на публична продан с цел прекратяване на комбинираната
съсобственост между страните.
В тази част жалбата е неоснователна и не следва да се уважава, а
атакуваното решение следва да се потвърди.
По отношение на иска за
заплащане на обезщетение по чл. 31 ал. 2 от ЗС за ползване на част от
съсобствен имот, с която се надвишава частта от правото на собственост на
съсобственика-ответник в ущръб на съсобствениците-ищци:
За да се уважи такава претенция
е необходимо вещта или имотът да е съсобствен, да се ползва само от някои от
съсобствениците, лишавайки от такава възможност останалите, и последните
писмено да са поискали обезщетение за това. При наличието в кумулативна
даденост на всички изброени елементи от фактическия състав на правната норма, от
деня на писмената покана, на съсобственика, неползващ вещта, се дължи
обезщетение за ползата, от която е лишен. Единствената възможност на ползващия
общата вещ съсобственик, да се освободи от задължението да заплати обезщетение,
е да предостави на другия/ите съсобственици възможността да ползват съразмерно
на правата си общата вещ.
Тежестта на доказване на
положителните факти, от осъществяването на които страната черпи изгодните за
себе си правни последици, лежи върху ищците – те следва чрез пълно главно доказване
да убедят съда по несъмнен начин, че именно ответникът е ползвал съсобствения
имот, че ползването е надвишило обема на неговите права, че е отказвал такова
на съсобствениците-ищци и че е поканен да заплати обезщетение.
В настоящия случай не се констатира
от събраните доказателства, че този ответник изобщо е ползвал съсобствения имот
/целия или част от него/, като е препятствал ищците да упражняват правомощията
си в обема на вещното си право. Липсват надлежни доказателствени средства,
ангажирани от последните, относно действителното фактическо положение, което би
дало основание на претенцията им. Дори фактът, че изпращаните съдебни книжа до
този адрес, който е и постоянен и настоящ адрес на въззивника-ответник, са
останали невръчени поради неоткриването му на адреса, може да послужи за отрицателна
индиция относно реалното ползване на имота от негова страна. Само
обстоятелството, че е придобил по силата на наследяването идеална част от
апартамента, не е достатъчен да се направи извод, че той упражнява правомощията
си на собственик. Доколкото ищците не са ангажирали никакви годни и допустими
доказателствени средства, чрез които да създадат у съда непоколебимото
убеждение за осъществяването на твърдените факти, то последните следва да се
приемат за ненастъпили.
Така, при липса на
основното условие за уважаване на претенцията по чл. 31 ал. 2 от ЗС, е
безпредметно обсъждането на въпросите относно предоставянето или не на ищците
на възможност да ползват съразмерно имота и относно размера на дължимото
обезщетение, определено като съответстващата на правото на собственост част от
месечната наемна цена за имота. Ирелевантно е и отправянето на покана за
заплащането му чрез инкорпорирането й в исковата молба от 07.02.2018г.
Щом не са доказани
законовите условия, претенцията на ищците срещу този ответник е неоснователна и
следва да се отхвърли. В тази част
въззивната жалба следва да бъде уважена, а атакуваното решение – отменено и
вместо това следва да се постанови ново, с което искът по чл. 31 ал. 2 от ЗС
против И.С.И. бъде отхвърлен.
Претенцията против другия
ответник не влиза в обсега на въззивния контрол в настоящото производство,
доколкото от него не е постъпила въззивна жалба и съдът не може да коментира
нейната основателност без да е сезиран.
Така в необжалваните части решението на НзРС е влязло в сила.
С оглед изхода на процеса
отговорността за разноски за тази инстанция следва да се разпредели между
страните съразмерно на уважената и отхвърлената част от жалбата, като
въззивникът бъде осъден да заплати на въззиваемите №№2 и 3 сумата 100 лв. за
внесено възнаграждение за особен представител, а доколкото той не е доказал
направени разноски във въззивното производство, такива не му се дължат.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ първоинстанционно
решение № 64/04.03.2020г. по гр.д. № 139/18г. на НзРС В ЧАСТТА, с която е
осъден И.С.И. да заплати на Т.Р.Б. и В.В.Б. сумата 2 393, 50 лв. представляваща
обезщетение за лишаването им от ползването на съсобствения имот за периода от
07.02.2018г. до 05.02.2020г., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това
П О С Т А Н О В Я В А:
ОТХВЪРЛЯ предявените при
условията на активно субективно съединяване искове с правно основание чл. 31
ал. 2 от ЗС от Т.Р.Б. ЕГН ********** и В.В.Б. ЕГН **********,***, против И.С.И.
с ЕГН **********, представляван от особен представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК
адв. К. Е., преупълномощена от адв. Д. Т., за заплащане на обезщетение за лишаването
им от ползването на съсобствения имот – апартамент в гр. нова Загора, ж.к.
„Загоре“, бл. 4, вх. А, №3, съобразно квотите им от правото на собственост в
размер на ½ част от 200 лв. месечно за периода 07.02.2018г.
05.02.2020г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно
решение № 64/04.03.2020г. по гр.д. № 139/18г. на НзРС в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА И.С.И. да заплати на Т.Р.Б. и В.В.Б. направените разноски по
делото за въззивното производство съразмерно н аотхвърлената част от жалбата в
размер на 100 лв.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: