Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 13.05.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на втори април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря К.Лозева, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №15833
по описа за 2018
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 19.04.2018
год., постановено по гр.дело №70716/2017 год. по описа на СРС, ГО, 141 с-в, изменено
в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК с определение от 05.10.2018 год.,
е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“
ЕАД срещу М.К.П. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата
от 1 800.09 лв. –
цена на доставена топлинна енергия и сумата от 11.16 лв. – цена на услугата дялово разпределение за периода от
м.ноември 2013 год. до 30.04.2016 год. за топлоснабден имот, находящ се в
гр.София, ж.к.“*******, вх.В, ет.2, ап.49, абонатен №182468, ведно със
законната лихва върху посочените суми, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №75743/2016
год. по описа на СРС, ГО, 141 с-в – 27.12.2016 год. до окончателното изплащане
и сумата от 206.74 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за доставена
топлинна енергия за периода от 15.09.2014 год. до 16.12.2016 год., като
исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери, а
искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2.96 лв. – изцяло; ответницата е
осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски
по делото в размер на 385.71 лв., както и направените разноски в заповедното
производство в размер на 126.21 лв., а ищецът е осъден да заплати на
ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в
размер на 45.14 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата М.К.П..
Жалбоподателката поддържа, че по делото липсвали доказателства за дължимостта
на претендираните суми. Ищецът не бил заплатил следващата се държавна такса за
първоинстанционното производство – същият дължал такава за всеки един от
предявените четири иска. Между страните не съществувало облигационно
правоотношение. Вещен ползвател на имота бил Е.П., на чието име били била
открита клиентска партида и били издавани отчетите за дялово разпределение. Не
следвало да бъдат кредитирани заключенията на вещите лица – те били изготвени
единствено въз основа на съставени от ищеца документи. Не било доказано, че
абонатната станция била надлежно въведена в експлоатация. Не дължала цена на
услугата дялово разпределение, доколкото ищецът основала претенцията си на
извършен реален отчет на действително потребената топлинна енергия. Ето защо
моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Неоснователно се
явява възражението на жалбоподателката за недопустимост на решението на СРС, тъй
като исковата молба е нередовна – не е внесена в цялост следващата се държавна
такса /чл. 128, т. 2 ГПК. Съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК /действаща редакция – Изм.
– ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 год./, за предявените с една искова молба в защита
на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания интерес
независимо от броя на ответниците, а според ал. 2 – за предявените с една молба
искове в защита на различни интереси минималната такса се събира от всички
интереси. Разпоредбите /за разлика от редакцията им преди изменението/ са
подчинени на принципа „един интерес – една такса“, въведен от законодателя, за
да улесни достъпа до правосъдие. Следователно критерий за определяне на размера
на дължимата държавна такса е не броят на предявените искове, а дали с всеки от
тях се защитава един интерес или се защитават различни интереси. Предявените от
„Т.С.“ ЕАД искове са за парични вземания – главница и обезщетение за забава в
размер на законната лихва, чийто източник се твърди, че е сключен между
страните договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди. Доколкото с
оглед изпълнението на задълженията /чл. 63 – 78 ЗЗД/ паричното вземане се
състои от три части: главница, лихва и разноски, то следва да се приеме, че в
разглеждания случай защитаваният интерес е един. Поради това и въззивният съд
приема, че дължимата държавна такса е една по предявените в частност обективно
съединени искове и е била внесена ищеца с оглед указанията на СРС, дадени с
разпореждането от 06.11.2017 год. /при съобразяване на обстоятелството, че
половината от нея е била внесена в заповедното производство/.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира този
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка
на писмените доказателства по делото – нотариален акт за собственост на
недвижим имот, прехвърлен срещу задължение за гледане и издръжка от 14.01.1981
год., удостоверение за наследници и справки за предоставени данни по реда на
Наредба № 14 от 18.11.2009 год., че ответницата е собственик на 1/2 ид.ч. от
процесния апартамент №49. В подкрепа на възражението си, че по отношение на
този имот е учредено вещно право на ползване на трето на Е.П. ответницата не е
ангажирала каквито и да било данни, а доказателствената тежест в тази насока е
била нейна. Липсват и доказателства за сключено между наследниците на В.С.В.и К.Е.В.споразумение
– виж чл. 63, ал. 2 от Общите условия на ищеца.
Следователно ответницата
се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов
клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока
по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че
през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения
по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът
за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/
и в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Реално
потребената от ответницата топлоенергия в определено количество за исковия
период, както и нейната стойност, в т.ч. стойността на услугата дялово
разпределение, са установени въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото – документ за главен отчет и индивидуални справки за отопление
и топла вода, изготвена от „Т.С.“ ЕООД и на заключението по допуснатата и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което
при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране като обективно
и компетентно дадено.
Въз основа на
заключението по съдебно-техническата експертиза въззивният съд приема за установено,
че в процесния имот е имало 2 бр. отоплителни тела без монтирани топлоразпределители,
щранг-лира в банята и 1 бр. водомер, че делът на ответницата за отопление на
имота, за сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба, като ищецът приспадал технологични разходи, а общият
топломер в абонатната станция бил преминал през първоначална и последващи
метрологични проверки.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателката, че абонатната станция не е била въведена в
експлоатация. По делото е представен списък на етажните собственици –
приложение към протокол от 18.09.2002 год. за проведено Общо събрание на
етажните собственици на процесната сграда, подписан от наследодателката на
ответницата В.С.В., който документ е частен свидетелстващ и обективира
неизгодни за последната обстоятелства –
чл. 180 ГПК /истинността му не е била оспорена и надлежно опровергана в
процеса/ и в този смисъл имат силата на извънсъдебно признание, а именно, че в
процесното жилище няма монтирани топлорапределители и че абонатната станция в
процесната сграда е била въведена в експлоатация. Въззивният съд счита, че тези
извънсъдебни признания отговарят на истината при преценката им по реда на чл.
175 ГПК с оглед всички обстоятелства по делото.
СГС приема, че всички дейности и обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са
регулирани от секторното законодателство в областта на енергетиката, което
обуславя и особеностите на възникването и
осъществяването на услугата по дялово разпределение на
топлинната енергия. Разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ
/редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 год., бр. 54 от 2012 год., в сила от
17.07.2012 год./ възлага отговорността за
извършването на дялово разпределение на топлинна енергия само на
топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово
разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът
на определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната
енергия" е точно определен в ЗЕ –
съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на
топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен
договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от
клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към
топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към
търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1
предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез
упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и
начинът на плащане на услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ
/отм./.
Съгласно чл. 36,
ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови
нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от
избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване
на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за
отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на
клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от
продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се
определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово
разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
В разглеждания случай ищецът твърди, че за
процесния имот са били изготвени изравнителни сметки от третото лице-помагач
след края на съответния отоплителен период. Въз основа на съвкупната преценка
на доказателствата по делото въззивният съд приема, че услугата дялово
разпределение е била реално осъществена.
На следващо
място, установено е въз основа на заключението по съдебно-техническата
експертиза, че стойността на реално доставената топлинна енергия за периода от м.ноември
2013 год. до 30.04.2016 год. възлиза на 3 600.17 лв., а стойността на
услугата дялово размер на 22.32 лв., поради което и са налице предпоставките за
ангажиране на отговорността на ответницата за заплащане на половината от
горепосочените суми, до които и размери релевираните претенции законосъобразно
са били уважени от първоинстанционния съд, ведно със законната лихва върху
главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.
Доколкото във
въззивното производство не се спори, че ответницата е в забава по отношение на задължението
си заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, то акцесорната
претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява установена в своето основание за периода
от 15.09.2014 год. до 16.12.2016 год., а размерът и от 206.74 лв. е бил
определен от СРС при правилно приложение на чл. 162 ГПК.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
На основание чл. 280,
ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 19.04.2018 год., постановено по
гр.дело №70716/2017 год. по описа на СРС, ГО, 141 с-в, изменено в частта за
разноските по реда на чл. 248 ГПК с определение от 05.10.2018 год., в
обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/