РЕШЕНИЕ
№ 13418
гр. София, 02.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. Т.А
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20221110114373 по описа за 2022 година
Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД за признаване за установено между страните,
че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 3 000 лева, предявена като
частичен иск от 5 894,88 лева, представляваща главница по Договор за издаване на кредитна
карта от 09.11.2015 г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 18.11.2021 г. до
окончателно изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение от 30.11.2021 г. по
ч.гр.д. № 65857/2021 г. по описа на СРС, 176 състав.
В исковата молба се твърди, че вземането на ищеца се основава на сключен на
09.11.2015 г. между „ФИРМА“ АД като кредитор и О. О. Е. като кредитополучател, Договор
за издаване на кредитна карта. Сочи се, че по силата на сключения договор между страните,
кредиторът предоставил кредитна карта с първоначален кредитен лимит в размер на 7000
лева. Договорено било кредитополучателят да погасява задълженията си ежемесечно в 14
дневен срок от датата на издаване на извлечението. Срокът на договора бил две години, като
се подновявал автоматично, в случай че картодържателят не заяви, че не желае подновяване.
ГЛП към датата на сключване на договора се сочи, че е в размер на 14,043 % при покупки на
стоки и услуги и 18,043 % при теглене на пари в брой. Твърди се, че след усвояване на
кредитния лимит, кредитополучателят не е извършвал редовни плащания на месечните си
вноски, поради което непогасеното задължение по кредита било в размер на 5894,88 лева.
Ищецът излага, че на 05.12.2019 г. е сключен Анекс към Договор за продажба и прехвърляне
на вземания от 31.01.2018 г., по силата на който е придобил вземането спрямо длъжника,
1
произтичащо от описания по-горе договор за кредит. Излага, че ответникът е уведомен за
сключения договор за цесия с нарочно съобщение, както и че следва да се счита за уведомен
с връчване на исковата молба. При тези твърдения моли съда да уважи предявения иск.
Претендира разноски. Евентуално възразява за разноските на насрещната страна.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на искова молба, с който предявеният
иск се оспорва като неоснователен. Ответникът оспорва да е усвоил кредитен лимит в
размер на 7 000 лева. Излага, че съгласно договора за кредит, кредитната карта е със срок на
валидност 2 години от издаването, след което се преиздавала по преценка на банката. Сочи,
че не е получавал кредитни карти, както и че не е усвоявал суми. Твърди, че договорът за
кредит е недействителен поради неспазване на изискването на чл. 10 ЗПК относно
минимално допустимия размер на шрифта. Евентуално твърди, че плащанията постъпили по
банкова сметка, обслужваща кредитната карта, не са осчетоводявани правилно от банката и
към дата на прехвърляне на вземането, банката не е разполагала с вземане в размер на
5894,88 лева. Последното сочи, че е така, доколкото счита, че с постъпвалите плащания
банката е погасявала възнаградителна и наказателна лихва при липса на правно основание за
това поради нищожност на договорните клаузи, уговарящи лихвен процент. Твърди, че
неправомерно са погасявани такси, разноски и застраховка, каквито счита, че не дължи.
Оспорва да е изготвено и предоставяно извлечение, от което да са видни периодите и
условията за плащане. Счита, че са нарушени чл. 11, ал.1, т.15, т.16 и т.26 от ЗПК. Твърди, че
клаузите на договора, уговарящи ГПР, ГЛП и надбавка за забава са неравноправни по
смисъла на ЗЗП и развива съображения в насока, че клаузите не са индивидуално уговорени,
както и че са нищожни поради противоречие със закона и добрите нрави. Моли съда да
отхвърли предявения иск. Претендира разноски. В подаденото възражение по ч.гр.д.
65857/2021 г. по описа на СРС, 176 състав е релевирал възражение за изтекла погасителна
давност по отношение на претенциите.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства,
намира за установено следното от фактическа страна:
От събраните по делото писмени доказателства, така също и от изслушаната ССчЕ се
установява, че на 09.11.2015 г. е сключен Договор за издаване на кредитна карта"..... .. ....",
по силата на който „ФИРМА“ АД предоставила на ответника кредитна карта с първоначален
лимит в размер на 7000 лв. Погасяването следвало да се извършва ежемесечно в 14 дневен
срок от датата на издаване на извлечението. Срокът на договора е две години, като се
подновява автоматично в случай, че картодържателят не е заявил, че не желае подновяване.
ГЛП към датата на сключване на договора е в размер на 14,043 % при покупки на стоки и
услуги и 18,043 % при теглене на пари в брой. При тези доказателства съдът приема, че
ответникът и „ФИРМА“ АД са били обвързани от договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 ЗПК.
От приетото без възражение от страните заключение по съдебно – счетоводната
експертиза, което съдът кредитира като обективно и безпристрастно изготвено, се
установява, че след датата на сключване на договора ответникът е усвоявал суми чрез
2
плащане на стоки и услуги и чрез теглене в брой на АТМ общо в размер на 5 624,87 лв.
Заедно с усвоеният кредитен лимит към датата на сключване на договора общо усвоените
суми са в размер на 12 404,95 лв., а след отчитане на извършени погасявания по главницата
размерът на непогасената главница възлиза на сумата от 5 894,88 лева.
От така приетото заключение съдът приема за доказано, че ответникът е усвоил чрез
издадена по договора кредитна карта сумата от 7000 лева. Последният неоснователно
възразява, че няма доказателства картата да е била издадена и да му е била предадена в
държане. Предаването на кредитната карта в държане на ответника се установява от
извършването на тегления от банкомат и разплащания в търговски обекти с картата,
издадена по договора, сключен с ответника, както и с извършените погасявания на
задължения по договора. След като ответникът се е разпореждал със средствата по картата,
то същият е получил владението върху нея.
Относно материалноправната легитимация на ищеца като доказателство по делото е
приет договор от 31.01.2018 г. за прехвърляне на парични вземания, сключен между
кредитора „ФИРМА“ АД и ищеца „ФИРМА“ ЕООД, ведно с Приложение № 1 към същия,
от който се установява, че кредиторът е прехвърлил на ищеца вземането срещу ответника за
непогасена главница по процесния договор за издаване на кредитна карта. Като
доказателство е прието и Приложение № 3 към договора за прехвърляне на вземания, в
което се съдържа потвърждение от банката за извършената цесия съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
При тези доказателства съдът приема, че вземането е прехвърлено на ищеца съгласно чл. 99,
ал. 1 ЗЗД. За да има действие спрямо длъжника, цесията следва да бъде съобщена на
длъжника от стария кредитор – чл.99, ал.4 ЗЗД. Такова съобщаване преди завеждане на
делото не се установява, но то е извършено в хода на процеса чрез връчване на приложеното
към исковата молба уведомление от стария кредитор, действащ чрез пълномощник – новия
кредитор. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на
спорното право, следва да бъде съобразен от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Изходящото от цедента уведомление,
приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника (в този смисъл е Решение № 78 от 9.07.2014 г. на
ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, както и Определение № 962 от 13.10.2017 г. на ВКС
по гр. д. № 959/2017 г., IV г. о., ГК).
Съдът намира за неоснователно възражението, че договорът е нищожен, доколкото
същият не отговаря на изискванията залегнали в материалноправните разпоредби на чл. 11,
ал. 1 и ал. 2 и чл. 12 ЗПК. В договора е посочен размера на кредита, лихвеният процент,
условията и срока за възстановяване на изтеглените суми от кредитната карта, вида на
кредитната карта, размера на разрешения кредитен лимит, размера на лихвения процент
върху усвоената сума, размера на дължимите се такси за надвишен кредитен лимит, периода
на погасяване на ползваните суми от картата, краен срок за ползване на разрешения
кредитен лимит и срок на действие на договора, което обуславя извода за неоснователност
3
на възражението за нищожност.
Уговорената между страните в т. 3 от договора възнаградителна (договорна) лихва
също не е нищожна на посочените от ответника основания. Съгласно посочената клауза
ползваният кредитен лимит се олихвява с променлив лихвен процент, формиран от
референтен лихвен процент и фиксирана надбавка. При безкасово плащане на стоки и
услуги при търговци – надбавката е в размер на 13,1 % годишно, а при теглене на пари в
брой от терминални устройства АТМ чрез ПОС, надбавката е в размер на 17,1 % годишно.
Съдът намира, че така договореният размер на договорната лихва и ГПР не е прекомерен и
не противоречи на добрите нрави и на закона. Уговорения размер на договорната лихва,
включена в ГПР, е по-нисък от установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК императивен максимален
размер до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, поради което
уговорената в процесния случай договорна лихва е в съответствие с изискванията на закона.
В случая договорната лихва се явява не само печалба на кредитора заради предоставения
кредит, а и покриване на риска от неплащане на кредита и в случай на неплатежоспособност
на длъжника и липса на секвестируемо имущество по чл. 133 ЗЗД за удовлетворение на
кредитора. Поради това и лихвата не се явява в противоречие с добрите нрави и сама по себе
си не води до неоснователно и прекомерно обогатяване на кредитодателя. Следва да се
отбележи и че фиксирането на променлив елемент от ГЛП към статистически индикатор,
изготвен от външно за сделката лице - ... и методиката за отчитане на текуща лихва по
усвоените от лимита суми според различните начини за ползване на платежния инструмент
съответстват на възложено на кредитора задължение да администрира олихвяването като
отчита обективни критерии при обслужване на наредени от клиента платежни операции (на
АТМ, теглене през ПОС или плащания в И. или по телефон) със собствените средства и
разрешения кредитен лимит. Само по себе си това съдържание не поражда съмнение за
неравноправност в отношения между страните, съответно и няма пряко противоречие със
специалните норми на чл. 10 и 11 ЗПК.
Клаузата на т. 6.3 от договора, с която е уговорено картодържателят да заплаща такса
за обслужване на картата, също не е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 3, 10 и 12 ЗЗП,
тъй като уговорените такси се дължат за конкретна услуга от банката - за обслужване на
платежното средство, чрез което се усвояват суми по кредита, респективно за ползване на
кредитен лимит над договорения.
Ответникът, с възражението си от чл. 414 от ГПК срещу заповедта за изпълнение по
чл. 410 от ГПК, е упражнил правото си по чл. 120 от ЗЗД като е направил възражение за
изтекла погасителна давност на претендираните от ищеца с исковата молба вземания.
В настоящия случай, вземането за главница по договор за паричен заем се погасява с
изтичане на общата, 5 -годишна давност по смисъла на чл.110 от ЗЗД, която давност, към
момента на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК – 18.11.2021 г., не е изтекла. От заключението на вещото лице се установява, че
последното теглене от картата е на дата 10.11.2017 г., респективно съгласно т. 5.3 вземането
е станало изискуемо на 13.12.2017 г., от която дата е започнала да тече петгодишната
4
погасителна давност.
Предвид изложеното искът за заплащане на сумата 3000 лв. /частично от 5894,88 лв./
следва да бъде уважен в цялост, ведно със законната лихва от подаване на заявлението –
18.11.2021 г. до окончателното плащане.
По разноските.
Съобразно изхода на спора право на разноски има ищецът. На основание чл. 78, ал. 1
ГПК следва да му бъде присъдена сумата 460 лв. за държавна такса и депозит за експертиза
в исковото производство и сумата 60 лв. платена държавна такса в производството по ч.гр.д.
65857/2021 г. по описа на СРС, 176 състав.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 ГПК, че О. О. Е., ЕГН **********
дължи на „ФИРМА“ ЕИК .... на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 9
ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД сумата от 3 000 лева, предявена като частичен иск от 5 894,88 лева,
представляваща главница по Договор за издаване на кредитна карта от 09.11.2015 г., ведно
със законната лихва считано от 18.11.2021 г. до окончателно изплащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение от 30.11.2021 г. по ч.гр.д. № 65857/2021 г. по описа на СРС,
176 състав.
ОСЪЖДА О. О. Е., ЕГН ********** да плати „ФИРМА“ ЕИК ...., на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата от 460 лева – разноски за настоящото производство и сумата от 60 лева –
разноски в заповедното производство.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5