Р Е
Ш Е Н
И Е
№...........................................2020
г.,гр.В.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХVІІІ състав
в публично заседание на двадесет и втори юли 2020 г.,
в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: МАРИЯ ЖЕЛЯЗКОВА
С участието на секретаря Виржиния Миланова,
Като разгледа докладваното от съдията адм. дело № 3538/2019 г.
по описа на съда, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.156 и сл. от ДОПК вр.чл.4 от ЗМДТ.
Образувано е по жалба на Й.А.Н., ЕГН ********** от гр.В., чрез пълномощник – адв.З., срещу Акт за установяване на задължения/АУЗД/ № МД-АУ-914-1/24.01.2018 г., издаден от орган по приходите при Дирекция „МД” – Община В., мълчаливо потвърден от Директора на Дирекция
„МД” при Община В., с който са й установени задължения за данък върху превозните
средства /ДПС/ за периода 2013-2017 г. общо в размер на 1 225.21 лв. и лихви за
просрочие – 301.23 лв.
Жалбоподателката твърди, че акта е нищожен поради некомпетентност на органа
да съставя Актове за установяване на задължения на лица, които са освободени от
данъци, каквато е тя, предид това, че е лице с намалена работоспособност. В условията на евентуалност твърди, че същия е незаконосъобразен като постановен в нарушение на административно-производствените
правила, неправилно приложение на материалния закон и целта на закона.
Конкретно излага, че посочената в АУЗД декларация не е подавана от нея, а самия
акт не й е връчен редовно. Липсват мотиви как са определени посочените в същия
суми /главница и лихви/, като счита, че са неправилно изчислени, предвид
обстоятелството, че е придобила автомобила след първоначалния срок, посочен в
акта и е прехвърлила собствеността върху същия преди крайния срок. Счита, че с
оглед извършената разпоредителна сделка с превозното средство, на основание
чл.264 от ДОПК дължимият данък за него е следвало да бъде заплатен от купувача.
На изложените основания претендира отмяна на оспорения акт. В съдебно заседание
и по съществото на спора, чрез пълномощника си – адв.З., поддържа жалбата и
моли съда да я уважи. Претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски.
В депозирани по делото писмени
бележки навежда допълнителни основания за нищожност на заповедта, като твърди,
че липсват доказателства, кметът на общината действително да е отсъствал на
26.04.2017г., за която дата със Заповед № К-018/25.04.2017г. е наредил
функциите му на кмет да се изпълняват от зам.кмета П. Х. П.. В тази връзка
твърди, че зам.кмета без да е надлежно оправомощен е издал Заповед №
1172/26.04.2017г., с която е определил органи по приходите, поради което и
органът издал процесния АУЗ не е имал компетентност за това.
Ответникът
– Директор Дирекция „Местни данъци“ при Община В., чрез процесуален
представител – гл.ю.к. И, в съдебно заседание и в депозирани писмени бележки, оспорва
жалбата. Сочи, че акта е издаден при условията на чл.107 ал.3 от ДОПК, като
данъка е определен след служебно събрана информация за автомобила. Не е бил
известен факта, че Н. е лице с процент инвалидност, тъй като същата не е подала
декларация, в която да е отбелязано това обстоятелство. Не са били представени
и доказателства за извършената с автомобила разпоредителна сделка. Предвид
събраните такива в хода на съдебното производство счита, че данъка е неправилно
начислен за последните три месеца от 2017г. Моли в останалата част жалбата да
се отхвърли като неоснователна. По възраженията за нищожност, счита, че същите
се опровергават от събраните по делото доказателства. Претендира присъждане на
ю.к.възнаграждение по реда на чл.78, ал.8 от ГПК и Наредба за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Направено е възражение за прекомерност
на претендираното адвокатско възнаграждение на процесуалният представител на
жалбоподателя, в случай, че същото е над минималните размери, установени в
Наредба №1 от 09.07.2004 г.
След като разгледа оплакванията, изложени в жалбата,
доказателствата по делото, становищата на страните
и в рамките на задължителната проверка по
чл.160 от ДОПК, съдът приема за установено следното:
По
допустимостта на жалбата:
Оспорването
е направено от процесуално легитимирано лице - адресат на акта, пред
компетентния съд, срещу подлежащ на оспорване акт и в законоустановения срок,
поради което жалбата се явява допустима за разглеждане.
По
основателността на жалбата:
От събраните по делото доказателства
се установява следната фактическа обстановка:
С
процесния АУЗД № МД-АУ-914-1/24.01.2018г., издаден от орган по приходите при Дирекция „МД” – Община В., са установени задължения на жалбоподателката Й.А.Н. за данък ПС, обхващащи
периода 2013г. – 2017г. включително, за притежаван от нея лек автомобил Х. „С.”
с рег.№ В хххх НС. Между страните е безспорно /предвид изричното изявление и в
жалбата/, че за автомобила Н. *** Декларация по чл.54 ал.4 от ЗМДТ, като
последната е издадена служебно.
Поради
неоткриване на Н. на постоянния адрес, съобщаването на процесния АУЗД е
извършено чрез поставяне на уведомление. След неявяване на задълженото лице в
указания срок, органът е приел, че същия е влязъл в сила на 22.03.2018г. Материалите
по преписката са били изпратени на частен съдебен изпълнител за образуване на
изпълнително дело срещу Й.Н. по влезлия в сила АУЗД.
Актът
е бил оспорен от жалбоподателката, като с Решение № МД-РШ-031/10.09.2019г.
ответникът е приел жалбата просрочена, поради което е оставил същата без
разглеждане. След оспорване на последното, с Определение № 2675/24.10.2019 г.
по адм.д.2763/2019 г. на Адм.съд-В. съдът е приел, че не е било налице редовно
връчване, отменил е решението и е изпратил преписката на Директора на Дирекция „МД” при Община В. за произнасяне по същество
по жалбата на Н. срещу процесния АУЗД.
В изпълнение на съдебно
разпореждане, е налице писмено изявление на ответника от 24.01.2020г., че не е
налице изрично произнасяне по жалбата на Й.Н. и Актът следва да се счита
мълчаливо потвърден, съобразно чл.156, ал.4 от ДОПК.
В хода
на съдебното производство ответникът е представил писмо от ОД на МВР В., сектор
„Пътна полиция“, ведно със справка от АИС-КАТ, видно от които процесният л.а. Х.
„С.“ с рег.№ В хххх НС е с обем 2 204 куб.см., 103 kW.
В
изпълнение на съдебно разпореждане, от третото лице ОД на МВР-Б., сектор „ПП“ са
представени договор за покупко-продажба и справка, видно от които
жалбоподателката е продала процесния автомобил на 30.10.2017г. и същия е
зачислен в сектор „ПП“ ОД на МВР Б. на 01.11.2017г. с регистрационен номер А хххх
НВ, като собственост на С.А.Н..
Съдът,
предвид установената фактическа обстановка и събраните по
делото доказателства, като съобрази приложимите законови разпоредби,
достигна до следните правни изводи:
По валидността на акта:
В
раздел ІV на ЗМДТ са регламентирани основанията и реда за заплащане на данък
върху превозните средства, като съгласно разпоредбата на чл.53 от с.з., този
данък се заплаща от собствениците на превозните средства – чл.53 от ЗМДТ. Съгласно
чл.162 ал.1 от ДОПК, държавните и общинските вземания биват публични и частни.
В ал.2 на същата разпоредба, в точки от 1 до 9, изчерпателно е посочено кои
държавни и общински вземания са публични. Местните данъци спадат към
вземанията, посочени в т.1, а лихвите върху тях – в т.9.
С
оглед посочените разпоредби задълженията за ДПС и лихвите за просрочие са
публични общински вземания. Съгласно чл.4 ал.1 от ЗМДТ установяването,
обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на
общинската администрация по реда на ДОПК и обжалването на свързаните с тях
актове се извършва по същия ред. В ал.3 е посочено, че в производствата по ал.1
служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи
по приходите, а в производствата по обезпечаване на данъчни задължения - на публични
изпълнители. Кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по
чл.152 ал.2 от ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната
община - на териториален директор на НАП, съгласно чл.4 ал.5 от ЗМДТ.
В
конкретния случай, предвид горепосочената нормативна уредба и представената по
делото Заповед № 1172/26.04.2017г. на Зам.Кмета на Община В., съдът намира, че
оспорения АУЗД е издаден от компетентно, на основание чл.4 ал.1 от ЗМДТ, длъжностно
лице. Законът не определя друг орган, който да издава актове за установяване на
задължения за ДПС, в хипотезата когато лицето е с намалена работоспособност,
поради което и съдът преценява като неоснователно възражението на жалбоподателя
за нищожност на акта, на това основание. При
условията на инцидентен контрол, съдът преценява като неоснователно и
възражението, че органът по приходи издал процесния АУЗД не е разполагал с
правомощия за това, тъй като заповедта за оправомощаването му - №
1172/26.04.2017г. е издадена от некомпетентен орган. Последната е издадена от
зам.кмет на Община В. при условие на заместване на Кмета на общината съгласно
Заповед № К-18/25.04.2017г. Съдът намира, че същият е бил надлежно оправомощен
при условия на действително отсъствие на титуляра на правото. В подкрепа на
този извод е представената от ответника Заповед № 1198/26.04.2017г. за
командироване на шофьора на общината със задача „служебно с кмет“ В.-С.-В., за
периода 26-27.04.2027г. и предвид разпоредбата на чл.8 ал.4 изр.първо от
Наредба за командировките в страната, съгласно която за министрите,
ръководителите на ведомства…. и кметовете на общини, писмена заповед не се
издава.
Предвид
гореизложеното, съдът намира, че оспорения акт не страда от пороци, водещи до
неговата нищожност.
По процесуалната законосъобразност на акта:
При
извършената служебна проверка съдът констатира, че процесния акт е издаден при
спазване на административнопроизводствените правила – постановен е в писмена
форма, съдържа предвидените по закон реквизити, в т.ч. фактически и правни
основания. Същият е издаден след събиране на информацията, необходима за
изясняване на случая.
Съдът
намира за неоснователно твърдението на жалбоподателя, че е неясно как е
формиран посочения в АУЗД дължим данък. В оспорения акт органът е посочил вида
на дължимия данък, индивидуализирано е МПС, периода и размера на данъка, както
и съответните лихви. Следва да се отбележи, че размерът на данъка е определен
според ЗМДТ и Наредба на ОбС В. за
определяне размера на местните данъци на територията на Община В., актуални към
периода, за който е определен данъка. В закона са посочени предпоставките за
данъчните облекчения и освобождаването от данък, докато в Наредбата са посочени
съответните показатели/коефициенти, според характеристиките на автомобила, като
и двата акта са публично достъпни. Именно поради тази причина, дори и като не
са посочени тези данни в оспорения акт, всяко лице собственик на превозно
средство, като знае характеристиките на автомобила може да изчисли размера на
същия. Поради това непосочването на тези показатели в акта, не води до неяснота
и невъзможност за разбиране механизма на определяне на дължимия размер на
данъка, респ. не съставлява съществено процесуално нарушение обуславящо
незаконосъобразност на акта и предпоставящо отмяната му на това основание.
По материалната законосъобразност на акта:
Като
правно основание за издаване на процесния АУЗД органът е посочил чл.107 ал.3 от ДОПК. Цитираната правна норма допуска актът да се издаде и служебно при
установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от
трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл.103, както и когато не е подадена декларация или
задължението не е платено в срок. Последните обстоятелства изрично са
посочени, като мотив за издаване на акта. Съгласно представените с преписката
доказателства, касае се за собствен на жалбоподателката лек автомобил, придобит
от нея през 2013г., за който между страните е безспорно, че същата не е подала
декларация по чл.54 от ЗМДТ, в т.ч. и такава по ал.6 от с.з.
Едва в
съдебно заседание жалбоподателката, чрез своя пълномощник заявява, че е лице с
намалена работоспособност, за което обстоятелство представя 3 броя Експертни
решения от 27.08.2008г., 07.09.2011г. и от 08.01.2015г. на ТЕЛК, като с
последното срокът на определения % трайно намалена работоспособност е пожизнен.
Процесните експертни решения на ТЕЛК не са били представени от жалбоподателката
пред органа, който да съобрази данъчното облекчение. Съгласно относимата
разпоредба на чл.54, ал.6 от ЗМДТ /ДВ бр.105 от 2014 г./ собствениците на
превозни средства предявяват правото си на освобождаване от данък или за
ползване на данъчно облекчение с данъчната декларация по ал.4 или с подаване на
нова данъчна декларация. С идентично съдържание е разпоредбата на чл.54 ал.3 от ЗМДТ /ДВ бр.109 от 2009г./. Според текста на цитираните разпоредби задължение
на всеки собственик на превозно средство е при наличие на предпоставки за
освобождаване или ползване на данъчно облекчение е да подадат декларация. В
случая не са налице доказателства, че такава декларация е била подадена от
жалбоподателката, като няма и твърдения в тази насока. Данъчното облекчение по
чл.54 ал.6 от ЗМДТ не се прилага служебно, а е обусловено от обективното
поведение на правоимащото лице. Задължение на собственика на превозното
средство е да представи необходимите документи, доказващи материалноправните
предпоставки на данъчната норма, въз основа на която претендира намаление на
данъчната тежест. Т.е. за да се ползва данъчното облекчение, не е достатъчно да
са налице нормативно-установените предпоставки за възникване право на
преференция, а необходимо това право да се упражни по уредения в закона начин,
което в случая не е сторено и няма как жалбоподателката да се ползва от тази
привилегия.
Твърдението
на процесуалният представител на жалбоподателя, че в представената по делото
декларация по чл.54 от ЗМДТ било посочено, че автомобила е собственост на лице
с намалена работоспособност от 50 % до 100 % се опровергава от факта, че
декларацията е служебно издадена. В съдебно заседание проведено на 04.03.2020
г. процесуалният представител на ответника, изразява становище, че декларацията
представлява „разпечатка от база данни“, което означава, че данните „автомобила
е собственост на лице с намалена работоспособност от 50 % до 100 %“ съществуват
в системата, като възможност да бъдат посочени съответните данни, а не че
конкретно органа е имал информация за жалбоподателката, както и че е следвало
служебно да съобрази това обстоятелство.
Независимо
от горното, следва да се посочи, че дори и такава информация да е била подадена
от задълженото лице, не е било налице основание за освобождаване от ДПС.
Съгласно разпоредбата на чл.58 ал.1, т.4 от ЗМДТ освобождава се от данък
превозни средства лекият автомобил - собственост на лице с намалена
работоспособност от 50 до 100 на сто, с обем на двигателя до 2000 куб.см и с мощност до 117,64 kW. Видно
от представената от ОД на МВР В., сектор „ПП” справка, автомобила на Н. е 103
kW и 2204 куб.см., т.е. не отговаря на едно от двете кумулативно дадени от
закона изисквания, съставляващи предпоставки лицето да бъде освободено от
заплащане на ДПС
При
тази фактическа установеност, съдът намира, че
органите на общинската администрация са процедирали законосъобразно и в
съответствие с наличните при тях данни, при правилно приложение на материалния
закон са определили дължимост на ДПС от жалбоподателката.
Предвид
горното съдът приема, че за органа са били налице както фактическите, така и
правните основания да събере дължимия данък, чийто размер е определен съобразно
служебно събраните данни за процесния автомобил. Правилно за неплатените в срок
публични задължения е начислена и законна лихва върху същите - аргумент от чл.1
ал.1 на Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания
вр. чл.162 ал.2 т.9 и чл.175 от ДОПК и в съответствие с разпоредбата на чл.4
ал.2 от ЗМДТ.
Изложеното
дотук обуславя извода, че ответникът законосъобразно с оспорения АУЗД е
установил задължения за жалбоподателката за МПС Х. „С.“ с рег. № В хххх НС за
периода от 2013 г. до 30.09.2017г., като е начислил и лихва върху главницата. За
този период, предвид отказът на жалбоподателката да се ползва от служебно
назначената СИЕ и с оглед указаните от това последици, съдът намира, че както
главницата, така и лихвите са правилно изчислени от органа по приходи и същият
е дължим за посочените периоди: 2013г., 2014г., 2015г., 2016г., а за 2017 до
30.09. Жалбата против АУЗД в тази част се явява неоснователна и като такава
следва да се отхвърли.
Съгласно
представена по делото от ОД на МВР Б., сектор „Пътна полиция“ справка в АИС КАТ
„Регистрация на ПС и собственици“, се установява, че лек автомобил Х. „С.“ с
рег.№ В хххх НС е бил прехвърлен от жалбоподателката на трето лице. За
извършената покупко-продажба е представен нотариално заверен договор от
30.10.2017г. Съгласно чл.53 от ЗМДТ данъкът се заплаща от собствениците на
превозните средства, а съгласно чл.60 ал.2 от ЗМДТ за превозните средства, придобити или регистрирани за
движение през текущата година, данъкът се плаща в двумесечен срок от датата на
придобиването им, съответно на регистрацията им за движение, в размер 1/12 част
от годишния данък за всеки месец до края на годината, включително месеца на
придобиването, съответно на регистрацията им за движение. Предвид горното, съдът намира,
че за периода от м.10-12.2017г. жалбоподателката не дължи данък за
превозното средство, защото същото е било прехвърлено на трето лице.
Съгласно
чл.54 и чл.55 от ЗМДТ, вр. чл.37-39 и чл.40 ал.1 т.1 б.“в“ от Наредбата на ОбС-В.
за определяне размера на местните данъци на територията на Община В., при
коригиращ коефициент от 1.5 % /съобразно годината на производство на процесния
автомобил/, размерът на ДПС за 2017г. е общо 242.57 лв., а лихвите са 9.87 лв.
Следователно дължимия за процесното МПС данък за три месеца е в размер на 60.66
лв., а лихвите са 2.49 лв.
Предвид
гореизложеното актът следва да се отмени в частта с която на н. са установени задължения за ДПС за 2017г.
за разликата над 181.91 лв. и за лихва
за същия период за
разликата над 7.38 лв. В
останалата част обжалвания акт е правилен и законосъобразен.
Предвид изхода на делото и своевременно
заявените от жалбоподателя и от ответника претенции за присъждане на
направените в хода на производството разноски съдът намира, че тeзи претенции
на основание чл.161
ал.1 от ДОПК слдва да бъдат уважени пропорционално на уважената, респективно
отхвърлената част от жалбата.
Жалбоподателката претендира
разноски, съобразно списък по чл.80 от ГПК общо в размер на 320 лв., от които
д.т. в размер на 10 лв. по адм.д. №
2763/2019г., д.т. в размер на 10 лв. по настоящото дело и 300 лв. адвокатско
възнаграждение с данни, че същото е заплатено. Съдът намира за неоснователно
възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
доколкото договореното и заплатено такова е в минималния размер по Наредба №
1/2004г. Недопустимо е обаче да се претендират разноски за д.т. по друго дело.
В този смисъл съдът намира, че направените от Н. разноски са в размер на 310
лв. Предвид размера на
уважената част – 63.15
лв. лв. от общия интерес по АУЗД – 1 526.44 лв., искането на жалбоподателката за присъждане на съдебно-деловодни разноски се явява
основателно в размер на 15.50 лв.
Юрисконсултското възнаграждение, което жалбоподателката следва да заплати на
ответника, определено съобразно обжалвания материален интерес и
разпоредбата на чл.8 вр. чл.7 ал.2 т.2 от
Наредба № 1/09.07.04г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение, е 227.80 лв.
Воден от горното,
съдът
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ Акт за установяване на задължения № МД-АУ-914-1/24.01.2018 г., издаден от
орган по приходите при Дирекция „МД” – Община В., мълчаливо потвърден от
Директора на Дирекция „МД” при Община В., в частта в която на Й.А.Н., ЕГН ********** от гр.В. е установено задължение за данък
върху превозните средства за периода 2017г. за разликата над 181.91 лв. до 242.57 лв. /60.66 лв./ и за лихва за същия период за разликата над
7.38 лв. до 9.87 лв. /2.49 лв./.
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Й.А.Н., ЕГН ********** от гр.В., срещу Акт за установяване на задължения № МД-АУ-914-1/24.01.2018г., издаден от орган по приходите при Дирекция „МД” – Община В., мълчаливо потвърден от Директора на Дирекция
„МД” при Община В. в частта, с която са установени
задължения за данък върху превозните средства за периода от 2013 до 30.09.2017г.
общо в размер на 1 164.55 лв. и лихви за просрочие за същия период –
298.74 лв.
ОСЪЖДА Община В. да заплати на Й.А.Н., ЕГН ********** от гр.В., съдебно-деловодни разноски в размер на 15.50 лв.
/петнадесет лева и 50 ст./.
ОСЪЖДА Й.А.Н. ЕГН ********** от гр.В., да заплати на Община В. юрисконсултско
възнаграждение в размер на 227.80 лв. /двеста двадесет и седем лв. и 80 ст./.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
административен съд в 14- дневен срок от съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: