Р Е Ш Е Н И Е № .......
гр. София, ......04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІII-В
въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и втори ноември две
хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при секретаря Юлия
Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Богданова в. гр. д. № 12517 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 11293, постановено на 18.07.2016 г. по гр. дело № 68437/2015 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), I-во ГО, 120-ти състав, са отхвърлени изцяло предявените
от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.П.И. обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че Л.П.И. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 23,15 лева,
представляваща незаплатена цена на доставена топлинна енергия за периода от м. май
2013 г. до м. април 2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от 09.07.2015 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – до
окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 1,78 лева, представляваща лихва
за забава в плащането на главницата за периода от 01.12.2014 г. до 29.06.2015
г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 40003/2015 г. по описа на СРС, I-во ГО, 120-ти състав.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца – „Б.Б.“ ООД.
Ищцовото дружество е обжалвало в цялост първоинстанционния съдебен акт като
неправилен поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Според
жалбоподателя, погрешен е изводът на съда, че по делото не било установено в
условията на пълно и главно доказване ответницата да е имала качеството потребител
на топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Сочи се, че в отговора на
исковата молба липсвало изрично оспорване на релевираните от ищеца твърдения за
притежавано от Л.И. право на собственост върху процесния апартамент през
исковия период. Отправено е искане за отмяна на постановеното от районния съд
решение и за уважаване в цялост на предявените искове.
В законоустановения срок ответницата Л.П.И. е подала отговор на въззивната
жалба, с който оспорва същата като неоснователна. Твърди, че в хода на
първоинстанционното производство въззивникът не е изпълнил разпределената му
доказателствена тежест, като не е установил, че въззиваемата е била клиент на
дружеството през исковия период. Моли въззивната жалба да бъде отхвърлена, а
първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден изцяло като правилен и
законосъобразен.
Третото лице-помагач – „Б.Б.“ ООД не е представило становище по постъпилата
въззивна жалба.
Софийски градски съд, като съобрази
доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от страна с правен интерес, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си задължения, въззивният
съд констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Относно релевираните в подадената
жалба доводи за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, въззивният съд
намира следното:
СРС, I-во ГО, 120-ти състав, е бил
сезиран с кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимостта
на сумата от 23,15 лева, представляваща дължима продажна цена за доставена, но незаплатена
топлинна енергия за периода от месец май 2013 г. до месец април 2014 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „**********, с абонатен № 195191,
както и сумата от 1,78 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната
мораторна лихва върху главницата, изтекла за периода от 01.12.2014 г. до 29.06.2015
г. За посочените суми е било подадено заявление по чл. 410 ГПК на 09.07.2015
г., въз основа на което в полза на ищеца по ч. гр. д. № 40003/2015 г. по описа
на СРС, І-во ГО, 120-ти състав, на 17.07.2015 г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу Л.П.И.. В
законоустановения срок е постъпило възражение по чл. 414 ГПК от длъжницата,
като не е спорно между страните, а и се установява от доказателствата по
делото, че исковото производство пред първоинстанционния съд е образувано по
подадени в законоустановения срок по чл. 415, ал. 1 ГПК искови претенции.
За уважаването на иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149
ЗЕ ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване
кумулативните предпоставки на предявената претенция, а именно наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител на
топлинна енергия през процесния период, използването от ответника на
претендираното количество топлинна енергия, стойността на същата и
изискуемостта на претендираното вземане.
От представения
по делото Нотариален акт за покупко-продажба № 30, том V-ти, рег. № 12887,
дело № 748 от 2014 г., вх. рег. № 33535, съставен на 07.07.2014 г., се установява, че ответницата Л.П.И.
е продала процесния недвижим имот на трети за спора лица на 07.07.2014 г. Въз
основа на тези данни се налага изводът, че в период, предхождащ датата на
покупко-продажбата, имотът е бил собствен на Л.И.. Действително, както е
посочил и районният съд, така установеното обстоятелство не доказва по
безспорен и категоричен начин, че ответницата е притежавала правото на
собственост върху топлоснабдения апартамент и през процесния период от м. май
2013 г. до м. април 2014 г. В отговора на исковата молба, обаче, Л.И. е заявила,
че „... В качеството си на собственик на
горепосочения недвижим имот до датата на извършване на продажбата на същия, съм
изпълнила съвестно и точно задълженията си към топлоснабдителното дружество „Т.С.“
ЕАД...“, че „... съм подала две
заявления до ищцовото дружество, с които съм заявила, че за отоплителни сезони
2012/2013 и 2013/2014 жилището е необитаемо...“, както и че „... към месец юли 2014 година заплатих
всички дължими суми към „Т.С.“ ЕАД...“. Въз основа на така релевираните
фактически твърдения следва да се заключи, че в законоустановения преклузивен
срок по смисъла на чл. 133 ГПК ответницата не е оспорила, а напротив – изрично
е признала, че през исковия период е била собственик на процесния апартамент.
Към отговора на исковата молба са представени и квитанции за извършените от И.
плащания на задължения към ищцовото дружество, възникнали в периода от м. май
2013 г. до м. април 2014 г. Настоящата
съдебна инстанция приема, че със заплащането на същите ответницата е признала
съществуването на твърдяното в исковата молба облигационно правоотношение между
нея и „Т.С.“ ЕАД с предмет продажба и доставка на топлинна енергия, а по своята
правна характеристика извънсъдебното признание на факти е едно от
най-достоверните, надеждни и безспорни доказателства в гражданския процес. То,
преценено в съвкупност с останалите доказателства по делото, води до изясняване
на правния спор, предмет на делото, съгласно чл. 175 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на ограничено вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатната станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Следователно,
съобразно действащата нормативна уредба в областта на енергетиката, ответницата,
като собственик на процесния топлоснабден имот, се явява потребител на топлинна
енергия за битови нужди. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се
извършва при публично известни общи условия, утвърдени от ДКЕВР /към настоящия
момент – КЕВР/, които влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да
е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2,
изр. 2 ЗЕ. Доколкото по делото няма твърдения, нито данни Л.И. да е упражнила
правото си на възражение срещу общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, следва
да се заключи, че приетите от „Т.С." ЕАД и одобрени от комисията общи
условия за процесния период са влезли в сила 30 дни след първото им публикуване
и са обвързващи за нея. Явно е, следователно, противно на твърденията, изложени
от въззиваемата, че между страните е доказано принципното съществуване на
облигационно правоотношение. То произтича от договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди през процесния период, а на основание чл. 155 ЗЕ
ответницата, като потребител на топлинна енергия, дължи заплащане цената на
отдадената за собствения ѝ недвижим имот такава.
Обстоятелството, че през
процесния период до жилището на ответницата е доставяна топлинна енергия,
нейният обем и стойност се установяват от заключението на изслушаната по делото
съдебно-техническа експертиза. Същото е дадено от компетентно вещо лице, с
притежавани специални знания в науката топлотехника, обосновано е, като експертът
е дал категоричен отговор на поставените му въпроси, предвид на което и
настоящият съдебен състав, при извършена преценка във връзка с чл. 202 ГПК
намира, че следва да го кредитира изцяло. Вещото лице изяснява, че отчитането
на топлинната енергия от общия топломер в абонатната станция е извършвано в
съответствие с нормативната уредба, като технологичните разходи са приспаднати
от общото количество топлинна енергия, влязло в абонатната станция, и са за
сметка на топлофикационното дружество. Именно с оглед констатациите на вещото
лице, а не от представените по делото едностранно съставени фактури, се налага
изводът, че ищцовото дружество действително е доставило топлинна енергия в
процесния имот в количество и на стойност, идентични с отразените в процесните
изравнителни сметки. Релевираното в отговора на исковата молба възражение, че
имотът е бил необитаем, поради което липсвало реално потребяване на топлинна
енергия, е неоснователно, тъй като доставянето на топлоенергия в апартамента
през исковия период е установено посредством така изготвената техническа
експертиза, която не е оспорена от ответната страна в установения за това
процесуален срок.
Във
връзка с възраженията на ответницата, че доставянето на топлинна енергия в
собствения ѝ недвижим имот представлява т. нар. „непоискана“ доставка по
смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, следва да се съобрази Решение № 5 от 22.04.2010
г. на Конституционния съд на Република България, постановено по конст. дело №
15/2015 г., обн. в ДВ, бр. 34/2010 г. Съгласно мотивите на същото, снабдяването
с топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление попада в
обхвата на понятието „всеобщо предлагана услуга“ по смисъла на § 1, т. 4 от ДР
на ЗЕ /отм./, която не може да бъде отказана по причини, непосочени в закона.
Конституционният съд е приел, че в сгради в режим на етажна собственост пълен
отказ от ползване на топлинна енергия е възможен само при условията на чл. 153,
ал. 2 ЗЕ – при прекратяване на топлоснабдяването за цялата сграда, когато
собствениците, притежаващи най-малко 2/3 от собствеността в сградата, изразят
желание да преустановят ползването на топлинна енергия. При липса на подобно
решение на етажната собственост всички обитатели следва да заплащат съответната
част от доставената топлинна енергия, тъй като се ползват от същата.
В
същия смисъл е и Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г., постановено по
тълк. дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което спрямо отношенията,
възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда в режим
на етажна собственост, са приложими разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат
на разпоредбата на чл. 62, вр. § 1 от ДР на ЗЗП. Според приетото от ОСГК на
ВКС, съгласието за доставка и нежеланието на етажната собственост за
преустановяването на същата по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставляват „искане“
на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не
съществува противоречие и не може да става въпрос за приложение на § 1 от ДР на
ЗЗП.
От изготвената по делото
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че след извършени плащания на
възникналите през процесния период задължения за заплащане на доставената
топлинна енергия, непогасеното вземане на ищцовото дружество срещу ответницата
възлиза на сумата от 23,15 лева, т. е. съответно на претендираната като дължима
в настоящото производство главница. Липсват, обаче, доказателства за изпратена
до ответницата покана за заплащането на посочената сума, каквито твърдения са
релевирани от ищеца в исковата молба, съответно – не е установено по делото да
е настъпил падежът на претендираната по делото лихва за забава в размер на 1,78
лева.
Изложеното дава основание на въззивния съд да приеме,
че първоинстанционният съдебен акт следва да бъде отменен в частта, с която е
отхвърлен като неоснователен предявеният иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ,
като вместо това бъде признато за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 23,15 лева,
представляваща дължима продажна цена за доставена в процесния имот, но
незаплатена топлинна енергия за периода от месец май 2013 г. до месец април
2014 г.
Предвид изхода
на спора, решението на районния съд трябва да бъде отменено и в частта за
разноските, като в съответствие с разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК и
съобразно уважената част от исковите претенции ответницата следва да бъде
осъдена да заплати сторените от ищцовото дружество разноски в хода на
заповедното производство (в общ размер от 69,64 лева), както и тези, направени
в първоинстанционното производство (в общ размер от 300,00 лева). Разноски за настоящата
инстанция се дължат отново на въззивното дружество, като размерът на същите
възлиза общо на 100,00 л ева, включващ заплатената държавна такса за въззивно
обжалване и юрисконсултско възнаграждение.
Постановеното
въззивно решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената на предявените
искове.
По изложените
съображения, Софийски градски съд, IІ-А въззивен
състав,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 11293,
постановено на 18.07.2016 г. по гр. дело № 68437/2015 г. по описа на Софийски
районен съд, I-во ГО, 120-ти състав, в частта, с
която е отхвърлен изцяло предявеният от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.П.И. положителен
установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ за признаване за установено, че Л.П.И. дължи на „Т.С.“
ЕАД сумата от 23,15 лева, представляваща незаплатена цена на доставена топлинна
енергия за периода от м. май 2013 г. до м. април 2014 г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 09.07.2015 г. – датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК в съда – до окончателното ѝ изплащане, за
която сума е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 40003/2015 г. по
описа на СРС, I-во ГО, 120-ти състав, както и в
частта, с която „Т.С.“ ЕАД е осъдена на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да
заплати на Л.П.И. сумата от 300,00 лева, представляваща сторени в
производството разноски, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 ЗЕ, че Л.П.И. дължи на „Т.С.“
ЕАД сумата от 23,15 лева (двадесет и
три лева и петнадесет стотинки), представляваща незаплатена цена на доставена
топлинна енергия за периода от м. май 2013 г. до м. април 2014 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 09.07.2015 г. – датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – до окончателното ѝ изплащане, за
която сума е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 40003/2015 г. по
описа на СРС, I-во ГО, 120-ти състав.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 11293, постановено на 18.07.2016 г. по гр. дело № 68437/2015 г. по
описа на Софийски районен съд, I-во ГО, 120-ти състав, в останалата му част.
ОСЪЖДА Л.П.И., ЕГН: **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: *******,
със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 69,64
лева
(шестдесет и девет лева и шестдесет и четири стотинки), представляваща
разноски, сторени в хода на ч. гр. д. № 40003/2015 г. по
описа на СРС, I-во ГО, 120-ти състав, както и сумата
от 300,00 лева (триста лева), представляваща сторени в хода
първоинстанционното производство разноски.
ОСЪЖДА Л.П.И., ЕГН: **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: *******,
със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 100,00
лева
(сто лева), представляваща разноски, сторени в хода на въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД – „Б.Б.“ ООД.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.