№ 3672
гр. София, 05.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Наталия П. Лаловска
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20211100510140 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 88149 от 10.04.2017 г., постановено по гр. д. № 74967 по описа за
2016 г. на СРС, 25 състав, е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, по
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу П. К. Ц. обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове, че ответникът П. К. Ц. дължи на ищеца на
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.1 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД
следните суми: сумата от 3470,85 лева, представляваща главница за реално потребена
ТЕ за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г., доставена в топлоснабден имот,
представляващ Апартамент, находящ се в гр. София, район „*******, ж.к. ******* с
абонатен № 294738, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.10.2016 г.
г. /подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда/ до окончателното им изплащане и
обезщетение за забава, начислено върху главницата в размер на 149,89 лева, и за
периода от 15.09.2015 г. до 21.09.2016 г., за които суми в производството по ч.гр.д. №
55987/2016 г. по описа на СРС, 25 състав е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК, като е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва върху главницата
за разликата до пълния му предявен размер от 180,41 лева.
Като е взел предвид изхода от спора, първостепенният съд е разпределил и
отговорността за разноски на страните в хода на производството, като на основание чл.
78, ал. 1 ГПК ответникът П. К. Ц. е осъден да заплати на ищцовото дружество сумата
от 752,84 лева, представляваща направени в исковото производство разноски и сумата
от 127,11 лева – разноски в заповедното производство, съобразно уважената част от
исковите претенции.
Решението е постановено при участието на „Н.“ ЕАД като трето лице помагач на
1
страната на ищеца.
Срещу решението в частта, с която установителните искове, предявени срещу
ответника, са уважени, е постъпила въззивна жалба от последния в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и депозирана от процесуалния му представител – адв. И. Д.. Жалбоподателят
поддържа, че постановеното решение в обжалваната част страда от пороци, както и че е
неправилно и незаконосъобразно. На първо място, навежда, че съдът е приел
необосновано, тоест по презумпция, че всички собственици на обекти в сградата са
клиенти на „Т.С.“ ЕАД, а такива са само онези, които са се присъединили към
абонатната станция. На второ място, излага оплаквания, че нормата на чл. 153 от ЗЕ не
е пунктуално тълкувана, поради което и съдът е изпаднал в заблуждение, че
ответникът е потребител. Отделно, намира за несъстоятелен изводът, че договорната
връзка между ищеца и ответника е от неформален порядък. В тази връзка продължава,
че независимо дали договорите са формални или неформални, за валидното им
сключване е необходимо съгласието и на двете страни. Насетне, твърди, че не може да
бъде пренебрегната разпоредбата на чл. 62 ЗЗП. Възразява, че в хода на
първоинстанционното производство не е участвало третото лице – помагач, а
последното компрометира извода за доказано реално количество потребена
топлоенергия.
С оглед на изложените доводи, моли въззивния съд да отмени решението на
първоинстанционния съд в оспорената част и да постанови ново решение, с което да
признае за установено, че П. Ц. не дължи на „Т.С.“ ЕАД исковите суми.
В молба-становище от 01.12.2022 г., въззивникът е посочил, че поддържа
заявените с жалбата оплаквани, като същевременно допълва, че претенцията на ищеца
за мораторна лихва е неоснователна, като се позовава на ОУ на дружеството.
В молба от 05.06.2023 г. въззивникът възразява, че лихвата е недължима,
доколкото ищецът не е представил по делото доказателства за публикуването на
сумите в сайта на дружеството, а последното обстоятелство индикира, че ответникът
не е изпаднал в забава.
Не е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД в
законоустановения за това срок по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 06.12.2022 г. и от
въззиваемата страна моли за отхвърляне на въззивната жалба на ответника. Претендира
присъждането на разноски за производството.
Третото лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба на ответника.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът на „Т.С.“
ЕАД срещу П. К. Ц. с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна
лихва върху главницата за разликата над уважения размер от149,89 лева до пълния
предявен такъв от 180,41 лева, поради необжалването му от ищеца, е влязло в законна
сила.
Предмет на въззивното производство следователно са само уважените части от
претенциите на ищеца, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, срещу ответника Ц. за
цена на топлинни услуги, доставени от ищеца на адреса на процесния имот, който иск
намира своята правна квалификация в разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ,
както и мораторна лихва, начислена върху главницата за топлинна енергия, текла в
периода от 15.09.2015 г. до 21.09.2016 г.
2
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
частично допустимо в обжалваната от ответника част. Не са допуснати нарушения на
процесуалния закон.
На първо място, при извършена служебна проверка, въззивният съд констатира,
че макар искът на „Т.С.“ ЕАД за главница за потребена топлоенергия в имота да е
предявен за сумата от 3439,17 лева, първоинстанционният съд е счел, че е сезиран с
тази претенция за сумата от 3470,85 лева. Това разминаване в сумите за първи път се
забелязва в определението на съда от 20.02.2017 г., съдържащо проекто-доклада по
делото, а след това и в акта по същество на първата съдебна инстанция. Съобразно чл.
269, изр. 1 ГПК въззивният съд се произнася служебно по допустимостта на решението
в обжалваната му част. Като съобрази, че приемайки, че е сезиран със сума по-голяма
по размер от действително претендираната, районният съд е нарушил основното
диспозитивно начало в гражданското съдопроизводство, разписано в чл. 6, ал. 2 ГПК,
контролиращата инстанция намира, че следва да обезсили първоинстанционното
решение в частта, в която има произнасяне относно непредявена претенция.
Ето защо и обжалваното Решение № 88149 от 10.04.2017 г., постановено по гр. д.
№ 74967 по описа за 2016 г. на СРС, 25 състав, следва да бъде обезсилено в частта, в
която е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, по предявените от „Т.С.“ ЕАД
срещу П. К. Ц. обективно, кумулативно съединени положителни установителни
искове, че ответникът П. К. Ц. дължи на ищеца на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79,
ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.1 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД разликата над сумата от 3439,17
лева до уважения размер от 3470,85 лева, представляваща главница за реално
потребена ТЕ за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г., доставена в топлоснабден
имот, представляващ Апартамент, находящ се в гр. София, район. Връбница, ж.к.
******* с абонатен № 294738, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
06.10.2016 г. г. /подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда/ до окончателното им
изплащане, доколкото в тази част произнасянето, респективно решението на съда е
недопустимо.
По същество въззивният съд намира, че в допустимата част решението на СРС е
правилно, като съображенията за това са следните:
С оглед правната квалификация на предявените искове правилно районният съд
е разпределил доказателствената тежест между страните по спора.
По иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.
149 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по
продажба на топлинни услуги между него и ответника, по силата на което е доставил
топлинна енергия в твърдяните количества и за ответника е възникнало задължение за
плащане на уговорената цена в претендирания размер. При установяване на тези
обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираните
вземания.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респективно битов
клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател,
притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който ползва
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
3
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството
си. В този смисъл неоснователно се явява възражението на ответника, че обжалваният
съдебен акт почива на отменена разпоредба на параграф 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (в сила от
17.07.2012 г.) и на неустановена презумпция в закона.
Спорно по делото се явява обстоятелството дали през процесния период
страните са били обвързани от облигационно правоотношение по договор за доставка
на топлинна енергия при общи условия, доколкото с исковата молба ищецът твърди, че
ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, а с отговора на исковата молба е оспорено да е налице реално потребление по
силата на валидно облигационно правоотношение, породено от договор за доставка на
топлинна енергия за битови нужди за процесния недвижим имот.
При извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене
пред първата инстанция доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция
констатира, че с проекто-доклада, съставен по реда на чл. 140, ал. 3 вр. чл. 146 от ГПК
и обективиран в съдебно определение от 20.02.2017 г., е прието на основание чл. 146,
ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните по
делото, че през процесния период П. К. Ц. е бил собственик на топлоснабден имот,
представляващ апартамент № 162, находящ се в гр. София, СО- район „*******, ж.к.
******* абонатен № 294738. В проведеното пред СРС открито съдебно заседание на
27.03.2017 г., процесуалният представител на ответника – адв. Д.а, е утвърдила, че е
получила препис от пректо-доклада на съда и няма възражения по него, като предвид
позицията на страните и на основание чл. 146 от ГПК, съдът е докладвал
определението си от 20.02.2017 г., съдържащо проекто-доклада по делото, обявявайки
същия за окончателен. Ето защо и доколкото вещното право на собственост в полза на
ответника относно процесния топлоснабден имот е безспорен факт по делото,
въззивният съд е обвързан от тази констатация и не дължи допълнителен анализ на
фактите по този въпрос.
Ето защо верен е изводът на първостепенния съд за наличието на облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия между страните по
делото, като именно ответникът е длъжник по договорното правоотношение за цената
на топлинната енергия за процесния период.
Обстоятелството, че не е представен формален писмен договор между ответника
и ищцовото дружество не означава, че не е възникнало валидно облигационно
отношение между тях. Разпоредбата на чл. 149, т.3 ЗЕ регламентира, че продажбата на
топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при общи условия,
сключени между топлопреносното предприятие и потребителя на топлинна енергия за
стопански нужди, какъвто не е процесният случай, тъй като претенцията на ищеца е
насочена срещу ответника в качеството му на потребител/клиент за битови, а не за
стопански нужди.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от комисията /КЕВР/. Съгласно ал. 2 на същата разпоредба общите условия
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от клиентите. В ал. 3 на чл. 150 ЗЕ пък е предвидено особено
рекламационно производство - в срок до 30 дни след влизането в сила на общите
условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия.
4
Предложените от клиентите и приети от топлопреносните предприятия специални
условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения.
В конкретния случай ответникът не твърди, а и не установява по делото по
отношение на него да се прилагат специални условия, договорени между страните,
използвайки установения в закона механизъм. Следователно остава да се приеме, че
ответникът е дал своето съгласие за сключването на този неформален договор за
продажба на топлоенергия за битови нужди.
С Решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3184/2013 г., III г. о., ГК е
възприето становището, че потребител на топлинна енергия е лицето, което получава
топлинна енергия и я използва за собствени нужди като ползва топлоснабдения имот
по силата вещно или по силата на облигационно право на ползване. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Липсата на
подадена от потребителя молба за откриване на партида не означава, че няма
облигационни отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират от
закона. В конкретния случай облигационното правоотношение между страните и
качеството на потребител на ответника на топлинна енергия произтича от правото му
на собственост върху процесния недвижим имот, като законът не поставя изискване за
наличието на индивидуален писмен договор, доколкото се касае за топлинна енергия за
битови нужди, а апартаментът на ответника се намира в сграда в режим на етажна
собственост.
Предвид изложеното съдът прецени като неоснователни възраженията на
въззивника-ответник за липса на валидно облигационно правоотношение, породено от
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди.
Не е спорно също така и се установява от приобщените по делото писмени
доказателства, че сградата, в която се намира жилището, собственост на ответника, е с
непрекъснато топлоподаване през процесния период. Съставът на въззивния съд
приема, че по надлежен ред е взето решение от общото събрание от етажните
собственици да бъде сключен договор за услугата топлинно счетоводство с „Н. И.“
ООД, като в изпълнение на взетото решение е сключен и представеният по делото
договор от 21.08.2002 г. Ето защо по силата на сключения между етажната собственост
и топлинния счетоводител договор е извършван отчет на общия топломер в абонатната
станция и на индивидуалните уреди в апартаментите на отделните етажни
собственици. Тези документи съдът приема за годни да установят размера на
потребеното количество топлинна енергия, доставена на етажната собственост и на
отделните собственици, като в този смисъл възраженията на ответника срещу
годността и доказателствената сила на представените от дружеството разпределител
писмени доказателства са неоснователни.
В хода на първоинстанционното производство е назначена съдебно-техническа
експертиза, вещото лице, по която е отразило начислените на ответника суми за
рамките на процесния период, като се сочи, че същите възлизат в общ размер на
3739,02 лева. Експертът обаче е пояснил, че в тази сума не са включени изравнявания,
корекции на просрочени задължения от предходни периоди, както и стойности по
фактури за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия. Въз
основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, настоящата
инстанция приема, че за процесния период количеството топлинна енергия за
5
абонатната станция, обслужваща процесната сграда, в която се намира
топлоснабденият имот, се измерва и отчита от общ топломер. Вещото лице е посочило,
че общият топломер е преминал на метрологични проверки – първоначални и
последващи такива, като в констатациите са посочени оправомощените лица, които са
извършили метрологичните проверки. През целия исков период са отчислявани за
сметка на ищеца всички технологични разходи.
За отоплителен сезон м.май 2015 г. – м.април 2016 г. по делото са приети
писмени документи, ползвани и от експерта, работил по изготвянето на заключението
по съдебно-счетоводната експертиза. Съгласно посочените доказателства може да се
направи обоснован извод, че цената на топлинната енергия, потребена от ответника
през този сезон възлиза на сумата от 3641,53 лева. Заключението по ССчЕ, което
въззивният съдебен състав кредитира изцяло като обосновано, добре аргументирано, и
изготвено от специалист с необходимите познания из областта на счетоводните науки,
сочи още, че отбелязаната стойност на действително консумирана и незаплатена от
ответника цена на топлинни услуги, доставени до процесния имот, се получава като
разлика от сумата по прогнозни стойности, намалени със сумата, получена при
изравнителните сметки, отчетени за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. Последно,
размерът на мораторната лихва върху претендираната сума за доставена до обекта
топлинна енергия за процесния период с начална дата следваща датата на падежа –
15.09.2015 г. до 21.09.2016 г. е сума в размер на 144,68 лева.
С оглед изложеното съдът приема, че е верен изводът на първостепенния съд, че
за процесния имот на ответника е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното,
като количеството на доставената енергия е измервано коректно, предвид което и
искът на ищеца, предявен в размер на 3439,17 лева се явява изцяло основателен.
Неоснователни в тази връзка са доводите, съдържащи се в сезиращата настоящата
инстанция въззивна жалба, че ищецът не е доказал в производството количеството
топлинна енергия, която е доставил на адреса на процесния имот, собственост на
ответника. Видно е от документите по делото и от заключенията на вещите лица по
СТЕ и ССчЕ, че начислената топлинна енергия, отдадена на отоплителните тела в
имота, ползвана за подгряване на вода и такава, отдадена от сградната инсталация, са
изчислени в съответствие с действащите през периода нормативни актове.
Не са налице основания съдът да не кредитира заключенията на вещите лица по
СТЕ и ССчЕ, доколкото същите са обективно дадени и съдържат отговор на стоящите
пред изследването и относими към предмета на делото задачи. Изготвени са от лица,
притежаващи необходимите специални знания из съответните области на науката и
техниката, като не са налице причини съдът да се съмнява в обективността и
правилността на изводите на експертите или в тяхната безпристрастност. Ето защо и
доколкото кореспондират с останалите писмени доказателства по делото правилно са
ползвани от СРС при изграждане на изводите за фактите, релевантни за разрешаване
на спора между страните.
Предвид всичко изложено, въззивният съд намира, че в производството е
установено, че ищецът е изправна страна по договора с ответника и е доставил в имота
на последния количество топлинни услуги, чиято стойност отговаря на претендираната
от него сума.
При липсата на други доводи във въззивната жалба на ответника Б., в това число
и липса на конкретни оплаквания срещу дължимостта и размера на обезщетението за
забава, начислено върху главницата за топлина услуга за периода от 25.09.2015 г. до
21.09.2016 г. и доколкото по делото е установено, че такава услуга е извършвана през
6
исковия период, въззивният съд като съобрази характера и естеството на акцесорната
претенция за мораторна лихва, счита, че не дължи допълнително произнасяне и
ревизия на съдебното решение в тази част.
Тук е мястото да се посочи, че макар действително във въззивната жалба на
ответника да липсват възражения относно лихвата за забава, то в последващите молби
от 01.12.2022 г. и от 05.06.2023 г. ответникът възразява срещу дълга си по нея, като
навежда и конкретни доводи. Тези молби - становища са входирани цели пет години и
половина, респективно шест години, след депозиране на иницииращата въззивния
процес жалба от 10.05.2017 г. Действително въззивният съд следва да докладва
жалбата и отговора по нея, съобразявайки последвалите уточнения, включително и в
съдебното заседание. Последното обаче не следва да разширява кръга на ограничената
по смисъла на чл. 269, изр. 2 от ГПК въззивна проверка, бонифицирайки едната страна
(ответника), за сметка на другата (ищеца). Във въззивната си жалба жалбоподателят
следва пунктуално да посочи всички доводи на първоинстанционния съд, с които
изразява несъгласие, респективно моли за отмяна на акта в съответната част, като с
допълнителните молби същият може единствено да доразвие и обогати с аргументи
вече веднъж заявеното в рамките на преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК. Самата
писмена защита неправилно се квалифицира като продължение на въззивната жалба,
тъи като тя само обективира това, което страната е изложила писмено пред съда. След
като оплакванията на ответника касателно акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ГПК не са
релевирани в процесуалния документ, единствено годен да даде начало на въззивното
производство, то и същите не стават част от предмета на проверка и не подлежат на
обсъждане в настоящия съдебен акт.
Предвид изложеното, въззивната жалба срещу постановеното
първоинстанционно решение в допустимата му част следва да бъде оставена без
уважение, а обжалваното решение в същата част – потвърдено.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението следва да
се потвърди и в частта за разноските.
Неоснователността на въззивната жалба обуславя единствено правото на
въззиваемата страна – ответник да претендира разноски за настоящата въззивна
процедура на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 от ГПК. В качеството си на въззиваема
страна ищецът е депозирал единствено бланкетна молба за разглеждане на делото в
негово отсъствие и за отхвърляне на въззивната жалба на ответника, без да излага
каквито и да било доводи за неоснователност на въззивната жалба на последния.
Молбата не може да се третира като отговор на въззивната жалба, какъвто не е
депозиран по делото. Доколкото „Т.С.“ ЕАД като въззиваем не е представляван в
проведеното пред настоящата инстанция единствено съдебно заседание, липсва
основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с НЗПП и
да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 88149 от 10.04.2017 г., постановено по гр. д. № 74967
7
по описа за 2016 г. на СРС, 25 състав, в частта, в която е признато за установено по
реда на чл. 422 ГПК, по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу П. К. Ц. обективно,
кумулативно съединени положителни установителни искове, че ответникът П. К. Ц.
дължи на ищеца на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.1
ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД разликата над сумата от 3439,17 лева до уважения размер от
3470,85 лева, представляваща главница за реално потребена ТЕ за периода от м.05.2014
г. до м.04.2016 г., доставена в топлоснабден имот, представляващ Апартамент,
находящ се в гр. София, район. Връбница, ж.к. ******* с абонатен № 294738, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от 06.10.2016 г. г. /подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК в съда/ до окончателното им изплащане, като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 88149 от 10.04.2017 г., постановено по гр. д. №
74967 по описа за 2016 г. на СРС, 25 състав, в частта, в която е признато за установено
по реда на чл. 422 ГПК, по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу П. К. Ц. обективно,
кумулативно съединени положителни установителни искове, че ответникът П. К. Ц.
дължи на ищеца на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.1
ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД следните суми: сумата от 3439,17 лева, представляваща главница
за реално потребена ТЕ за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г., доставена в
топлоснабден имот, представляващ Апартамент, находящ се в гр. София, район.
Връбница, ж.к. ******* с абонатен № 294738, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 06.10.2016 г. г. /подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда/ до
окончателното им изплащане и обезщетение за забава, начислено върху главницата в
размер на 149,89 лева, и за периода от 15.09.2015 г. до 21.09.2016 г., за които суми в
производството по ч.гр.д. № 55987/2016 г. по описа на СРС, 25 състав е издадена
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, както и в частта за разноските, присъдени на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът на „Т.С.“
ЕАД срещу П. К. Ц. с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна
лихва върху главницата за разликата над уважения размер от149,89 лева до пълния
предявен такъв от 180,41 лева, поради необжалването му от ищеца, е влязло в законна
сила.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Н.“ ЕАД на
страната на въззиваемото дружество „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8