Определение по дело №320/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 49/27.04.2011 г., постановено по гр. д. № 2209/2010 г. по описа на РС – К., същият съд е осъдил С. М. Г. и Н. А. Г. от гр. К. да отстъпят на Ю. Я. С. от гр. К. собствеността и да й предадат владението върху 7/12 ид. ч. от подробно описан в решението недвижим имот (земя и сграда). С. Г. и Н. Г. са осъдени и да заплатят на Ю. С. направените по делото разноски в размер на 402 лева.

Недоволни от това решение са останали ответниците С. М. Г. и Н. А. Г., които в законоустановения срок го обжалват пред настоящата инстанция. Считат, че упражняват фактическа власт върху процесния имот на правно основание – договор за наем, сключен с част от съсобствениците. Искат първоинстанционното решение да бъде отменено, като вместо това предявеният иск бъде отхвърлен. Претендират направените пред двете инстанции разноски.

Отговор на въззивната жалба не е постъпил.

В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция жалбоподателите, редовно призовани, не се явяват, като вместо тях се явява процесуалният им представител. Последният поддържа въззивната жалба по изложените в нея съображения, като доразвива същите. В частност, излага становище, че законът не поставя изискване договорът за наем да е сключен с всички съсобственици.

В същото заседание въззиваемата страна, редовно призована, не се явява лично, като вместо нея се явява процесуалният й представител. Същият оспорва жалбата, като развива подробни съображения. В тази връзка сочи и това, че ако бъде възприето изложеното от процесуалния представител на насрещната страна, то доверителят му не би имал възможност да защити интересите си, доколкото нито би могъл да иска разваляне на договора, нито да се ползва от защитата по чл. 108 от ЗС. Иска от въззивния съд да потвърди обжалваното решение. Претендира направените във второинстанционното производство разноски.

Въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно.

Районният съд е сезиран с искова молба с правно основание чл. 108 от ЗС, подадена от Ю. Я. С. от гр. К. против въззивните жалбоподатели в настоящото производство, с която се иска ответниците да бъдат осъдени да отстъпят на ищеца собствеността и предадат владението върху 7/12 ид. ч. от процесния имот. В молбата се сочи, че С. Г. и Н. Г. владеят без правно основание имота, който е съсобствен на ищеца при квота 7/12 ид. ч.

С отговора на исковата молба ответниците излагат твърдение, че се намират в имота на правно основание – сключен договор за наем с част от съсобственицте, които ги уверили, че останалите съсобственици нямали нищо против това.

Фактическата обстановка е установена правилно от първата съдебна инстанция, поради което и на основание чл. 272 от ГПК следва да препрати към мотивите на обжалваното решение в тази му част. Необходимо е да бъде посочено, че наличните по делото свидетелски показания не съдържат противоречия помежду си. В тази връзка, показанията на св. Е. Й. са логични и не противоречат на другите доказателствени материали по делото, дори напротив – намират опора у тях. Същият свидетел сочи, че знае от Н. (ответника Н. Г.), че Ю. (ищецът) е съгласна с настаняването на двамата ответници в имота, а не, че това действително е така. От събраните по делото доказателства следва изводът, че въззивните жалбоподатели действително са постигнали устна договорка със съсобствниците на процесния имот М. А. М., С. А. М. и К. А. Ю., посредством сина на последната - Е. Й., да се настанят под наем в имота, като се уговорили да заплащат 30 лева месечен наем на сина на Е. Й., въз основа на която договорка започнали ползването на наетото имущество през 2004 г., т. е. – от този момент до настоящия упражняват фактическа власт върху земята и сградата, предмет на настоящото гражданско дело. Установява се безспорно и това, че процесният имот е съсобствен при следните квоти: за ищеца – 7/12 ид. ч.; за С. В. С. - 1/12 ид. ч.; за К. Й. - 1/12 ид. ч.; за М. А. М. - 1/12 ид. ч.; за С. А. М. - 1/12 ид. ч.; за К. А. Ю. - 1/12 ид. ч. Не са налице доказателства за това, че Ю. С. е била съгласна с ползването на имота от страна на ответниците. Направеното от една от ответниците изявление пред св. Й. за наличие на благоприятстващо ответниците обстоятелство не представлява такова доказателство. Знанието относно постигнатото устно съглашение за ползването на имота от страна на дъщерята на ищеца пък не представлява доказателство за наличие на съответната представа и у самия ищец С., още по-малко – за наличие на съгласие от страна на последната. Впрочем, такива твърдения не са релевирани в отговора на исковата молба.

Необходимо е да се посочи още, че наличието или липсата на опити за принудително извеждане на ответниците от имота е ирелевантно за спора, още повече, че самите ответници заявяват, че се намират там на правно основание, т. е. – манифестират намерението си да продължат да упражняват съответната фактическа власт. Ирелевантно за делото е и посоченото в отговора на исковата молба твъ­дение, че съсобствениците, с които двамата ответници сключили устния договор, ги уверили, че останалите съсобственици на имота нямали нищо против това. Какво е изявлението в това отношение на съсобствениците – страни по договора – би могло да има значение за добросъвестността на ответниците, но не и за наличието или липсата на правно основание за ползване на имота, противопоставимо на ищеца.

Относно правото:

Съгласно императивната разпоредба на чл. 32, ал. 1 от ЗС съсобствената вещ се управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ. В случая Ю. С. притежава 7/12 ид. ч. от имота, т. е. – повече от половината от него. Отдаването на съсобствената вещ под наем безспорно представлява акт на управление по смисъла на чл. 32, ал. 1 от ЗС. По делото липсват доказателства, а и твърдения от страна на ответниците, решението за отдаване под наем да е взето и от единственото лице, притежаващо повече от половината от вещта, а това лице е именно ищецът. Поради това сключеният в нарушение на правилото на чл. 32, ал. 1 от ЗС договор за наем не обвързва съсобственика, който не е страна по него, какъвто в случая е ищецът. Следва да бъде допълнено и това, че съсобственикът има правото на реално ползване на вещта и не е длъжен да прибягва единствено до защитата по чл. 31, ал. 2 от ЗС, т. е. – да търси заместваща облага във връзка с това, че е лишен от правото да ползва общата вещ.

От изложеното тук следва изводът, че правилно с обжалваното решение е уважена предявената искова претенция. Предвид изхода на делото, законосъобразно е и произнасянето на районния съд по разноските. Всичко това означава, че обжалваният съдебен акт следва да бъде потвърден от настоящата инстанция.

Предвид изхода на въззивното производство и направеното в този смисъл искане от страна на ответника по въззивната жалба, в полза на последния следва да бъде присъдена сумата от 250 лева – разноски по производството пред втората съдебна инстанция, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съгласно приложения по въззивното дело договор за правна защита и съдействие.

Ето защо въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 49/27.04.2011 г., постановено по гр. д. № 2209/2010 г. по описа на РС – К.

ОСЪЖДА С. М. Г., ЕГН * и Н. А. Г., ЕГН * – и двамата от гр. К., ул. „Г. Д.”, бл. „М.-*”, вх. „Г”, обща стая – фризьорски салон, да заплатят солидарно на Ю. Я. С., ЕГН *, от гр. К., ул. „С.” № *, с адрес за призоваване гр. К., ул. „Б.” *, вх. *, ап. *, сумата от 250 лева – разноски във връзка с въззивното производство по в. гр. д. № 214/2011 г. по описа на ОС – К.

Настоящото решение може да се обжалва пред Върховния касационен съд на Република България чрез Окръжен съд - Кърджали в едномесечен срок от връчването му на страните, при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1: 2: