№ 1872
гр. Пазарджик, 27.10.2025 г.
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Христо Георгиев
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
Сложи за разглеждане докладваното от Христо Георгиев Гражданско дело №
20255220100121 по описа за 2025 година.
На именното повикване в 10:00 часа се явиха:
И на второ именно повикване в 10:10 часа, се явиха:
Ищцата С. В. П. - редовно призована, не се явява и не изпраща
процесуален представител. От пълномощника на ищцата - адв. А. Д. е
постъпила молба с вх. №28284/17.10.2025 г., с която моли, делото да се
разгледа в отсъствие на адвоката и на ищцата.
Ответникът „*Т“ АД – редовно призован, не изпраща представител. От
пълномощника на дружеството – юрк. Д* е постъпила молба с вх. №
17957/24.06.2025 г., с която моли на основание чл. 238, ал. 2 ГПК делото да
бъде разгледано в нейно отсъствие и моли да се даде ход на делото.
Ответникът „Ф*“ ЕООД – редовно призован, не изпраща представител.
Вещото лице Б. Д. – редовно призована, се явява лично в съдебната зала.
СЪДЪТ счита, че не са налице процесуални пречки за даване ход на
делото, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:
НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ.143, АЛ.1 ОТ ГПК ПРИСТЪПВА КЪМ
ИЗЯСНЯВАНЕ НА ФАКТИЧЕСКАТА СТРАНА НА СПОРА.
Съдът ДОКЛАДВА постъпила молба от пълномощника на ищцата -
адв. А. Д. с вх. №28284/17.10.2025 г., с която моли, делото да се разгледа в
отсъствие на ищцата и нейн представител. Заявява, че поддържа исковата
молбата и моли да бъдат приети представените с нея документи по делото. На
следващо място, във връзка с назначената по делото съдебно-счетоводна
експертиза, моли съдът да допуснете следния допълнителен въпрос към
вещото лице, на който същото да отговори: Какъв е размерът на годишния
процент на разходите (ГПР) по Договор за паричен заем № 5132660 от
31.05.2024 г., като се включи в ГПР възнаграждението за Дружеството гарант
съгласно чл. 3, ал. 1 от Договор за предоставяне на парична гаранция №
1
5132660, заедно с всички други разходи по кредита, вкл. възнаградителната
лихва? Моли съдът да присъди направените по делото разноски, вкл.
заплатения адвокатски хонорар, за което представя списък на разноските.
Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар/юрисконсултското
възнаграждение. Моли, на основание чл.50, ал.5 от ГПК съдът да връчи на
ответника решението по настоящото гражданско дело на посочен от него
електронен адрес съобразно чл.38, ал.2 от ГПК. Моли, в случай, че делото
бъде отложено за разглеждане в друго заседание и/или други заседания,
същите да се разгледат в отсъствие на представител за ищеца.
СЪДЪТ ДОКЛАДВА, че от пълномощника на ответника „*Т“ АД –
юрк. Д* е постъпила молба с вх. № 17957/24.06.2025 г., към която е
представено платежно нареждане за внесена държавна такса за съдебно-
счетоводната експертиза. Изложено е становище по съществото на спора, като
се иска от съда да остави предявените искове без уважение като
неоснователни и недоказани, и да присъди направените съдебно-деловодни
разноски, съгласно следния списък с разноски: - 360.00 лв. юрисконсултско
възнаграждение Общо: 360.00 лева. Моли, в случай че от ищеца бъдат
представени нови писмени доказателства, бъдат направени нови
доказателствени или други искания, бъде поискано изменение на предявените
искове на което и да е от основанията, посочени в чл. 214 от ГПК, или бъдат
наведени нови фактически твърдения, на основание чл. 144, ал. 1 от ГПК да
им бъде предоставена възможност да вземат становище по тях в срок, считано
от получаване на препис от протокола от заседанието, във връзка с което е
формулирано и искане да бъде изпратен протоколът от проведеното открито
съдебно заседание на следния електронен адрес: *****@**********.**, както и
да им бъде изпратен екземпляр от допълнителните доказателства, като се
моли, в такъв случай да бъде дадена възможност и да ангажират
допълнителни доказателства.
От пълномощника на ответника „*Т“ АД – юрк. Д* е постъпила и
уточнителна молба с вх. № 18686/01.07.2025г., в която изразява становище
по отговора на насрещната искова молба. Сочи, че по отношение оспорването
на дължимостта на законна лихва върху непогасената главница, ищцовата
страна неправилно е възприела тълкуването на СЕС, дадено в решението по
дело С –520/21. Излага подробни съображения в тази насока. Твърди, че
ищецът не бил доказал, че договореното между него и дружеството-гарант
възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция е сред разходите,
които следва да се включат при изчисляване на годишния процент на
разходите по договора за кредит. Сочи, че разходите на кредитополучателя във
връзка с възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, не са
част от общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл. 3, буква
„ж“ от Директива 2008/48. Сочи, че съгласно чл. 3, буква „ж“ от Директива
2008/48, както и съгласно § 1.т. 1 от ДР на ЗПК, общ разход по кредита са
всички разходи по кредита, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати. Сочи, че към релевантния за изчислението на
ГПР момент за Заемателят не са известни разходите, които потребителят
евентуално ще плати към трети лица, за да изпълни задълженията си. Счита,
че ищецът неправилно тълкува приложимата разпоредба и че тя следва да
бъде разглеждана в посока, че общия разход по кредита са разходите по
кредита, тоест, всеки определен по размера си неизбежен разход, в пряка
връзка с договора за кредит. В този смисъл сочи съдебна практика – Решение
№ 599 от 19.02.2020 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 6730/2019 г., като твърди,
2
че само такива разходи вземат участие в определянето на ГПР. Твърди, че
предоставянето на обезпечение не е условие за предаване на заемната сума от
заемодателя, а следвало заемополучателят да предостави обезпечение,
единствено за да изпълни задълженията си по закон и за да избегне
неблагоприятните последици от неизпълнението (разваляне на договор).
Твърди, че сключването на договор за предоставяне на гаранция с трето лице
не се явявал необходимо условие за сключването на договора за кредит.
Отделно от това сочи, че възнагражданието по договора за предоставяне на
гаранция към деня на сключване на договора за заем не е безусловно
дължимо, а е от значение дали гаранцията на Ф* ЕООД ще бъде активирана
или не, от действията на заемателя. На следващо място е изложено становище,
че претендираното отделно възнаграждение за процесуално представителство
на адв. Д. по насрещния иск се счита за прекомерно и неоснователно, както и,
че неоснователно било и искането за определяне на възнаграждение с ДДС.
Сочи, че съгласно чл. 2 ЗДДС, обект на облагане с данък добавена стойност са
възмездните облагаеми доставки на услуги, и че оказаната адвокатска помощ
и съдействие по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. е безплатна, т.е. услугата е
уговорена и доставена като безвъзмездна. Твърди, че определянето на
„възнаграждение“ от съда по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. не превръща
безплатната/безвъзмездна услуга във възмездна. Сочи, че възнаграждението за
адвоката, определено от съда по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., е обезщетение за
положения от адвоката безвъзмезден труд и то се заплаща не от довереника
получател на услугата, а от насрещната страна, която е осъдена за разноски.
Твърди, че както доверителят получател на услугата, така и насрещната страна
не се явяват получатели на възмездна услуга. В тази насока сочи съдебна
практика, а именно Решение на СЕС по дело C-2/95, и по-специално Дело C-
16/93 Tolsma [1994] ECR I-743, параграф 14), Решение на Съда по дело C
249/22, както и мотивите, изложени в Определение № 917/02.05.2023 г.на ВКС
по ч. гр. д. № 1323/2023 г., IV г. о.. Посочва, че във връзка с указания на съда
за представяне на общи условия към договора за паричен заем, моли съдът да
има предвид, че всички условия, приложими към договора са включени в
неговия текст, както и, че Договорите за паричен заем, които сключва
дружеството, не представляват сделка при общи условия по смисъла на ТЗ.
Моли, делото да бъде гледано в отсъствие на представител за ответното
дружество, поради невъзможността ,,*т АД да изпрати свой процесуален
представител за явяване в открито съдебно заседание, насрочено за 21.10.2025
г. от 10.00 часа. Заявено е, че се поддържа отговора на исковата молба,
насрещната искова молба и настоящата молба. Изложено е становище, в
случай, че по делото бъде даден ход по същество, като е направено искане
съдът да остави предявените от С. В. П. искове без уважение като
неоснователни и недоказани и да уважи предявения от дружеството иск, както
и да присъди направените съдебно-деловодни разноски, съгласно приложения
към настоящата молба списък. В случай, че от ищеца бъдат наведени нови
фактически твърдения, моли на основание чл. 144, ал. 1 от ГПК да им бъде
предоставена възможност да вземат становище по тях в срок, както и да им
бъде дадена възможност и да ангажират допълнителни доказателства. Моли
се протоколът от проведеното открито съдебно заседание да бъде изпратен на
следния електронен адрес: *****@**********.**.
В молбата е инкорпориран списък на разноските направени от „*Т“ АД
във връзка с производството по предявения иск, който се изразява в следното:
- 360.00 лв. юрисконсултско възнаграждение за процесуално
3
представителство; - 450.00 лв. депозит за вещо лице; - 217,28 държавна такса –
Общо: 1027лв. Повторно прилага платежно нареждане за внесен депозит.
СЪДЪТ КОНСТАТИРА, ЧЕ НЕ СА НАЛИЦЕ ОСНОВАНИЯТА НА ЧЛ.
145, АЛ. 3 ОТ ГПК, ДА ПРИКАНИ СТРАНИТЕ КЪМ СПОГОДБА, тъй като
страните не се явяват и не се представляват в днешното съдебно заседание.
НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 146 ОТ ГПК СЪДЪТ ПРИСТЪПИ КЪМ
ДОКЛАДВАНЕ НА ДЕЛОТО:
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предложение
първо, във вр. с чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 1 от ЗПК.
В подадената искова молба от С. В. П., ЕГН **********, постоянен
адрес: с. * и настоящ адрес: гр. * чрез адв. А. Д., член на САК, личен № *, със
съдебен адрес и адрес за призоваване: гр. * 1, ап. 1, тел. *, със съдебен
електронен адрес за призоваване: *m, който е изразил изрично съгласие да
получава връчване по реда и условията на чл. 38 и чл. 38а във връзка с чл. 127,
ал. 1, т. 2 от ГПК на посочения електронен адрес, срещу „*Т“ АД, ЕИК: *, със
седалище и адрес на управление: гр**, телефон: 0**, Факс: ***, адрес на
електронна поща: *, представлявано от * и * и *в, с уебсайт:
https://www.easycredit.bg/ и „Ф*“ ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на
управление: гр*, представлявано от управителя П*, с посочено правно
основание: чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК), във вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЗД; обективно кумулативно
съединен с иск с правно основание чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД; при условията на
евентуалност по отношение на първия главен иск с иск на основание чл. 26,
ал.1 ЗЗД, предложение първо и второ ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД, с цена на
иска: по иска с правно основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит
(ЗПК), във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1: 10530.00
лв.; по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД: 3 323.88 лв.; по иска по
чл. чл. 26, ал.1 ЗЗД, предложение първо и второ ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД:
2206.12 лв., с посочена Банкова сметка на ищеца съгласно чл. 127, ал. 4 от
ГПК: IBAN: *, се твърди, че на 31.05.2024 г. между ищцата
(кредитополучател) и „*ТЕ АД, ЕИК: * (кредитодател), е бил сключен договор
за паричен заем № 5132660 (наричан по-долу за краткост „Договора“),
придружен от Погасителен план към него, Договор за предоставяне на
гаранция № 5132660, сключен между ищцата и „Ф*“ ЕООД, с ЕИК: **.
Твърди се, че съгласно чл. 2 от Договора, заемодателят предавал в
собственост на Заемателя сумата от 5000.00 лв., наричана в договора
ЗАЕМНА СУМА, а Заемателят се задължавал да върне същата на Заемодателя
при следните условия:
1. Вид на ползвания паричен заем: потребителски заем по продукт:
EasySpecial
2. Размер на месечната погасителна вноска в лева: 400.34 лева
3. Срок на заема в месеци: 18
4. Брой вноски: 18
5. Датите на плащане на всяка от погасителните вноски,
последователно са: 03.07.2024, 02.08.2024, 01.09.2024, 01.10.2024, 31.10.2024,
30.11.2024, 30.12.2024, 29.01.2025, 28.02.2025, 30.03.2025, 29.04.2025,
29.05.2025, 28.06.2025, 28.07.2025, 27.08.2025, 26.09.2025, 26.10.2025,
25.11.2025
4
6. Фиксиран годишен лихвен процент по заема: 50.00%, приложим на
годишна основа към сумата на усвоения кредит. Размерът в лева на
договорната лихва се равнява на разликата между общо дължима, посочен в
т.7 и заемната сума.
6.1. Условията за прилагане на годишния лихвен процент, посочен в т.6:
Лихвеният процент е валиден за целия срок на договора, фиксиран и не
подлежи на промяна. Всяка една погасителна вноска съдържа главница и
лихва. С всяка вноска се погасява част от главницата и начислената
възнаградителна лихва върху остатъчната съобразно погасителния план
главница за съответния период в зависимост от периодичността на вноските.
6.2. Лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора- 0.14%
7. Обща сума, дължима от Заемателя като се вземат предвид
допусканията, посочени в т.8 - 7206.12 лв. Общата сума се състои от размера
на заемната сума и размера на възнаградителната лихва за целия срок на
настоящия договор и е изчислена към момента на неговото сключване.
8. Годишен процент на разходите на заема: 63.37 %
ГПР е изчислен по формулата и съгласно изискванията, съдържащи се в
чл.19 от Закона за потребителския кредит и Приложение №1 към него. При
изчисление на ГПР са взети предвид следните допускания: договорът ще е
валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в
срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за
събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение, както и други
разходи, освен посочените в настоящия договор.
9. Условия за усвояване на цялата сума по заема - веднага след
сключване на настоящия договор.
Твърди се, че съгласно чл. 3 от Договора, с подписването на настоящия
договор Заемателят удостоверява, че е получил от Заемодателя изцяло и в
брой заемната сума, като договорът има силата на разписка за предадената,
съответно получена заемна сума.
Твърди се още, че съгласно чл. 4, ал.1 от Договора заемателят се
задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на настоящия
договор да предостави на Заемодателя едно от следните обезпечения:
1. Две физически лица - Поръчители, всяко от които да отговаря на
следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за
размера на трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителния му
доход да е в размер на 1500 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не
е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с "*т" АД;
да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения
към други банкови или финансови институции или ако има- кредитната му
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от
„Редовен“; Поръчителят подписва договор за поръчителство.
2. Банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, за сумата по чл. 2, т.7,
със срок на валидност- 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията
по настоящия договор.
3. Одобрено от Заемодателя Дружество-гарант, което предоставя
гаранционни сделки. Съгласно чл. 5 от Договора Заемателят може да погасява
задълженията си по начините, описани в индивидуалния му погасителен план.
5
С подписването на настоящия договор, Заемателят изрично възлага на
Заемодателя да събира вземанията си, чрез посещения на посочените адреси
на Заемателя.
Твърди се, че съобразно погасителния план към договор за паричен заем
№ 5132660, ищцата следвало да внася по 585.00 лева, като в тази сума се
включва размера на вноската по кредита (400.34 лева) и ежемесечният размер
на възнаграждение за предоставяне на гаранция възлизащо на 184.66 лева.
Посочва, че първата вноска по договора е с падеж 03.07.2024 г., а
последната 25.11.2025 г.
Твърди се още, че към договор за паричен заем № 5132660 е налице и
Договор за предоставяне на гаранция № 5132660 от 31.05.2024 г, сключен
между „Ф*“ ЕООД, с ЕИК: **, в качеството на гарант и ищцата. Твърди се, че
съобразно преамбюла към договора, ПОТРЕБИТЕЛЯТ е одобрен за
получаване на паричен заем и съответно е сключил договор за паричен заем
№ 5132660 с "*Т" АД, ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: гр. *,
както и, че Потребителят бил отправил искане към „Ф*“ ЕООД, последното да
предостави гаранция за изпълнение на задълженията на Потребителя към "*Т"
АД по посочения договор за паричен заем, а след преценка от страна на „Ф*“
ЕООД, същото дружество било взело решение за сключване на настоящия
договор. Съгласно чл.1 ал.1 от Договора за гаранция, Потребителят възлагал,
а Гарантът се задължавал да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на
парични задължения) в полза на "*Т" АД, ЕИК: *, със седалище и адрес на
управление: *, с наредител - Потребителят, с цел гарантиране за изпълнението
на всички задължения на Потребителя, възникнали съгласно Договора за
паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията на Потребителя по Договора за паричен заем, за сума,
покриваща както следва:
1. задължение за връщане на заемната сума в размер на 5000.00 лв.
2. задължение за плащане на възнаградителна лихва
3. задължение за плащане на законната лихва за забава в случай на
забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски
адвокатски хонорари.
Твърди се, че съгласно чл.1 ал. 2 от Договора Гаранцията се издавала от
Гаранта и влизала в сила в срок от 3 дни от подписването на настоящия
договор и в случай, че ПОТРЕБИТЕЛЯТ не изпълни задължението си по чл. 4
т. 1 и чл. 4 т. 2 от Договора за паричен заем в указания срок за предоставяне на
обезпечение- поръчителство от две физически лица или банкова гаранция.
Твърди се, че съгласно чл.2 от Договора за гаранция, настоящият
договор влизал в сила, в случай че ПОТРЕБИТЕЛЯТ не изпълни
задължението си по чл.4 т.1 и чл.4 т.2 от Договора за паричен заем в указания
срок за предоставяне на обезпечение- поръчителство от две физически лица
или банкова гаранция, както и, че за избягване на съмнение, настоящият
договор не пораждал правни последици, в случай че ПОТРЕБИТЕЛЯТ
предостави на "*Т" АД едно от обезпеченията по чл.4 т.1 или чл.4 т.2 от
Договора за паричен заем.
Твърди се още ,че съгласно чл. 3 ал. 1 от Договора за поемане на
задължението по чл.1, ПОТРЕБИТЕЛЯТ дължи възнаграждение на ГАРАНТА
в размер на 3323.88 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в
6
размер на 184.66 лв. Вноските са дължими на следните дати: 03.07.2024,
02.08.2024, 01.09.2024, 01.10.2024, 31.10.2024, 30.11.2024, 30.12.2024,
29.01.2025, 28.02.2025, 30.03.2025, 29.04.2025, 29.05.2025, 28.06.2025,
28.07.2025, 27.08.2025, 26.09.2025, 26.10.2025, 25.11.2025
Твърди се ,че съгласно чл.3 ал. 2 от Договора ПОТРЕБИТЕЛЯТ заплаща
възнаграждението по начините, установени в Договора за паричен заем, за
плащане на задълженията на ПОТРЕБИТЕЛЯ по Договора за паричен заем.
Твърди се още, че съгласно чл. 3, ал. 3 от Договора "*Т" АД било
овластено да приема вместо ГАРАНТА изпълнението на задължението на
ПОТРЕБИТЕЛЯ за плащане на възнаграждение по този Договор съгласно ал.1
на настоящия член и всички други вземания на ГАРНТА по този Договор, като
в случай, че платената по този начин сума е недостатъчна за погасяване на
изискуемите задължения на ПОТРЕБИТЕЛЯ към „*Т“ АД и на задължението
на ПОТРЕБИТЕЛЯ към ГАРАНТА по този договор, с внесената сума се
погасявали с приоритет задълженията към ГАРАНТА.
Изрично се посочва, че „Ф*“ ЕООД, с ЕИК: ** било дъщерно дружество
на „*Т“ АД и било налице свързаност между двете дружества.
Твърди се, че нито в Погасителния план, нито в Договора за
потребителски кредит, нито в Договор за предоставяне на гаранция не било
посочено какво точно се включва в ГПР – например, дали в ГПР се включва
възнаграждението за дружеството гарант, което е свързано лице с
дружеството кредитодател (тъй като дружеството кредитодател е едноличен
собственик на капитала на дружеството гарант).
Твърди се, че ищцата има качеството потребител по смисъла на чл. 9, ал.
3 от ЗПК, доколкото същата при сключването на договора за потребителски
кредит е действала извън рамките на своята професионална или търговска
дейност. Сочи се, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9
Договорът за потребителски кредит е недействителен, както и, че съгласно чл.
11, т. 10 от ЗПК Договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
годишния процент на разходите (ГПР) по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Сочи се още, че съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Посочва се още ,че съгласно пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Твърди се,е че общият разход по кредита за
7
потребителя не включва нотариалните такси.
Твърди се още, че Договор за паричен заем № 5132660 е недействителен
на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК, поради което и на
основание чл. 23 от ЗПК всички заплатени по последния суми (извън
главницата) са недължимо платени и подлежат на възстановяване от страна на
Дружеството на моята доверителка. В тази насока са изложени следните
аргументи за недействителността на Договора:
На първо място се сочи, че не било посочено кои точно разходи
формират ГПР. Сочи се, съдебна практика - Решение № 1638 от 19.12.2022 г.
на ОС - Варна по в. гр. д. № 2218/2022 г., както и практиката на СЕС –
Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17 на СЕС и Решение от 21
март 2024 г. по дело С-714/22, Дело C-453/10.
Сочи се, че записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не
е реално прилагания в отношенията между страните представлява
"заблуждаваща търговска практика" по смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
Закона за защита на потребителите, като се твърди, че така било и в настоящия
случай.
Сочи се и заключението на генералния адвокат по дело OP-C-453-10,
както и Решение № 16 от 26.05.2021 г. по в. гр. д. № 57/21 г. на ОС-Търговище,
Решение № I- 272 ог 15.01.2021 г. по в. гр. д. № 2669/20201. на ОС- Бургас, II-
ро Гражданско отделение, първи въззивен състав.
Твърди се, че според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, както и, че ГПР
се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Твърди се че в посочената величина /бидейки
глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем
за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори, и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Твърди се, че
посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно,
за да се считат спазени законовите изисквания. Твърди се, че целта на
цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК била, на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи, поради което в договора
трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи
и които са отчетени при формиране на ГПР. Твърди се, че поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява
дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, която неточност в посочването на размера на разходите поставяла
потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще се дължи, и в това именно била
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
законово основание. Твърди се, че посочването в договора за кредит на по-
8
нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало
да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП.
Твърди се, че тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора.
На следващо място, се твърди, че било видно от уговорките в договора
между страните и тези в договора за гаранция, че между двата договора била
налице такава тясна корелация и взаимозависимост, че сключването на
акцесорния договор за предоставяне на поръчителство на практика се явявало
част от сключването на договора за потребителски кредит, т. е. те следвало да
се разглеждат като едно цяло. Препраща се към чл.3 ал. 3 от договора за
гаранция. Твърди се, че това, както и съотношението на дължимото по
договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение и размерът на
задължението, за което ищецът се съгласявал да поръчителства, без да има
правото на свободен избор за това, давали основание да се приеме, че
договорът е сключен в нарушение на добрите нрави и конкретно на
принципите на добросъвестността, справедливостта и еквивалентността на
насрещните престации, поради което и възнаграждението на поръчителя
следвало да бъде включено в ГПР и в погасителния план, което не било
извършено.
Твърди се, че доколкото в чл. 19, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, то със сключването на
договора за поръчителство, кредиторът бил предвидил възнаграждение за
поръчителство, което по своята същност представлявало разход, пряко свързан
с договора за потребителски кредит и невключването на това възнаграждение
в общите разходи по кредита представлява заобикаляне на забраната на чл. 19,
ал. 2 от ЗПК, поради което и договорът на това основание следвало да се счита
нищожен.
Твърди се, че в процесния договор било нарушено изискването на закона
за точно и ясно посочване на ГПР и неговите компоненти, доколкото никъде
не било посочено кои разходи формират ГПР. Същото непосочване
представлявало нарушение на чл. 22, във вр. с чл.11 ал.1, т. 10 от ЗПК.
Твърди се, че възнаграждението за гарант/поръчител не било включено
като разход в ГПР и потребителят нямал възможност да откаже
предоставянето на подобна гаранция, защото това било предвидено като
негово задължение в Договора за потребителски кредит. Сочи се съдебна
практика - Решение № 257 от 28.02.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
91/2023 г. Твърди се, че изискванията към физическите лица-поръчители,
както и към банковата гаранция (другите две опции за предоставяне на
обезпечение по кредита) са били непосилни за ищцата, както и, че било повече
от ясно, че много трудно може да бъде намерено подобно лице (при това поне
две такива), както и никоя банкова институция не би предоставила банкова
гаранция в посочените от Дружеството параметри, като по този начин
единственият възможен избор за ищцата бил да избере обезпечението да бъде
предоставено под формата на поръчителство/гаранция, осигурена от
свързаното с Дружеството кредитодател „Ф*“ ЕООД, с ЕИК: **. Твърди се, че
фактът, че * П. била избрала поръчител да бъде посоченото и предварително
9
одобрено от кредитодателя лице и договорът за кредит е бил сключен при
предоставено от това лице поръчителство не променял извода, че договорът за
поръчителство с „Ф*“ ЕООД е задължително условие за получаването на
кредита и като така задължителен за потребителя разход е дължимото се от
него на гаранта възнаграждение по сключения между тях договор за
поръчителство, съответно същото е следвало да бъде включено при
определянето на ГПР по кредита като разход по договор за допълнителна
услуга, която е пряко свързана с договора за кредит и е задължително условие
за получаването на кредита. Твърди се, че ищцата не е имала възможност да
сключи договора за кредит, без да се съгласи по договора да има поръчител,
поради което възнаграждението на поръчителя по договора за поръчителство е
трябвало да бъде включено в определянето на ГПР по кредита като разход по
договор за допълнителна услуга, която е пряко свързана с договора за кредит и
е задължително условие за получаването на кредита. Сочи се, че според
константната и безпротиворечива съдебна практика (Решение № 1647 от
22.12.2022 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2744/2022 г., Решение № 257 от
28.02.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 91/2023 г., Решение № 197 от
21.02.2023 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 2504/2022 г., всичките влезли в сила,
Решение № 3376 от 4.03.2023 г. на СРС по гр. д. № 42556/2021), когато в ГПР
не се включи възнаграждението на поръчителя, за което се сочи, че различни
фирми за бързи кредити използват различни наименования за означаване на
едно и също явление: такса гарант, възнаграждение за поръчителя и пр., е
налице неправилно посочване на ГПР, което води до недействителност на
договора за потребителски кредит на основание чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК във
вр. с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1 от ЗЗД. Твърди се че е нарушен е
чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, тъй като предвид свързаността на "*Т" АД, ЕИК: *, и
„Ф*“ ЕООД, възнаграждението на поръчителя представлявало скрита
комисионна за кредитодателя, която е следвало да бъде включена в
погасителния план и ГПР, което не било извършено.
Посочва се, че в тежест на доказване на ответното Дружество било да
докаже, че ищцата е могла да избира и е направила собствена преценка. В тази
връзка се твърди, че разписаните клаузи, че тя го е направила по собствена
преценка били недопустими според практиката на СЕС, защото размествали
доказателствената тежест и правели почти невъзможно упражняването на
потребителските права. В тази насока се сочи съдебна практика по дело C-
449-13, както и заключението на генералния адвокат по дело OP-C-34-18.
Твърди се, че клаузата за възнаградителната лихва била нищожна, тъй
като така уговорен, размерът на възнаградителна лихва противоречал на
добрите нрави. Посочва се, че действително към датата на уговаряне размера
на лихвата нямало императивни разпоредби, които да определят максималния
размер на възнаградителната лихва, но това не означавало, че свободата на
договаряне не е ограничена и то при положение, че се касае за потребителски
договор, при който потребителят е по-слабата икономически страна, поради
което се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. Сочи се, че накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава
правен принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване на
конкретни други разпоредби. Като такъв основен принцип се сочи да е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и принципа на справедливостта, била да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. Сочат се като трайно установена практика на ВКС и други
10
съдилища Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, ГК;
Решение №378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, ГК; Решение
№1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, ГК; Определение
901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, ГК и Решение № 3432 от
28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3194/2022 г., съгласно която, според ищцата,
съглашение за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не
надвишава тройния размер на законната лихва.
Твърди се, че след справка в електронната страница на БНБ се
установявало, че към датата на сключване на договора – 31.05.2024 г.,
основният лихвен процент е бил 3.78 %, от което следвало, че размерът на
законната лихва е 13.78 %, т. е. уговореният в договора за кредит годишен
лихвен процент надвишавал три пъти законната лихва. Твърди се, че в
настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 50.00 %
годишно надхвърля повече от 3 пъти законната, което е в нарушение на
добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва,
поради което, според ищцата, клаузата на чл. 2, т. 6 от Договора за
предоставяне на потребителски кредит, която урежда възнаградителната
лихва по договора накърнява равноправието между страните, противоречи на
добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договаряне, с
оглед което се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Твърди се, че
поради това и сумата на стойност от 2206.12 лв., представляваща
възнаградителна лихва за целия срок на Договора за потребителски кредит не
е недължима от ищцата.
По отношение на иска с правно основание чл. 26 ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД
предявен срещу "Ф*" ЕООД, с ЕИК: ** се твърди, че Договорът за
предоставяне на гаранция № 5132660 е недействителен. Излагат се
съображения, че Договорът за поръчителство е съглашение между кредитора и
поръчителя, а длъжникът е трето за това правоотношение лице, чиято воля не
е правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се
осъществи за валидното му възникване по арг. от чл. 138 от ЗЗД. Твърди се, че
Договорът е едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание
за учредяването на поръчителство е кредиторът да бъде обезпечен срещу
евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото
правоотношение. Посочва се, че законодателят уреждал договора за
поръчителство като съглашение между кредитора и трето, различно от
длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен
интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение, като се твърди,
че длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес, поради което
сключването на сделка между него и третото лице поръчител е лишена от
правно основание. Твърди се, че в правната теория основанието на една сделка
се схващала като типичната и непосредствената правна цел, която се
преследвала с предоставяне на имуществена облага. Съществуването на
основание се извеждало от вида и съдържанието на сделката. Типичната и
непосредствена цел, която преследвали страните по процесния договор за
предоставяне на поръчителство, била да бъдат обезпечени вземанията на
кредитодателя. Твърди се още, че когато длъжникът учредява лично
обезпечение, то не се осъществявала целта на договора за поръчителство и
същият бил лишен от своето основание. Твърди се, че договорът за
поръчителство бил уреден от диспозитивни правни норми, поради което
страните могат да уговорят възмездност на поръчителството, като в тази
хипотеза договорът се трансформирал в двустранен. Твърди се, че
11
договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение на
поръчителя вместо кредитора противоречи на добрите нрави и внася
неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 1 от
ЗПК. Сочи се съдебна практика, че противоречи на добрите нрави съглашение
при което престациите са явно нееквивалентни – Определение № 1133 от
17.09.2009 г. по гр.д. № 970/ 2009 г. на Върховен касационен съд, Определение
№ 427 от 17.05.2017 г. по гр. д. № 5260 / 2016 г. на Върховен касационен съд,
3-то гр. отделение, Решение № 153 от 24.07.2015 г. по гр. д. № 3014 / 2014 г. на
Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, решение № 615/15.10.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 1208/2009 г. , III г.о. на ВКС , Решение № 1444/04.11.1999 г. на
ВКС по гр. д. № 753/99 г., V г.о., Р № 834/26.10.2009 г. на ВКС по гр. д. №
136/2009 г.). Твърди се, че било необходимо да е налице значителна липса на
еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е
в размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това
несъответствие целяло обогатяване, а не само възмездяване. Сочи се
разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, като намираща приложение и
при търговските сделки - в този смисъл Решение № 88 от 22.06.2010 г. по т. д.
№ 911/2009 г. на ВКС, I ТО. Твърди се, че по договор за поръчителство,
сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получавал никаква
престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост било
още по-драстично. Сочи се, че поставянето на изискването за заплащане на
възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта
на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Твърди се, че от член 8, параграф
1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че
преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
Твърди се, че задължение за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл.
16 от Закона за потребителския кредит. В този смисъл се сочи, че в
съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не процедират по този начин. Твърди се, че преддоговорното задължение на
кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя
имало за цел да предпази потребителите от свръх задлъжнялост и
неплатежоспособност и допринасяло за постигането на целта на Директива
2008/48., която била да се осигури високо, адекватно и равностойно ниво на
защита на интересите им - съображения 8.9.23. 24.43.45 от Директивата. В
този смисъл се сочи и параграф 40-43 от Решение от 27.03.2014 г. по дело
С565/12 на четвърти състав на СЕС. Твърди се, че предвид обстоятелството,
че се касае за отпускане на т. нар. "бързи кредити", при които потребителите
се нуждаят спешно от финансови средства, изискването за осигуряване на
обезпечение превръщало сключването на договора за предоставяне на
поръчителство в задължително условие за получаването на кредита, като се
сочи като аргумент фактът, че двата договора са сключени на една и съща дата
по едно и също време. Твърди се, че подобно изискване противоречи на чл. 16
от ЗПК и на Директива 2008/48 относно потребителските кредити, която
12
забранява безотговорното кредитиране, повишаващо опасността от
неплатежоспособност и свръхзадлъжнялост на потребителите, защото
специфичният профил на потребителите на бързи кредити, според
твърденията на ищцата, е лица с налична вече задлъжнялост, с неустановими
или ниски доходи и с имуществена необезпеченост, които са изолирани от
банковото кредитиране. Твърди се, че ако тези лица разполагаха с възможност
да осигурят обезпечения, включително чрез гарантиране на изпълнението от
страна на трети лица, те щели да предпочетат банковото кредитиране, при
което лихвените нива са значително по-ниски от тези, предлагани от
небанковите финансови институции. Твърди се, че при съпоставяне на размера
на отпуснатия кредит от 5000.00 лв. и размера на възнаграждението на
поръчителя 3323.88 лв. нямало житейска логика едно лице да се съгласи да
заплати възнаграждение на толкова висока цена, ако е имало избор дали да се
съгласи с обезпечението или да откаже. Твърди се, че поставянето на условие
за усвояване на кредита чрез осигуряване на поръчителство с високо
възнаграждение осъществявало фактическия състав на неравноправността и
разкрива недобросъвестността на кредитодателя, тъй като ако последният бил
постъпил справедливо и добросъвестно с кредитополучателя, потребителят не
би се съгласил с клауза за толкова високо възнаграждение при индивидуални
преговори. В тази насока се сочи съображение 74 от Решение по съединени
дело С-224/2019 г. и С-259/2019 г. на СЕС. Поради изложеното, се твърди от
ищеца, че клауза или договор, който предвижда, че се дължи възнаграждение
за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата,
както и, че на практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до
допълнително увеличаване на размера на задълженията и на практика вместо
да се облекчава длъжника в кредитирането, т.е. в получаването на кредита,
неговото положение се утежнявало, защото чрез поръчителя той заплащал
значително по-висока стойност на кредита. Сочи се, че положението на
поръчителя, от друга страна, било изключително благоприятно, особено
когато е свързано лице с Кредитополучателя, както се твърди да е в случая.
Посочва се, че поръчителят веднъж получавал възнаграждение, което е почти
равно на главницата по договора за кредит, и второ, ако той заплати дълга, ще
му се дължи и заплатената част + неговото възнаграждение, което означавало,
че поръчителят на практика се обогатявал, поръчителствайки. Отделно от това
се твърди, че в случай като настоящия, когато на длъжника се вменявало
задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му
нараствал, се получавал ефект на създаване на опасност от свръхзадлъжнялост
на длъжника, т.к. размерът на задълженията се увеличавал. Сочи се, че Съдът
имал задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следвало да тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата - решения по дела С-106/89 Marledsng и 14/83 Von
Colson. Твърди се, че възлагането на потребителя да заплаща задължения,
които следва да изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на
търговеца и във вреда на потребителя, като по-слабата страна в гражданския и
търговския оборот, с което задължение той не би се съгласил, ако
кредитодателят действа добросъвестно.
Твърди се, че доколкото договорът за поръчителство е акцесорен, то
недействителността на главния договор за потребителски кредит води до
недействителност и на договора за поръчителство, поради липса на правно
13
основание за неговото сключване, като в този смисъл се сочи Решение № 1231
от 20.03.2023 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 8494/2022 г.
По отношение на евентуалния иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД,
предложение първо и второ ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД за обявяване за
недействителна клаузата на чл. 2, т. 6 от Договор за паричен заем № 5132660
се твърди, че размерът на възнаградителната лихва надхвърляла три пъти
размера на законната лихва, с което в разрез с добросъвестността кредиторът е
използвал материалната затрудненост на ищцата, за да получи престация,
значително неравностойна на предоставения от него кредитен ресурс., поради
което се моли съдът, при условие, че отхвърли първия главен иск за
прогласяване нищожността на целия договор, да обяви за недействителна
клаузата на чл. 2, т. 6 от същия на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Формулирана е молба до съда за разсрочване на задължението за
заплащане на главницата, в случай, че ответното Дружество предяви насрещен
иск за остатъка на главницата при постановяване на решението по делото да
отсрочи и/или да разсрочи неговото изпълнение, с оглед имотното състояние
и други обстоятелства на ищцата. В подкрепа на това искане се излагат
аргументи, че ищцата е подала молба за освобождаване от държавни такси и
разноски, поради това че е материално затруднено лице и на основание чл.
241, ал. 1 ГПК се моли съдът, при постановяване на решението по делото, да
разсрочи изпълнението на задължението за връщане на главницата съобразно
погасителния план към договора за кредит. Алтернативно, в случай, че тази
молба не бъде уважена, то при постановяване на съдебното решение се моли
съдът да вземе предвид, че съгласно чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.“, т.е. потребителят следва да върне само стойността на главницата
съобразно погасителния му план. В тази насока се сочи съдебната практика на
Съда на Европейския съюз в следните решения: C 482/13, C 484/13, C 485/13 и
C 487/13, C 377/14, C-125/18 СЕС.
Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение, а именно
минимално адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1 във вр. с ал. 2 от Закона
за адвокатурата по трите иска както следва:
1. По иска с правно основание чл. 22 от Закона за потребителския
кредит (ЗПК) във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1,
минималното адвокатско възнаграждение възлиза на 1 617.24 лева с ДДС.
2. По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД минималното
адвокатско възнаграждение е на стойност от 758.87 лева с ДДС.
3. По иска с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, предложение първо и
второ ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД минималното адвокатско възнаграждение
е на стойност от 624.73 лева с ДДС.
Моли се съдът да съобрази разпоредбата на чл.2, ал.5 от НАРЕДБА № 1
от 9 юли 2004 г. за Минималните размери на адвокатските възнаграждения,
както и в случай, че счете, че делото е с особена правна и фактическа
сложност, да съобрази, разпоредбата на чл. 2, ал. 9 от НАРЕДБА № 1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а също така
и разпоредбата на § 2а от НАРЕДБА № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. В тази насока се сочи и практика на
ВКС - Определение № 266 от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II
14
т. о., ТК, докладчик съдията Костадинка Недкова; Определение № 64 от
1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията
Емил Марков), че върху адвокатския хонорар, вкл. при договори за правна
защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, ДДС следва да бъде начислен, като данъчната основа се
формира от минималното адвокатско възнаграждение съгласно Наредбата за
минималните адвокатски възнаграждения. Твърди се, че същият извод се
споделял и от Националната агенция за приходите в нейно становище, което се
прилага към исковата молба.
Във връзка с формулираното с исковата молба искане, както и
приложената към исковата молба допълнителна молба за освобождаване на
ищцата от внасянето на ДТ, ведно с приложени към нея писмени
доказателства, съдът, с Определение № 153/16.01.2025 г. на осн. чл. 83, ал. 2
от ГПК е освободил ищцата С. В. П. от внасянето на ДТ.
В законоустановеният срок по чл.131 от ГПК по делото е постъпил
писмен отговор с вх. № 5362/21.02.2025 г. от ответника, „*Т“ АД, със
седалище и адрес на управление: г* представлявано от Г* – изпълнителен
директор чрез процесуален представител старши юрисконсулт Д*, съдебен
адрес за получаване на книжа: г* *****@**********.**, в който е изразено
становище, че исковата молба е нередовна, тъй като не бил представен
документ за внесена държавна такса по формулираните претенции. Сочи се, че
като особено искане, в сезиращия съда документ е било заявено затруднено
материално състояние на ищеца с искане да бъде освободен от задължението
за заплащане на такси и разноски в процеса, на основание чл.83, ал.2 ГПК.
Моли се съдът да извърши служебна проверка относно личното и
имуществено състояние на ищеца, като в случай, че бъде установено, че не е
налице хипотезата по смисъла на чл. 83, ал.2 от ГПК и ищцата дължи
заплащане на държавна такса за предявените от нея искове, съдът да остави
исковата молба без движение, като нередовна до внасяне на определената от
Вас държавна такса.
По допустимостта и основателността на иск се твърди, че претенциите
на ищеца към дружеството-ответник и към договора за паричен заем са
неоснователни и се моли съдът да ги остави без уважение. Твърди се, че
Договор за паричен заем № 5132660 е действителен, че същият не страда от
визираните исковата молба пороци, респективно тези пороци не водели до
недействителност на договора. Сочи, че в процесния случай, редът и
условията за сключване на договор за паричен заем, изискванията към
неговото съдържание и условията за неговата действителност са предмет на
Директива 2008/48 и Закона за потребителския кредит, чиито разпоредби са
lex specialis по отношение на разпоредбите на Директива 93/13, Закона за
защита на потребителите и Закона за задълженията и договорите. Твърди, че
съгласно чл. 1 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, договорни условия, които отразяват задължителни
законови или подзаконови разпоредби не са предмет на разпоредбите
директивата. Твърди, че тази дерогация била предвидена и в § 12а. от
Допълнителните разпоредби на ЗЗП, съгласно който разпоредбите на глава
шеста не се прилагали по отношение на договорни клаузи, които отразяват
законови или подзаконови разпоредби или принципи на международни
конвенции, в т.ч. в областта на транспорта, по които държавите - членки на
Европейския съюз, или Европейският съюз са страна. Посочва, че съгласно
15
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен само и единствено в случаите, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 – 9 от закона, като твърди, че могло да се види от съдържанието на
цитираните разпоредби, че те установявали минимално изискуемото
съдържание на договора за потребителски кредит – информацията, която
трябва да се съдържа в договора. Твърди, че ввъв всички останали случаи и в
Закона за потребителския кредит и в Закона за защита на потребителите се
визирали нищожни клаузи, които не се отразяват непосредствено на
действителността на договора за потребителски кредит. Твърди, че било видно
от разпоредбите на чл. 19 и чл. 22 от Закона за потребителския кредит, че
надвишаването на максимално допустимия размер на годишния процент на
разходите, не води до недействителност на договора за кредит, както и че
съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК, само клаузите,
надвишаващи максимално допустимия размер се считат за нищожни, а
платеното по тези клаузи се приспада при последващи плащания по кредита
Законът за потребителския кредит не предвиждал в подобни случаи да се
обяви целият договор за недействителен, както се виждало и от разпоредбата
на чл. 22 ЗПК.
Сочат се решения по дела на СЕС, а именно дело C‑453/10, дело С-
42/15,
Твърди се, че съгласно действащото законодателство, процесният
договор за паричен заем е действителен и е в съответствие с изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския
кредит, както и че същият е в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10
от Закона за потребителския кредит. Твърди се че в съответствие с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК, в процесния договор са посочени
годишният процент на разходите (63.37 %), общата сума, дължима от
потребителя (7206,12 лв.), взетите предвид допускания (чл. 2, т. 8 от договора:
“договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, всяка от страните
ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат
начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за изпълнение на
някое от задълженията по настоящия договор, както и други разходи, освен
посочените в настоящия договор“). Твърди се, че общата дължима сума и
годишният процент на разходите са били изчислени към момента на
сключване на договора, в съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10
ЗПК. Сочи се, че заемодателят нямал задължение да изчислява и посочва нов
ГПР при промяна на условията по договора, като посочва, че като се имат
предвид разпоредбите на членове 11 и 12(2), Директива 2008/48/ЕО, не
изисква кредиторите да предоставят нов ГПР, когато има промяна в лихвения
процент, в таксите, които формират общите разходи за кредита или когато се
променят съответните договорни условия. Твърди, че същото се
потвърждавало и от мотивите по дела С-714/22 – по конкретно т. 54, и С-
448/17 - т. 64, на СЕС. Твърди се, че ГПР е изчислен по определения в
Приложение 1 към Закона за потребителския кредит начин, като са използвани
договорените условия – размер на усвоена сума, размер и брой на погасителни
вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр., с оглед на
което и се твърди, че договорът за потребителски кредит е в съответствие с
изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 от Закона за потребителския кредит.
Изложено е становище, че твърдението на ищеца, че договорът за
16
паричен заем е недействителен, тъй като не е посочено кои точно разходи
формират ГПР е неоснователно. Твърди се, че не само в разпоредбите на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2, но и в целия текст на Закона за
потребителския кредит, не фигурирало задължение за посочване на кои точно
разходи формират ГПР, както и, че задължителният начин на формиране и
изчисляване на ГПР е описан в Приложение 1 на Закона за потребителския
кредит. Сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният
процент на разходите е цифрова стойност, съотношение между разходите по
кредита и размера на предоставения кредит, изразено като процент, като целта
на посочването на ГПР била да се предостави числово и сравнимо
представяне на разходите за кредита за потребителя. Сочи се съдебна практика
– и по конкретно в т. 29 от Решението по дело C‑290/19, в този смисъл се сочат
и решения от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14,
EU:C:2016:283, т. 90 и цитираната съдебна практика, от 9 ноември 2016 г.,
Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 66 и цитираната съдебна
практика, и от 20 септември 2018 г., EOS KSI Slovensko, C‑448/17,
EU:C:2018:745, т. 64). Твърди се, че с оглед както на разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, така и на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО,
задължението за посочване на ГПР се изчерпвало с посочването на цифровата
стойност с точност до втория десетичен знак, получена в резултат на
изчислението по предвидената в Приложение 1 на ЗПК формула. Твърди се, че
в процесния случай, изискванията към съдържанието на договора за
потребителски кредит са предмет на Директива 2008/48, чиито разпоредби са
lex specialis по отношение на разпоредбите на Директива 93/13.
Твърди се, че цитираната от ищеца практика не подкрепяла изложените
от него аргументи, доколкото, както се виждало от цитатите, по дела С-714/22
и С-453/10, СЕС не бил разглеждал подобни въпроси, а в решението по дело
С-448/17 под „данни“ и „основни данни“, СЕС имал предвид данните, които
служат за изчисление на ГПР. Твърди се, че тези данни, съгласно Приложение
1 към Закона за потребителския кредит, са били в размер на усвоена сума,
размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща
дължима сума и пр.. Твърди се, че в договора за потребителски кредит са
посочени основните данни, или компонентите, както ги наричал ищецът,
които били послужили за изчисляване на ГПР, както и, че в процесния договор
били посочени размер на усвоената сума (5000 лв.), броя на усвояванията (1),
размер (400,34 лв.) и брой на погасителни вноски (18), дата на плащане на
всяка вноска (чл.2, т. 5 от договора), обща дължима сума (7206,12 лв.). Сочи
се, че единственият разход по кредита за потребителя, освен главницата,
лихвеното задължение, е бил посочен и като процент и като размер в договора
за паричен заем. Твърди се, че Годишният процент на разходите по договора е
бил изчислен съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 ГПК, и неговият размер
бил в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и, че Годишният
процент на разходите по договора е изчислен по определения в Приложение 1
към Закона за потребителския кредит начин, като са използвани параметрите,
посочени в договора за паричен заем - размер на усвоената сума, размер и
брой на погасителните вноски, дата на плащане на всяка вноска. Твърди се, че
годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България - основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от
1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта /Постановление № 426
17
от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения/, с оглед на което няма нарушение на чл. 19
от ЗПК. Сочи се, че съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК,
само клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считат за
нищожни, а платеното по тези клаузи се приспада при последващи плащания
по кредита, като се твърди, че видно от тези разпоредби, при неточно
посочване на ГПР нищожността обхващала само клаузите в частта им, с която
„надвишават“ максималния размер ГПР и на връщане подлежат само
„надвзетите“ суми, които са били платени по тези нищожни клаузи. Твърди се,
че Законът за потребителския кредит не предвиждал в подобни случаи да се
обяви целият договор за недействителен, както се виждало и от разпоредбата
на чл. 22 ЗПК. Твърди се, че Годишният процент на разходите по договора
включва всички разходи по кредита в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК, както и,
че в годишния процент на разходите по процесния договор е била включена
само лихвата по кредита, тъй като това бил единственият разход по кредита за
кредитополучателя. Изложено е становище, че твърденията, че не са спазени
изискванията на 11, ал. 1 т. 10 ЗПК, тъй като в ГПР по договора за паричен
заем не е включено възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция са неоснователни. Сочи се, че възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция/поръчителство не се включвало при изчисляване на
ГПР, тъй като то не било част от общия разход по кредита за потребителя, с
оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в §
1, т. 1 ДР ЗПК. Твърди се, че за Заемателят не са известни разходите, които
потребителят евентуално ще плати към трети лица, за да изпълни
задълженията си, като се счита, че ищецът неправилно тълкува приложимата
разпоредба. Твърди се, че тя следвало да бъде разглеждана в посока, че общият
разход по кредита са разходите по кредита, тоест, всеки определен по размера
си неизбежен разход, в пряка връзка с договора за кредит, като в този смисъл
се сочи Решение № 599 от 19.02.2020 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 6730/2019
г.. Твърди се, че само такива разходи вземат участие в определянето на ГПР.
Твърди се още, че предоставянето на обезпечение не било условие за
предаване на заемната сума от заемодателя, а следвало заемополучателят да
предостави обезпечение, единствено за да изпълни задълженията си по закон
и за да избегне неблагоприятните последици от неизпълнението – разваляне
на договор или дължимо на Заемодателя обезщетение за неизпълнение.
Твърди се, че сключването на договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство с трето лице не се явявало необходимо условие за
сключването на договора за кредит. Отделно от това се твърди, че
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство
към деня на сключване на договора за заем не е било безусловно дължимо, а е
било от значение дали гаранцията на „Ф*“ ЕООД ще бъде активирана или не,
от действията на заемателя. Твърди се, че с оглед посочените в Договора за
заем допускания, разходите за обезпечаване на вземането са изключени, тъй
като те нито са били известни на Заемодателя към момента на сключване на
договора за заем, нито са били в определен към този момент размер, нито са
били неизбежен разход, тъй като можело да бъде предоставено и
безвъзмездно поръчителство. Сочи се, че от друга страна, чл. 19 ал. 3 от ГПК
посочвал какви разходи, не се включват при изчисляване на ГПР, а именно, по
т.2 от въпросната алинея, не се включвали разходите на потребителя, които са
различни от цената услугата, които потребителят дължи при предоставяне на
услуга. Твърди се, че цената на услугата по предоставяне на парични средства
18
е лихвата, т.е безспорно било че тя се включвала при изчисляване на ГПР, но
тъй като възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не
било част от цената на услугата и дори не се дължала към Заемателя, а към
трето лице, не следвало да се включва в ГПР. Твърди се, че от изложеното до
тук можело да са направи фактическият извод, че разходите по договора за
предоставяне на гаранция/поръчителство и в частност - уговореното по него
възнаграждение, не е следвало да бъдат включени в годишния процент на
разходите по договора за кредит, като единственият разход за потребителя е
предвидената в договора възнаградителна лихва. Твърди се, че
Заемополучателят, избирайки да обезпечи вземанията, чрез предоставяне на
поръчител, който предоставя гаранционни сделки, договаря с него
съответните приложими в отношенията им условия, и ищецът по собствена
воля бил избрал да обезпечи задължението си по договора за заем чрез
поръчителство, имайки на свое разположение три алтернативни начина за
обезпечаване. Твърди се, че ако бъде приета логиката на ищеца, следвало, че
цената на услугата, която заемателят избере да ползва, за да обезпечи
вземанията по Договора за заем, било то към банка за предоставяне на банкова
гаранция или възнаграждение на двамата поръчители или на дружество,
предоставящо гаранционни сделки, трябвало да бъде винаги допускана при
изчисленията, от което следвало, че всяко уговорено от заемателя
възнаграждение или разход ще следва да бъде включвано в общите разходи по
кредита за потребителя, независимо към кого се дължи или в какъв размер е
то. Твърди се, че тези външни за Заемодателя уговорки за обезпечаване, между
заемателя и трето лице, щели да обвързват дружеството в изпълнението на
законово определените му задължения и могли да доведат до ГПР в много
големи размери, което да надхвърля размерът предвиден в чл. 19 ал. 4 ЗПК и
ако това бъде допуснато, то заемателят можел по своя преценка да уговаря
възнаграждения и разходи към трети лица, които да бъдат включени в ГПР, а
това можело да доведе до умишлено надвишаване на предвиденият в ЗПК
максимален размер, т.е. договорът щял да бъде недействителен по волята на
заемателя. Твърди се, че е недопустимо заемателят едностранно да може да
довежда до недействителност сключени договора, като с това се заплашвали,
а дори могли да се нарушат, принципите на добросъвестност в договорните
отношения, както и заемателят би останал без печалба, което пък
противоречало на пазарната икономика в страната. Посочва се, че по този
начин потребител, с действията и решенията си, които са външни за
Заемодателят, но пък в същия момент го обвързват при посочване на ГПР,
може да спекулира и злоупотреби с правата, предоставени му дадени от
закона. Сочи се, че релевантен за изчислението на ГПР е момента на
сключване на договора за паричен заем, като при изчисление на ГПР се
вземали предвид съществуващите към момента на сключване на договора за
паричен заем ангажименти. Твърди се, че Заемодателят, към момента на
сключване на договора за кредит, нямал задължение да предвижда и допуска
хипотетични разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР, както и че
същият нямал задължение при промяна на условията по договора да
изчислява и посочва нов ГПР. Сочи, че Директива 2008/48/ЕО, като се имат
предвид разпоредбите на членове 11 и 12(2), не изисква кредиторите да
предоставят нов ГПР, когато има промяна в лихвения процент, в таксите,
които формират общите разходи за кредита или когато се променят
съответните договорни условия.
Сочи се, че било видно и от цитираните от ищеца мотиви по дела С-
19
714/22, С-453/10 и С- 448/17, ... ГПР трябва да се изчисли, в момента, в който
кредитният договор е сключен“ (т. 64, С-448/17) кредиторът следва да посочи,
не очакваният ГПР, като точният му размер подлежи на уточнение след
отпускането на кредита (т. 54, С- 714/22), а ГПР по договора за кредит към
момента на неговото сключване. Сочи се, че твърдението на ищеца, че
сключването на договор за предоставяне на гаранция е задължително условие
за отпускане на заема е неоснователно, като се твърди, че
Кредитополучателят е можел да избира между три вида обезпечения, които да
представи, че ищецът е бил уведомен предварително, както за изискуемите
обезпечения, така и за представянето на избраното от него обезпечение най-
късно в тридневен срок след подписване на договора, и че както сключването
на договора за паричен заем при посочените условия, така и избора на
обезпечение са зависели изцяло от волята на ищеца. Твърди се, че ищецът, по
собствена инициатива бил избрал да представи като обезпечение гаранция от
дружество-гарант и в тази връзка бил сключил договор за предоставяне на
гаранция с дружеството-гарант. Твърди се, че било видно от представения към
исковата молба договор за предоставяне на гаранция, че същият е бил
подписан след сключването на договора за паричен заем и след получаване на
заемната сума. Сочи се, че в договора за предоставяне на гаранция е било
уговорено, че същият влиза в сила, в случай че не бъде предоставено друго
обезпечение по сключения Договор за паричен заем в тридневен срок.
Изложено е становище по възражението, че в тежест на доказване на
дружеството е да докаже, че ищецът е можел да избира и е направил
собствена преценка, като на първо място се посочва, че трябвало да се обърне
внимание, че цитираното от ищеца дело С-449/13 е с предмет преюдициално
запитване за тълкуване само на членове 5 и 8 от Директива 2008/48/ЕО.
Посочва се, че тези членове от директивата се отнасяли до предоставянето на
преддоговорна информация под формата на СЕФ (чл. 5) и до оценка на
кредитоспособността (чл. 8). Както се вижда и от текста на самото решение по
делото са разгледани и тълкувани само чл. 5 и чл. 8 от Директива 2008/48/ЕО.
Сочи се, че предмет на второто цитирано дело C‑34/18 е преюдициалното
запитване за тълкуване на член 3 и член 5 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори. Твърди се, че с диспозитива на решението всъщност е било прието,
че клауза, която не е била уговорена индивидуално и имала за предмет или
резултат разместване на доказателствената тежест не може да се приеме
априори за неравноправна.
Сочи се, че в диспозитива също така било записано, че член 3, параграф
3 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с точка 1, буква р) от
приложението към тази директива, не се отнасял до клауза, която има за
предмет или резултат да създаде у потребителя легитимни очаквания, че е
длъжен да изпълни всички свои договорни задължения, дори да счита, че
някои престации не са дължими, тъй като тази клауза не променяла правното
положение на потребителя с оглед на приложимото национално
законодателство. Сочи се, че чл. 5 от Директива 93/13 трябвало да се тълкува в
смисъл, че не изисква продавачът или доставчикът да предоставя
допълнителна информация относно клауза, която е съставена на ясен език, но
чиито правни последици могат да бъдат установени единствено посредством
тълкуване на национални разпоредби, които не са предмет на еднозначна
съдебна практика. Сочи, че цитираната от ищеца разпоредба на чл. 143, ал. 1,
т. 19 от Закона за защита на потребителите също не съдържала никакви
20
указания относно средствата или тежестта на доказване. Изложено е
становище, че твърденията, че невключването на възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция в ГПР било заблуждаваща търговска
практика са неоснователни. Сочи се, че не само в българското и европейското
законодателство, но и в практиката на СЕС се приемало, че за да се определи
една практика като заблуждаваща или нелоялна тя трябвало да променя
съществено икономическото поведение на потребителя (н.пр.) или да води до
вземане на търговско решение, което потребителят не би взел (з.пр.), както и,
че ищецът, позовавайки се на нелоялна или заблуждаваща информация, би
следвало да представи доводи в защита на тази своя теза. Сочи се, че ищецът
по своя инициатива се е обърнал към дружеството за кредитиране, че въз
основа на предлаганите от дружеството условия и съобразно изразените от
ищеца предпочитания, Дружеството е предоставило на ищеца предложение за
кредит (Стандартен европейски формуляр), в който параметрите на
съответния кредит са изрично посочени - общ размер на кредита, общата
сума, която трябва да се заплати, лихвен процент, годишен процент на
разходите, изискваните обезпечения и срока за представяне на избраното от
ищеца обезпечение, че преди да сключи договора за кредит, ищецът е знаел,
както параметрите на кредита, така и условието за предоставяне на
обезпечение, и че преди ищецът да е бил обвързан от договор за
потребителски кредит, дружеството е предоставило цялата необходима и
изискуема информация за вземане на информирано решение. Сочи се Решение
по дело C‑453/10 СЕС. Твърди се, че
ищецът, позовавайки се на чл. 68д ЗЗП, трябвало да докаже не само наличието
на търговска практика, съдържаща невярна информация, а и факта, че тази
информация е довела до вземане на решение, което той не би взел, като
например, че ищецът не се е нуждаел от кредит/никога не би взел кредит, но
подведен от информацията е решил да сключи договор за паричен заем;
ищецът използва услугите на банки или други кредитиращи дружества, но
подведен от информацията за кредит при толкова изгодни условия е решил да
се обърне към ответника – като се твърди, че в исковата молба аргументация в
този смисъл изобщо липсвала. Твърди се, че ако ищецът при избора на
кредитен продукт се е водил от размера на годишния процент на разходите, то
не ставало ясно защо е предпочел да сключи договор с дружеството-ответник,
а не договор за кредит с някоя от множеството банки, които предлагали много
по- изгодни условия за потребителски кредити, при които размерът на ГПР
започва дори от 7 %. Твърди се, че очевидно било, че изборът му се бил
основавал на критерии, различни от годишния лихвен процент или годишния
процент на разходите. Твърди се, че в Стандартния европейски формуляр
(СЕФ), който ищецът бил получил преди сключване на договор за кредит,
подробно били описани изискванията към обезпечението и срока за
предоставянето му. Твърди се, че ищецът е бил запознат с условията на
договора, който ще сключи, както и че можел още със сключването да
предостави обезпечение, можел да го направи и в тридневен срок след
подписване на договора, тоест Заемателят, преди да е бил обвързан от
договор, е имал цялата необходима информация, за да вземе решение дали да
сключи договор за кредит при тези условия или не. Твърди се, че ищецът е
имал време още преди сключването на договора да избере вида на
обезпечението, да положи грижа и добросъвестност, за да го осигури, а ако
прецени, че предоставянето на обезпечение е неизпълнимо условие или че
противоречи на разбиранията му за добри нрави, да не сключи договора за
21
паричен заем. Твърди се, че Заемателят, уведомен предварително за условията
по кредита и решил да сключи договор за заем при тези условия, със
сключване на договора, е поел задължение да представи избраното от него
обезпечение в тридневен срок, както и, че Кредитополучателят е можел да
избира между три вида обезпечения, които да представи, а именно, да се
представи банкова гаранция, да се осигурят двама поръчители и представяне
на гаранция от дружество-гарант, като се твърди, че било видно от
приложения договор, че заемополучателят не е бил ограничен при
представяне на гаранция от дружество-гарант до „Ф*“ ЕООД, както и, че е
можел да посочи и представи гаранция и от друго дружество-гарант. Сочи се,
че поръчителството и банковата гаранция са стандартни практики в областта
на кредитирането и изискванията към поръчителите били поставени с оглед
действащото в Република България законодателство, като ролята на
поръчителите по договор за кредит била да обезпечат изпълнението на
финансово задължение. Посочва се, че за да могат да изпълнят своята роля,
поръчителите трябва да разполагат с финансови средства, които средства
трябвало да са сравнително сигурни (възнаграждение по безсрочен трудов
договор), да са над определен минимален размер, предвид разпоредбата на чл.
446 ГПК “Несеквестируем доход”, да не съществуват задължения по вземания,
които се удовлетворяват предпочтително (задължения за осигуровки) - чл. 136
ЗЗД, раздел “Привилегии” и т.н. Изложено е становище, че твърденията на
ищеца, че изискването за представяне на обезпечение противоречи на
Директива 2008/48 са неоснователни, като се твърди, че изискването да се
предостави обезпечение на кредит е напълно допустимо и законно, както се
вижда от разпоредбите на чл. 11, т. 18 от Закона за потребителския кредит, от
чл. 5, ал. 1, б. „н“ от Директива 2008/48/ЕО. В тази насока се сочи съдебна
практика - Решение № 1101 от 25.01.2007 г. по т. д. № 679/2005 г., II т. о. на
ВКС, Определение № 365 от 13.05.2014 г. по ч.пр. д. № 1367/2014 г. на ВКС.
Твърди се, че единственото задължение на кредитора във връзка с
исканите обезпечения е да предостави информация за тях в стандартния
европейски формуляр и в договора, както се вижда от разпоредбите на чл. 11,
т. 18 от Закона за потребителския кредит, от чл. 5, ал. 1, б. „н“ от Директива
2008/48/ЕО. Сочи се, че целта на исканото от страна на заемодателя
обезпечение е да се диверсифицира риска от неизпълнение на задължението за
погасяване в срок на задълженията по сключения договор за заем, както и, че
при неизпълнение на това договорно задължение от страна на заемателя
рискът от непогасяване на задълженията по сключения договор за заем е по-
висок. Сочи се и, че липсата на предоставена банкова гаранция или
поръчителство по заемното правоотношение, водят до висока степен на риск
от непогасяване на задълженията по процесния договор за заем. Изложено е
становище, че твърденията на ищеца, че „*т“ АД не е направил оценка на
кредитоспособността преди сключването на договора за паричен заем са
неверни, като се твърди, че последният не взимал предвид, че ответното
дружество е поискало от него подробна информация относно финансовото му
състояние, в това число доходи от трудова дейност, разходи на домакинството
му, други дължими суми по кредити и лизинги, други разходи, чист
разполагаем месечен доход, недвижимо имущество, наличие на фактори,
поставящи го в неравностойно положение и други. Изложено е становище, че
се считат за неоснователни твърденията за недобросъвестност на „*т“ АД,
като се твърди, че било видно че дружеството не кредитира по безотговорен
начин, поради което се счита, че действията на Дружеството са в синхрон
22
както с националното, така и с европейското законодателство.
Относно твърденията, че е било поставено изискване за заплащане на
възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение е изложено становище,
че същите са неоснователни, като се твърди, че в договора за паричен заем не
съществува клауза, която поставя изискване за заплащане на възнаграждение
за осигуряване на лично обезпечение и с оглед изпълнение на поетото
задължение за представяне на обезпечение, ищецът по собствена инициатива
е избрал да сключи договор за предоставяне на гаранция, при наличието на
три алтернативи. Твърди се, че както сключването на договора за паричен заем
при посочените условия, така и избора на обезпечение са зависели изцяло от
волята на ищеца.
За неоснователни се считат и доводите на ищеца за недействителност на
договора за предоставяне на поръчителство/гаранция, като се твърди, че
съображенията за нищожност на договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство се основавали на погрешното схващане на ищеца, че
към договора за предоставяне на гаранция/поръчителство са приложими
разпоредбите на чл. 138 и сл. ЗЗД, че кредиторът не е извършил оценка на
кредитоспособността, че изискването за представяне на обезпечение
противоречи на Директива 2008/48 и пр. идеи, които не засягат
действителността на договора за поръчителство. Твърди се, че от исковата
молба ставало ясно, че ищецът, очевидно, не можел да направи разлика между
правоотношенията длъжник/поръчител и поръчител/кредитор. Твърди се, че
разпоредбите на чл. 138 и сл. ЗЗД са относими към отношенията между „Ф*“
ЕООД и „*т“ АД, това правоотношение е акцесорно на главното - между
ищеца и „*т“АД по повод кредита, както и че „Ф*“ ЕООД и „*т“АД имат
сключен писмен договор, който урежда отношенията между тях като
поръчител и кредитор. Твърди се, че правоотношението между ищеца и „Ф*“
ЕООД е самостоятелно, че сключеният договор между ,,Ф*“ ЕООД и ищеца не
е договор за поръчителство, каквото твърдение е наведено в исковата молба, а
е договор за предоставяне на услуга по поръчителстване по договор за кредит,
сключен между заемател и кредитор. Твърди се също че така сключеният
между ищеца и ,,Ф*“ ЕООД договор е с характер на двустранен договор - Ф*“
ЕООД предоставя услуга, а потребителят следва да заплати възнаграждение за
услугата.
Относно твърдението на ищеца, че клаузата за договорна лихва е
нищожна поради нейното противоречие с добрите нрави, е изложено
становище, че същото е неоснователно, като ответникът се мотивира с
разпоредбите на Закона за потребителския кредит, за които твърди, че са
специални по отношение на разпоредбите на Закона за защита на
потребителите и Закона за задълженията и договорите. Твърди, че в закона
изчерпателно били изброени основанията за недействителност на договорите
за потребителски кредит (чл. 22 ЗПК), посочени били и основанията за
нищожност на отделни договорни клаузи, а именно такива имащи за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на този закон (чл. 21 ЗПК). Сочи се, че
във връзка с нищожността на отделни клаузи от договорите за паричен заем,
чл. 24 ЗПК препращал към разпоредбите на чл. 143 - 146 от Закона за защита
на потребителя. Твърди, че в Закона за потребителския кредит не фигурира
основание за нищожност/ недействителност „противоречие с добрите нрави“,
в закона липсва и препратка към съответните разпоредби на Закона за
задълженията и договорите. Твърди, че единственото ограничение на размера
23
на възнаградителната лихва с оглед разпоредбите на закона, по-специално чл.
19, ал. 1 ЗПК, е размерът на годишния процент на разходите, както и, че
размерът на договорената лихва по договора, като елемент на годишния
процент на разходите, както и годишният процент на разходите по договора са
по-ниски от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Цитира съдебна практика, а именно: Решение № 50086
от 21.12.2023 г. по т. д. № 1027 / 2022 г., ВКС, Решение № 179 от 20.11.2023 г.
по гр. д. № 519 / 2023 г. на ВКС и в Решение № 222 от 18.12.2023 г. по гр. д. №
589 / 2023 г. на ВКС, Определение № 2446 от 24.09.2024 г. на ВКС по т. д. №
2071/2023 г., в Решение № 179 от 20.11.2023 г. по гр. д. № 519 / 2023 г. на ВКС,
Решение № 222 от 18.12.2023 г. по гр. д. № 589 / 2023 г. на ВКС, Решение №
50086 от 21.12.2023 г. по т. д. № 1027 / 2022 г., ВКС.
Твърди се, че становището, че възнаградителната лихва по договора
следва да бъде отнасяна или съпоставяна със законната лихва и именно
последната да бъде обективен критерий за нейния максимален размер е
неправилно. Твърди се, че лихвата по кредита не е печалба, а цената на
паричните средства предоставени в заем, както и, че включвала освен маржа
на печалба и разходите по отпускане и управление на кредита. Твърди се, че
определянето на пределно допустима от добрите нрави цена на един кредит
чрез размера на законната лихва не отчитало разходите, свързани с отпускане
и управление на кредита, както и, че законната лихва и възнаградителната
лихва имат различна същност, като сочи, че законната лихва била предвидена
да обезщети кредитора в случай на забавено изпълнение, и се дължи наред с
изпълнението, а лихвата по кредита била цената на предоставените в заем
парични средства, и оттук, държавно определеният размер на законната лихва
не можел да бъде показател за размера на възнаградителната, който следвал да
се регулира от правилата на пазарната икономика и търговския оборот.
Твърди, че размерът на лихвеният процент по договора за паричен заем е в
съответствие с изискванията на Закона за потребителския кредит. Твърди, че
размерът на лихвения процент по договора, като елемент на годишния
процент на разходите (чл. 19, ал. 1 ЗПК), е в рамките на ограничението,
предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и, че в Закона за потребителския кредит
не било предвидено изрично ограничение на размера на годишния лихвен
процент (възнаградителна лихва). Сочи, че размерът на годишния лихвен
процент/възнаградителната лихва/ лихвата по кредита се регулира чрез
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, и че в годишния процент на
разходите, съгласно чл. 19, ал. 1, се включва и лихвата по кредита.
Оформен е петитум, с който се иска от съда да постанови решение, с
което да отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани предявените
искове от страна на ищеца. Претендират се сторените в настоящото
производство разноски на основание чл. 78 от ГПК, включително и
възнаграждение за процесуално представителство в размер на 360,00 лв.
Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, с
молба то да бъде съобразено с липсата на правна и фактическа сложност.
Излагат се съображения в тази посока. Моли съдът да обърне внимание, че
искането на ищцовата страна за невъзлагане на разноски независимо от изхода
на делото е несъстоятелно, като сочи, че в решението по дела С-224/19 и С-
24
259/19 СЕС се е произнесъл по отношение на искове за възстановяване на
недължимо платени суми вследствие на установяване на нищожност на
неравноправни клаузи. Твърди, че процесният случай не е такъв. Моли, в
случай че не се яви представител на дружеството в съдебно заседание делото
да бъде разгледано в негово отсъствие, като съдът да приеме, че се поддържа
изложеното в подадения отговор. Сочат се доказателства. Формулирани са
доказателстени искания.
ПО ДЕЛОТО Е ПРЕДЯВЕНА И НАСРЕЩНА ИСКОВА МОЛБА С
ВХ. № 5363/21.02.2025 г. от „*Т” АД, ЕИК * (Дружеството), със седалище в
град София и адрес на управление: *, представлявано от Изпълнителния
директор Г*, чрез процесуалния си представител ст. юрк. Д* срещу С. В. П.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Б*, с цена на иска: - за главница – 4
182.64 лв. и за лихва – 639,02 лв., както и за главница на осн. чл. 23 от ЗПК –
3398,64 лв., в която се твърди, че на 31.05.2024 г. С. В. П. в качеството на
заемател е сключила с „*т“ АД в качеството му на заемодател Договор за
паричен заем № 5132660 (Договора), по силата на който „*т“ АД е предала в
собственост на С. В. П. сумата от 5000 лв., а С. В. П. се е задължила да я върне
при посочените в Договора условия, а именно – на 18 равни месечни вноски,
всяка от които в размер на 400,34 лв., платими на равни периоди и с падежи,
указани изрично в чл. 2, т. 5 от Договора. Уговорен бил фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 50.00 %, въз основа на които размерът на общо
дължимата възнаградителна лихва за срока на Договора възлизала на 2206,12
лв., като общата дължима сума, съгласно чл. 2, т. 7 от Договора, възлизала на
сумата от 7206,12 лв. твърди се, че първата дължима вноска е следвало да
бъде заплатена на 03.07.2024 г., а последната – на 25.11.2025 г., до която дата
цялата дължима по договора сума е следвало да бъде погасена. Твърди се, че
С. В. П. не била изпълнила задължението си за своевременно заплащане на
дължима главница и начислена върху нея възнаградителна лихва, съгласно
уговорените в договора падежи, както и, че към датата на настоящата
насрещна искова молба същата била забавила плащането на изискуеми
задължения с повече от 90 дни, поради което заемодателят, на основание чл. 9,
ал. 5 от Договор за паричен заем № 5132660 обявява предсрочна изискуемост
на задълженията по договора, считано от датата на предявяване на исковата
молба, поради което, за „*т“ АД се твърди да е налице правен интерес от
предявяване на иск за заплащане на така посочените суми. Твърди, че съгласно
чл. 23 от ЗПК, във връзка с това, че с исковата молба на С. В. П. въз основа на
която е образувано настоящото дело се претендира обявяване на
недействителността на Договор за паричен заем № 5132660 в неговата цялост,
в този случай заемодателят имал право да получи обратно отпуснатата в заем
сума. Моли се съдът, в случай че бъде уважен предявеният от ищцата иск за
обявяване на недействителността на целия Договор за паричен заем, ищецът
да бъде осъден да заплати сумата от 3398,64 лв., представляваща, на
основание чл. 23 ЗПК, остатък от дължимата главница по процесния договор
след прихващане на вече заплатената лихва, като се твърди, че ако бъде
отхвърлен предявеният срещу *т АД иск, то ищцата щяла да дължи сумата от
4821,66 лв., представляваща сбор от дължимата главница – 4 182.64 лв., както
и дължимата падежирала възнаградителна лихва за периода 31.10.2024 г. –
29.01.2025 г. в размер на 639,02 лв. Счита се, че съвместното разглеждане на
насрещните искове е допустимо, доколкото те също са подсъдни на Районен
съд Пазарджик и са във връзка с първоначално предявения иск, както и, че
същото няма да затрудни производството по предявените от С. В. П. искове,
25
тъй като с цел доказване на тяхната основателност ще се изследва идентична
фактическа обстановка.
Оформен е петитум, с който се моли съдът да постанови решение, с
което да осъди С. В. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Б* да заплати
на „*Т” АД, ЕИК *, със седалище в град София и адрес на управление: *,
следните суми, като исковете са предявени при условията на евентуалност:
На първо място:
- сумата от 4 182.64 лв., представляваща незаплатена дължима
главница по Договор за паричен заем № 5132660, ведно със законна лихва от
датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата;
- сумата от 639,02 лв., представляваща дължимата падежирала
възнаградителна лихва за периода 31.10.2024 г. – 29.01.2025 г.
На следващо място:
сумата от 3398,64 лв., представляваща на основание чл. 23 от ЗПК
остатък от дължимата главница по процесния договор след прихващане
на вече заплатената лихва, ведно със законна лихва от датата на
предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.
Претендира се присъждане на направените съдебно-деловодни разноски.
Посочена е банкова сметка, по която могат да бъдат заплатени
претендираните с настоящата насрещна искова молба суми, а именно:
Банкова сметка на „*т“ АД
в лева: IBAN: *,
Банка: Юробанк България АД EАД
BIC: BPBIBGSF
Сочат се доказателства. Формулирани са доказателствени искания.
СЪДЪТ С ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 611/24.02.2025 г. е приел за съвместно
разглеждане и е оставил без движение предявения от „*Т“ АД против * В. П.
насрещен осъдителен иск с евентуално съединени претенции, като е дал на
ищеца по този иск едноседмичен срок от получаване на съобщението, в който
да изпълни указанията дадени в мотивите на настоящото определение, а
именно да представи платежно нареждане за внесена държавна такса по
сметка на ПзРС в размер на 217,28 лв. и е указал на ищеца, че при
неизпълнение на указанията в срок насрещната искова молба ще бъде върната
като нередовна.
От пълномощника на ищеца по насрещния иск – „*Т АД“– юрк. Д* е
постъпила молба с вх..№ 6395/04.03.2025г., с която моли делото да бъде
гледано в нейно отсъствие и във връзка с указания на съда - Определение №
611/24.02.2025 г., представя платежно нареждане за държавна такса за
насрещен иск за сумата в размер на 217,28 лв. В случай, че по делото бъде
даден ход по същество, прави искане съдът да остави предявените искове без
уважение като неоснователни и недоказани и да присъди направените
съдебно-деловодни разноски, съгласно следния списък с разноски: - 360.00 лв.
юрисконсултско възнаграждение; - 217,28 лв. държавна такса за насрещен иск;
общо: 577.28 лева. Заявена е молба, в случай че от ищеца бъдат представени
26
нови писмени доказателства, бъдат направени нови доказателствени или
други искания, бъде поискано изменение на предявените искове на което и да
е от основанията, посочени в чл. 214 от ГПК, или бъдат наведени нови
фактически твърдения, на основание чл. 144, ал. 1 от ГПК да бъде
предоставена възможност да вземе становище по тях в срок, считано от
получаване на препис от протокола от заседанието, и екземпляр от
допълнителните доказателства, като се моли в такъв случай да бъде дадена
възможност и да ангажират допълнителни доказателства. Моли се за
изпращане на препис протокола от проведеното открито съдебно заседание на
следния електронен адрес: *****@**********.**
В законоустановеният срок по чл.131 от ГПК по делото е постъпил
писмен отговор от ответника „Ф*“ ЕООД ЕИК **, със седалище и адрес на
управление: г* представлявано от П*в, чрез процесуален представител -
юрисконсулт М* съдебен адрес за получаване на книжа: ** **@*********.**, с
вх. № 5397/21.02.2025 г., в който е изложено становище, че предявеният иск е
допустим, но претенциите на ищеца към дружеството-ответник и договора за
предоставяне на гаранция са напълно неоснователни, което било видно и от
аргументацията, която се основавала на инсинуации и оценъчни съждения на
ищеца. Твърди се, че наведените твърдения за липса на извършена оценка на
кредитоспособността на заемополучателя и за противоречие на изискваното
обезпечение на Директива 2008/48 нямали отношение към действителността
на договора за предоставяне на гаранция. Твърди се, че Договорът за
предоставяне на гаранция, сключен между С. В. П. и „Ф*“ ЕООД, уреждал
отношенията между страните по договора – възложител и гарант, както и че
по силата на договора за предоставяне на гаранция, едната страна - „Ф*“
ЕООД се задължавала да издаде гаранция за плащане в полза на „*т“ АД, с
наредител С. В. П., с цел гарантиране за изпълнението на задължения на
наредителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, а другата страна -
С. В. П., се задължавала да заплати уговореното за тази услуга
възнаграждение. Твърди се, че сключеният между ищеца и ,,Ф*“ ЕООД
договор е с характер на двустранен договор - Ф*“ ЕООД предоставял услуга, а
потребителят следвало да заплати възнаграждение за услугата, както и че
същият не е бил договор за поръчителство, каквото твърдение било наведено в
исковата молба, а бил договор за предоставяне на услуга по издаване на
гаранция за плащане по договор за кредит, сключен между заемател и
кредитор. Твърди се, че процесният договор за предоставяне на гаранция не се
уреждал от разпоредбите на чл. 138 и следващите от ЗЗД, както и, че тези
разпоредби били относими към отношенията между „Ф*“ ЕООД и „*т“ АД,
като се твърди, че това правоотношение било акцесорно на главното – между
ищеца и „*т“АД по повод кредита. Посочва се, че „Ф*“ ЕООД и „*т“АД
имали сключен писмен договор, който урежда отношенията между тях като
поръчител и кредитор. Твърди се, че уговореното между „Ф*“ ЕООД и ищеца
възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция представлявало
насрещната престация срещу поетото задължение за обезпечаване на кредит,
както и че дружеството сключвало гаранционни сделки по занятие. Сочи се, че
„Ф*“ ЕООД е вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за
финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, с основен предмет на дейност:
предоставяне на гаранционни сделки по занятие и именно в това си качество –
на търговец, Дружеството сключвало гаранционни сделки (поръчителство) –
обезпечавало изпълнението по договори за кредит срещу възнаграждение.
Посочва се, че Дружеството отговарло на изискванията на закона по
27
отношение на лицата, които могат да предоставят гаранционни сделки по
занятие, същото сключвало договори за предоставяне на
гаранция/поръчителство в рамките на дейността, за която било регистрирано.
Следвало да се има предвид, че договорът за предоставяне на гаранция е бил
сключен само и единствено поради възлагането от ищцовата страна и то само
при условие, че ще бъде получено уговореното възнаграждение. Сочи се, че
Дружеството, изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, нямало интерес
да сключва безвъзмездни сделки. Сочи се, че задължението за заплащане на
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция възниквало след
влизане в сила на договора за предоставяне на гаранция, че Договорът за
предоставяне на гаранция влизал в сила след изтичане на тридневен срок от
сключване на договора за паричен заем и то, при условие, че потребителят не
предоставел друго обезпечение на кредитора. Твърди се, че възможността за
заплащане на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция
разсрочено чрез дружеството-кредитор „*т“ АД била предвидена с оглед на
удобството на клиентите на дружеството. Сочи се, че твърдението на ищеца,
че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл. 26, ал.
1 и 2 е необосновано и неоснователно, в тази връзка се твърди, че
съображенията на ищеца за нищожност на договора се основават на
погрешното схващане на ищеца, че към процесния договор за предоставяне на
гаранция са приложими разпоредбите на чл. 138 и сл. ЗЗД. Изложено е
становище, че твърденията на ищеца, че договорът за предоставяне на
гаранция е лишен от правно основание, също са неоснователни, като в тази
връзка се твърди, че дружеството ответник е вписано като финансова
институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.3а ЗКИ, с
основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие.
Твърди се, че насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно
задълженията си по договора за паричен заем, сключен с „*т“ АД, с което да
избегне неблагоприятни последици (търсене на обезщетение за неизпълнение
на задълженията по чл. 4 от Договора за паричен заем или разваляне на
договора поради неизпълнението) била потърсила услугите на Дружеството
да поръчителства за изпълнение на задълженията му по Договор за паричен
заем. Твърди се, че именно изпълнението на договорното задължение на
Заемателя за обезпечаване на вземанията по Договора за паричен заем било
породило сключването на Договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство, а Дружеството било сключило Договора поради
възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга, с оглед на
което се счита за неоснователно твърдението, че Договорът между ищцовата
страна и „Ф*“ ЕООД е бил лишен от правно основание. Изложено е
становище, че твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е бил
сключен в противоречие на добрите нрави е неоснователно, като се твърди, че
същият не нарушавал нито изрично формулиран правен принцип, нито правен
принцип, проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби, както и
че същият е бил сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и
справедливостта.
Относно принципа на справедливостта и не/еквивалентност на
престациите се посочва, че дружеството-ответник, в качеството си на
търговец, като вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за
финансовите институции по чл.3а ЗКИ, с основен предмет на дейност:
предоставяне на гаранционни сделки по занятие, следвало да получава
съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка.
28
Твърди се, че същото задължавайки се да издаде гаранция за плащане в полза
на кредитора, не получавало нещо в повече, от това което предоставя, а дори
напротив, като се посочва, че като при всеки алеаторен договор, престацията
по договора за предоставяне на гаранция на пръв поглед изглеждала
нееквивалентна, но дължимото им се възнаграждение по договор за
предоставяне на гаранция е било определено след извършена преценка на
риска. Твърди се, че ако насрещната страна го е считала за несправедливо
висок, то тя изобщо не би сключила договора. Посочва се, че към момента на
сключване на договора, по времето на неговото изпълнение/действие и до
приключването му спор между страните не бил съществувал. Сочи се, че
съгласно Определение № 381 от 14.04.2016 г. по гр. д. № 1275 / 2016 г. на
ВКС, „Нееквивалентността на престациите не води до нищожност на
договора. Когато страните са договорили неравностойни насрещни престации,
заинтересованата страна може в едногодишен срок да иска унищожаване на
договора, ако той е сключен поради крайна нужда.“
Относно принципа на добросъвестността се твърди, че при сключване на
договора, ответното дружество е действало добросъвестно. Твърди се, че
клаузите в договора за предоставяне на гаранция били формулирани
достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен потребител - относително
осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да
прецени икономическите последици от сключване на договора. Твърди се още,
че в договора за поръчителство било предвидено, че той влиза в сила само, ако
заемополучателят не представи на кредитното дружество обезпечение под
формата на поръчителство от физически лица или банкова гаранция. Сочи се,
че твърденията на ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция не е
породил правни последици на основание обстоятелството, че обезпечава
нищожна кредитна сделка са несъстоятелни. Твърди се, че дори Съдът да
приеме, че Договорът за заем е нищожен, то на „Ф*“ ЕООД, изпълнявайки
задължението си по Договора за предоставяне на гаранция се дължи
възнаграждение в пълен размер. Твърди се, че действителността, както на
издадената в полза на кредитора гаранция, така и на процесния договор за
предоставяне на гаранция не зависели от действителността на договора за
паричен заем, както и че сключеният договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство между ,,Ф*“ ЕООД и ищеца не бил акцесорен на
договора за паричен заем и не представлявал договор за поръчителство,
каквото твърдение било наведено в исковата молба, а бил договор за
предоставяне на услуга по издаване на гаранция по договор за кредит,
сключен между заемател и кредитор.
Моли се съдът да отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани
предявените искове от страна на ищеца. Моли се в полза на „Ф*“ ЕООД, ЕИК
**,, със седалище и адрес на управление: г* да бъдат присъдени сторените в
настоящото производство разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК,
включително и възнаграждение за процесуално представителство в размер на
360,00 лв..
Направено е възражение, в случай че съдът постанови решение в полза
на ищцовата страна, за липса на предпоставките по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона
за адвокатурата (ЗАдв), като се излагат подробни мотиви във връзка с
възражението. Формулирано е искане, съдът да задължи ищеца да представи
декларация за семейно и имотно състояние, както и съдът да изиска служебно
справки за ищеца за доходи - от НАП и за имущество – от Дирекция ”Местни
29
данъци и такси” при Общината по местоживеене. Направено е и възражение
за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, като се моли
определеното от съда възнаграждение да бъде съобразено с липсата на правна
и фактическа сложност на делото. Сочи се съдебна практика в този смисъл –
дело C-427/16 на СЕС, както и диспозитива на Решение по дело С-438/22 на
СЕС от 25.01.2024 г.
Формулирано е искане, в случай, че ищецът не се яви в първото по
делото заседание, не вземе становище по отговора на исковата молба и не
поиска разглеждане на делото в негово отсъствие, моля, на основание чл. 238,
ал. 2 съдът да прекрати делото и да присъди на ответника разноски, както и в
случай че не се яви представител на дружеството в съдебно заседание, делото
да бъде разгледано в отсъствие на ответника, като съдът да приеме, че
поддържа изложеното в настоящия отговор.
По делото е постъпило и становище с вх. № 8210/21.03.2025 г. от
ищцата, чрез процесуалния й представител, по отговора от ответника
„*т“ АД на исковата молба, в което излага съображения по отношение
възражението за нередовност на исковата молба, като счита същото за
неоснователно, като твърди, че доколкото изискуемите по чл. 128 ГПК
приложения са надлежно представени, за което ответникът е могъл да направи
справка и в Единния портал за електронно правосъдие, и отделно от това
сочи, че проверка за редовност се дължи от съда на основание чл. 129 ГПК и
такава е надлежно извършена. Изложено е становище по отношение
освобождаването от държавна такса, като се твърди, че доколкото с исковата
молба е направено надлежно искане за това, ведно с представена декларация
за гражданско и имуществено състояние, следвало да се има предвид и че с
Определение № 153/16.01.2025 г. ищцата е била освободена от заплащането на
такава, на основание чл. 83 ал. 2 ГПК, поради което този въпрос следвало да
се счита разрешен. Изразено е становище по отношение възраженията за
неоснователност на исковете. Изразено е становище и по отношение
възраженията на ответника за недължимост на ДДС върху адвокатско
възнаграждение в хипотеза на чл. 38 ЗА, като се сочи съдебна практика в тази
насока. Направено е и изрично възражение за прекомерност на
претендираното от ответника юрисконсултско възнаграждение.
По делото е постъпил и отговор с вх. №8211/21.03.2025 г. от ищцата,
чрез процесуалния й представител, на предявения насрещен иск от
ответника „*т“ АД, в който се излага становище, че главницата по процесния
договор за потребителски кредит е в размер на 5000,00 лева, както и, че
съгласно представените от ответника справки, ищцата била погасила до
момента суми на обща стойност от 1601.36 лева, което означавало, че при
условие, че съдът обяви процесния договор за кредит за нищожен на сочените
в исковата молба основания, то ищцата следвало да заплати още 3398,64 лева,
като се твърди, че от това следвало, че предявеният насрещен иск е
основателен до този размер – 3 398.64 лева. Моли се съдът, при постановяване
на своето решение по отношение на насрещния иск в частта относно
главницата, да вземе предвид задължителната практика на Съда на
Европейския съюз, обективирана в Решение по дело С-520/21, която не
допускала при осъждане на потребители за заплащане на главници по
потребителски кредити същите да бъдат осъдени да заплатят и законната
лихва за забава върху главницата от датата на подаване на насрещния иск до
окончателното заплащане на сумата. Направено е възражение за
30
прекомерност на възнаграждението на процесуалния представител на
ответното дружество, както по отговора на исковата молба, така и по
насрещния иск. Претендирано е минимално адвокатско възнаграждение по
предявеният насрещен иск в размер на 938.59 лева с ДДС.
По отношение на доказателствената тежест Съдът УКАЗВА на
страните, че всяка от тях носи доказателствена тежест за установяване на
фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания и възражения.
Ищците по първоначалните искове носят доказателствена тежест за
установяване твърдените от тях обстоятелства обосноваващи съществуването
на претендираните им права, а ответниците следва да докажат
обстоятелствата обосноваващи техните възражения. Ответникът по
предявения първоначален иск „*Т“ АД следва да установи, че процесният
договор за кредит е сключен при стриктно спазване условията на ЗПК и
ЗЗПотр., както установи основанието размера на претенциите си по
предявения насрещен иск срещу С. В. П..
По отношение на доказателствата съдът се е произнесъл с
ОПРЕДЕЛЕНИЕ №1730 от 02.06.2025г., с което е приел представените към
исковата молба писмени доказателства. На основание чл. 190 ГПК е задължил
ответника "*т" АД да представи приложимите към договор № 5132660 общи
условия. Допуснал е по делото да бъде изслушана съдебно- счетоводна
експертиза.
СЪДЪТ ДОКЛАДВА на страните постъпилото по делото заключение на
извършената съдебно-счетоводна експертиза, което е депозирано от вещото
лице Б. Д. с вх. № 27668 на 13.10.2025 г., в срока по чл. 199 от ГПК.
ПРИСТЪПВА КЪМ ИЗСЛУШВАНЕ ЗАКЛЮЧЕНИЕТО НА ВЕЩОТО
ЛИЦЕ ПО ДОПУСНАТАТА СЪДЕБНО-СЧЕТОВОДНА ЕКСПЕРТИЗА.
СНЕМА САМОЛИЧНОСТТА НА ВЕЩОТО ЛИЦЕ, КАКТО СЛЕДВА
Б. С. Д.: – на 54 години, българка, български гражданин, омъжена,
неосъждана, без родство и служебни отношения със страните по делото.
Вещото лице предупредено за наказателната отговорност по чл. 291 от
НК.
В.Л. Д.: Известна ми е наказателната отговорност по чл. 291 от НК.
Представила съм заключение, което поддържам.
По това дело имах поставени само два въпроса. Какви суми са дължими
и заплатени по договора за паричен заем и какъв е размерът на незаплатените
главница лихва и дължими съгласно договора за паричен заем. В отговор на
поставените въпроси е изготвен, тоест представен погасителен план, който е
към договора за кредит сключен между „*т“ и С. В. П. с отразени дължими
месечни погасителни вноски включващи главница и лихва на съответните
падежни дати. Отразени са погасителните вноски и погасените задължения,
представен е общо дължимите суми по кредите общо дължите суми по
кредита и това, което дължимо към до крайния срок на погасяване –
25.11.2025 г., както и падежиралата лихва към 29.01.2025 г. датата посочена в
насрещната искова молба. Нямам какво да добавя, отговорила съм на
поставените ми два въпроса и съм имала цялата необходима документация и
информация за това.
СЪДЪТ ПОСТАВЯ на вещото лице поставен допълнителен въпрос от
ищцата С. П. в молба вх. № 28284/17.10.2025 г., а именно: Какъв е размерът на
31
ГПР по договорът за паричен заем от 31.05.2025 г. като се включи в ГПР
възнаграждението за дружеството гарант съгласно договора за предоставяне
на парична гаранция, заедно с всички други разходи по кредита.
В.Л. Д.: – ГПР по договор за потребителски кредит №
5132660/31.05.2024 г. с кредитополучател С. В. П., при включена такса за
Гарант общо в размер 3323,88 лв. посочена в договора за гаранция, разсрочена
към всяка една от 18-те месечни погасителни вноски, дължима в размер на
184,66 лв. на месец, прибавена към погасителната вноска включваща главница
и лихва 400,34 лв. включваща главница и лихва, месечната погасителна
вноска с включена такса за гаранция, съгласно изложеното в исковата молба
става в размерна 585,00 лв.
ГПР за кредит в размер на 5000 лв. погасяван на 18 месечни погасителни
вноски, всяка в размер на 585 лв. включваща главница, лихва и такса за гарант,
изчислен по формулата по точка първа от приложение едно към чл. 19, ал. 2 от
ЗПК, е в размер 192,76 %, тоест ГПР с включена такса за гарант е в размер на
192,76%.
В отговор на поставения въпрос съм изчислила в писмен вид това, което
е необходимо и мога да го представя в настоящото съдебно заседание пред
съда. Представям тази справка за начина на изчисляване на ГПР, при
включена в месечната погасителна вноска такса за гарант.
СЪДЪТ след като изслуша на вещото лице, счита че представеното
експертно заключение е обосновано, компетентно изготвено и към настоящия
момент не възникват съмнения относно неговата правилност, поради което
същото следва да се приеме по делото. Следва да се приеме и представената
от вещото лице писмена справка за начина на определяне на ГПР по договора
за потребителски кредит, ако се приеме, че в ГПР е включена таксата по
договора за гаранция, тъй като с тази справка вещото лице дава отговор на
поставения въпрос от ищцовата страна в молба вх. №28284/17.10.2025 г.
Воден от горното съдът,
О П Р Е Д Е Л И :
ПРИЕМА изготвеното заключение по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза, както и представената от вещото лице писмена справка.
ОПРЕДЕЛЯ на вещото лице Б. С. Д. да се изплати възнаграждение в
размер на 450,00 лв. съгласно представената справка-декларация, което да се
изплати на вещото лице от първоначално внесения депозит.
Съдът следва да се произнесе по направеното от ответника „*т“ АД,
искане с правно основание чл. 238 от ГПК за постановяване на неприсъствено
решение срещу ищеца.
Съдът намира направеното искане за неоснователно, с оглед на това, че
ищецът е взел становище по отговора на исковата молба и е поискал
разглеждане на делото в негово отсъствие, поради което не са налице
предпоставките на чл. 238, ал. 2 ГПК за постановяване на неприсъствено
решение срещу ищеца по предявения първоначален иск С. В. П.. Воден от
горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответника „*т“ АД, за
прекратяване на производството по делото и за постановяване на
32
неприсъствено решение срещу ищеца С. В. П..
Предвид липсата на други доказателствени искания, с оглед на
невъзможността да се постигне спогодба, съдът счита, че делото е изяснено от
фактическа и правна страна, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИКЛЮЧВА СЪДЕБНОТО ДИРЕНЕ:
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ:
На основание чл. 149, ал. 2 от ГПК съдът обявява устните състезания за
приключени и посочва, че ще обяви решението си в законоустановения
едномесечен срок.
Препис протокола от проведеното открито съдебно заседание, след
изготвянето му, да се изпрати на посочения от ответника „*т“ АД електронен
адрес: *****@**********.**
Протоколът написан в съдебно заседание, което приключи в 10:43 часа.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
Секретар: _______________________
33