Решение по дело №70/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба от „Ф. 2011“ ЕООД, против Решение № 1575/08.11.2023 г. по АХД № 2425/2023 г., по описа на Районен съд – Варна (ВРС), с което е потвърдено Наказателно постановление (НП) № 03-2200921/28.09.2022 г. на Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна, с което на оспорващото дружество за нарушение на чл. 186, ал. 1 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работно оборудване, на основание чл. 416, ал. 5 от Кодекса на труда КТ) е наложена административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 2000 лв.

С жалбата се навеждат доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се неправилност на мотивите на първоинстанционния съд по отношение на обстоятелството, че дружеството-жалбоподател притежава качеството „предприятие-ползвател“. Сочи се, че подписаният договор между „Ф. 2011“ ЕООД и „Д.И. С. ЕООД е за изработка, с който не са определени конкретни работници за временна работа. Изтъква се, че „Ф. 2011“ ЕООД би могло да има качеството „предприятие-ползвател“ единствено при наличието на следните кумулативни предпоставки – търговска дейност по изработка на заготовки на хранителните продукти да се извършва от дружеството; работниците да се изпратени от дружество, което осигурява временна работа; работниците на „Д.В.С.“ ЕООД да са под ръководството и контрола на „Ф. 2011“ ЕООД. Според жалбоподателя присъствените форми и справки по делото установяват, че контролът по явяване на работа се осъществява от „Д. И. С.“ ЕООД, като трудовите възнаграждения са се заплащали от „Д. И. С.“ ЕООД, а „Ф. 2011“ ЕООД е заплащало единствено дължимото по договора възнаграждение. Релевира се довод, че е неприложима разпоредбата на чл. 415е КТ, тъй като не е установено извършено от жалбоподателя нарушение на трудовото законодателство, а единствено е санкционирано по чл. 413, ал. 2 КТ – за неизпълнение на задължението да осигури здравословни и безопасни условия на труд. Твърди се, че контролът по изправността машините е вменен на дружеството изпълнител – „ДИ ИВ С.“ ЕООД, като последния при установяване на нередност или повреда на машините, възложителят е длъжен да ги отстрани. Посочва се, че дружеството-жалбоподател не е бил уведомен от изпълнителя на договора за повреда или нередност с машините. Сочи се, че липсва пълно, точно и ясно описание на извършеното нарушение, тъй като не са посочени всички относими към съставомерността на деянието факти. Иска се отмяна на обжалваното решение, като вместо него се постанови друго, с което да се отмени наказателното постановление. Претендира се присъждане на направените разноски.

В съдебно заседание касаторът чрез представител по пълномощие поддържа жалбата. Излага подробни съображения за основателност на жалбата.

Ответникът – Директор Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна, в писмен отговор оспорва жалбата. Излагат се подробни съображения за правилност на обжалваното решение. Счита обжалваното НП за законосъобразно. Отправя искане за отхвърляне на жалбата като неоснователна. Претендира присъждане на направените разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Варна изразява становище за неоснователност на подадената жалба и счита, че решението на районния съд е правилно и е постановено при спазване на процесуалните правила и закона. Пледира за отхвърляне на жалбата, а обжалваното решение да бъде оставено в сила.

След преценка на изложените от страните доводи и извършената по реда на чл. 218 АПК проверка, съдът намира жалбата за процесуално допустима като подадена в срок от надлежна страна, против подлежащ на касационен контрол съдебен акт, а разгледана по същество тя е неоснователна.

С обжалваното пред въззивния съд НП на основание чл. 416, ал. 5, вр. с чл. 413, ал. 2 КТ е наложена имуществена санкция в размер на 2000 лева, на „Ф. 2011“ ЕООД за нарушение на чл. 186, ал. 1 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работно оборудване. Административнонаказателната отговорност (АНО) на дружеството е ангажирана за това, че в качеството му на предприятия-ползвател е допуснал до експлоатация машина за рязане на зеленчуци на кубчета без предпазно устройство, осуетяващо достъпа до движещите  се части (ножове), като не е осигурена защита на работещите от риск на трудови злополуки. Вследствие на това е настъпил трудов инцидент с лицето И. В. С.. За неизпълнението на това задължение на 07.09.2022 г., в присъствието на управителя на „Ф. 2011“ ЕООД, [населено място], на дружеството е съставен АУАН № 03-2200921/007.09.2022 г. При предявяване и връчване на АУАН, представляващият дружеството посочва, че машината е вече обезопасена. В законоустановения срок не е депозирано възражение. Въз основа на съставения АУАН, е издадено оспореното НП.

За да потвърди НП, Районен съд–Варна приема, че както АУАН, така и НП са издадени от компетентни органи, при спазване на административнопроизводствените правила, като по категоричен начин е доказано извършването на нарушението, описано в АУАН и в НП. Въззивният съд преценя, че административнонаказващият орган правилно е индивидуализирал наложената имуществена санкция, определена над законоустановения минимум, предвиден за това нарушение. Решаващият съд констатира и неприложимостта на чл. 415в КТ, тъй като налице е отстраняване на нарушението, но едва след настъпване на вредоносни последици.

Настоящият състав на съда намира обжалваното решение за правилно. Районният съд обосновава изводите си на обективно изследване на всички обстоятелства по делото, които се установяват от приобщените по делото доказателства, разгледани поотделно и в съвкупност. ВРС извежда правилно фактите, установяващи се от доказателствата по делото и правилно ги отнася към приложимите правни норми. Касационната жалба е неоснователна и не се установява наличие на касационните основания по чл. 348 НПК за отмяна на обжалваното решение на ВРС.

Правилно районният съд приема, че наказаното дружество е осъществило състава на нарушението, за което е привлечено към административнонаказателна отговорност.

Направените от ВРС изводи се споделят изцяло от касационната инстанция, поради което на основание чл. 221, ал. 1 АПК не намира за необходимо да ги преповтаря, а препраща към тях.

Разпоредбата на чл. 413, ал. 2 КТ предвижда ангажирането на административнонаказателната отговорност на работодател, който не изпълни задълженията си да осигури здравословни и безопасни условия на труд. Последните са регламентирани в чл. 275, ал. 1 КТ.

Според § 1, т. 18 от Допълнителните разпоредби на КТ „Предприятие ползвател“ е всяко физическо или юридическо лице, което извършва търговска дейност и под чието ръководство и контрол се изпълнява възложена от него работа от работник или служител, изпратен от предприятие, което осигурява временна работа. Нормата на чл. 186, ал. 1 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г., урежда, че движещите се части на работното оборудване, които създават риск за злополуки, се ограждат с предпазни устройства, осуетяващи достъпа до опасните зони, или се снабдяват с устройства, спиращи движението им при достигане на опасната зона от човек или предмети. По делото не е спорно, че въз основа на посочения договор, „Д.И. С.“ ЕООД предоставя работна ръка за изпълнение на временна работа, възложена от „Ф.а 2011“ ЕООД. Според чл. 4, ал. 1, изр. второ от Договор за изработка от 01.02.2020 г., сключен между „Ф. 2011“ ЕООД - възложител и „Д. И. С.“ ЕООД – изпълнител, представен пред въззивния съд, е постигнато съгласие, че възложителят предоставя машини, транспортно средство за доставка и цех, в който да се изпълни поръчката. Поради това, предоставяйки машини за работа, възложителят по договора – „Ф. 2011“ ЕООД е длъжен да ги провери, дали същите са били годни за работа, както и дали отговарят на изискванията за безопасност. Като не е направил това, предприятието – ползвател е нарушил разпоредбите на трудовото законодателство по осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. Ето защо, настоящата съдебна инстанция намира, че правилно районният съд стига до извод, че вмененото нарушение е извършено. Въпреки, че „Ф. 2011“ ЕООД не е работодател на пострадалото лице, то в качеството си на „предприятие - ползвател“ отговаря за извършеното нарушение, по арг. от чл. 415е КТ.

В тази връзка неоснователно се явява възражението на касатора, че не следва да носи отговорност, доколкото изпълнителният е длъжен да съобщи за неизправността на машините. Според съдържанието на сключения между страните договор се установява, че машините за нарязване на зеленчуците на купчета са предоставени от възложителя. Дори и да се приеме, че изпълнителят по договора не е уведомил възложителя за обезопасяването на машините, то предоставяйки машините, възложителят е имал задължение да ги обезопаси.

Неоснователно се явява възражението на касатора, че изпълнителят не е изпълнил задължението си по договора да запознае работниците си със специфичните изисквания за работа с машините. Дори и да се приеме, че пострадалата С. не е работила съобразно проведен инструктаж, не изключва отговорността на предприятие-ползвател по чл. 413, ал. 2 КТ, след като последният не е предприел всички необходими действия, за да обезопаси машината за рязане на зеленчуци на кубчета и да предотврати настъпването на вредоносни последици, поставяйки предпазно устройство, осуетяващо достъпа до движещи се части на машината /ножове/.

Обоснован е изводът на районния съд за неприложимост на института на маловажност. В тази връзка следва да се отбележи, че специалният състав по глава ХIХ, раздел II от КТ на „маловажно“ административно нарушение по чл. 415в, ал. 1 КТ изключва приложимостта на общата разпоредба на чл. 28 ЗАНН, според която за маловажни случаи на административни нарушения наказващият орган може да не наложи наказание, като предупреди нарушителя, устно или писмено, че при повторно извършване на нарушение ще му бъде наложено административно наказание. „Маловажните“ нарушения, установени по КТ, съобразно чл. 415в, ал. 1 КТ имат два основни признака: нарушението да е отстранимо веднага след установяването му по реда на КТ и от него да не са настъпили вредни последици за работници и служители. При това в тези случаи не е предвидено освобождаване от административнонаказателна отговорност /за разлика от тези по чл. 28 ЗАНН/, а налагане на същото по вид административно наказание - имуществена санкция, но в многократно по-нисък размер. В настоящия случай категорично не е налице маловажност на нарушението по смисъла на цитираната разпоредба, доколкото в резултат на същото са настъпили вредни последици за служител на дружеството, предоставило работна сила за временна работа. Същевременно, както се посочи по-горе, неприложима се явява и разпоредбата на чл. 28 ЗАНН.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя изводът на районния съд относно правилното индивидуализиране на имуществената санкция от административнонаказващия орган. Разпоредбата на чл. 413, ал. 2 КТ предвижда налагане на имуществена санкция от 1 500 до 15 000 лева. Определената от административнонаказващия орган, в настоящия случай, е в размер на 2 000 лева, над минималния размер, при съобразяване на факта, че е настъпила злополука с И. С., което категорично е отегчаващо вината обстоятелство. Ето защо, районният съд правилно е приел, че размерът на наложената имуществена санкция е определен при съблюдаване на правилата за нейната индивидуализация, регламентирани в чл. 27 ЗАНН, както и целите на същата, уредени в чл. 12 ЗАНН.

Твърдението за необоснованост на въззивното решение, освен че е неоснователно, представлява касационно основание по реда на АПК, докато настоящото производство се развива по реда на НПК.

Решението на въззивния съд, като валидно, допустимо, правилно и законосъобразно, следва да бъде оставено в сила.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, вр. с чл. 218 АПК, вр. връзка с чл. 63в ЗАНН, Административният съд – Варна, VII тричленен състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1575/08.11.2023 г., постановено по НАХД № 2425/2023 г. по описа на Районен съд - Варна.

Решението е окончателно.