№ 3126
гр. София, 21.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Г. Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело
№ 20221100508481 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С Решение № 3471/15.04.2022 г., постановено по гр. д. № 42073/2021 г. по описа на
СРС, 125 състав, са отхвърлени изцяло предявените от В. М. М. срещу „Адрес Недвижими
Имоти” АД обективно евентуално съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 5000 лв. и на основание
чл. 143, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожността на договор за обслужване на купувач,
сключен на 30.1.2021 г., както и на основание чл. чл. 194, ал. 3 ГПК, е признато за
установено оспорването на подписа, положен от В. М. М. под протокол за извършена услуга
от дата 23.2.2021 г. , представен в оригинал от ответника „Адрес Недвижими Имоти” АД,
намиращ се на лист 82 от делото.
Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца В. М.
М. с доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното
решение. Излага, че по делото се установява, че посредникът е осъществил единствено
контакт между купувача и продавача, без да извърши редица съществени действия по
договора, като проверка на собствеността на имота, организационно обслужване на сделката
и информиране за предлагани имоти. Не са налице доказателства за подписани регистри от
В. М. за извършени действия, а свидетелските показания потвърждават липсата на
съдействие от страна на посредника. Допълнително, първоинстанционният съд
необосновано е кредитирал показанията на свидетел на ответника, въпреки
заинтересоваността му, в нарушение на чл. 172 ГПК, и е игнорирал показанията на
свидетелите на ищеца, потвърждаващи неизпълнението на договорните задължения от
страна на ответното дружество. Представеният от ответника протокол за приемане на
услугата без възражения също е дискредитиран чрез проведена почеркова експертиза.
Относно искането за обявяване на договора за нищожен, поддържа, че клаузата в чл. 4, т. 5
от договора, предвиждаща заплащане на възнаграждение при единствено свързване на
страните, е неравноправна и противоречи на добросъвестността и принципите на защита на
1
потребителите по ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО. Договорът е изготвен предварително при
общи условия, без възможност за индивидуално договаряне от страна на потребителя, а
тежестта на доказване за противното е върху търговеца. Въпреки че първоинстанционният
съд е отчел, че клаузата създава значително неравновесие между страните, неправилно е
приложил чл. 146, ал. 5 ЗЗП, като е приел, че договорът може да се изпълнява без
неравноправната клауза, въпреки че именно тази клауза води до обезсилване на основните
задължения на посредника.
Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение изцяло.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника
„Адрес Недвижими Имоти” АД, с който се оспорват изложените в жалбата доводи. Излага,
че „Адрес недвижими имоти“ АД е изпълнило всички съществени задължения по
безсрочния посреднически договор от 30.01.2021 г. Веднага след сключването му е извършен
оглед на апартамент № 12 на ул. „Магнолия“ 11 в присъствието на консултанта Х. Ш., което
е потвърдено от свидетелски показания и от подписването на предварителния договор. В
тази сделка, а именно в т. 2.11 на договора, самият М. признава посредническата роля на
ответника, като впоследствие заплаща дължимото възнаграждение на база фактура
**********/23.02.2021. Твърденията за липса на проверка и организационно обслужване са
несъстоятелни. Всички нужни документи за финансиране бяха изпратени от Ш. на
кредитния консултант В. веднага след подписването на договора, а неизискването за
подписване под всяко действие не прави услугата невалидна – посредничеството е
фактически извършено, а договорът – неформален и може да бъде сключен устно.
Регистърът на предложените имоти служи само като допълнително доказателство, но не е
предпоставка за дължимо възнаграждение. Кредитирането на свидетелските показания
срещу ответника е неправилно – показанията на В. са противоречиви и подвеждащи, а тези
на М. – субективни. Напротив, подробните и кореспондиращи с писмените доказателства
показания на Ш. са единствено достоверни. По отношение на евентуалния иск за нищожност
на чл. 4, т. 5 от договора, възнаграждението е дължимо единствено при придобиване на
имот, представен от посредника, което съвпада както с договорната формулировка, така и с
практиката на ВКС и ТЗ. Признанието и доброволното плащане от страна на М. окончателно
изключват основания за неравноправност и нищожност.
Моли съда да остави без уважение въззивната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен
акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно, но
недопустимо в частта, в която се е произнесъл с диспозитив относно неистинността на
протокол за извършена услуга от дата 23.2.2021 г.
В решение № 270/19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013 г. и решение № 50119/12.10.2023
г. по гр.д. № 4818/2018 г. на ІV ГО на ВКС е прието, че оспорването на писмен документ по
чл. 193 ГПК прилича по съществото си на инцидентен установителен иск, но не е
самостоятелна искова претенция. Целта на производството по чл. 193-194 ГПК е във висящ
процес, да се определи дали дадено писмено доказателство следва да се обсъжда при
изграждане на фактическите и правни изводи на решаващия съд или то да бъде изключено,
като неистинско, от доказателствения материал. Определението по чл. 194, ал. 2 ГПК е от
същество за доказването. Ако не се е произнесъл с нарочен акт преди даване ход на устните
прения, съдът коментира този въпрос в мотивите на своето решение, като заключението му
2
не намира отражение в диспозитива на акта по същество. В чл. 236 ГПК е определено
съдържанието на диспозитива на съдебното решение и в него не намират място
определенията, свързани с изключването или не на доказателствените средства, нито тези
определения подлежат на самостоятелно обжалване. По тези съображения е прието, че в
частта по чл. 194 ГПК съдът недопустимо се е произнесъл в диспозитива на решението си,
поради което ВКС е заключил, че служебно следва в тази част решението да бъде
обезсилено. Настоящият въззивен състав споделя практиката на ВКС, поради което в частта,
в която първоинстанционният съд се е произнесъл с диспозитив относно неистинността на
протокол за извършена услуга от дата 23.2.2021 г., следва да бъде обезсилено.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, по следните
съображения:
Предявени са обективно евентуално съединени искове с правно основание чл. 124, ал.
1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 143, ал. 2, т. 15 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП за
признаване за установено в отношенията между В. М. М. срещу „Адрес Недвижими Имоти”
АД, че договор за обслужване на купувач, сключен на 30.1.2021 г. между страните, е
нищожен поради и неравноправност и с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 51
ТЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 5000 лв. 5000 лева –
обезщетение за частично неизпълнение на договор за обслужване на купувач, сключен на
30.1.2021 г.
Съдът е длъжен да разгледа обективно съединените искове в поредността, която
следва от правното им естество, без да е обвързан от посочената от ищеца такава. В
настоящата хипотеза са предявени искове са заплащане на обезщетение за частично
неизпълнен договор и за прогласяване нищожност на самия договор поради
неравноправност изразяваща се в нееквивалентност на насрещните престации. Тъй като
никоя сделка не може да бъде едновременно недействителна и валидна, съдът е длъжен да
разгледа първо наведеното основание за нищожност и ако приеме, че сделката не страда от
твърдяния порок, той е длъжен след това да се произнесе дали за ищеца е възникнало право
на обезщетение вследствие на неизпълнение по договора на задължения на насрещната
страна. Произнасянето на първоинстанционния съд по заявените от ищеца основания искови
претенции е в поредност, която не отчита естеството на основанията, обусловили
съответните искове. Предвид изложеното настоящият въззивен състав следва да разгледа
първо иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл.
143, ал. 2, т. 15 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
СРС е обсъдил приетите пред него доказателства в цялост, като е изложил фактическа
обстановка, която въззивният съд не намира за необходимо да преповтаря, а препраща към
нея, на основание чл. 272 ГПК. Съдът ще обсъди само доказателствата, относими към
възраженията в производството пред него.
Безспорно е между страните, че на 30.1.2021 г. ищецът В. М. и ответното дружество
сключили договор за обслужване на купувач, с посочено лице за контакт от ответника – Х.
Ш.. По силата на договора купувачът възлага на дружеството да посредничи при
придобиване на имот, представен от последния срещу заплащане на възнаграждение в
размер на 3 % без ДДС от продажната цена на имота, но не по-малко от 600 евро. В чл. 2 от
процесния договор за уредени задълженията на посредника, а именно:
1. да представи имоти съгласно търсенето на купувача;
2. да извърши проверка на избрания имот при желание на купувача, по представени от
собственика на имота документи към сключване на предварителен и окончателен
договор;
3. да осигури организационното обслужване на сделката до сключването на окончателен
договор;
4. да информира купувача за предлагането на имота по начин, какъвто прецени, или като
изпраща отчет за пазарно предлагане.
Купувачът се е задължил да подписва регистър на предлаганите имоти за всеки имот,
3
посочен от ищеца, както и да го информира при придобиване на имот без посредничеството
на ищеца и прекратяване на търсенето си. Ищецът-купувач се задължава да заплати на
посредника еднократно възнаграждение в срок - в деня на сключване на предварителен или
окончателен договор с купувача, осигурен от посредника /Адрес/. С разпоредбата на т. 4.4 от
договора страните са приели, че ако по време на действието на договора или в срок от 12 м.
след прекратяването му, продавачът прехвърли правото на собственост върху имота на
купувач, осигурен от ищеца, или на свързано с купувача лице, това ще се счита за опит за
недобросъвестно избягване на плащане на възнаграждението. С разпоредбата на т. 4.5 от
договора е предвидено, че възнаграждение се дължи поради самият факт на свързването на
„страните по сделката“.
На 1.2.2021 г. ищецът е сключил договор за депозит със строител/инвеститор „Пи Ем
АЙ” ЕООД, представлявано от управителя Г. М., по силата на който ищецът е предал на
дружеството в срок до 2.2.2021 г. сумата 3912 лева депозит за закупуването на апартамент
12 при продажна цена 100 700 евро, за което инвеститорът поел задължението да не
предлага имота на други купувачи.
На 22.2.2021 г. ищецът и А.Д.Г. сключили предварителен договор за покупко-
продажба на същия имот, при уговорена продажна цена 100 700 евро, като в
предварителния договор е налице вписване, че купувачът и продавачът признават ролята на
ответника за свързването и като страни по този договор.
На същата дата ответникът е получил от ищеца сумата 7090,27 лева, при вписано
основание „предварителен договор от 22.2.2021 г.”, което съставлява пълното уговорено
възнаграждение по договора за посредничество.
По иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД
вр. чл. 143, ал. 2, т. 15 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП:
При преценката си за неравноправност на клаузите на договор, сключен между
търговско дружество и физическо лице, съдът следва да извърши служебно анализ за
обстоятелствата, при които е възникнало правоотношението (чл. 7, ал. 3 ГПК). По
отношение на юридическото лице преценката включва отговор на въпроса дали същият е
действал в търговско качество в рамките на дейността си по занятие. При физическото лице
следва да се прецени дали договорът не е сключен във връзка с развивана от него търговска
дейност по смисъла на чл. 1 ТЗ или е за задоволяване на битовите му потребности. В
последната хипотеза ще бъде установено потребителското качество на физическото лице,
което създава за съда задължение да приложи комплекс от норми обобщени в термина
„потребителска защита“. Неравноправна клауза в потребителски договор е налице при
наличието на общата предпоставка по чл. 143 ЗЗП (чл. 3, §1 от Директивата) – уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Неравноправна би била клауза, която отговаря на посочените условия,
независимо дали има за предмет или постига някой от изброените в разпоредбата на чл. 143,
т. 1-18 ЗЗП конкретни резултати. Ограничаването на преценката за неравноправен характер
до изследване единствено на основанията по чл. 143, т. 1-18 ЗЗП е в нарушение както на
националния закон (т. 19 на чл. 143 ЗЗП), така и на Директива 93/13. Ищецът и възложител
по договора за посредничество е физическо лице, което не се установи да търси жилище за в
своята търговска или професионална дейност, поради което има качеството на потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Ответникът – изпълнител и посредник по процесния договор за
посредничество, от своя страна има качеството на търговец по смисъла на пар. 13, т. 2 ДР
ЗЗП, тъй като предоставя услуги, които са включени в предмета на неговата професионална
дейност. Типовите, бланкетни договори за посредничество при покупка на недвижим имот,
сключени между физическо лице и търговец, попадат в обхвата на защита на нормите на ЗЗП
и че физическото лице притежава качеството на „потребител“ съгласно § 13, т. 1 ДР на ЗЗП,
а процесният типов договор е „договор за услуга“ по смисъла на параграф 35 от ДР на ЗЗП и
има характера на търговска сделка по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 4 ТЗ. (решение № 115 от
3.12.2020 г. по т. д. № 559/2020 г., II т.о. на ВКС; решение № 60050 от 7.06.2021 г. по т. д. №
4
860/2020 г. на II т.о. на ВКС; определение № 143 от 31.03.2022 г. по ч. т. д. № 401/2022 г., ІІ
т.о. на ВКС, и определение № 44 от 7.02.2022 г. по ч. т. д. № 83/2022 г., ІІ т.о. на ВКС).
Oферираните от търговеца, чрез предварително изготвените от него типови договори,
услуги, независимо дали клаузите са използвани от него в конкретно сключени договори, не
представляват индивидуално уговорени условия по правоотношението (чл. 146, ал. 1 ЗЗП).
Дружеството посредник не е провело доказване на факта, че оспорваната клауза от
процесния договор т. 4.5 е индивидуално договорена, а именно – да е подготвена
предварително и потребителят може да й влияе. С оглед изложеното към спорното
правоотношение намират приложение както нормите на действащото българско
законодателство, кодифицирано в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
Съдът следва да направи на следващо място преценка дали според изискванията за
добросъвестност клаузата създава в ущърб на потребителя значително неравновесие между
правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.
В т. 4.5 от договора се предвижда възнаграждението за търговеца по т. 4.3 (2) да е
дължимо „поради самия факт на свързване на двете страни по сделката“, с което се допуска
дължимост на възнаграждение по процесния двустранен договор при липса на пълно и
точно изпълнение задълженията на дружеството, работещо като професионален посредник
по занятие при сключване на сделки с недвижими имоти. Уговорката е във вреда на
потребителя, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което е
неравноправна и затова – нищожна (Определение № 183 от 18.03.2022 г. на ВКС по гр. д. №
4200/2021 г., IV г. о., ГК). Посочената клауза не води до нищожност на целия договор,
доколкото са налице предпоставките на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и чл. 146, ал. 5 ЗЗП – съглашението
би било сключено и без недействителната му част. Посредническият договор е двустранен и
синалагматичен – брокерът дължи фактически действия в услуга на сключването на
сделката, а насрещното задължение на клиента е да плати възнаграждение и да съдейства за
успешното осъществяване на сделката, т.е. най-същественото имуществено право на брокера
е правото да получи възнаграждение (комисиона) за своята услуга. По правило това право
възниква, когато чрез посредничеството се постигне желаният резултат – сключване на
окончателен договор между купувача и продавача, вследствие на усилията на посредника.
Законът (чл. 51 изр. първо ТЗ) изрично предвижда, че посредникът има право на
възнаграждение, дължимо от едната или и от двете страни според уговорката им, а ако няма
специална уговорка – законът презумира, че договорът е възмезден – т.е. брокерът във
всички случаи има право на възнаграждение, и то в размер на обичайната комисиона за
съответния пазар (чл. 51 изр. второ ТЗ). Продължават да притежават регулативно действие
на отношенията между насрещните страни разпоредбите на чл. 4.3, (1) и (2), с които се
регламентира задължението за възложителя за плащане на възнаграждението на посредника,
изискуемостта и размерът му.
Ето защо съдът намира, че в случая договорът за посредничество може да се прилага
и изпълнява без клаузата, определена като неравноправна, като с установяването на нейната
нищожност, договорът не остава без предмет. В конкретния случай е налице валиден
договор за посредничество между ищеца и ответното дружество, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в тази му част.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 51 ТЗ:
Договорът за посредничество е уреден в чл. 49 - 51 ТЗ като търговска сделка, по
силата на която търговският посредник по занятие посредничи за сключване на сделки,
имайки право да иска възнаграждение било само от едната, било и от двете страни според
уговорката им. Посредникът има право на възнаграждение съобразно уговорката с
възложителя, а ключовото задължение за правоотношението е осъществяването на
посредничеството, т. е. осъществяването на контакт между страните - продавач и купувач.
Посредникът е търговец, който по занятие посредничи за сключване на сделки /така чл. 49,
5
ал. 1 ТЗ/, като съгласно чл. 51 ТЗ, търговският посредник има право на възнаграждение,
което се дължи от едната или от двете страни съобразно уговорката им, а ако няма уговорка,
дължи се обичайното възнаграждение за този вид дейност според случая и от двете страни.
Доколкото чл. 51 ТЗ не дава подробна и изрична уредба на правната природа на договора за
посредничество, следва да се приеме изводът, че спрямо договора за посредничество са
приложими правилата на договора за изработка, като се съобразят различния обхват и
различните задължения по него. Посредничеството е чиста фактическа дейност, която се
изразява в съдействието на търговски посредник за сключване на сделки. Предмет на
договора за посредничество не е извършването на определена работа, а постигането на
определен резултат - свързване на страните за сключването на сделка. Правото на комисиона
възниква при условие, че брокерът е изпълнил своята роля и е налице резултат. Обикновено
това означава подписване на договор (предварителен или окончателен) между купувача и
продавача, който посредникът е събрал. Посредникът има право на заплащане и в някои
особени случаи, дори ако сделката формално не се осъществи, но това се дължи на
некоректно поведение на клиента. Например, ако купувачът чрез агенцията е намерил
търсения имот и се е договорил с продавача, но впоследствие избягва посредника – сключва
сделката скрито или чрез свързано лице, за да не плати комисиона, то посредникът пак има
право на възнаграждение. Такъв е предметът и на процесния договор за посредничество - по
арг. чл. 4.3 от договора изпълнението на поръчката настъпва „при подписване на
предварителен договор между възложителя и продавач, а ако такъв не е подписан - в деня на
придобиване на имота“.
От уговорките в договора се установява, че задълженията на посредника включват
предлагане на имота на потенциални купувачи, реклама на имота и организиране на огледи е
потенциални купувачи, информиране на продавача за предлагането на имота по начин,
какъвто прецени или като изпраща отчет за продажбата на имота, организационно
обслужване на сделката до сключване на окончателен договор (т. 2 от договора). Въззивният
състав счита че договорът за посредничество за сключване на договора за покупко-продажба
на недвижим имот включва задължение за организиране на огледи на имоти, посредничество
за постигане на съглашение между страните по сделката, съдействие за проучване на цени,
за снабдяване с информация и документи за имота. Не е нужно посредникът да взема и
непосредствено участие в преговорите по сделката, както и двете страни да изпълнят изцяло
задълженията си по сделката. Необходимо и достатъчно условие за възникване правото на
възнаграждение на посредника е, сключването на сделката с купувача да е в резултат от
действия на посредника по осъществяване на контакта между страните по последващата
покупко-продажба. Дейността на посредника се финализира със сключването на договора за
продажба на съответния имот между възложителя и трето лице, като посредникът не участва
в самата сделка. В този смисъл са Определение № 177/21.03.2018 г. на ВКС по т. д. №
2227/2017 г., II т. о., Решение № 236 от 27.02.2012 г. по т. д. № 1048/2009 г. на ІІ ТО на ВКС,
Решение № 54 от 10.09.2010 г. по т. д. № 267/2009 г. на ІІ ТО на ВКС и Решение № 37 от
27.04.2012 г. по т. д. № 1143/2010 г., І ТО на ВКС. В настоящият случай се доказва, пълно и
главно, че ищецът е изпълнил това основно свое задължение по договора, които факти се
установяват от свидетелските показания на кредитния консултант по сделката В. и брокерът
Ш.. Предметът на договора е постигането на определен резултат – свързването на страните и
подпомагането им да сключат договор чрез извършването на точно определени за това
фактически действия. Първото действие, което се установява от обясненията на ищеца и
свидетелските показания на Ш., е извършване на оглед на имота. На следващо място
брокерът Ш. е осигурила необходимите документи, чрез които да отпаднат пречките за
сключване на сделката, които факти се установяват от показанията на В. и Ш., както и от
кореспондиращите им разпечатки на електронна кореспонденция. Подготовката и
сключването на предварителен договор се извежда безпротиворечиво от обясненията на
ищеца и показанията на свидетеля Ш.. Както е предвидено в т. 4.3 от договора
възнаграждение на посредника е дължимо при сключване на предварителен или окончателен
договор, какъвто несъмнено в случая е налице.
Ето защо въззивнивният съд намира, че в производството се установени
6
изпълнението на задължението на посредника – да представи имот съгласно търсенето на
купувача, да го информира за предлагани имоти и да осигури организационно обслужване
на сделката до сключване на предварителен договор. Не се доказа да е било възлагано на
посредника изпълнението на задължения по т. 2.2 от договора за извършване на
допълнителни документални проверки желания имот. С оглед изложеното е неоснователно
искането за намаление на възнаграждението на ответното дружество, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в тази му част.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на спора право на разноски във въззивното производство има
въззиваемата страна. Същият претендира разноски за настоящата инстанция в размер на
2000 лв. за адвокатско възнаграждение, които следва да бъдат възложени в тежест на
въззивника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 3471/15.04.2022 г., постановено по гр. д. № 42073/2021 г.
по описа на СРС, 125 състав, – в частта, с която е признато оспорването на подписа, положен
от В. М. М. с ЕГН ********** под протокол за извършена услуга от дата 23.2.2021 г.,
представен в оригинал от ответника „Адрес Недвижими Имоти” АД с ЕИК *********,
намиращ се на л. 82 от делото, и изключването на същият от доказателствата по делото.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3471/15.04.2022 г., постановено по гр. д. № 42073/2021
г. по описа на СРС, 125 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК В. М. М. с ЕГН ********** да заплати на
„Адрес Недвижими Имоти” АД с ЕИК ********* съдебни разноски за въззивното
производство в размер на 2000 лв.
ДА СЕ ВРЪЧИ препис от решението на страните.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд с касационна
жалба в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 и ал.
2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7