Р Е Ш Е Н И Е
№ 980/31.5.2022г.
Град Пловдив, 31.05.2022 година
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ, І отделение, ІV състав, в публично заседание на пети май две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
Съдия: Анелия Харитева
при секретар Севдалина Дункова, като разгледа докладваното от съдията административно дело № 981
по описа на съда за 2022 година, за
да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на чл.268 ДОПК.
Образувано
е по жалба И.А.Т. *** срещу решение № 99 от 22.03.2022 г. на директора на ТД
Пловдив на НАП, с което е оставена без уважение като неоснователна жалба вх.№ РД-16-1254
от 09.03.2022 г. срещу разпореждане изх.№ С220016-137-0002049 от 21.02.2022 г.,
издадено от Силвия Ризова, публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД
Пловдив на НАП, в частта, с която е разпореден отказ за погасяване по давност
на следните публични задължения: данък върху доходите на физическите лица за
период 01.01.2011 г. – 31.12.2011 г. в размер на 498 лева главница и 496,40
лева лихви, установени с декларация по ЗДДФЛ № 164391200640212 от 02.05.2012
г.; данък върху доходите на физическите лица за период 01.01.2012 г. –
31.12.2012 г. в размер на 232 лева главница и 207,60 лева лихви, установени с
декларация по ЗДДФЛ № 164391300533851 от 30.04.2013 г.; данък върху доходите на
физическите лица за период 01.01.2013 г. – 31.12.2013 г. в размер на 1065 лева
главница и 844,78 лева лихви, установени с декларация по ЗДДФЛ № 164391400533386
от 29.04.2014 г.; данък върху доходите на физическите лица за период 01.01.2014
г. – 31.12.2014 г. в размер на 491 лева главница и 339,58 лева лихви,
установени с декларация по ЗДДФЛ № 164391500596197 от 30.04.2015 г.
Според жалбоподателя
обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради
което се иска неговата отмяна. Неправилна
е констатацията на директора, че за посочените публични задължения не е изтекъл
петгодишният, съответно десетгодишният давностен срок съгласно чл.181, ал.1 и 2 ДОПК.
Ответникът чрез процесуалния си представител оспорва жалбата и моли тя да
се отхвърли като неоснователна по съображения, изложени в решението и в
писменото становище. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Съдът намира, че жалбата е подадена от надлежна
страна, имаща право и интерес от обжалването, адресат на оспореното решение,
което е неблагоприятно за нея, и в срока по чл.268, ал.1 ДОПК (известие за
доставяне – л.17), поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е
неоснователна поради следните съображения:
Жалбоподателят е длъжник по изпълнително дело № 16070005482/2007 г. по описа на ТД
Пловдив на НАП, по което са му връчени покана за доброволно изпълнение от
14.07.2011 г. и съобщение за доброволно изпълнение от 21.08.2012 г. С
разпореждане за присъединяване от 12.10.2016 г. на основание чл.217, ал.2 ДОПК
процесните публични вземания са присъединени за принудително събиране.
Поради
липса на доброволно изпълнение и за обезпечаване на публичните вземания е
издадено постановление за налагане на обезпечителни мерки изх.№
С170016-022-0072944 от 21.11.2017 г., с което е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки,
депозити, вложени вещи в трезори, съдържанието на касети и суми, предоставени
за доверително управление, до размера на установените публични задължения. На
29.11.2017 г. „Уникредит Булбанк“ АД е получила запорно съобщение и е
отговорила, че запорът е наложен, но не може да се пристъпи към изпълнение
поради липса на авоари по запорираната сметка.
С постановление за налагане на обезпечителни мерки
изх.№ С210016-022-0097871 от 29.12.2021 г. е наложен запор върху банкови сметки
на длъжника в „Първа инвестиционна банка“ АД и в ОББ АД. Запорни съобщения с
изх.№ С210016-003-75333 от 29.12.2021 г. и изх.№ С210016-003-75331 от
29.12.2021 г. са получени от банките на 28.01.2022 г. и на 30.12.2021 г.
На 28.01.2022 г. жалбоподателят е подал възражение,
с което претендира изтекла погасителна давност. Възражението е разгледано и
публичният изпълнител е издал разпореждане изх.№ С220016-137-0002049 от 21.02.2022 г., с
което е отказал да прекрати поради изтекла погасителна давност събирането на
публични вземания за данък върху доходите на физическите лица по данъчни
декларации за периода 2010 г. – 2014 г.
Разпореждането от 21.02.2022 г. е обжалвано пред директора
на ТД Пловдив на НАП, който с решение № 99 от 22.03.2022 г. го е отменил в
частта за задължението за данък върху доходите на физическите лица за 2010 г. и
е обявил това задължение за погасено по давност, но е оставил без уважение като
неоснователна жалбата в останалата част относно задълженията за 2011 г., 2012
г., 2013 г. и 2014 г. Именно тази втора част на решението е предмет на настоящото
съдебно производство.
За да издаде решението си, директорът на ТД Пловдив
на НАП е приел, че публичните вземания за периода 01.01.2011 г. – 31.12.2011 г.
са установени с декларация по ЗДДФЛ № 164391200640212 от 02.05.2012 г. и са станали
изискуеми през 2012 г. За тях петгодишният давностен срок е започнал да тече от
01.01.2013 г. и е следвало да изтече на 01.01.2018 г. Съобразявайки
тълкувателно решение № 7 от 15.04.2021 г. по тълкувателно дело № 8/2019 г. на
ОСС от І и ІІ колегия на ВАС, директорът на ТД е приел, че издаденото
разпореждане за присъединяване от 12.10.2016 г. не е прекъснало погасителната
давност, но съгласно чл.172, ал.1, т.5 ДОПК давността спира с налагането на
обезпечителни мерки. Съответно с издаването на постановление за налагане на
обезпечителни мерки от 21.11.2017 г. и получаването на запорното съобщение от „Уникредит
Булбанк“ АД на 29.11.2017 г. давностният срок е спрял да тече. Съответно към
настоящия момент установеният в чл.171, ал.1 ДОПК петгодишен давностен срок не
е изтекъл, не е изтекъл и предвиденият в чл.171, ал.2 ДОПК 10-годишен давностен
срок.
По идентичен начин са развити съображенията относно
задълженията за 2012 г., 2013 г. и 2014 г. – от спирането на давността от
29.11.2017 г. към настоящия момент не са изтекли нито петгодишният, нито
десетгодишният давностен срок.
Страните нямат спор по фактите, а спорът е за правилното
приложение на материалния закон.
При тези факти съдът намира, че оспореното решение е
законосъобразно и не са налице основания за неговата отмяна.
Правилно
административният орган е преценил, че разпореждането за присъединяване на
задължения от 12.10.2016 г. не е действие по принудително изпълнение, което
прекъсва давността, защото не е насочено срещу имуществото на длъжника и не цели
удовлетворяване на кредитора и погасяване на публичното вземане, а има за цел
единствено прибавяне на други изискуеми и ликвидни държавни вземания във
висящото изпълнително дело, за които е налице валидно изпълнително основание.
Обоснован
и съответен на нормата на чл.172, ал.1, т.5 ДОПК е изводът на административния
орган, че с налагането на обезпечителни мерки на 29.11.2017 г. давността е спряна. Вярно
е твърдението на жалбоподателя, че разпореждането за присъединяване на
задължения не попада в нито една от хипотезите от т.1 до т.6 на чл.172, ал.1 ДОПК,
но директорът не се е позовал на разпореждането, а на правното действие на
наложената с постановлението от
21.11.2017 г. обезпечителна мярка. В решението изрично е посочена датата на
налагане на обезпечителната мярка запор от страна на „Уникредит Булбанк“ АД (писмо
от 29.11.2017 г. – л.37), чието правно действие именно е посочено в нормата на
чл.172, ал.1, т.5 ДОПК като едно от основанията, водещи по спиране на
давността. В този смисъл възраженията на жалбоподателя за липса на данни за
датата, на която обезпечителната мярка е произвела правното си действие, е в
пълен разрез със събраните по делото писмени доказателства.
При
настъпване на някое от основанията по чл.172, ал.1 ДОПК за спиране на давността
давностен срок не тече. С отпадане на основанието за спиране давностният срок
се възобновява, като продължава да тече неизтеклата до момента на спирането
част от него. Периодът на спиране на давността не се включва в срока на
давността, с него тя се удължава. След отпадане на основанието за спиране давностният
срок се допълва с период от време, равен на разликата между целия срок на
давността и изтеклото време до нейното спиране. В случая не е отпаднало основанието
за спиране на давността, доколкото не е отпаднало действието на обезпечителната
мярка запор, наложена през 2017 г., а към 29.11.2017 г. не е изтекъл
петгодишният давностен срок за най-старото задължение за данък от 2012 г., тъй
като съгласно чл.171, ал.1 ДОПК този срок изтича на 1 януари на годината,
следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение.
От друга страна, срокът
по чл.171, ал.2 ДОПК за най-старото задължение за данък от 2012 г. е започнал
да тече от 01.01.2013 г. – годината, следваща годината, в която е следвало да
се плати задължението, и изтича на 01.01.2023 г. В този смисъл обоснован и
правилен е изводът на административния орган, че към настоящия момент не е
изтекъл нито петгодишният, нито абсолютният десетгодишен давностен срок за
процесните задължения за данък върху доходите на физическите лица за 2012 г.,
2013 г. и 2014 г.
Предвид всичко изложено съдът намира, че жалбата като
неоснователна следва да бъде отхвърлена. С оглед изхода на делото и направеното
искане от процесуалния представител на ответника за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение, същото като основателно следва да бъде уважено и
да бъде осъден жалбоподателя да заплати на НАП сумата 500 лева, юрисконсултско
възнаграждение, определено по реда на чл.8, ал.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Затова и на основание
чл.268 ДОПК Административен съд Пловдив, І отделение, ІV състав,
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на И.А.Т., ЕГН **********,***,
срещу решение № 99 от 22.03.2022 г. на директора на ТД Пловдив на НАП.
ОСЪЖДА И.А.Т., ЕГН **********,***,
да заплати на Националната агенция по приходите сумата 500 (петстотин) лева,
юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Съдия: