Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 25.05.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВО, ІІА състав,
в публично съдебно заседание на десети март през две хиляди и шестнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА
ВИОЛЕТА
ЙОВЧЕВА
при секретаря Е.В., като разгледа
докладваното от съдия Петрова в.гр.дело № 847 по описа за 2016 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от
23.07.2015г по гр.д. № 34200/2014г СРС, 48-ми състав е уважил предявените
установителни искове и е прогласил по искове на Й.Й.М. срещу А.Г.И. за нищожни на осн. чл.152 от ЗЗД вр. чл.26,
ал.1, пр.1 от ЗЗД договор за дарение,
обективиран в НА №34 по н.д. № 397/2006г на нотариус Е.П. и договор за покупко-
продажба, обективиран в НА № 35 по н.д. 398/2006г на нотариус Е.П.. СРС, 48-ми
състав е възложил разноските по делото съобразно изхода от спора и доказаните
разноски от страните.
Решението се
обжалва с въззивна жалба от ответника А.Г.И. - изцяло. Въззивникът поддържа, че
решението е неправилно, постановено при
съществени нарушения на процесуалния закон довели до негова необоснованост и
противоречие с материалния закон. Въззивникът поддържа, че по делото е
установена фактическа обстановка, която обосновава извод за неоснователност на
исковете. Поддържа, че в нарушение на процесуалния закон съдът е ценил само
част от доказателствата , игнорирал е противоречията между други доказателства и неправилно е тълкувал и приложил разпоредбата
на чл.152 от ЗЗД. Моли въззивния съд да
отмени първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да отхвърли предявените
искове за нищожност на сделките.
По делото е
депозиран отговор на ВЖ от ищеца пред СРС, с който се посочва ,че жалбата е
обща, без конкретни оплаквания.
В о.с.з. страните се
представляват. Въззивникът поддържа
жалбата си и моли първоинстанционното решение да бъде отменено , а исковете -
отхвърлени. Въззиваемата страна оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде
потвърдено. Страните претендират разноски съобразно представени списъци по чл.80
от ГПК.
В о.с.з. на
10.03.2016г въззивникът е депозирал писмени бележки, в които развива
съображения, че договорните отношения между страните и между ответника и
пълномощника на ищцата не са правилно тълкувани, че установените за сключени
договори между страните и между ответника и пълномощника на ищцата нямат
помежду си връзката, която е установил СРС, че неправилно е приложена
разпоредбата на чл.152 от ЗЗД.
Въззиваемата
страна депозира писмени бележки, в които
развива тезата, че жалбата е неоснователна, че предложеното тълкуване на чл.152
от ЗЗД от въззивника е неправилно, че жалбата не е конкретна и въззивния съд е
ограничен от нея при проверката на първоинстанционното решение.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено
следното:
Съгласно разпоредбата на
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.269,изр.2 от ГПК
по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е
обвързан от посоченото от страната във
въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби , приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания от ВКС по тълкуването и
приложението на закона с ТР №1/2013г на ОСГТК на ВКС- т.т.1 и 4.
Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо . Като краен
резултат, първоинстанционното решение е
правилно и не страда от пороците заявени
във въззивната жалба, поради което и на осн. чл.272 от ГПК въззивната инстанция
препраща към мотивите на първоинстанционното решение като обосновка на
собствения си акт.
Предявен е иск
за установяване на нищожността на поредица от договори, поради противоречието
им със закона, като се твърди,че с тези договори страните са обезпечили заем
отпуснат от ответника на пълномощника на ищцата.
По делото
фактическата обстановка не е спорна- на 15.09.2006г ответникът А.И. дава на Б.П. заем в размер на 2 000евро,
като Б. И. поема задължение да върне сумата до 15.09.2007г и издава запис на
заповед в полза на заемодателя. На същата дата ищцата чрез своя пълномощник Б.П.
сключва с ответника А.И. предварителен договор за покупко- продажба на недвижим
имот- процесния апартамент № 158 в гр. **********, за притежаваната от нея
½ ид.ч. Договорената цена на имота е 8 100лв, от които капарото в
размер на 4 000лв се декларира, че е заплатено от купувача А.И. при
подписването на договора.
На 28.09.2006г са сключени
двата оспорени като нищожни договори за дарение и покупко- продажба на ½
ид.ч. от процесния апартамент № 158, по които дарител и продавач е ищцата И. М.,
представлявана от сина си Б.П. , а надарен и купувач е ответника А.И..
На 05.10.2006г е сключен
предварителен договор между ответника А.И. като продавач и Б.П. като купувач, по силата на които
страните се договарят ответникът да прехвърли на купувача собствеността на
процесния имот, а именно ½ ид.ч. от аратманет № 158 за сумата от
8100евро.
Представени са
доказателства,че по гр.д. № 32851/2009г е извършена делба на процесното жилище
между ответника и неговия съсобственик в имота, притежаващ другата ½
ид.ч. Н.П..
С оглед
изложеното съдът приема,че е сезиран с иск с правно основание чл.152 от ЗЗД –
ищецът твърди, че с ответникът са сключили съглашение, с което се уговаря
предварително начин на удовлетворяване на кредитора, различен от този предвиден
в закона.Ищецът по иск с правно основание чл.152 от ЗЗД следва да установи факта
на съществуващо съглашение, в което е уговорен начин за удовлетворение на
кредитора, различен от предвидения в закона. В случая се твърди, че сделките за прехвърляне на
собственост върху процесния имот са извършени в обезпечение на паричен дълг и в тежест на
ищеца е да установи твърдяното заемно правоотношение и
обезпечаването му с прехвърления имот, извод за които факти следва да бъде
изведен от съвкупната преценка на представените по делото доказателства.
Законът
предвижда лични и реални обезпечения за осигуряване на кредиторовия интерес и
за гарантиране ,че при липса на доброволно изпълнение на поето задължение от
страна на длъжника , следвайки законоустановените процедури по принудително
изпълнение кредиторът ще събере дължимото му се вземане. В случаите когато
страните договорят за обезпечаване на интереса на кредитора нещо друго, най-
често сключат сделка която да гарантира
кредитора, че при евентуално неизпълнение
неговия интерес ще бъде обезпечен, то това са действия в нарушение на императивни
разпоредби на закона , поради което са нищожни. Съгласно задължителната
практика на ВКС при тези сделки за обезпечаване на кредитора страните не желаят действително
постигането на правния резултат на сделката , а преследват друга юридическа цел
- заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин на
удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Този порок на
сделката води до нейната нищожност поради противоречие със забраната по чл.152 от ЗЗД. За установяване на
заобикалянето на закона са допустими всички доказателствени средства, В този смисъл
решение № 461/2012г по гр.д. № 1206/2010г и № 470/2012г по гр.д. № 1318/2010г
по описа на ВКС, ІV ГО.
Пож делото не
е спорно съществувалото между ответника и пълномощника на ищцата, нейн син,
заемно правоотношение.
От събраните
по делото доказателства настоящият съдебен състав намира, че се установява, че
двете атакувани сделки по прехвърляне на права върху недвижим имот не са
сключени с цел прехвърляне на правото на собственост върху вещта, а във връзка
и за обезпечаване на заемните отношения между ответника и сина на ищцата . На
този извод навежда безпротиворечиво установените обстоятелства, че ответникът
не е правил оглед на процесния имот преди закупуването му, а е нелогично при действително желание да се снабди със свой
имот, да закупи такъв без да го види. На този извод навежда и установеното обстоятелство,
че ответникът не е получил ключ и
фактическа власт върху имота- лично или чрез трето лице, тъй като в имота се
установява, че живее семейството на сина на ищцата, не е претендирал дори от
това семейство някакви ползи за това че
ползват негово жилище/ установено от разпита на свид. П./. В подкрепа на
извода, че сделките по НА №№ 34 и 35 нямат за цел прехвърлянето на правото на
собственост върху имота , а обезпечаването на събирането на вземането на
ответника от сина на ищцата по договор за заем навежда и обстоятелството, че
договорът за заем и предварителния договор за прехвърляне на права върху имота
са сключени едновременно- на едва и съща дата, като цената договорена като заплатена
от ответника по предварителния договор съвпада със заемната сума дадена от
ответника на сина на ищцата. И не на последно място убедително доказателство за
това, че страните не са желали и целяли прехвърлянето на правото на собственост
върху процесния имот с двете сделки от 28.09.2006г е сключеният непосредствено
след прехвърлителните сделки договор от 05.10.2006г , с които ответникът поема
задължение да прехвърли на сина на
ищцата , нейн пълномощник по горепосочените сделки, правото на собственост върху 1/2ид.ч. от
процесното жилище, което право ответникът току- що е придобил от ищцата.
Тези
установени обстоятелства и изводи само въз основа на представените по делото
документи намират своя подкрепа изцяло в разпита на свид. П.. Същият излага
като очевидец обстоятелства , във връзка със сключването на заемния договор между
него и ответника и обезпечаването на връщането на заемната сума чрез
прехвърлянето на права върху процесното жилище, с поето обещание за връщане на
собствеността върху имота след погасяване на дадената в заем от ответника на
свидетеля сума. Възприетите изводи не се отричат
по същество от изслушаните свид. Ташева, която няма спомен по отношение на фактите, относими към спора, а именно правен ли е оглед на
процесния имот, влизал ли е ответникът във владение на имота , а излага своите
впечетлания от развитието на заемните отношения между ответника и сина на
ищцата. Свидетелят К., също няма спомен
за факти, относими към установяване на факти, говорещи за желанието на страните
да прехвърлят правото на собственост върху процесното жилище , а обяснява
едновременното съществуване на правоотношението по заемния договор и това за
покупко-продажба на1/2 ид.ч. от имота като съвпадение. Изслушаният свидетел
Николов не установява относими към спора факти, доколкото същият е допуснат да
установи ,че през 2009г ищцата е посещавала ответника, което правно ирелевантно
по отношение на действителността на сделките сключени през 2006г.
С оглед
изложеното състав на СГС приема, че по делото е установено ,че сделките по НО
№№34 и 35 са сключени не за да прехвърлят собствеността върху ½ ид.ч. от
имота на ответника, а за да обезпечат негов интерес на заемодател, по начин
различен от установения в закона и в нарушение на чл.152 от ЗЗД .
Несъвпадението
между страните по заемното правоотношение и договорите за прехвърлянето на
право на собственост върху процесното жилище не отрича възприетите изводи. Съгласно
задължителното тълкуване на закона дадено от ВКС с решение по чл.290 от ГПК-
реш.№ 109/2011г по гр.д. № 1896/2009г на ІV ГО
е без значение дали далият обезпечението/ищцата/ е обезпечила
изпълнението на свое или чуждо задължение. Правно значимо е дали договорът дава на ответника- кредитор- х възможност за
удовлетворяване на неговия интерес по друго правоотношение по начин , различен
от законоустановения и дали тези договорки са постигнати предварително или
едновременно с първоначалното /заемно/ правоотношение. В случая се установява
именно това - че ищцата е прехвърлила собствеността на своя имот на ответника,
за да обезпечи неговото удовлетворяване като кредитор на нейния син и
пълномощник и тези сделки са сключени едновременно. Поради нарушаване на
разпоредбатна на чл.152 от ЗЗД и на осн.
чл.26,ал.1, пр.1 от ЗЗД двата процесни договора се явяват нищожни.
Изводите на двете съдебни инстанции съвпадат. Постановено
решение не страда от пороците посочени във възивната жалба , не е постановено в
нарушение на императивни материално правниразпоредби и следва да бъде изцяло
потвърдено.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора право на разноски пред въззивната инстанция
има въззиваемата страна. Въззиваемата страна претендира разноски и доказва такива в
размер на 1500лв- заплатени за адв. възнаграждение. Въззивникът прави
възражение за прекомерност на разноските на въззиваемата страна. Съгласно
чл.7,ал.2, т.4 от НМРАВ минималният размер на адв. възнаграждение при интерес в
размер на този по настоящото дело възлиза на 1160лв. Съдът като съобрази
фактическата и правна сложност на спора намира , че на пълномощника на ищцата
се дължи възнаграждение в размер на 1300лв, до която сума адв. възнаграждение
претендирано от въззиваемата страна следва
да бъде намалено .
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № І-48-102 от 23.07.2015г постановено по гр.д. № 34200/2014г по описа на СРС, 48-ми състав , изцяло.
ОСЪЖДА А.Г.И.
с ЕГН ********** да заплати на Й.Й.М. с ЕГН ********** сумата от 1300лв-
разноски по делото пред въззивната инстанция, на осн. чл.81 вр. чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението подлежи
на касационно обжалване с касациона жалба пред ВКС в 1-месечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл. 280,ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/