РЕШЕНИЕ
№ 120
гр. Бургас, 14.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20222100500019 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК и е образувано по въззивната жалба
на К. И. М. от ***, чрез адв.Андрей Александров и адв.Стефан Стефанов, срещу Решение №
261132 от 11.10.2021 г. по гр.д.1211/2021 г. по описа на PC – Бургас, с което са отхвърлени
исковете на въззивника за осъждане на Агенция за социално подпомагане гр.София, да
заплати на ищеца разликата между заплатеното последно трудово възнаграждение и
съответно обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение и дължимото
последно трудово възнаграждение и съответно обезщетения при прекратяване на трудовото
правоотношение след преизчисляване съгласно разпоредбите на Наредбата за заплатите на
служителите в държавната администрация, изменена с ПМС № 240 от 31.08.2020 г., която
разлика се равнява на общо 3869.08 лв и е сбор от следните суми: 318.60 лв - разлика между
изплатеното трудово възнаграждение и дължимото трудово възнаграждение; 318.60 лв -
разлика между изплатеното обезщетение за неспазено предизвестие по чл.220 КТ и
дължимото обезщетение при преизчислено трудово възнаграждение, 3186 лв - разлика
между изплатеното обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение след
придобиване право на пенсия по чл.222, ал.3 КТ и дължимото обезщетение при
преизчислено трудово възнаграждение и 45.88 лв - разлика между изплатеното обезщетение
за неползван платен годишен отпуск по чл.224 КТ и дължимото обезщетение при
преизчислено трудово възнаграждение, както и за осъждане на ответника да заплати на
ищеца обща мораторна лихва върху всички посочени вземания в размер на 151.55 лв за
1
периода от 01.10.2020г. до 18.02.2021г., сбор от 12.48 лв - лихва върху разликата между
изплатеното трудово възнаграждение и дължимото трудово възнаграждение, 12.48 лв -
лихва върху разликата между изплатеното обезщетение за неспазено предизвестие по чл.220
КТ и дължимото обезщетение, 124.79 лв - лихва върху разликата между изплатеното
обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение след придобиване право на
пенсия по чл.222, ал.3 КТ и дължимото обезщетение и 1.80 лв - лихва върху разликата
между изплатеното обезщетение за неползван платен годишен отпуск по чл.224 КТ и
дължимото обезщетение, ведно със законната лихва върху общата главница, считано от
подаване на исковата молба до изплащането, и с което решение въззивникът е осъден да
заплати на Агенция за социално подпомагане сумата от 100 лв - разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Твърди се, че обжалваното решение е неправилно, като при напълно изяснена
фактология по делото, съдът е достигнал до неправилни правни изводи. Твърди се, че
въззивникът е заемал длъжността „Социален работник“ в ответната АСП на основание
трудов договор, прекратен на основание Заповед № ЧР-4 340/28.08.2020 г., връчена на
ищеца на 31.08.2020 г. Сочи се, че трудовото правоотношение е прекратено, считано от
01.09.2020 г. без да бъде спазен едномесечния срок на предизвестие. Твърди се, че на
04.09.2020 г., в бр.78 на Държавен вестник е обнародвано Постановление на Министерски
съвет № 240 от 31.08.2020 г. за допълнение на Наредбата за заплатите на служителите в
държавната администрация, приета с Постановление № 129 на Министерския съвет от 2012
г., с което постановление се създава нов параграф За в Преходните и заключителни
разпоредби на Наредбата, според ал.1 на който ръководителите на отделните структури в
Агенция за социално подпомагане следва да определят еднократно нов размер на
индивидуалните основни месечни заплати в размер до 30 на сто. Твърди се, че
Постановлението влиза в сила със задна дата от 1 август, въпреки което трудовото
възнаграждение на ищеца не е преизчислено в изпълнение на ПМС № 240 от 31.08.2020 г., и
ищецът не е получил увеличено възнаграждение за месец август 2020 г. и съответно то не е
взето предвид при изплащането на дължимите обезщетения при прекратяване на трудовото
правоотношение. Сочи се, че съгласно заключението на назначената и приета по делото
съдебно-икономическа експертиза, разликата между изплатените суми и преизчислените им
размери спрямо увеличението е същата, каквато е и претендирана. Твърди се, че в случая е
налице злоупотреба с право, тъй като е налице умишлено прекратяване на трудовото
правоотношение на ищеца, без да бъде спазен срокът на предизвестие, за да бъде направен
опит да се избегне начисляване на задължително увеличение на работната заплата на ищеца,
съотв.преизчисляване на дължимите обезщетения при прекратяване на трудовия договор.
Твърди се, че на 31.07.2020 г. проектът на Постановление за допълнение на Наредбата за
заплатите на служителите в държавната администрация е бил доведен до знанието на
широката общественост за провеждане на обществени консултации на Портала за
обществени консултации с продължителност 14 дни, Агенцията за социално подпомагане и
нейните териториални поделения са били уведомени и напълно наясно с предстоящите
2
нормативни изменения не само откъм съдържание, но и като темпорален обхват, вследствие
на което ръководителите на териториалните дирекции на Агенция за социално подпомагане
са предприели действия за масово прекратяване на трудовите договори на служителите си
на основание чл.328, ал.1, т.10 КТ, без да бъде спазен срокът на предизвестие, считано от
01.09,2020 г. Сочи се, че неправилно изложените съображения не са приети от
първоинстанционния съд, който е коментирал единствено, че уволнението на ищеца не е
оспорвано. Твърди се, че ищецът не е оспорил уволнението си на първо място – поради
наличието на предпоставката за уволнението по чл.328, ал.1, т.10 КТ и спазването на
процедурата, и на второ място – поради липсата на интерес у ищеца от оспорване на
уволнението, като единствената му претенция се отнася до размерите на изплатените суми.
Сочи се, че по тази причина не е налице правен механизъм за позоваване на злоупотреба с
право на основание чл.8 от КТ в рамките на иск за незаконно уволнение. Твърди се, че
злоупотребата с право, която се твърди в исковата молба, касае единствено размера на
изплатените възнаграждения и обезщетения, който е и предмет на иска. Твърди се, че
именно с цел използване на привидно законни способи, работодателят е целил постигането
на незаконен резултат - заобикалянето на разпоредбите на ПМС № 240 от 31.08.2020 г. и
изплащането на преизчислени възнаграждения и обезщетения. По отношение на
ретроактивното действие на ПМС № 240 от 31.08.2020 г. се оспорва извода на
първоинстанционния съд, че текстовете на изменената Наредбата за заплатите на
служителите в държавната администрация и процесното ПМС 240 от 31.08.2020 г. не следва
да се прилагат по отношение на служители, които към 04.09.2020 г. не са били служители в
административните структури. Излагат се твърдения, че при тълкуване на разпоредбите на
ПМС 240 от 31.08.2020 г. може да се направи заключение, че работодателят в периода от
влизане в сила на ПМС (01.08.2020) до изрично посочения краен срок - 04.09.2020 г., е
длъжен да определи нов по-висок размер на възнагражденията на служителите, спрямо
които се прилага постановлението. В този смисъл, в приложното поле на новите текстове
попадат служителите от съответните административни структури към 1 август 2020 г.,
включително и тези, чието трудово или служебно правоотношение с тези структури е
прекратено след 3 август, включително (1 и 2 август са почивни дни), но преди приемането,
респ. обнародването на постановлението, тъй като приложимостта на новата уредба е
считано от 01.08.2020 г. Сочи се, че не става ясно защо първоинстанционният съд намира за
неприложима разпоредбата спрямо служителите, които са с прекратени трудови
правоотношения, доколкото такова ограничение в закона не се предвижда. Твърди се, че при
идентична ситуация, в други административни структури, за които се прилага ПМС 240 от
31.08.2020 г., дължимите възнаграждения и обезщетения на служителите, чиито трудови
правоотношения са прекратени в периода между 31.08.2020 г. и 04.09.2020 г. са
преизчислени съгласно новите правила.
Претендира се съдът да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови
решение, с което да уважи предявените искове изцяло, като присъди на въззивника съдебни
разноски за двете инстанции. В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа. Не се
сочат нови доказателства.
3
Въззиваемата Агенция за социално подпомагане гр.София, оспорва като
неоснователна въззивната жалба с писмен отговор в срока по чл.263 ГПК, както и в съдебно
заседание – чрез процесуалния си представител. Оспорват се твърденията в жалбата, че
действията на работодателя са незаконни и в противоречие с чл.8 от Кодекса на труда.
Твърди се, че действията на въззиваемата Агенция в случая са осъществени добросъвестно и
съобразно изискванията на закона. Сочи се, че с ПМС № 240 от 31 август 2020 г. е
допълнена Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация, като е
създаден нов §За към Преходните и заключителни разпоредби, съобразно който в срок до
04.09.2020 г. ръководителят на административната структура определя еднократно нов
размер на индивидуалните основни месечни заплати, увеличен с не повече от 30% от
досегашния размер. Твърди се, че АСП, като изрично посочена административна структура
в т.9 от горецитираната преходна норма, в сочения период до 04.09.2020 г,. при стриктно
съблюдаване на текста на тази норма е предприела съответните релевантни действия,
включващи определяне новите размери на индивидуалните основни месечни заплати на
служителите чрез издаването на съответните заповеди. Признава се, че служителите с
прекратени правоотношения с Агенцията от 03.08.2020 г. до 04.09.2020 г. са 65, сред които -
и ищецът. Твърди се прекратените правоотношения със служители в периода 03.08.2020 г. -
04.09.2020 г. не следва да бъдат обхванати от действието на визираното по-горе правило,
доколкото към момента на приемане на Постановлението, правоотношенията на
служителите вече са били прекратени. От момента на прекратяване на съответното
правоотношение на АСП с всеки един служител между тях вече не съществува правна
връзка, съотв.не съществува правно основание, от което да могат да произтичат права за
минал период от това отношение, тъй като то вече не съществува. Признава се
ретроактивното действие /ех tunc/ на разпоредбата, считано от 1 август 2020 г., съгласно §
За, ал.2 от Наредбата, но се твърди, че то следва да касае само съществуващите
трудови/служебни правоотношения между работещите служители и Агенцията за социално
подпомагане към момента на обнародване в „Държавен вестник" на цитираната по - горе
разпоредба от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация. Твърди
се, че моментът на обнародване в Държавен вестник и моментът на влизане в сила са
различни времеви периоди. Позовава се на чл.5, ал.5 от Конституцията на Република
България, вр.чл.41, ал.1 от Закона за нормативните актове и чл.14, ал.1 от Закона за
нормативните актове.
На второ място, с е твърди, че претендираните суми за обезщетения по КТ са
недължими, тъй като АСП е изпълнила задължението си, за изплащане на дължимите на
въззивника обезщетения, спазвайки изискванията на КТ, и по-конкретно - разпоредбата на
чл.228, ал.1 КТ, съгласно която брутното трудово възнаграждение за определяне на
обезщетенията по този раздел е полученото от работника или служителя брутно трудово
възнаграждение за месеца предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за
съответното обезщетение.
По отношение на сумата от 318,62 лв. - неизплатено обезщетение за неспазено
предизвестие по чл.220, ал.1 от КТ, ведно със законната лихва, считано от завеждане на
делото до окончателното им изплащане, се твърди, че същата за недължима, тъй като със
4
Заповед № ЧР-4 340/28.08.2020 г. на Изпълнителния директор на АСП е определено
обезщетение за неспазено предизвестие по чл.220 ал.1 от КТ в размер на брутното
възнаграждение за един месец. В тази връзка коректно е определен неговия размер. Твърди
се, че е меродавен срокът на предизвестието, който е в сила за страните. Сочи се, че в случая
работодателят е предпочел да приложи предвидената в чл.220 ал.1 от КТ възможност да
изплати обезщетение на служителя, което е дължимо по смисъла на чл.328, ал.1, т.2 от КТ,
вр.чл.326, ал.2 от КТ
По отношение на сумата от 3869,08 лв. - неизплатено обезщетение при
пенсиониране по чл. 222 ал.З от КТ, ведно със законната лихва, се твърди, че е недължима,
тъй като със Заповед № 59/20.02.2020 г. на Директора на ДСП Бургас, на ищеца е
определено възнаграждение в актуален размер, а със Заповед № ЧР-4 340/28.08.2020 г. на
Изп.директор на АСП е определено обезщетение при пенсиониране по чл.222, ал.З от КТ в
размер на брутното трудово възнаграждение в размер на десет месеца. Твърди се, че в
случая с въззивника, обезщетението му по чл.222, ал.3 от КТ, е определено при отчитане на
необходимите критерии, и е определен увеличения размер на гратификационното плащане -
десеткратния размер на брутното трудово възнаграждение, предхождащо прекратяването
месец, респ.последното получено брутно трудово възнаграждение по арг. от чл.228, ал.1 от
КТ.
По отношение на претенцията за неизплатено обезщетение за 3 дни неизползван
платен годишен отпуск по чл.224, ал.1 от КТ, ведно със законната лихва, се твърди, че
сумата е недължима, тъй като обезщетението е определено със Заповед № ЧР-7 161 от
10.09.2020г. на Изп.директор на АСП, допълнена със Заповед № ЧР-4 340/28.08.2020 г. на
Изп.директор на АСП, при което работодателят е спазил стриктно изискванията на закона.
При определяне на размера на обезщетението, същият е определен пропорционално на
частта от календарната година, която се признава за трудов стаж и е изчислен на базата на
брутното месечно трудово възнаграждение, получено от служителя, предхождащ месеца,
през който се прекратява трудовото правоотношение.
По отношение на заключението на приетата по делото съдебно-икономическа
експертиза, се твърди, че заключението обобщава експертно мнение на компетентно вещо
лице за това какво би било евентуалното увеличение на търсените от въззивника парични
плащания, само в случай, че разпоредбите на Наредбата, регламентиращи увеличение на
заплатите са били приложими към дължимите плащания по вече прекратеното трудово
правоотношение с ищеца.
Твърди се, че са неотносителни към спора изложените аргументи относно
промените във Вътрешните правила на Агенция по заетостта, която е различна структура от
Агенция за социално подпомагане. Цитира се съдебна практика в подкрепа на изразените
съображения (решение № 55 от 11.05.2021г., по гр.д.64/2021г. по описа на Районен съд
Девин).
Претендира се обжалваното решение да бъде потвърдено и на въззиваемия да се
присъдят направените по делото разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
Също не се сочат нови доказателства.
Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда,
подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът
приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния БРС е образувано по исковете на
въззивника К. И. М. за осъждане на въззиваемата Агенция за социално подпомагане
гр.София да заплати на ищеца разликата между заплатените на ищеца трудово
5
възнаграждение и обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение между
страните, съгласно разпоредбите на Наредбата за заплатите на служителите в държавната
администрация, изменена с ПМС № 240 от 31.08.2020 г., която разлика е в общ размер от 3
869,08 лв и е сбор от: 318.60 лв - разлика между изплатеното трудово възнаграждение и
дължимото трудово възнаграждение за м.август 2020 г.; 318.60 лв - разлика между
изплатеното обезщетение по чл.220 КТ и дължимото обезщетение при преизчислено
трудово възнаграждение; 3 186 лв - разлика между изплатеното обезщетение по чл.222, ал.3
КТ и дължимото обезщетение при преизчислено трудово възнаграждение; и 45.88 лв -
разлика между изплатеното обезщетение по чл.224 КТ и дължимото обезщетение при
преизчислено трудово възнаграждение. Претендира се и мораторна лихва върху всички
посочени вземания в общ размер от 151.55 лв за периода от 01.10.2020 г. до 18.02.2021 г., и
законна лихва върху общата главница, считано от подаване на исковата молба до
изплащането.
Изложени са твърдения, че трудовото му правоотношение между страните е било
прекратено на основание чл.328, ал.1, т.10 от КТ, съгласно Заповед № ЧР-4 340/28.08.2020 г.
на ИД на ответната Агенция, връчена на ищеца на 31.08.2020 г., като ТПО е прекратено
считано от 01.09.2020 г. Твърди се, че на ищеца са изплатени последното дължимо трудово
възнаграждение, обезщетение по чл.220, ал.1 КТ в размер на едно брутно трудово
възнаграждение, обезщетение по чл.222, ал.3 КТ в размер на десет брутни трудови
възнаграждения, и обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за 3 дни неизползван платен годишен
отпуск. Твърди се, че изплатените на ищеца брутно трудово възнаграждение и обезщетения
по КТ са в по-малък размер предвид обнародваното на 04.09.2020 г., в бр.78 на Държавен
вестник Постановление на Министерски съвет № 240 от 31.08.2020 г. за допълнение на
Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация, приета с
Постановление № 129 на Министерския съвет от 2012 г., с което е създаден нов §3а от
Преходните и заключителни разпоредби на Наредбата, съгласно който, ръководителите на
отделните структури в Агенция за социално подпомагане следва да определят еднократно
нов размер на индивидуалните основни месечни заплати в размер до 30 на сто. Сочи се, че в
постановлението е посочено, че то влиза в сила със задна дата - от 1 август 2020 г. Изложени
са твърдения, че поради ретроактивното действие на постановлението, то е приложимо и за
ищеца, чието трудово правоотношение е прекратено считано от 01.09.2020 г. Изложени са
твърдения, че при прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца /както и с много
други служители на Агенцията/ точно в този момент и при неспазване на срока за
предизвестие, е налице злоупотреба с право от страна на ответната Агенция.
Предявени са искове с правно основание чл.128 КТ, чл.220, ал.1 КТ, чл.222, ал.3
КТ и чл.224 КТ.
Ответникът е оспорил предявените искове, като в законовия срок е представил
писмен отговор на исковата молба. Оспорва се твърдението на ищеца, че е налице
злоупотреба с право по смисъла на чл.8 ал.1 КТ, тъй като ответникът е заплатил на ищеца
всички дължими му обезщетения, в дължимите му размери. Признава се, че трудовото
6
правоотношение между страните е прекратено на основание чл.328, ал.1 от КТ, считано от
01.09.2020 г., а с ПМС № 240 от 31.08.2020 г. е допълнена Наредбата за заплатите на
служителите в държавната администрация, като е създаден нов §3а към ПЗР, съгласно който
в срок до 4.09.2020г. ръководителят на административната структура определя еднократно
нов размер на индивидуалните основни месечни заплати, увеличен с не повече от 30 на сто
от досегашния размер. Твърди се, че ответната Агенция, като административна структура по
см.на т.9 от §3а към ПЗР на Наредбата, в посочения период /до 04.09.2020 г./, е предприела
съответните действия за определяне на новите размери на индивидуалните основни месечни
заплати на служителите чрез издаването на съответните заповеди, но към този момент
между Агенцията и ищеца вече не е налице трудово правоотношение, поради което той и
останалите служители /общо 65/ с прекратени правоотношения в периода 03.08.2020 г. -
04.09.2020 г., не са обхванати от действието на изменението на Наредбата, тъй като от
момента на прекратяване на съответното правоотношение на АСП с всеки един служител
между тях вече не съществува правна връзка, съотв.не съществува правно основание, от
което да могат да произтичат права за минал период от това отношение. Признава се
ретроактивното действие на разпоредбата, съгласно §3а, ал.2 от ПЗР на Наредбата, но се
твърди, че то касае само за съществуващите трудови/служебни правоотношения между
работещите служители и АСП към момента на обнародване в „Държавен вестник“ на
цитираната преходна разпоредба от Наредбата.
По изложените съображения се твърди, че е недължима претендираната сума
като разлика между изплатеното и дължимо на ищеца трудово възнаграждение.
Оспорва се и дължимостта на претендираните суми за изплащане на обезщетения
по по повод прекратяване на трудовото правоотношение. Твърди се, че ответната Агенция е
определила и изплатила обезщетенията на ищеца, съобразявайки се с разпоредбата на
чл.228, ал.1 КТ, съгласно която брутното трудово възнаграждение за определяне на
обезщетенията е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за
месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение,
или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово
възнаграждение, доколкото друго не е предвидено.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил исковете като е
приел, че макар ПМС № 240/31.08.2020 г. да има ретроактивно действие и с него, с обратна
сила - от 01.08.2020 г., да е предвидено да се увеличат и заплатите на служителите, на ищеца
не се полага присъждане на увеличена заплата, респ. на увеличени размери на
обезщетенията при прекратяване на ТПО, тъй като към момента на обнародване на ПМС –
04.09.2020 г., неговият трудов договор вече е бил прекратен. Съдът е приел, че ПМС
позволява увеличението на заплатите, но самото увеличение се извършва с акт на
съответния работодател, а в случая към момента на издаване на заповедта на работодателя
на ищеца - 04.09.2020 г., трудовото правоотношение с ищеца вече е било прекратено, поради
което е било обективно невъзможно увеличението на заплатите да се отнася до него, поради
което в негова полза не е възникнало вземане за увеличените работни заплати, нито за
7
увеличени размери на обезщетенията по КТ.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
По наведените оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният
съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
На първо място следва да се посочи, че според настоящия състав,
първоинстанционният съд е установил правилно и в пълнота фактическата обстановка, като
изводите му по фактите са обосновани. Впрочем, оплаквания за неправилно установена
фактическа обстановка не се съдържат във въззивната жалба. Спор по фактите не е налице и
между страните. Ето защо съдът няма да преповтаря изводите на първоинстанционния съд
по фактическата обстановка наличието и момента на прекратяване на трудовото
правоотношение между страните, датата на приемане на ПМС № 240/31.08.2020 г. и
неговото ретроактивно действие - от 01.08.2020 г.
Спорът е правото отнася ли се ПМС № 240/31.08.2020 г., поради неговото
ретроактивно действие, и за ищеца, чието ТПО е прекратено считано от 01.09.2020 г.
Съдът споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд, че ретроактивното
действие на ПМС № 240 от 31.08.2020 г., с което е изменена Наредбата за заплатите на
служителите в държавната администрация, не следва да се прилага по отношение на
служители, които към 04.09.2020 г. не са били служители в административните структури, в
т.ч.по отношение на ищеца. Действително, съгласно §2 от ПМС № 240 от 31.08.2020 г., то
влиза в сила от 1 август 2020 г. Според настоящия състав, то не би могло да се отнася към
работниците и служителите, чиито трудови правоотношения вече са прекратени към
момента не само на приемане на постановлението, но и към 04.09.2020 г. – крайния момент,
в който, съгласно §3а от ПЗР на Наредбата за заплатите на служителите в държавната
администрация, ръководителят на административната структура определя еднократно нов
размер на индивидуалните основни месечни заплати, увеличен с не повече от 30 на сто от
досегашния размер. По вече прекратеното ТПО страните не биха могли да извършват
допълнения и изменения на неговите клаузи.
На следващо място в случая с посоченото постановление не се определя
конкретен размер на трудовото възнаграждение на всеки един от служителите в изброените
в §1 от постановлението администрации и административни структури, което би било
налице, ако бе прието, че се определя еднократно нов размер на индивидуалните основни
месечни заплати, увеличен с 30 на сто от досегашния размер. В случая съгласно §3а от
ПЗР на Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация,
„ръководителят на административната структура определя еднократно нов размер на
индивидуалните основни месечни заплати, увеличен с не повече от 30 на сто от
досегашния размер, т.е. конкретният размер на възнаграждението на всеки един от
служителите в посочените администрации, е следвало да бъде определен от конкретния
административен ръководител. В този смисъл съдът не споделя и твърденията на
8
въззивника, че дължимите му суми за трудово възнаграждение и обезщетения са в размера,
посочен от вещото лице по СИЕ. Вещото лице е посочило размера на трудовото
възнаграждение и на обезщетенията на ищеца, увеличени с 30% върху последното му
брутно трудово възнаграждение, но както се посочи по-горе, §1 от ПМС № 240 от
31.08.2020 г., съотв. §3а от ПЗР на Наредбата за заплатите на служителите в държавната
администрация, не предвиждат увеличение на размера на трудовите възнаграждения на
служителите в изброените администрации с 30%.
Ето защо съдът приема, че са неоснователни твърденията във въззивната жалба,
че в приложното поле на новите текстове попадат служителите от съответните
административни структури към 1 август 2020 г., включително и тези, чието трудово или
служебно правоотношение с тези структури е прекратено след 3 август, включително (1 и 2
август са почивни дни), но преди приемането, респ. обнародването на постановлението, тъй
като приложимостта на новата уредба е считано от 01.08.2020 г.
Обстоятелството, че „при идентична ситуация, в други административни
структури, за които се прилага ПМС 240 от 31.08.2020 г., дължимите възнаграждения и
обезщетения на служителите, чиито трудови правоотношения са прекратени в периода
между 31.08.2020 г. и 04.09.2020 г. са преизчислени съгласно новите правила“, е
ирелевантно за настоящия спор.
По изложените съображения, съдът намира, че последното брутно трудово
възнаграждение, дължимо на ищеца, е в размера приет от работодателя и посочен в
представения по делото Фиш за заплата – август 2020 г., поради което искът за сумата от
318,60 лв, представляваща разликата между изплатеното последно трудово възнаграждение
и дължимото трудово възнаграждение съгласно правилата, установени с ПМС № 240 от
31.08.2020 г., е неоснователен и недоказан.
По изложените по-горе съображения неоснователни са и исковете за разликата
между изплатените и, според ищеца, дължими му обезщетения по чл.220, ал.1 КТ, чл.222,
ал.3 КТ и по чл.224, ал.1 КТ. Дори да бе налице основание за изменение на трудовото
възнаграждение на ищеца, исковете за обезщетения биха били неоснователни и поради това,
че съгласно чл.228, ал.1 КТ брутното трудово възнаграждение за определяне на
обезщетенията по този раздел е полученото от работника или служителя брутно трудово
възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за
съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно
брутно трудово възнаграждение, което е брутното трудово възнаграждение, получено от
ищеца преди приемането на ПМС № 240 от 31.08.2020 г. и изменението с него на Наредбата
за заплатите на служителите в държавната администрация.
На последно място съдът намира за неоснователни оплакванията на въззивника,
че искът му е основателен поради злоупотреба с право на основание чл.8 от КТ от страна на
ответната Агенция. Доколкото при прекратяването на ТПО с ищеца работодателят е
изплатил на ищеца дължимите му трудово възнаграждение и обезщетения, не е налице
злоупотреба с право. Дали при прекратяването на ТПО с ищеца ответната Агенция е
9
злоупотребила с право, прекратявайки трудовите правоотношения с ищеца и с други негови
колеги именно преди приемане на ПМС № 240 от 31.08.2020 г., е ирелевантно за настоящия
спор, както е приел и първоинстанционният съд.
По изложените съображения, съдът намира предявените искове да
неоснователни.
Поради съвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено при споделяне на мотивите на първоинстанционния съд, към
които настоящият състав препраща на основание чл.272 ГПК.
Предвид постановения резултат, на основание чл.78, ал.3 ГПК на въззиваемата
Агенция за социално подпомагане следва да се присъдят съдебни разноски за въззивното
производство в размер на 100 лв за юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261132 от 11.10.2021 г. по гр.д.1211/2021 г. по
описа на Pайонен съд – Бургас.
ОСЪЖДА К. И. М., ЕГН **********, от ***, да заплати на Агенция за социално
подпомагане с адрес гр.София, ул.“Триадица“ 2, сумата от 100 лв /сто лева/, представляваща
съдебни разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10