Решение по дело №1649/2022 на Административен съд - Пловдив

Номер на акта: 1619
Дата: 27 септември 2022 г.
Съдия: Анелия Илиева Харитева
Дело: 20227180701649
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 22 юни 2022 г.

Съдържание на акта

 

Р Е Ш Е Н И Е

№1619/27.9.2022г.

 

Град Пловдив, 27.09.2022 година

           

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ, І отделение, ІV състав, в открито заседание на двадесет и първи септември две хиляди двадесет и втора година в състав:

Съдия: Анелия Харитева

при секретар Севдалина Дункова, като разгледа докладваното от съдията административно дело № 1649 по описа на съда за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК.

Образувано е по жалба на Г.Д.Ч. *** срещу заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 22-4332-002103 от 05.05.2022 г. на полицейски инспектор към СДВР, отдел „Пътна полиция“, с която на Г.Д.Ч., ЕГН **********,***, е наложена принудителна административна мярка по чл.171, т.2а, б.„а“ ЗДвП – прекратяване на регистрацията на ППС за срок от шест месеца.

Според жалбоподателката оспорената заповед е незаконосъобразна, тъй като не е установена нито една от законовите хипотези на чл.171, т.2а, б.“а“ ЗДвП за приложение на процесната принудителна административна мярка. Твърди се също липса на компетентност от органа, издал оспорената заповед, както и нарушение на изискванията за мотивираност и обоснованост. Иска се отмяна на оспорената заповед и присъждане на направените разноски.

Ответникът не взема становище по основателността на жалбата.

Съдът намира, че жалбата е подадена от активно легитимирана страна, адресат на оспорената заповед, чиито права и законни интереси са неблагоприятно засегнати от заповедта, с която е ограничено правото му на ползване върху МПС, и в преклузивния 14-дневен срок от съобщаването, доколкото липсва информация кога и как оспорената заповед е съобщена на жалбоподателката, поради което жалбата е допустима, но разгледана по същество, тя е неоснователна поради следните съображения:

От събраните по делото доказателства се установява, че на 25.04.2022 г. около 17,52 часа в град София по бул. „Цариградско шосе“, с посока на движение от ул. „Околовръстен път“ към ул. „Павел Красов“, жалбоподателката е управлявала собствения си лек автомобил с рег.№ *****, без да притежава СУМПС, валидно за категорията, към която спада управляваното МПС – водачът е български гражданин и управлява МПС с чуждестранно национално свидетелство без да подменено след пребиваване повече от три месеца в България, заради което е издадена оспорената заповед – предмет на настоящото съдебно производство.

В приложения акт за установяване на административно нарушение серия GA № 018946 от 18.12.2021 г. е отразена описаната фактическа обстановка, т.е., налице е официален документ, който по безспорен начин доказва извършеното административно нарушение – управлението на МПС от жалбоподателката без тя да притежава българско свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от нея моторно превозно средство, което нарушение не се оспорва от жалбоподателката.

В акта за установяване на административно нарушение изрично е отбелязано също, че след извършена справка за граничен контрол е установено, че водачът е влязъл на територията на Република България на 11.10.2021 г. Представеният в съдебното заседание от процесуалния представител на жалбоподателката самолетен билет (л.19) не доказва извършено пътуване на 31.03.2022 г., доколкото представлява единствено доказателство за извършена резервация за полет, валидна до 01.09.2022 г., но не е доказателство за действително извършен такъв. Т.е., жалбоподателката при нейна доказателствена тежест не можа да обори материалната доказателствена тежест на акта за установяване на административно нарушение относно датата, на която е влязла на територията на страната – 11.10.2021 г. Съответно следва да се приеме за безспорно установен фактът, че жалбоподателката пребивава в страната повече от три месеца и след изтичането на този срок продължава да управлява МПС със свидетелство за управление, издадено от Великобритания, която не е държава членка на ЕС и не е страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство.

При тези факти съдът намира, че оспорената заповед е законосъобразна и не са налице основания за нейната отмяна.

Съгласно чл.171, т.2а, б.“а“ ЗДвП за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат следните принудителни административни мерки – прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а НПК, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства – за срок от 6 месеца до една година.

В настоящия случай по безспорен начин е установено наличието на всички елементи от хипотезата на чл.171, т.2а, б.“а“ ЗДвП – жалбоподателката е управлявала МПС на 25.04.2022 г. без да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от нея моторно превозно средство. Т.е., по категоричен начин е доказано нарушението на чл.162, ал.1 ЗДвП, съгласно който българските граждани могат да управляват моторни превозни средства на територията на Република България с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава –членка на Европейския съюз, или от друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария в срок до 3 месеца от датата на влизането им в страната.

Доколкото нормата на чл.171 ЗДвП е императивна, административният орган няма право на преценка относно прилагането на съответната принудителна административна мярка. Административният орган действа в условията на обвързана компетентност и задължително следва да приложи мярката, като издаде заповед, защото преценката по прилагането на която и да е от изчерпателно изброените осем принудителни административни мерки е направена от законодателя при създаване на самата правна норма.

Оспорената заповед съдържа мотиви, лаконични, но в достатъчна степен ясни и конкретни, които дават ясна представа за извършеното нарушение на правилата за движение по пътищата, представляващо основание за прилагане на принудителната административна мярка. Срокът, за който е наложена мярката, е минималният, определен от законодателя, поради което за административния орган не е налице задължение да посочи мотиви за така определения срок на мярката.

В оспорената заповед са посочени фактическите основания за нейното издаване – извършеното нарушение по ЗДвП, като са описани в достатъчна степен ясно и подробно времето, мястото и обстоятелствата, при които нарушението е извършено. Изрично е посочено правното основание за издаване на заповедта – чл.171, т.2а, б.“а“ ЗДвП.

Принудителната административна мярка е съобразена с принципа на чл.6, ал.1 и ал.2 АПК. При издаване на оспорената заповед административният орган е упражнил правомощията си добросъвестно и точно е приложил закона, а самата заповед не засяга други права и законни интереси на жалбоподателката освен правото на ползване на автомобила за определен срок. Прилагането на принудителна административна мярка не съставлява административно наказване и не се подчинява на режима на ЗАНН. Заповедта за прилагане на принудителна административна мярка е вид административна принуда без санкционни последици. Самият ЗАНН урежда два вида принуда в обособени раздели – административни наказания в раздел II, глава II, и принудителни административни мерки в раздел III на същата глава. Принудителната административна мярка не е средство за реализиране на правна отговорност, а цели обезпечаване изпълнението на конкретно правно задължение. По своето правно естество заповедта за налагане на принудителна административна мярка е утежняващ индивидуален административен акт, а самата мярка се налага при проявлението на предвидените в закона предпоставки, регулира се от нормите на АПК и има превантивен характер – да осуети възможността на дееца да извърши други противоправни деяния, като тази мярка не съставлява административно наказание.

Процесната принудителна административна мярка не цели да накаже нарушителя и/или трети лица, а чрез неблагоприятни последици за адресата да се постигане правно определен резултат – подобряване на пътната обстановка в страната, ограничаване и намаляване броя на пътнотранспортните произшествия, на загиналите и ранените при пътни инциденти участници в движението. Това въздействие върху дееца е преценено от законодателя като превенция срещу извършването на определен вид правонарушения. Крайният резултат от мярката по чл.171, т.2а ЗДвП е временно отнемане на средството за извършване на нарушението, тъй като макар ППС да остава под властта на неговия собственик, прекратяването на регистрацията чрез сваляне на регистрационните табели препятства възможността за движението му по пътищата и възможността да бъде извършено ново нарушение на правилата за движение със същото ППС. Именно по този начин се постига и възпиращият ефект на мярката.

Неоснователно е възражението на жалбоподателката за липса на компетентност на органа, издал оспорената заповед. Съгласно чл.172, ал.1, изр.1 ЗДвП принудителните административни мерки по чл.171, т.1, 3, 2а, 4, 5, б.“а“, 6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. В случая издателят на заповедта – полицейски инспектор ІІІ степен в 01 група „Административнонаказателна дейност“ на 03 сектор „Административно обслужване“ към отдел „Пътна полиция“ при СДВР (заповед № 513з-8641 от 28.11.2019 г. на директора на СДВР – л.12 и л.25 от адм. дело № 5277/2022 г. на АССГ) – е служител на МВР по смисъла на чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР и е надлежно оправомощен да издава заповеди от категорията на оспорената въз основа на заповед № 513з-1618 от 26.02.2018 г. на директора на СДВР (л.27 от адм. дело № 5277/2022 г. на АССГ).

Предвид всичко изложено жалбата като неоснователна следва да се отхвърли. При този изход на делото на жалбоподателката не се дължат разноски. Затова и на основание чл.172, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, І отделение, ІV състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Г.Д.Ч., ЕГН **********,***, срещу заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 22-4332-002103 от 05.05.2022 г. на полицейски инспектор към СДВР, отдел „Пътна полиция“.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

Съдия: