№ 1262
гр. Варна , 16.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ в публично заседание на
осемнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Даниела Д. Томова
Членове:Галина Чавдарова
Радостин Г. Петров
при участието на секретаря Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Томова Въззивно гражданско дело
№ 20213100501182 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по въззивна жалба вх. №6524/19.04.2021г. по описа на ВРС, на Д. Г.
ИВ., ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. Варна, подадена чрез назначения му особен
представител адвокат В.М., АК-Варна, срещу решение №179/05.04.2021г. на Варненски
районен съд, 31 състав, постановено по гр.д. №9795/2020г. по описа на ВРС.
С обжалваното решение е прието за установено, че жалбоподателят Д. Г. ИВ. –
ответник в първоинстанционното производство, дължи на ищеца „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище гр. София, сумите 766,15 лева – главница, 171,80 лева - договорна
лихва за периода от 20.06.2018г. до 06.08.2019г., 4,67 лева - дължимо обезщетение за забава
след датата на настъпване на изискуемост за периода от 07.08.2019г. до 29.08.2019г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда
– 29.08.2019г., до окончателното й плащане, които вземания произтичат от сключен между
страните Договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит на
физически лица от 31.08.2016г., като за същите по ч.гр.д. №13868/2019г. на ВРС, 31 състав,
по реда на чл.417 от ГПК е била издадена заповед за изпълнение №6716/30.08.2019г. В
съответствие с този резултат и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът е осъден да
репарира на ищеца сторените от него разноски за производството по делото в размери
съответно 67,98 лева – за заповедното и 620,85 лева за исковото производства.
Основните оплаквания във въззивната жалба са за неправилност и необоснованост на
1
решението. Като поддържа развитото в отговора на исковата молба възражение за липса на
надлежно уведомяване на длъжника за обявена предсрочна изискуемост, в т.ч. и с оглед
липсата на конкретна информация в отправената писмена покана, въззивникът счита, че в
случая не се установява настъпила предсрочна изискуемост на кредита, вземането по
издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист не е било изискуемо, като този
пропуск не може да бъде саниран в исковото производство. Уведомяване на длъжника, че
банката счита кредита за предсрочно изискуем, направено чрез връчване на преписа от
исковата молба или по друг начин след подаване на заявлението, е обстоятелство, настъпило
след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което същото не
може да бъде зачетено. Оспорва се и извода на първоинстанционния съд за установеност по
основание и размер на претенциите. Позовавайки се на изводите на съдебно-счетоводната
експертиза относно момента на изпадане в забава на длъжника, въззивникът счита, че с
уважаването на претенциите по начина, по който са индивидуализирани в заповедното
производство, се е стигнало до недопустима промяна на основанието, на което е издадена
заповедта. Изложени са разсъждения за правната природа на договора за потребителски
кредит и уредените с нормите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) основания за
обявяване на договорни клаузи за неравноправни и тяхната недействителност, но без да са
обосновани конкретни оплаквания в тази връзка. Иска се от въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да постанови ново решение, с което предявените искове да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
В подадения отговор на въззивната жалба въззиваемата страна „Банка ДСК” ЕАД,
гр. София изразява становище за нейната неоснователност. Изложени са съображения за
неоснователност както на твърдението на въззивника за липса на изрично и недвусмислено
изявление на кредитора за обявяване на изискуемостта на кредитния дълг преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и на възражението му за липса на
съответствие на вземанията в заповедното и исковото производства и валидността на
договора. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение като му се присъдят и
сторените разноски за въззивното производство.
В проведеното открито съдебно заседание, в което е даден ход по същество,
въззивникът Д. Г. ИВ., чрез назначения му особен представител адвокат В.М. заявява, че
поддържа подадената жалба и моли за нейното уважаване.
Въззиваемата страна „Банка ДСК” ЕАД не е взела участие. С молба, подадена преди
заседанието от пълномощника на страната юрисконсулт М.С. се заявява, че се поддържа
обоснованото в отговора оспорване на въззивната жалба и се иска обжалваното с нея
решение на първоинстанционния съд да бъде потвърдено като законосъобразно, правилно и
обосновано. Заявена е и претенция за присъждане на разноски за въззивното производство
като е приложен списък по чл.80 ГПК.
За да се произнесе по същество на предявената въззивна жалба, съдът взе
2
предвид следното от фактическа и правна страна:
Производството пред районния съд е образувано по исковата молба на „Банка ДСК”
ЕАД, ЕИК *********, гр. София, с която се претендира установяване на вземанията му
спрямо ответника Д. Г. ИВ., ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. Варна, за които е била
издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК - извлечение от
счетоводните книги на банка досежно сключен с длъжника договор за издаване и
обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит на физически лица от 31.08.2016г., като
е представен и самия договор, връъчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Искът е
предявен в хипотезата на чл.415, ал.1, т.2 от ГПК.
Като основание на вземанията, заявени в заповедното производство ищецът е
посочил, че между страните е бил сключен договор за издаване и обслужване на кредитна
карта с револвиращ кредит на физически лица от 31.08.2016г., по силата на който ищцовото
дружество е предоставило на кредитополучателя Д. И. револвиращ кредит под формата на
кредитен лимит в размер на 1 000 лева, достъпът до който се осигурява чрез издадена
кредитна карта, и при договорена възнаградителна лихва в размер на 21,95% годишно,
срещу насрещното задължение на заемателя да погасява заема чрез заплащане на минимална
сума за револвиране в рамките на определен гратисен период след договорената месечна
падежна дата. Срокът на валидност на кредитната карта е 3 години, месечната падежна дата
е 20-то число на месеца, гратисния период е 15 дни, а минималната сума за револвиране - 3%
от усвоения лимит.
Твърди се, че длъжникът е преустановил плащането на договорените суми за
револвиране на кредита в продължение на четири поредни месеца, не е внесъл дължимата
минимална сума за револвиране и в рамките на следващия (пети) гратисен период, поради
което и на основание чл.31 от приложимите Общи условия правото на ползване на
кредитния лимит било прекратено. За тази последица от неизпълнението на договорните му
задължения длъжникът бил уведомен с нотариална покана, връчена в хипотезата на чл.47
ГПК на дата 25.06.2019г. Твърди се, че към датата на подаване на заявлението –
29.08.2019г., общият размер на вземането е 1 040,01 лева, включващо дължимата главница в
общ размер на 766,15 лв., печалбата на кредитора по чл.1, ал.2 от договора – дължимата
договорна лихва за периода от 20.06.2018г. до 06.08.2019г. в общ размер на 171,80 лв.,
мораторна лихва за периода от 07.08.2019г. до 29.08.2019г. в общ размер на 4,67 лв., и
дължимите заемни такси в общ размер на 97,39 лв., ведно със законната лихва от момента на
подаване на заявлението до окончателното плащане на дължимата главница.
Именно по този начин са индивидуализирани вземанията и в издадената в полза на
ищеца заповед за изпълнение №6716/30.08.2019г.
Между страните липсва спор относно фактическата обстановка, изяснена в хода на
първоинстанционното производство.
3
Повдигнатия от жалбоподателя спор за валидност на Общите условия по процесното
кредитно правоотношение, основан на неравноправни клаузи по смисъла на Европейската
Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските
договори и на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) изисква процесуалната активност на
кредитополучателя в качеството му потребител. Принципа за служебното начало не може да
надхвърли принципа за безпристрастен съд, а следва да се тълкува и прилага съвместно с
последния. Очакванията, че намесата на съда в процеса на формулиране и доказване на
правнозначимите обстоятелства може да бъде оправдана със служебното начало, не
кореспондира на функцията на съда като трето лице на спора, на който е възложена
функцията на арбитър в този спор. С други думи проверката, която съдът дължи в
хипотезата на неравноправните клаузи, не може да нахвърля ролята и значението на
възложената му с чл.20 ЗЗД тълкувателна компетентност, ограничена до и в рамките на
договорните клаузи. Последните не могат да надскочат присъщата им роля на абстрактни
правила, определени от страните, на които същите възлагат постигане на техните договорни
интереси. В този ред преценката относно повдигнатия спор за неравноправност на клаузите
от Общите условия от процесното кредитно правоотношение, съгласно изложените за това
основания от страна на кредитополучателя, чрез неговия особен процесуален представител,
се свежда до преценката за тяхната яснота и предварителното тяхно обсъждане, с оглед
инкорпорирането им в договора за банкова карта.
От събраните в първоинстанционното производство доказателства се налага извода,
че кредитополучателя (картодържателя) е бил предварително информиран за ОУ и не
направил резерви по тях при сключване на договора за кредитна банкова карта. Отделно от
това самите правила от ОУ с относимост към видовете задължения на картодържателя,
техния размер, условия и ред за изпълнение, съответно до последиците от тяхното
неизпълнение и до правата на банката при такова неизпълнение, не сочат двусмислие или
каквато и да друга форма на неразбираемост. Бланкетното позовава на “неравноправност на
клаузите”, без да се излагат конкретни твърдения за “неравнопоставено” третиране на
картодължателя при формирането на договорното съгласие, за ролята на конкретна клауза
от ОУ в причинно-следствения механизъм на забавата в изпълнението на договорените от
картодържателя задължения към банката, е недостатъчно за прилагането на разписаните от
Директивата и ЗЗП последици в процесния случай. Ето защо повдигнатото обжалване на
това основание следва да бъде отхвърлено като необосновано.
Относно предсрочната изскуемост.
Проверката по фактическия състав и последиците на института на предсрочната
изискуемост, чиято уредба се съдържа в чл.60 Закона за кредитните институции (ЗКИ),
следва да съобрази спецификата на кредитната банкова карта и на договорените между
страните права и задължения. Релевантни за тази проверка са договореностите в чл.30, ал.2
от ОУ - спиране правото на ползване на кредита в случаите на нереволвиране от клиента на
четири поредни падежирани месечни вноски, и чл.30, ал.3 от ОУ – правото на клиента, по
4
силата на извършване в срок до края на петата падежирана вноска на просрочените към този
момент четири поредни падежирани вноски, да постигне възстановяване на правото на
ползване на кредита. Тези договорености по подразбиране отвеждат кредитното
правоотношение по процесната банкова кредитна карта до прекратяването на самото
кредитното правоотношение и до възникване правото на банката да пристъпи към
принудително събиране на задълженията по него. В този случай прилагането на правилата
от предсрочната изискуемост се явява “удар във въздуха”, тъй като упражняването на това
потестативно право не би могло да доведе до присъщото за него “предизвикване на правна
промяна от страна на банката - кредитор в кредитното правоотношение”. Картодържателят,
а не банката, е този, който по силата на правилата от чл.30, ал.2 и ал.3 ОУ се ползва от
потестативното право да възстанови правото на ползване на кредита. Изгубването на това
право при бездействието в продължение на пет поредни падежирани месечни вноски по
револвирането на кредита, съгласно чл.31 от ОУ има действието на прекратително условие
по кредита, по смисъла на чл.25 ЗЗД.
В процесния случай ответникът не въвежда твърдения и не ангажира доказателства,
които да сочат, че настъпването на прекратителното условие, договорено в чл.31 от ОУ, е
предизвикано от поведението на банката и това води до поставянето на картодъжателя в
неравноправно положение. При това положение оплакването на жалбоподателя, че липсва
валидно упражнено право за предсрочна изискуемост се явява необосновано. Последиците
от настъпване на прекратителното условие, договорено в чл.31 ОУ, като последица от
неупражняване на договореното в чл.30, ал.3 ОУ право на картодължателя да възстанови
действието на спряното по чл.30, ал.2 ОУ право на ползване на кредита, не се обуславят от
фактическия състав на потестативното право по чл.60 ЗКИ. Противното разбиране, каквото
застъпва картодължателят, би означавало да се позволи на банката, в нарушение на
договореностите от чл.30 и чл.31 от ОУ, едностранно и въпреки волята и преценката на
картодържателя до кога да продължи ползването на кредита, да държи принудително
действието на този кредит, чийто единствен резултат би бил натрупването на задълженията
за сметка на картодържателя. От обективна страна в тази хипотеза несъмнено ще бъдем
изправени пред положение на “неравноправност” по смисъла на Директива 93/13/ЕИО и на
ЗЗП.
Предвид горното и като съобрази, че ангажираните по делото доказателства относно
размера и поредността на извършените вноски по процесния кредит не установяват
различна от посочената в исковата претенция правна и фактическа обстановка, безспорния
факт, че към момента на предявяване на иска по чл.422 ГПК (14.08.2020г.) е настъпил и
договорения краен срок за ползване на кредита (валидност на кредитната карта) и липсата
на изпълнение на задължението за плащане на дължимите по кредитния договор суми от
страна на ответника кредитополучател (картодържател), съдът намира предявените
установителни искове за доказани в своето основание. Размерите на отделните претенции за
главница и лихви са проверени и установени от назначената по делото съдебно-
икономическа експертиза, чието заключение е прието без възражения от страните. Ето защо
5
исковете следва да бъдат уважени.
Като е достигнал до същия краен извод първоинстанционния съд е постановил
законосъобразно и правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК като основателна се цени
претенцията на ищеца – въззиваем в настоящото производство, за осъждане на ответника –
въззивник да му заплати сторените за въззивното производство разноски. Същите, видно от
представения списък по чл.80 от ГПК (л.22, дело ВОС) са в размер на 160 лв. – платено
възнаграждение за особения представител на ответника. На основание чл.78, ал.8 от ГПК,
във вр. с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, и като съобразява
правната и фактическа сложност на делото, осъществените по него действия от
юрисконсулта за защита на правата и законните интереси на представляваното юридическо
лице, както и размера на определеното и платено адвокатско възнаграждение за въззивното
производство на адвоката – назначен като особен представител на ответника, съдът намира,
че дължимото на въззиваемото дружество юрисконсулско възнаграждение за въззивното
производство следва да се определи в размер на 160 лева. С оглед на това общия размер на
разноските на ищеца – въззиваема страна за въззивното производство е 320 лева, като
репарирането на тази сума следва да се възложи в тежест на ответника.
С оглед факта, че въззивната жалба е подадена от особен представител, респективно,
че не е внесена дължимата държавна такса за въззивното производство, то предвид изхода
на спора същата следва да се възложи в тежест на въззивника. Предвид обжалвания
материален интерес, таксата се определя в минималните размери по отделните претенции,
или в общ размер на 75 лева.
Въз основа на изложените мотиви и на основание чл.272 от ГПК, съдебният състав
на Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №179/05.04.2021г. на Варненски районен съд, 31 състав,
постановено по гр.д. №9795/2020г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА Д. Г. ИВ. , ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. Варна, ул. „***”,
бл.14, ет.3, ап.8, да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Московска” №19, сумата 320 лева (триста и двадесет лева),
представляваща сторени разноски за въззивното производство, на основание чл.78, ал.1 от
ГПК.
ОСЪЖДА Д. Г. ИВ., ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. Варна, ул. „***”,
бл.14, ет.3, ап.8, да заплати по сметка на Варненски окръжен съд сумата 75 лева
(седемдесет и пет лева), представляваща дължима държавна такса за въззивното
6
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване - аргумент от чл.280, ал.3 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7