РЕШЕНИЕ
№ 16911
гр. София, 17.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20251110107381 по описа за 2025 година
Образувано е по постъпила искова молба от Д. А. А. срещу „Кредирект“ ЕООД.
Предявен e за разглеждане установителен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. чл.
22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК за признаване на нищожността на договор за
потребителски кредит № 1080890 от 28.05.2024 г., сключен между „Кредирект“ ЕООД
и Д. А. А.. Предявени в условията на евентуалност са искове по: 1/ чл. 26, ал. 1, предл.
1 и предл. 2 ЗЗД, вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване недействителността на
клаузата на чл. 18, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № 1080890, съгласно
която се дължи неустойка в общ размер на 3844,66 лв. от кредитополучателя в случай
на непредоставяне на договореното в договора обезпечение и 2/ чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД, вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване недействителността на клаузата на чл. 5,
ал. 1, т. 5 вр. чл. 3, ал. 2, т. 6 от същия договор, съгласно която кредитополучателят
дължи възнаградителна лихва в размер на 50% върху главницата.
Ищецът Д. А. А. твърди, че на 28.05.2024 г. е сключила с ответника „Кредирект“
ЕООД договор за потребителски кредит № 1080890/28.05.2024 г. за предоставяне на
сумата от 2000 лева. Твърди, че се е задължила като кредитополучател по договора да
върне заетата сума за срок от 18 месеца, с ГПР в размер на 62,85% и ГЛП – 50% или
сума в общ размер на 3013,34 лева, от която договорна възнаградителна лихва за
периода на ползване на кредита е в размер на 1013,34 лева. Посочва, че съгласно
договора кредитополучателят се е задължила да предостави и обезпечение на
1
кредитора под формата на банкова гаранция, издадена от лицензирана търговска банка
за периода на сключване на кредита или до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска до погасяване на кредита или поръчителство на едно или
две физически лица, които отговарят на условия, посочени в договора за кредит. В чл.
18, ал. 1 от Договора е предвидено заплащането на неустойка за непредоставяне на
обезпечение, като съгласно посочената договорна клауза при непредоставяне на
исканото обезпечение в срок от 2 дни от сключване на договора за кредит,
кредитополучателят дължи неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на
3844,66 лв.
Поддържа, че договорът за кредит е потребителски, тъй като
кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, защото при
сключване на договора е действала извън своята професионална и търговска дейност, а
кредитодателят е търговец, който предоставя заеми и кредити в рамките на своята
професионална и търговска дейност. Посочва, че доколкото неустойката за
непредоставяне на обезпечение не е включена при изчисляване на ГПР, същият е
неправилно посочен, което обуславя нищожност на целия договор за потребителски
кредит на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Позовава се на съдебна
практика на СЕС, съгласно която при неправилно посочен ГПР следва да се приравни
на непосочен ГПР, което води до нищожност на целия договор за потребителски
кредит. Оспорва неустойката за непредоставяне на обезпечение по договора като
нищожна поради противоречие на добрите нрави, заобикаляне на императивните
разпоредби на чл. 33, ал. 1 и чл. 19, ал. 4 ЗПК и надвишаване на максималния размер
на ГПР и като нелоялна търговска практика. Навежда, че при систематично тълкуване
на разпоредбата за предоставяне на обезпечение, исканите обезпечения и краткият
срок, в който се изисква предоставянето им - само 2 дни след сключване на договора
за кредит, уговарянето на неустойка за непредоставяне на обезпечение след сключване
на договора за кредит при положение, че кредиторът следва да установи
платежоспособността на длъжника към момента на сключване на договора, следва
изводът, че неустойката за непредоставяне на обезпечение представлява скрита
печалба за кредитора. Счита също така, че договорната възнаградителна лихва по
договора в размер на 50 % е нищожна поради противоречие на добите нрави, тъй като
надхвърля трикратния размер на законната лихва за претендирания период. Поради
тези и останалите подробно изложени съображения моли съда да уважи предявените
искове. Претендира разноски, в това число и адвокатско възнаграждение по реда на чл.
38, ал. 2 ЗАдв.
В срочно подаден отговор ответникът „Кредирект“ ЕООД оспорва предявените
искове като неоснователни. Оспорва твърденията, че неустойката за непредоставяне на
обезпечение е нищожна, като твърди, че същата не излиза извън присъщата й
обезпечителна и санкционна функция, тъй като с нея се цели длъжникът да изпълни
2
задължението си. Посочва, че нищожност на отделна договорна клауза не води до
нищожност на целия договор за кредит, тъй като неустойката не е част от
същественото съдържание на договора за кредит, а при нищожност клаузата следва да
се счита неписана, но не и да влече нищожност на целия договор за кредит. Оспорва
твърденията, че сумата по неустойката за непредоставяне на обезпечение следва да се
включи при изчисляване на ГПР, като посочва, че ГПР се изчислява към датата на
сключване на договора, а задължението за неустойка възниква в по-късен момент -
едва 2 дни след сключване на договора за кредит. Оспорва също така твърденията, че
договорната възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие на добрите
нрави, като счита, че доколкото възнаградителната лихва е включена в ГПР, а в
процесния случай ГПР не надвишава максималния, не е налице незаконосъобразност
на уговорения лихвен процент. Претендира разноски. Оспорва претенцията на
адвоката на ищеца за заплащане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38
ЗАдв., евентуално оспорва претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение
по всеки иск поотделно.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
С проекта за доклад по делото, обективиран в Определение № 22233/20.05.2025
г. и приет за окончателен в проведеното открито съдебно заседание на 26.06.2025 г. без
възражение от страните, на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и ненуждаещи
се от доказване между страните са отделени фактите, че са страни по процесния
договор за потребителски кредит № 1080890 от 28.05.2024 г., по силата на който
кредитодателят се е задължил и е предоставил сумата от 2000 лева, а
кредитополучателят се е задължила да я върне при уговорен ГПР в размер на 62,85% и
ГЛП – 50%, както и че кредитополучателят се е задължила да предостави и
обезпечение на кредитора под формата на банкова гаранция, издадена от лицензирана
търговска банка за периода на сключване на кредита или поръчителство на едно или
две физически лица, които отговарят на условия, посочени в договора за кредит, като в
чл. 18, ал. 1 от Договора е уговорено, че при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение в срок от 2 дни от сключване на договора,
кредитополучателят ще дължи неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер
от 3 837,87 лв., като същата не е включена при формиране на посочения в договора
ГПР.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По иска по чл. 26, ал.1, предл.1-во ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК:
В тежест на ищеца по предявения главен иск е да докаже при условията на
пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
3
последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно
отношение по договор за потребителски кредит № 1080890/28.05.2024 г., който
противоречи на закона.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди) и небанкова финансова институция-
търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не е доказано сумата по предоставения заем да е
използвана за цели, свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, не се съдържат и твърдения в тази насока от страна на ответника,
поради което следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем
(кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представения по делото договор за потребителски кредит №
1080890/28.05.2024 г., сключен между „Кредирект“ ЕООД, като кредитор, и Д. А. А.,
като кредитополучател, е по правната си същност потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Съгласно т.9 и т.10 на чл.11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, като и годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин.
Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води
до недействителност на договора за потребителски кредит.
В процесния случай, по договора за кредит са посочени размерът на
предоставения кредит (означен като „размер на кредита“ в размер на 2000 лв.), срокът
на кредита – 18 месеца, размерът на погасителната вноска, както и посочване на ГПР –
62,85% и годишен лихвен процент 50%, а също и общо дължимата сума по кредита,
изчислена към датата на сключване на договора. Към договора е представен и
погасителен план, съдържащ размера, броя и периодичността на заплащане и
падежната дата на всяка погасителна вноска, въпреки че в договора е уговорен
4
фиксиран лихвен процент и поради това предоставянето на такъв погасителен план не
е част от задължителното съдържание на договора (чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК).
В договора за кредит е посочен и размерът на годишния процент на разходите
(ГПР) – 62,85%. Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България, а клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Размерът на законната лихва се определя съобразно правилата на чл. единствен, ал. 1
Постановление на МС № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения, съгласно които размерът на законната лихва
за просрочени парични задължения в размер на сбора на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година
плюс 10 процентни пункта. Към м. май 2024 г. основният лихвен процент е в размер
на 3,78%, поради което законната лихва за забава за просрочени парични задължения е
13,78%, а съответно максималния размер на ГПР съобразно правилото на чл. 19, ал. 4
ЗПК е 68,90%, поради което в процесния договор за кредит посоченият ГПР формално
не надвишава максимално допустимия размер.
По отношение на спорния между страните въпрос дали уговорената в
договорите неустойка за непредоставяне на обезпечение следва да се прибави към
размера на ГПР, съдът намира следното:
Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението,
съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент
и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и
за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по
кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони,
такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
5
кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение
към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на
кредита или получаването му при предлаганите условия.
Видно от данните по делото, уговореният в договора за потребителски кредит
ГПР не включва част от разходите по кредита, а именно т. нар. неустойка за
непредставяне на обезпечение по чл. 18 от договора. В случая неустойката
представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде
включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е
уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена е в
погасителния план по него, като липсват данни да е била незадължително условие за
сключване на сделката, дължи се ежемесечно и представлява част от месечните
погасителни вноски. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално
допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване
на договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като
задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в
тридневен срок от сключване на договора да бъде осигурено трето лице - поръчител за
вземанията по договора, което да отговаря на подробно описани многобройни
изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за това потребителят следва
да разполага със средства в общия размер от главницата и лихвата по договора. Така
формулирана неустойката излиза извън присъщите й функции и представлява скрито
възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да бъде включена в общия
разход по кредита /в този смисъл напр. Решение № 816 от 13.02.2024 г. на СГС по в.
гр. д. № 13357/2022 г., Решение № 780 от 9.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 1255/2023
г. и др./.
Видно е, че ГПР без включена в него неустойка е в размер от 62,85 %, като след
прибавяне и на уговорената неустойка, която сама по себе си представлява 191,89 % от
главницата, то действителният размер на ГПР надхвърля многократно предвидения в
чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.
Налага се извод, че действителният размер на ГПР, след прибавяне на
дължимата неустойка, надвишава значително максимално допустимия по закон размер
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута - арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вписаният в договора параметър не кореспондира на
изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
6
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради
неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (в този смисъл са Решение
№ 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, II-А въззивен
състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, Ш-Б
въззивен състав и др.).
Съдът достигна до извод за недействителност на процесния договор за
потребителски кредит.
Предвид посоченото, съдът намира, че предявения главен иск за
недействителност на договор за потребителски кредит № 1080890/28.05.2024 г. е
основателен и следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора по предявения главен иск, не се сбъдна вътрешно
процесуалното условие за разглеждане на предявените в условията на евентуалност
искове за нищожност на клаузите за неустойка при непредоставяне на обезпечение (чл.
18, ал. 1 от договора) и на договорна възнаградителна лихва (чл.5, ал.1, т.5 вр. чл. 3,
ал. 2, т. 6 от договора) от процесния договор.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски има ищцовата страна,
като на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в нейна полза следва да се присъди сумата от 285 лева –
заплатена държавна такса.
Претендира се и заплащането на адвокатско възнаграждение, което да бъде
присъдено в полза на адв. А. Д. на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Представен е и договор за
безплатна адвокатска защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. – безплатна защита
на материално затруднено лице, въз основа на което адвокатът на ищеца А. Д.
претендира възнаграждение в размер на 2481,08 лв. с включен ДДС. Адвокатът на
ищеца представя доказателства, че е регистриран по ЗДДС – удостоверение за
регистрация от НАП от 4.8.2022 г. (л. 85 по делото). Ответникът възразява срещу
искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. с ал. 2
ЗАдв., като поддържа, че ищецът не е материално затруднено лице, обосновава
подробно възражението си с молба с вх. – 217259/20.06.2025 г. и се позовава на
съдебна практика. Прави доказателствени искания за опровергаване на
обстоятелството, че ищцата е материално затруднено лице по смисъла на закона.
Събрани в производството са: справка от НАП по отношение на ищцата и
7
съпруга й за регистрирани работодатели, осигурителен или трудов доход, декларирани
доходи с годишна данъчна декларация за 2024 г. и изплатени доходи по чл. 73 ЗДДФЛ
за 2024 г., справка от Община Стара Загора за декларирани от ищцата недвижими
имоти, а също така справка за регистрирани на името на ищцата и съпруга й МПС.
Видно от представената годишна данъчна декларация на ищцата Д. А. А., подадена
през 2025 г. и отнасяща се за доходите през календарната 2024 г., декларираната
годишната данъчна основа е 33 517,58 лв., а видно от справка за изплатени доходи
годишната данъчна основа по изплатени доходи от трудови правоотношения от
работодателя на ищцата е 31 805,79 лв. Налице са освен това и изплатените доходи от
три различни източника, различни от трудови, в общ размер на 2563,51 лв. От
представена от МВР – ОД на МВР – Стара Загора справка се установява, че Д. А. А. не
притежава МПС, но е притежавала такова в периода от 02.10.2018 г. до 18.02.2022 г.
Видно от приложено по делото удостоверение с Изх. № УД001471БЦ/02.07.2025 г. за
облагаеми имущества и декларирани данни по ЗМДТ, се установява, че на името на
ищцата няма декларирано недвижими, движимо имущество и няма подавани други
декларации.
Съгласно Определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч.гр.д. 2266/2016 г., ВКС, I г.о.,
което се споделя от настоящия състав, преценката за наличие на материална
затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение
на основание чл.38, ал.2 ЗА следва да бъде направена с оглед конкретните данни по
делото, като при липса на спор между страните достатъчно доказателство за
осъществяване на основанията по чл.38, ал.1, т.1-3 ЗА за безплатна правна помощ
представляват съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна помощ,
респективно изявлението на представляваната страна или нейния процесуален
представител, ако такъв договор не е представен. Противната страна в производството,
която по правилата на чл.78 ГПК следва да заплати направените по делото разноски,
разполага с процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на
безплатна правна помощ по реда на чл. 248 ГПК с искане за изменение на
постановения съдебен акт в частта му за разноските, като носи и тежестта да установи,
че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице. В
случая такова възражение и оспорване е направено от ответника в хода на
производството.
Поради противоречивата съдебна практика е образувано тълкувателно дело №
3/2025 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса „Има ли право съдът на преценка дали са
налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38,
ал. 1 от Закона за адвокатурата при направено искане по чл. 38, ал. 2 от същия закон
или те са предоставени единствено на договарящите се и не подлежат на проверка от
съда?“ По посоченото тълкувателно дело ВКС все още не се е произнесъл с
тълкувателно решение, но съгласно т.1 от Тълкувателно решение №8 от 07.05.2014 г.
8
по тълк. д. 8/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС наличието на висящо тълкувателно
дело пред ВКС не е основание за спиране на делото, освен пред касационната
инстанция.
Поради това и доколкото няма постановено тълкувателно решение по въпроса
съдът намира за правилна практиката, цитирана в посоченото по-горе Определение №
163 от 13.06.2016 г. по ч.гр.д. 2266/2016 г., ВКС, I г.о., а така също и в Определение №
515/02.10.2015 г. по ч.т.д. №2340/2015 г. на ВКС, I т.о., Определение №
16456/18.10.2024 г. по в. ч. гр. дело № 10630/2024 г. по описа на СГС, Определение №
2694/11.02.2025 г. по в. ч. гр. дело № 1056/2025 г. по описа на СГС и др., че изследване
на обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1
от Закона за адвокатурата и в частност – налице ли е материално затруднение на
лицето, следва да се прави само при направено от насрещната страна възражение.
Видно от представените доказателства ищцата не е материално затруднено лице,
доколкото съгласно представената данъчна декларация и справки за осигурителен
доход за 2024 г., годишната данъчна основа е 33 517,58 лв., като е изплатен и
допълнителен доход от други източници в размер на 2563,51 лв. Месечният доход на
ищцата е в размер между 2500 лв. и 3000 лв., което е над приетата от Националния
статистически институт линия на бедност, която за 2024 г. за страната е в размер на
763,83 лева.
Съгласно практиката на ВКС, обективирана в Определение № 2591/18.09.2023 г.,
постановено по ч.к.гр.д.№ 20238003103703/2023 г. на IV г.о. преценката дали е оказана
правна помощ на материално затруднени лица се прави към момента на сключване на
договора за оказване на помощта. Договорът за правна защита и съдействие е сключен
на 13.01.2025 г., поради което взетият предвид деклариран доход за 2024 г. е относим
за преценката на съда относно това дали ищцата е била материално затруднено лице
към момента на сключване на договора. Декларираният доход обуславя наличие на
материални средства за заплащане на адвокатска защита и съответно – не е налице
предпоставката за осъществяване на безплатна адвокатска защита, въз основа на която
е сключен договорът за осъществяване на правна защита и съдействие. Следователно,
претенцията на адвоката за присъждане на възнаграждение за осъществена безплатна
адвокатска защита по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. се явява неоснователно и следва да се остави
без уважение.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Д. А. А., ЕГН **********
срещу „Кредирект“ ЕООД, ЕИК: ********* иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22,
9
вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, че договор за потребителски кредит №
1080890/28.05.2024 г. е нищожен поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „Кредирект“ ЕООД, с ЕИК: ********* да
заплати на Д. А. А., с ЕГН ********** сумата от 285,00 лева разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10