РЕШЕНИЕ
№ 350
гр. Перник, 02.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две
хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
Борислава П. Борисова-Здравкова
при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20231700500425 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на И. Н., чрез адв.М. и адв.М. против Решение
№ 19 от 11.01.2023 г., постановено по гр.д. № 3489/2022 г., по описа на Районен съд -
Перник, с което е отхвърлен иска по чл.33, ал.2 ЗС против ответниците Н. С., З. С. и А. А..
Жалбоподателят излага доводи за това, че районния съд е нарушил
процесуалните правила, като е ограничил правото му да участвува лично или чрез
упълномощен от него адвокат в производството по делото. Твърди се, че районния съд е
приложил неправилно и материалния закон, защото относими към казуса били разпоредбите
на ЗУЕС чиито чл.3 предвижда относно етажна собственост с повече от три обекта да важат
правилата по ЗУЕС. Съответно, по аргумент на обратното, когато обектите са три, както е
настоящия случай, важими за разпореждане с всеки обект са правилата по чл.32 и 33 ЗС.
Излагат се доводи и за това, че етажна собственост в случая изобщо не била възникнала.
Моли въззивния съд да отмени решението и да уважи предявения иск. Претендира разноски
за двете инстанции.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор от ответниците чрез пълномощника
им адв.М., в който се излагат подробни съображения за неоснователност на въззивната
жалба. Твърди се, че термина етажна собственост е уреден в чл.37 ЗС, а разпоредбите на
1
ЗУЕС и конкретно чл.3 са ирелевантни към настоящия случай. На следващо място, сочи се,
че жалбоподателя не сочи и пред въззивната инстанция нови доказателства и не възразява
по вече депозираните такива, поради което правото му на участие в процеса не е нарушено.
Претендират се разноски.
Пернишки окръжен съд, като провери обжалвания съдебен акт във връзка с
оплакванията в жалбата и събраните доказателства, приема следното:
Въззивната жалба е подадена от надлежна страна, в законния срок, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество и
жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
Решението на първоинстанционния съд е валидно, допустимо и правилно –
обосновано е и съобразено с разпоредбите на материалния закон. Релевантните за спора
факти са правилно изяснени, правните изводи на съда съответстват на тях и на относимите
законови разпоредби, поради което въззивният съд изцяло споделя изложените мотиви и на
основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Не е допуснато нарушение на процесуалните правила, което да е ограничило
правото на участие на ищеца в съдебното производство. Действително, в деня на
единственото заседание пред районния съд е била депозирана молба от адв.М. с която
същата е заявила, че е болна и не може да се яви. Районния съд е обсъдил така постъпилата
молба и правилно е приел, че, на първо място, липсват доказателства по смисъла на чл.18,
ал.2 от Наредбата за медицинската експертиза на работоспособността за твърдяното
заболяване, а липсват дори и твърдения за това, че ищеца сам, не може да се яви или не
може да отстрани причината. При всичко това правилно е мотивиран извода, в съответствие
с действащата към момента на съдебното заседание редакция на чл.142, ал.2 ГПК, че
липсват основания за отлагане на делото. Показателно в тази насока е, че нито по- късно
пред районния съд, нито пред въззивната инстанция се депозирани документи за твърдяното
заболяване.
Освен изложеното, по арг. от чл.271, ал.1 ГПК, въззивната инстанция може
единствено да отмени изцяло или отчасти решението на първоинстанционния съд или да го
обезсили, ако е недопустимо постановено. Следователно, дори посоченото от ищеца
процесуално нарушение да беше реализирано от ПРС, то не би обусловило отмяна на
първоинстанционното решение на това основание и връщане на делото за ново разглеждане
от друг състав на районния съд, а единствено би предоставило възможност за страната,
чийто права са накърнени, да ангажира доказателствата, които не са били допуснати от
първоинстанционния съд поради допуснатото процесуално нарушение. В случая от
въззивника не са направени доказателствени искания в настоящата инстанция, нито са били
оспорени представени от другата страна доказателства.
Изцяло неоснователни са твърденията на ищеца, че по отношение на процесния
имот не е възникнала етажна собственост.
Районния съд е отделил значително място в мотивите си при обосноваване на
2
фактите въз основа на които е определил извода за възникване на етажната собственост.
Поради тяхната изчерпателност въззивния съд напълно се солидаризира с изложените
доводи. Няма никакво съмнение от правна страна, че с договора от 22.12.94 г. за доброволна
делба наследниците на правоимащия Б. Н. са ликвидирали съсобствеността върху сградата
помежду си, като са я трансформирали в индивидуална собственост за всеки един от тях на
конкретен самостоятелен по смисъла на § 1 т.1 ДР ЗКИР обект. Така, ищеца е получил в дял
втория етаж от сградата, заедно с прилежащо мазе, а първите два ответника- първия етаж от
сградата със съответно мазе. Третия брат съделител, неучаствуващ в настоящето
производство е получил третия етаж и гараж.
По този начин те са учредили етажна собственост.
Разпоредбите на Закона за управление на етажната собственост /ЗУЕС/ нямат
никакво отношение към предмета на процесната сделка, както неправилно се претендира във
въззивната жалба. Този закон урежда обществените отношения, свързани с управлението на
общите части на сгради в режим на етажна собственост, както и правата и задълженията на
собствениците, ползвателите и обитателите на самостоятелни обекти или на части от тях-
чл.1.
Правилно и в пълно съответствие с материалния закон районния съд е приел, че
след като Н. и З. С. са изключителни собственици на самостоятелен обект- етаж от жилищна
сграда, то, те могат да се разпореждат с него както намерят за добре и без да са ограничени
от изискването на чл.33 ЗС. Ищеца няма качеството на съсобственик по отношение на
първия етаж от масивната жилищна сграда изградена в наследствения съсобствен имот,
поради и което не може да реализира правото на изкупуване уредено в чл.33, ал.2 ЗС.
Дворното място, макар и съсобствено между страните няма самостоятелен
характер. Както подробно е развил доводи районния съд то, с възникване на етажната
собственост, се е трансформирало в общи части към нея. Като обща част, съответната
идеална част от имота следва съдбата на обекта към който принадлежи и не може да бъде
предмет на самостоятелно разпореждане.
Практиката на ВКС в тази насока е неизменна- разпоредбата на чл.33, ал.2 ЗС
предоставя право на изкупуване на идеална част от недвижим имот от съсобственик, когато
другият съсобственик е продал своята идеална част на трето /извън съсобствеността/ лице,
без да я предложи за изкупуване на другите съсобственици при същите условия. Когато,
обаче, в едно място съществуват сгради, които принадлежат на различни собственици или в
една постройка съществуват самостоятелни обекти, които принадлежат на различни
собственици, разпоредбата на чл.33, ал.2 ЗС не се прилага. Всеки от тях може да продаде
своята сграда /съотв. обект- етаж от сграда/, ведно с принадлежащите й идеални части от
мястото. В разглеждания случай твърденията в исковата молба са, че съществува
съсобственост само върху дворното място, липсва твърдение сградите, предмет на
продажбата също да са съсобствени, а и такова доказване нито пред районния съд, нито пред
въззивния е осъществено успешно въпреки правилно разпределената доказателствена тежест
с изготвения доклад. Напротив. В този смисъл са и задължителните указания дадени с
3
ППВС 2/1982 г. т. 1 б. "е" когато в съсобствен парцел, в който има сграда, в която етажи или
части от етажи заедно с придадените към тях помещения на тавана или зимника
принадлежат на различни собственици (когато е образувана етажна собственост).
С оглед на всичко изложено жалбата на ищеца се явява неоснователна и като
такава следва да се отхвърли.
При този изход на делото следва да бъдат присъдени разноски в полза на
въззиваемите съобразно представения списък по чл.80 ГПК. Липсват възражения за
прекомерност от въззивника.
Предвид изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение Решение № 19 от 11.01.2023 г., постановено
по гр.д. № 3489/2022 г., по описа на Районен съд - Перник.
Осъжда И. Б. Н., със снета самоличност и ЕГН, да заплати на всеки от
ответниците Н. Б. С., З. Б. С. и А. Е. А. /със снети самоличност и ЕГН/ сумата от по 1500 лв.
разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4