Р Е Ш Е Н И Е
№ 1256
гр. Пловдив, 13.04.2018 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XXII граждански състав, в публично
заседание нa тринадесети март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Районен
съдия: Кирил Петров
при участието на секретаря Лиляна
Шаламанова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 17072 описа
на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът намира,
че е сезиран със съединени при условията на евентуалност искове предявени от П.И.
Д. срещу И.Ф.Ч..
Твърди се, че между страните бил сключен договор за
аренда на земеделски земи, находящи се в землището на ***, вписан с рег. № *** г., акт**, том ** на Агенция по
вписванията – П. По силата на договора ищецът предоставил на ответника за
възмездно ползване ½ ид. ч. от земеделски земи с обща площ от 25.858
дка. Сключеният договор бил за 5 години. Арендаторът се задължил да заплаща на
арендодателя годишна арендна цена в размер на 50 кг. зърно за 1 декар
обработваема площ, платими в срок до 31.08. на съответната календарна година.
Ответникът не изпълнявал задълженията си по договора, поради което същият бил
прекратен, като прекратяването било вписано в Имотния регистър на 04.10.2017 г.
Предвид обстоятелството, че договорът бил прекратен без да е заплатена
дължимата арендна цена, ищецът претендира незаплатената арендна цена за
стопанските 2015 г. и 2016 г. За времето до прекратяването на договора била
дължима левова равностойност на дължимото зърно в размер общо на 323.23 лв. – за
стопанската 2015 г. – 2016 г. и стопанската 2016 г. – 2017 г. , изчислени върху
12.929 дка при стойност на 1 кг. зърно – 0.25 лв. Предявен е главен иск за
паричната равностойност на арендната вноска и евентуален за незаплатена арендна
вноска в натура за двете стопански години – 1292.9 кг. зърно – 646.45 кг. за
стопанската 2015 г. – 2016 г. и 646.45 кг. за стопанската 2016 г. – 2017 г.
Претендира се и законна лихва върху главния иск от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане. Претендират се разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е
ангажиран отговор на исковата молба от ответника. Излага, че исковете са
неоснователни. Твърди, че се дължи плащане в зърно, а не в пари. Ищецът не идвал да получава зърното и
не изразил желание плащането да става в пари, до получаването на нотариалната
покана с преписа от исковата молба. Намира, че претенцията е прекомерна, тъй
като съгласно договора плащането е за обработваема площ, а същата била по-малка
от действителната. Изразява желание да заплати дължимата сума, но пресметната
по обработваемата площ. Твърди, че посочената в исковата молба банкова сметка ***.
При подписването на договора бил заплатил аванс от 62 лв. Моли искът да се
отхвърли. Счита, че не е дал повод за завеждане на делото, претендира разноски.
Съдът, съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата
молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа
страна следното:
Предявени са главен иск за
заплащане на парична равностойност на дължимата престация по чл. 79, ал. 1 във вр.
с чл. 79, ал. 2 ЗЗД и евентуален иск по чл. 8, ал. 1 ЗАЗ във вр. с чл. 79, ал.
1, предл. 1 ЗЗД.
Относно правната квалификация:
За да определи действителното основание
на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената
част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата
претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа
на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор
съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди
релевантните за спора факти.
Ищецът
е длъжен да посочи в основанието на исковата молба единствено факти и обстоятелства,
а в петитума - да индивидуализира претендираното право като посочи неговото съдържание.
Правна квалификация на предмета на делото ищецът не е длъжен да сочи и дори да го
е направил, това не обвързва съда, който е длъжен сам да определи вярната правна
квалификация.
Съдът
е длъжен, съгласно чл. 146, ал. 1 т. 2 ГПК, още в доклада по делото служебно да
определи вярната правна квалификация на правата, претендирани от ищеца, както и
на всички възражения, реплики, дуплики и др. процесуални действия на страните, чрез
които те осъществяват защитата си по предявения иск. Дори в исковата молба такава
квалификация да е дадена, тя не обвързва съда. Правораздавателният орган е обвързан
от изложените в исковата молба основания на претенцията, но не и от сочените от
ищеца правни норми.
Твърденията
на ищеца в исковата молба и в уточнителните молби са следните: 1./ на
23.07.2015 г. между страните бил сключен договор за аренда на земеделски земи,
находящи се в землището на с. К., община Х., вписан с рег. № *** г., акт **, том ** на АВ Пловдив; 2./ ответникът не
изпълнил задълженията си за заплащане на арендни вноски за стопанските 2015 г.
– 2016 г. и 2016 г. – 2017 г.; 3./ договорът бил прекратен поради
неизпълнението; 4/. претендира се парична равностойност на незаплатената в
натура годишна арендна цена или при евентуалност незаплатената в натура годишна
аренда цена за посочените стопански години.
Не
се споделят твърденията на процесуалния представител на ищеца, че претенцията е
за обезщетение за пропуснати ползи по реда на чл. 88 ЗЗД. При разваляне кредиторът има право на
обезщетение от неизпълнението. При неизпълнение на задължение и разваляне на договора
кредиторът може да иска кумулативно пълно възстановяване на съществуващото преди
договора положение и обезщетение за вредите. Последното представлява разликата между
интереса на кредитора и изпълнението на вземането му и насрещната престация, от
изпълнението на която той се освобождава или която му се връща. Обезщетението за
вредите от неизпълнението се различава от компенсаторното обезщетение по това, че
не включва равностойността на престацията. Т. е. обезщетението по чл. 88 ЗЗД се
характеризира с отразяване на разликата между двете дължими престации по
договора и как това се отразява на кредитора предвид обратното действие на
развалянето.
При
договорите за периодично и продължително изпълнение обаче развалянето има
действие за напред, поради което до момента на изявяване на воля за слагане на
край на правоотношението – договорът запазва своето действие. Развалянето на
договора за аренда настъпва за напред във времето. Следователно в случая
основанието на претенцията е ориентирано времево към момент, към който
правоотношението е действало между страните, тъй като за процесните стопански
години, то не е прекратено. От тази гледна точка е без значение как е определил
квалификацията ищецът /нарекъл го „обезщетение за пропуснати ползи“/, тъй като
твърдените от него факти се свеждат до незаплащането на уговорените вноски за
времето, през което ползването на процесните земи по договора за аренда е реално осъществявано –
от сключването на договора до изявлението за неговото прекратяване. Оттук и
предмет на защита е правото на ищеца да получи наемната вноска за времето, през
което договорът е действал, а не обезщетение по чл. 88 ЗЗД /явяващо се разлика между
интереса на кредитора и изпълнението на вземането му и насрещната престация, от
изпълнението на която той се освобождава или която му се връща/. Следва да се
отбележи, че именно в този смисъл е и цитираната от самия ищец практика по
решение по арбитражно дело.
Ето
защо претенциите са за изпълнение на дължимото по процесния договор.
1. По главния иск за левова равностойност на
дължимото зърно;
По аргумент от чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право на първо място
да иска реално изпълнение, което следва и от основния принцип на гражданското право,
че договорите трябва да се спазват (pacta sunt servanda). Искът за реално изпълнение
е винаги допустим, стига да е възможно притезанието да бъде изпълнено принудително
със средствата на изпълнителния процес /виж решение
№ 228 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 1859/2009 г. на IV г. о. на ВКС, определение
№ 841 от 17.11.2014 г., по ч. гр. д.№ 6141/2014 г. на IV г. о. на ВКС и др./.
Не се доказва по
делото липсата на интерес от престиране на първоначално уговорено, както и
невъзможност за престиране на ответника в натура – зърно. Арендното плащане може
да се договори в пари и/или в земеделски продукт чл. 8, ал. 4 ЗАЗ. Съобразно
договорната автономия страните са уговорили плащане в земеделски продукт –
зърно. Ответникът с отговора на исковата молба навежда изрично възражение за недължимост
на плащане в пари, поради уговарянето за плащане в натура – виж изрично т. 1 от
писмен отговор по чл. 131 ГПК – л. 26 от делото, което се поддържа в хода
на цялото производство, вкл. и в писмените бележки, поради което не може да се замени
волята на страните и да се присъди паричната равностойност на дължимото.
Винаги е желателно кредиторът по едно облигационно отношение
да получи първоначално уговорената непарична престация, като следва да се прави разлика между волята на страните и уговорената
престация и възможностите за погасяване на дължимото /вкл. и чрез даване на
друго вместо изпълнение/. Съгласно разпоредбата на чл. 520, ал. 3 ГПК, ако вещта
не се намира у длъжника или е развалена, от него се събира равностойността й. По
същия начин се постъпва, когато се намери само част от вещта. Т. е. правата на кредитора
по никакъв начин не биха били увредени от обстоятелството, че вместо равностойността
на вещта, нему се присъжда самата вещ, тъй като за него съществува възможност в
хода на изпълнителното производство да поиска нейната равностойност, в случай че
се установи погиването на вещта или нейното разваляне.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че ищецът има право
да получи арендно плащане в уговорената арендна вноска в натура, а не парична
равностойност, предвид изричната воля на страните в чл. 3 от договор за аренда
на земеделска земя от 23.07.2015 г. Искът за заплащане на сумата от 323.23 лв.
– за стопанските 2015 г. – 2016 г. и 2016 г. – 2017 г. , изчислени върху 12.929
дка при стойност на 1 кг. зърно – 0.25 лв., се явява неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
С оглед отхвърлянето на главния иск, съдът дължи произнасяне
по евентуалния иск, тъй като условието, под което е предявен, се е сбъднало.
2. По евентуалния иск
за незаплатена арендна вноска в натура:
С Тълкувателно решение № 2 от 20.07.2017 г. по т. д. № 2/2015 г. на ОСГТК
на ВКС е изяснено, че договорът за аренда урежда обществените отношения, свързани
със стопанското ползване на земеделска земя и извличане на плодовете, на които арендаторът
става собственик. Поради съществения елемент на този вид договор - придобиване собствеността
върху добивите /чл. 2, ал. 2/, законът дава специална регулация на отношенията във
връзка с плодовете /чл. 2, ал. 2, чл. 10, ал. 3, чл. 31/. Засилено е задължението
на арендатора за полагане на грижа при ползването и задължението на арендодателя
за осигуряване на спокойно ползване на имота.
Договорът за аренда на земеделски земи от 23.07.2015 г. е
сключен в предвидената от закона форма -
подписите на арендодател и арендатор са нотариално заверени на 23.07.2015
г., с рег. № ** от *** Д.А., и договорът
е вписан в службите по вписванията към общинска служба по земеделие /чл. 3, ал.
1 ЗАЗ/. Следователно в случая се касае до типично арендно правоотношение и
правната квалификация на предявения иск за заплащане на уговорените арендни
вноски е чл. 8, ал. 1 ЗАЗ във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
На основание чл. 153, вр. с 146, ал.1, т. 3 ГПК, като безспорни
и признати между страните по делото са отделени следните обстоятелства, че: между
страните е сключен договор за аренда на земеделски земи, находящи се в землището
на с. К., община Х., област П., вписан с рег. № ***г., акт **, том ** на Агенция
по вписванията – П., с който ищецът предоставил на ответника за възмездно ползване
½ ид. ч. от земеделски земи с обща площ от 25.858 дка., като арендаторът
се задължавал да заплаща на арендодателя годишна арендна цена в размер на 50 кг.
зърно за 1 декар обработваема площ, платими в срок до 31.08. на съответната календарна
година. Договорът бил прекратен считано от 04.10.2017 г. /с определение от
05.01.2018 г./както и, че средната
пазарна цена на 1 кг. зърно през стопанските 2015 г. – 2016 г. и 2016 г. – 2017
г., е в размер на 0.25 лв. на килограм /протоколно определение от
08.02.2018 г./.
Спори се относно размера на дължимото арендно
възнаграждение:
В чл. 3 от процесния договор страните са уговорили, че
арендаторът се задължава да заплаща на арендодателя годишна арендна цена в
размер на 50 кг. зърно за 1 декар обработваема площ, платими в срок до 31.08.
на съответната календарна година. Договорът е сключен за срок от 5 стопански
години, считано от 2015 г. – 2016 г. – чл. 2 от договора. Ответникът оспорва,
че обработваемата площ на процесните земеделски земи е с обща площ 12.144 дка и
дължи арендно плащане само върху ½ идеална част от тази обработваема
площ.
Липсва легална дефиниция на понятието „обработваема площ“. В
Регламент № 1307/17.12.2013 г. за установяване
на правила за директни плащания за земеделски стопани по схеми за подпомагане в
рамките на общата селскостопанска политика са дефинирани понятията „земеделска
площ“ и „обработваема земя“. Според чл. 4, пар. 1, б. „д“ от Регламента „земеделска
площ“ е площ, която е заета от обработваема земя, постоянно затревени площи и постоянни
пасища или трайни насаждения /включително разсадници и дървесни култури с кратък
цикъл на ротация/, а според чл. 4, пар. 1, б. „е“ „обработваема земя“ означава земя, която се обработва
за производството на култури, или площи, които са на разположение за производството
на култури, но оставени под угар.
В § 2 от ДП на ЗАЗ пък е дефинирано понятието "земеделско
ползване" - ползването за производство на растителна, растително-дървесна и/или
животинска продукция.
При всички положение съдът следва да издири действителна
воля и смисълът, който страните са вложили в понятието „обработваема площ“,
вкл. и чрез прилагането на чл. 20 ЗЗД.
Според чл. 5, ал. 1 от договора арендодателят се задължава
да осигури на арендатора спокойното безпрепятствено ползване на земята, обект
на договора, като предостави възможност арендатора да я обработва с всички
необходими му съоръжения и машини. Според чл. 6 арендодателят има право да
получи арендна цена за арендуваните имотИ в размера, в срока и при условията,
предвидени в чл. 3 от договора. В чл. 11 е предвидено, че арендаторът има право
да обработва земята по целесъобразност, както намери за добре, а добивите от
отдадената под аренда земеделска земя стават собственост на арендатора от
момента на отделянето им.
Волята на страните е била арендаторът да ползва всички
поземлени имоти и добивите от тях. Съдът намира, че макар и неясно понятието
„обработваема площ“ следва да се тълкува именно в тази насока. Начинът на
трайно ползване на земеделските земи по договора и ползваните реално от
арендатора площи са без значение. От приложения договор и неоспорването на
имотите отдадени под аренда от ответника, се установява по безспорен начин, че
ответникът е имал право да ползва ½ идеални части от земеделски земи с
обща площ от 25.858 дка, която площ подлежи на ползване и може да отдава
плодове и добиви, т. е. е „обработваема“ поради което и ответникът дължи
арендно възнаграждение за ½ идеална част - 12.929 дка /25.858/2/. Не са
ангажирани доказателства от ответника в насока, че с договора между страните е
придадено друго значение на термина „обработваема площ“. Принципа за
еквивалентност и възмездност изисква реципрочност между престациите по
двустранните договорни отношения, в случая заплащане на възнаграждение
съобразно ползваните площи земеделски земи. Ответникът е подписал договор, бил
е запознат с поземлените имоти и техните характеристики, поради което същият се
е съгласил, че същите подлежат на „обработка“ съобразно договорното им
състояние.
За пълнота следва да се добави и, че възражението, че част
от действителната площ на имотите не подлежи на обработка, е в тежест на
страната, която го е въвела в процеса – ответника. Ответникът не провежда пълно
и главно доказване по това обстоятелство. Представените в тази насока
извлечения от сайта на Държавен фонд Земеделие удостоверяват единствено каква
част от процесните земеделски имоти са заявени за директни плащания
/подпомагания/ по реда на Наредба № 5 от 27.02.2009 г., но това не означава, че
незаявените площи не подлежат на обработка. Справките от системата „***“ също
не установяват обработваема площ – виж
л. 59-66. В същите е посочена информация за „допустим слой“ на процесните
земеделски земи, но съдът намира, че тази информация не установява, че непосочената
площ в тази графа не подлежи на обработка. Още повече налице са различия и
несъвместимости между справките от ДФ „Земеделие“ и „***“, така относно ПИ ***
в справката от „***“ е посочен допустим слой – 2.924 дка., а в справката от ДФ
Земеделие за този поземлен имот е посочено, че са декларирани за кампания 2015
г. 6.276 дка, а за кампаниите 2016 г. и 2017 г. по 5 дка. Т. е. излиза, че
според ответника са ПИ 40333.102.073 са заявени и одобрени за субсидии
по-голяма площ, отколкото е възможната за обработване. Налице е подобно
разминаване и за ПИ ***, от който заявени за субсидии през 2017 г. са 7.7 дка,
а според справка „***“ допустим слой е 4.9 дка.
Освен това за процесния период площта на декларарираните за
субсидии пред ДФ „Земеделие“ ПИ ***, *** и *** варира в различните години между
13.5 дка и 15.5 дка – виж л. 67 -70. Ето защо дори да се приеме становище на
ответника, че не всички площи подлежат на обработка, то съдът няма как да
кредитира едностранно създаденото от И.Ч. писмо за обработваема земеделска
площ, която за процесните имоти била 12.144 дка – л. 28 от делото. Посоченият
документ е частен свидетелстващ и не се ползва с доказателствена сила,
доколкото издателят му удостоверява изгодни за себе си факти /виж решение № 1556/28.11.84 г. по гр. д. №
977/84 г. на ВС, IV г. о./. В тази връзка следва да се отбележи, че
процесният договор е сключен за ½ идеална част от площта на посочените
поземлени имоти, следователно дори да се приеме, че обработваемата площ е само
заявената пред ДФ Земеделие, то съдът няма как да определи коя точно част е
отдадена под аренда. Възможно е ответникът да е ползвал именно тези идеални
части /12.929 дка/, за които са били подадени документи за субсидии.
С оглед изложените съображения съдът намира, че
„обработваемата площ“ по вложения от страните смисъл по процесния договор е 25.858
дка, поради което и ответникът дължи арендно възнаграждение за обща ползвана площ
от ½ идеална част от нея - 12.929 дка. Настъпил е и падежът за плащане
на аредните вноски за процесните стопански години 2016-2016 г. и 2016-2017 г.,
а именно 31.08 на съответната календарна година, така както е уговорено между
страните.
Относно размерът на
арендното възнаграждения и заплащането му:
Относно определената престация
по договора – зърно. Съгласно чл. 64, ал. 1 ЗЗД, когато се дължи вещ,
определена само по своя род, длъжникът трябва да даде вещ поне от средно качество.
Понятието "зърно" е общо
понятие, в което на осн. §1 от Закона за съхранение и търговия със зърно /отм./,
се включват различни видове зърно -обикновена пшеница, твърда пшеница, царевица,
ечемик, ръж, овес, тритикале, слънчоглед, рапица, репица, сорго, кориандър, соя,
просо, синап, сусам, мак, лен, грах, резене, нахут, леща, оризова арпа и фасул. Законът е отменен, но
доколкото липсва преуреждане на обществените отношения в тази област, а
дефиницията на понятието е подробна и детайлна, то съдът ще се ползва от така
дефинираното понятие. Страните не спорят относно
характера на уговореното арендно плащане – зърно,
при това положение исковата молба е редовна. Именно такава е и волята им в чл.
3 от процесния договор за аренда. Ето защо страната-арендатор дължи 50 кг. зърно,
без значение от какъв вид - пшеница, царевица, ечемик, ръж, овес и др. зърнени
култури съгласно §1 от ЗСТЗ /отм./ – престацията е от определяем характер /в
този смисъл решение № 288 от 09.02.2010 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2980/2009 г./.
По делото се установява, че с РКО от 29.06.2015 г.
ответникът е заплатил на ищеца предплата /аванс/ по сключения договор за аренда.
Това обстоятелство категорично се установява от свидетелските показания на
свидетеля Е.В., която твърди, че тези пари от 62 лв. са и дадени от ответника и
заплатени на П. Д., същите били аванс, част от дължимото по договора. Съдът
кредитира свидетелските показания. Подписът поставен на процесния РКО не е
оспорен в законоустановения срок, не е оспорено и получаването на парите от
ищеца. Единственото възражение е, че сумата е платена един месец преди
сключването на договора за аренда. Съдът намира, че плащане на сумата преди
самото формално сключване на договора, не означава, че тя не е платена във
връзка с това правоотношение, напълно възможно е предплата да се заплати и при
преговаряне и преддоговорните отношения между страни с оглед добрите намерения
за бъдещо обвързване. Доколкото плащането и постъпването не е оспорено, съдът
следва да вземе предвид заплатения аванс. Авансът /предплатата/ представлява
част от възнаграждението и подлежи на приспадане при изпълнението, като при неизпълнение
- ще се задържи или върне в уговорения от страните размер /виж решение № 64 от 10.09.2012 г. по търг. д. №
193/2011 г. на II т. о./.
Предплата е в паричен размер, а арендното плащане е в зърно.
Според чл. 65, ал. 1 ЗЗД кредиторът не може да бъде задължен да приеме в
изпълнение, нещо различно от дължимото. Ищецът обаче е приел авансовото плащане
и не е възразил, че то не е в натура. Следователно налице е даване вместо
изпълнение и съдът ще приспадне от дължимото арендно плащане съответните
килограми зърно на 62 лв. Безспорно е, че средната пазарна цена на 1 кг. зърно през
стопанските е в размер на 0.25 лв. на килограм. Т. е. за 62 лв. могат да се
закупят 248 кг. зърно.
На основание чл. 235, ал. 3 ГПК следва да се съобрази и
плащането в хода на процеса на сумата от 89.80 лв. – виж платежно нареждане от
20.02.2018 г. – л. 51 от делото. Отново важи казаното по-горе за даване вместо
изпълнение на различно от уговореното по договора. Даването вместо изпълнение /datio in solutum/ е ново съглашение,
което се постига в хода на изпълнението на съществуващ договор, по силата на което
кредиторът се съгласява да получи нещо друго вместо дължимото, поради което и
тази сума следва да се съобрази при определянето на дължимото арендно плащане.
За 89.80 лв. могат да се закупят 359.20 кг. зърно. на стойност 0.25 лв. на кг.
зърно.
За ползваната идеална част от земеделски земи с площ от 12.929
дка. се дължат 646.450 кг. зърно за една стопанска година /12.929х50/ или за
две стопански години 1 292.90 кг. зърно. Престирано е по реда на чл. 65 ЗЗД общо 607.2 кг. зърно, от които 248 кг. са платени в предплата, а 359.20 кг.
в хода на процеса, поради което дължими са 685.7 кг. зърно /1292.90-607.20/.
Ответникът не е ангажирал други доказателства за погасяването на задължението
си, поради което и искът ще се уважи до размер от 685.7 кг. зърно, а за разликата
да пълния предявен размер на натуралната престация ще се отхвърли. Доколкото
във връзка със съобразените плащания вместо изпълнение съдът е взел предвид
цена на зърното 0.25 ст. на кг., каквато страните не оспорват, че е била
средната пазарна стойност към стопанските 2015-2016 г. и 2016-2017 г., то за
яснота и равно третиране , с оглед евентуално бъдещо изпълнение по чл. 520, ал.
3 ГПК следва да се отбележи, че цената на зърното е в размер на 0.25 лв. на кг.
По разноските:
Разноски се дължат по съразмерност.
Като на ответника се дължат разноски единствено във връзка с авансовото плащане
от 62 лв. /парична равностойност 248 кг.
зърно/. Относно плащането в хода на процеса разноски се дължат на ищеца.
Неоснователни са твърденията, че ответникът не е дал повод за завеждане на
делото, тъй като не е разполагал с банкова сметка ***. Задължението за плащане
на арендна цена е уговорено срочно, като след изтичането на срока длъжникът се
счита в забава и без да е нужна покана. Възможностите за освобождаване от
собствена забава са уредени в чл. 97 ЗЗД, а липсата на посочена банкова сметка,
***.
С Тълкувателно решение
№ 119 от 01.12.1956 г. на ВС, ОСГК по гр.д. № 112/1956 г. е прието, че по общо
правило разноските се дължат от страната, която с поведението си е причинила възникването
на съдебния спор, като задължението за заплащане на направените по делото разноски
е задължение за заплащане на понесените от съответната страна вреди. Присъждат се
разноски в полза на ищеца и в случаите при отхвърляне на иска, когато след предявяването
му, ответникът доброволно е възстановил правото на ищеца.
При настоящата хипотеза
сумата от 89.80 лв. /равностойност на 359.20 кг. зърно/, е изплатена в хода на процеса.
Това налага извод, че с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото
- тъй като не е погасил задължението си преди процеса. В случая не са налице предпоставките
на чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като извършеното плащане е след получаване на препис от
исковата молба, поради което не освобождава ответника от задължението за заплащане
на разноски по делото. Ето защо относно това плащане разноски са дължими на
ищеца /в същия смисъл виж определение №
200/20.05.2016 г., по ч. гр. д. № 1960/2016 г.на III г. о. на ВКС, определение №
688 от 02.10.2014 г. по ч. т. д. № 2337/2014 г. на I т. о. на ВКС, определение №
674/23.11.2011 г., ч. гр. д. № 597/2011 г.
на IV г. о. на ВКС/.
Ищецът претендира разноски в размер на 367 лв. /представен е
списък по чл. 80 ГПК – л. 52/, от които по съразмерност следва да му се
присъдят 296.60 лв.
Ответникът претендира разноски, но не представя
доказателства за реализирани такива /виж договор за правна защита и съдействие
– л. 38, който не установява заплащане на сума за адвокатски хонорар/, поради
което и разноски не следва да му се присъждат.
Така мотивиран, ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П.И. Д., ЕГН **********, с адрес ***
срещу И.Ф.Ч., ЕГН **********, с адрес ***, иск за осъждането на И.Ф.Ч. да му
заплати левова равностойност на дължимо зърно по договор между страните от
23.07.2015 г. за аренда на земеделски земи, находящи се в землището на с. К., община
Х., с нотариална заверка на подписите, вписан с рег. № *** г., акт **, том ** на
АВ П., в размер общо на 323.23 лв. – за стопанската 2015 г. – 2016 г. и за стопанската
2016 г. – 2017 г. , изчислени върху отдадена под аренда ½ идеална част
от земеделски земи с площ от 25.858 дка. /или ползвана площ от 12.929 дка/ при стойност
на 1 кг. зърно – 0.25 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 26.10.2017 г. до окончателното заплащане.
ОСЪЖДА И.Ф.Ч.,
ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на П.И. Д., ЕГН **********, с адрес ***,
зърно в размер на общо 685.70 кг. /което зърно е с цена на 1 кг. - 0.25
ст./, представляващо остатък от дължимо арендно плащане в натура за стопанските
2015 г. – 2016 г. и 2016 г. – 2017 г., съгласно чл. 3 от договор между страните
от 23.07.2015 г. за аренда на земеделски земи, находящи се в землището на с. К.,
община Х., с нотариална заверка на подписите, вписан с рег. № *** г., акт **, том
** на АВ П., като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за
разликата над уважената част до 1044.90 кг. зърно, поради плащане на сумата от
89.90 лв. вместо изпълнение в хода на процеса и за разликата над 1044.90 кг. до
пълния предявен размер от 1 292.90 кг. зърно, като неоснователен.
ОСЪЖДА И.Ф.Ч., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на П.И. Д., ЕГН **********,
с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 296.60 лв. разноски по производството по
съразмерност.
Решението може да бъде обжалвано с
въззивна жалба пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на
съобщението на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ЛШ