Р Е Ш Е
Н И Е
№… Разград
19. ХІІ.2019г. Разградски
окръжен
година Град
2019
съд
7.Х.
На Година
публично РАЯ ЙОНЧЕВА
В заседание
в следния състав:
Секретар: Н.Р. ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВАЛЕНТИНА
ДИМИТРОВА АТАНАС ХРИСТОВ
ЧЛЕНОВЕ:
Като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЙОНЧЕВА
В. гражданско 2019 №221
дело по описа за година
за да
се произнесе, съобрази следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по жалба на Р.А.К.,
подадена чрез повереникът й-адв. Е.С. срещу Решение №82/17.ІV.2019г. по гр.д.№670/2018г.
на КРС, с което съдът е уважил предявеният срещу нея иск на М.А.К. като е приел
за установено в отношенията им, че тя не е собственик на Поземлен имот, състоящ
се от 1 125кв.м.дворно място и построени в същото жилищни сгради, стопански постройки и гараж , за което в
кв.52 по плана на с.Йонково, Разградска обл. е отреден парцел VІІІ-521 и на
осн.чл.53 ГПК е отменил издадения в производство по обстоятелствена проверка
нот.акт №28, т.VІІ, рег.№7863, нот.д.№1000/2010, вписан с
рег.№1665/1.ХІІ.2010, Акт №113, т.VІ, дело №113/2010, парт.кн.стр.8125 на СВ
при РС-Исперих.
Позовавайки се на
неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност, жалбоподателката
моли за отмяна на решението и за отхвърляне на предявените срещу нея искове.
При редовност в призоваването
й, въззивницата и процесуалният й представител не се явяват в насроченото по
същество на жалбата й с.з. Депозирала е писмено становище, с което аргументира
основателността на жалбата си. Счита, че извършеният от първоинстанционния съд доказателствен
анализ е необективен и е довел до необоснованост на приетите с решението правни
изводи. Претендира разноски.
В законоустановения и предоставен
й за това срок, насрещната по жалбата страна оспорва същата
като неоснователна. В с.з., чрез
представляващата го по пълномощие адв.Кръстева, въззиваемият пледира за
потвърждаване на решението като
правилно, обосновано и законосъобразно постановен съдебен акт. Претендира
сторени пред тази инстанция разноски.
Като подадена в срок, при редовност от формална
страна и от легитимираща интерес от обжалването страна, жалбата е допустима.
Атакуваното решение е валидно, а в обжалваните си части и допустимо постановено, по същество
на предявени по чл.124 и чл.53 ГПК искове.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Делото пред КРС е образувано
по предявени в обективно кумулативно
съединяване искове, както следва:
1/ Иск по чл.124, ал.1 ГПК - за установяване на обстоятелството, че въззивницата
не е собственик на Поземлен имот, състоящ се от 1 125 кв.м.дворно
място и построени в същото жилищни сгради,
стопански постройки и гараж, за което в кв.52 по плана на с.Йонково,
Разградска обл. е отреден парцел VІІІ-521;
2/Иск по чл.53 ГПК за отмяна на
издаден по обстоятелствена проверка Констативен нот. акт №28/1.ХІІ.2010г.,
легитимиращ А. З.-майка и наследодател на страните, като собственик по
давностно владение на процесния Поземлен имот, състоящ се от 1 125кв.м.дворно
място и построени в същото жилищни сгради,
стопански постройки и гараж , за което в кв.52 по плана на с.Йонково,
Разградска обл. е отреден парцел VІІІ-521.
Дадената от съда правна
квалификация е съответна на заявената с предявените искове защита. Въз основа на допустимо събраните в
производството доказателства, КРС е установил фактическа обстановка, която се споделя от настоящата инстанция, но при
дължими в допълнение мотиви относно установени от доказателства и релевантни за
изхода на делото факти.
Интересът си от така заявената защита,
въззиваемият е обосновал с наличието на документ, доказващ правото му на
изключителен собственик на процесния имот по договор за покупко-продажба,
сключен в изискуемата се за валидността на сделката нотариална форма на 24.ІІ.2000г.
с трети за делото лица, както и с факта
на предприети от въззивницата действия по оспорване правото му на собственост
върху имота с предявен на осн. чл.45 ЗЗД иск за обезщетяване на причинените й
като собственик на същия имуществени вреди.
С подаден в срока по чл.131 ГПК
отговор, въззивницата Р.К. е оспорила допустимостта и основателността на
предявените срещу нея искове, поддържайки твърдението, че ищецът не е
собственик на имота и че никога не е бил в негово владение. Твърди, че имотът е
бил закупен и придобит по давност приживе от нейните и на ищеца родители.
Правилно и в съответствие с
приложените като доказателство преписки по грд №850/2010 на ИРС, вгрд №
221/2012 по опис на РОС, чгрд №3558/2013 на ВКС и грд №259/2015 на КРС,
първоинстанционният съд е приел, че съдебните спорове за правото на собственост върху процесния имот
датират от 21.ХІІ.2010г. и че към дата на
висящото пред него исково производство, този спор не е бил разрешен със сила на пресъдено нещо,
тъй като производството по предявения от М.К. иск по чл.108 ЗС е било прекратено
при хипотеза на чл.230, ал.2 ГПК. Исковата молба по чл.108 ЗС е била вписана в
служба по вписванията при ИРС на 11.ІІ.2011г.(вж.грд№860/2010
на ИРС).
От доказателствата по делото се следва за
установено, че ревандикационния иск по чл.108 ЗС е предявен от М.К. срещу родителите му- А. и А. З. дни след датата, на
която майка му-А. З. се е сдобила по обстоятелствена проверка с Нот акт №28/1.ХІІ.2010г., титулуващ я като
собственик по давностно владение на процесния недвижим имот. Както в настоящото призводство, така и в
развилото се такова по предявения на осн.чл.108ЗС иск, въззиваемият М.К.
твърди, че процесният имот е изключителна негова собственост. Твърди
възмездното му придобиване, съгласно договор за покупко-продажба, сключен с
приложения като доказателство Нотариален
акт № 70, том І, рег. № 453, н.д. № 57/24.ІІ. 2000 г. по опис на нотариус Р. Александров и надлежно вписан в
СВ при РС – Исперих.
Съгласно приетото в ТР № 8/27.ХІ.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на
ОСГТК, когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на
диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи
обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане
със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т.е. предявявайки
отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право
принадлежи на ищеца е въпрос не на
процесуална, а на материална легитимация- въпросът за титулярството на правото
обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на
собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот
/Определение № 427/12.ХІІ.2013 г. по ч. гр. д. № 3593/13 г. на ВКС, II г. о.,
постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК/. По така изложените мотиви, в
този си състав съдът намира предявеният от въззиваемия К. иск за допустим, респ. за неоснователно
поддържаното с жалбата възражение за недопустимост на обжалваното решение.
По правилността на решението:
В своята хронологична последователност и
относимост, доказателствата по делото дават основание на съда да приеме за
установено от фактическа страна следното:
Страните
по делото са брат и сестра-деца и законни наследници на А. и А. З. Приживе родителите им притежавали и
обитавали жилищен имот в долния край на с.Йонково, с административен адрес на
ул.“Дунав“№4, известен в селото още като „кулака“. В показанията си,
последователно и независимо един от друг, разпитаните по делото свидетели сочат
на това, че в периода 1997-1998г., разположените в този край на селото имоти, в
това число и имотът на съпрузите З., се наводнили поради извирането на подпочвени води.
От брака си съпрузите Зарфент
имат три деца- страните по делото и техният брат К. К.. Също от свидетелските
показания се следва за установено, че в ежедневието си и предвид напредналата си възраст, съпрузите Зарфент разчитали на сина си М.К.. Когато,
поради избилите подпочвени води имотът
им станал негоден за обитаване, М.К. се опитал с прокарани от него улеи да
отводни имота. Тъй като тези му действия не довели до резултат, поканил
родителите си в сома си в с.Старо селище. Тъй като родителите му не се
съгласили, решил да купи имот, в който
да ги подслони.
Поради изселническата кампания на
българските турци към Р Турция, в селото имало продаващи се имоти. Така, през 1998г. въззиавемият К. установява връзка със
собствениците на процесния имот . На 10.VІІ.1998г.
същите го снабдяват с нот. удостоверено в кметството на селото пълномощно с
рег.№70/10.VІІ.1998г., с подписването на което го упълномощават с правото да се
разпореди с имота, действайки от тяхно име и за своя сметка, предоставяйки му
изрично и правото да договаря сам със себе си.
През лятото на 1998г., относимо към
дата на делегираните му с пълномощното правомощия започнал да събира пари,
включително и на заем от съселяните си, за да заплати цената на къщата.
Настанил родителите си в имота още през 1998г., а сделката по закупуването му
била финализирана на 24.ІІ.2000г. с удостоверяването й в приложения като
доказателство Нотариален акт № 70, том І, рег. № 453, н.д. № 57/24.ІІ. 2000 г. на
нотариус Р. Александров. В съдържание на цитирани нот. акт е посочено, че при
извършване на сделката и в съответствие
с делегираните му по пълномощното права,
въззиваемият е придобил собствеността върху имота срещу заплатената от него
цена от 3 198лв. На основание, удостоверяващия сделката нот. акт, същият е вписан в разписния лист на кметство
с.Йонково като собственик на имота. Декларирал го е и заплаща следващите му се
данъци и такси. Пълномощното и
сключеният въз основа на него договор за покупко-продажба не се оспорват като
документ, нито в съдържание, нито в официално
удостоверяващата ги част. Обсъдени в съвкупността на доказателствата, както пълномощното, така и цитираният по горе
нот. акт, опровергават декларираното в показанията на св. Айше Хасан. В които
същата е заявила, че договорката за закупуването на процесния имот и
заплащането на цената за закупуването му, е станала между майката на
въззиваемия Айше Зарфент и собствениците му през 1995-1996г. и то пред нея, в
качеството й на секретар на Кметство с.Йонково, имащ право в длъжностното си качество да устоверява нотариално подписите под пълномощни и пр. Цитираното по горе пълномощно, чиято
доказателствена сила не се оспорва и опровергава, е нот. удостоверено от длъжностно
лице, различно от св. Хасан и на дата, последваща значително момента твърдян от
свидетелката. Зачитането на пълномощното като доказателство относно това кога,
за какво и на кого са предоставени пълномощията по прехвърлянето на процесния
имот, е дължимо и по правилото на чл.37 ЗЗД във вр. с чл.180 и 179 ГПК. До този извод, при дължимия по делото
доказателствен анализ, обосновано и съответно на приложимия закон е достигнал и
първоинстанционния съд.
В показанията си свидетелите
Ф.Чакър, Х.Х. и М.Р.,
всички те без родствена връзка и обективирана заинтересованост от изхода на
делото, последователно независимо един
от друг сочат на това, че знаят имота
като собствен на М.К.. Самият той живеел
със семейството си в съседното с.Старо селище, но тъй като в с.Йонково имал
земеделски имоти, които обработвал и засаждал с култури, включително и в
дворното място на процесния имот, въззиваемият често и редовно посещавал имота, където обгрижвал и своите
родители. С помощта на свидетелите, за което им заплащал и съответното
възнаграждение, къщата била измазана,
редовно се почиствала, обработвала се
намиращата се в двора му градина,
която ежегодно засявал с тикви, зеле и
пр. Родителите му били крайно възрастни и немощни за да се справят с
домакинството и поддръжката на имота. Отношенията им до м. ХІІ.2010г. били
нормални. Нерядко били случаите, в които майката на въззиваемия
засвидетелствала пред съселяните си благодарност за грижите сина си М.К., както
и за това, че им е осигурил подслон. Свидетелите сочат на случаи, в които
майката на ищеца е повдигала въпроса за прехвърлянето на имота на нейно име, защото „не се знаело кой ще
умре по рано и да не би да останат на улицата“.
В тази ситуация ищецът отговарял: “ Къщата е на мое име, а вие си
живейте, докато се живи“. Демонстрирал категорично, както правото си на
собственост върху имота, така и нежеланието си да прехвърли същия на родителите
си, за да избегне в бъдеще претенциите на останалите им наследници. Това му
поведение, в контекста на предвиденото в чл.99 ЗС, не дава основание на съда да
приеме от фактическа страна и правна страна, че в годините от момента на
закупуване на имота до 21.ХІІ.2010г, въззиваемият се е дезинтересирал, респ.
загубил правото си на собственост върху имота.
Отчетената, между писмените доказателства и депозираното в
показанията на тази група свидетели, относимост е основание за кредитирането им, както
правилно е преценил и първоинстанционния съд.
В тази си съвкупност, доказателствата по безспорен начин установяват на
първо място, че от 21.ІІ. 2000г.
собственик на имота е въззиваемият и че към 1.ХІІ.2010г. същият не е изгубвал това си
право по способите на чл.99 ЗЗД. На второ място, от същите се следва за
установено, че за периода на м.ІІ.2000 до
м.ХІІ.2010г., родителите на въззиваемия са били допуснати от последния в
обитание на имота.
Правото на обитаване не е
уредено като самостоятелно ограничено вещно право в закона и поради това не
представлява такова. Съгласно Тълкувателно
решение № 47/ 3.IV.1961 г., ОСГК, неизгубило
значението си на задължителна за съдилищата практика, правото на обитаване е по характера си вещно
право на ползване на недвижим имот за личните нужди на ползвателя. По делото не
се твърди и не се доказва, това право да е било учредено, респ. предоставено на
родителите на въззиваемия валидно и в
съответствие с формалните изисквания на чл.55 и сл.ЗС. Факт е че като негови ползватели,
същите са осъществявали фактическата си власт върху имота в качеството си на
държатели. И за да се титуловат като собственици на имота е следвало да докажат
придобиването му по оригинерния способ на десет годишната придобивна
давност.
С Р. № 262 / 29.ХІ.2011 г. по гр. д. № 342/2011
г. на ВКС, ІІ г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че когато
фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно
основание, според презумпцията на чл. 69
ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.
е. има качеството на владелец. Като началният момент на давностния срок е относим към момента, в
който са демонстрирали анимус за
своенето му по начин, манифестиращ
явно и недвусмислено, че владеят имота за себе си и същевременно,
отблъскващ владението на въззиваемия К..
Тъй като към дата на издадения по
обстоятелствена проверка констативен нот. акт(вж. приложена като доказателство
преписка по н.д.№1000/2010), процесният имот не се твърди като придобит по
наследство и изтекла придобивна давност, то в съвкупността си ангажираните от
въззиваемия доказателства оборват с категоричност предвидената в чл.69 ЗС
презумпция. Тук следва да се посочи, че в съдържание на оспорения по реда на
чл.537 ГПК констативен нот. акт не е
посочено изобщо основанието, на което майката на въззиваемия е установила владението си върху имота и
то по начин, щото да обоснове началният
момент на придобивната давност, на която се е позовала. Представеният констативен протокол от 1.ХІІ.2010г.
на нотариус Александров. представлява свидетелски показания, дадени в писмен
вид, а не официален документ по смисъла на чл. 179 във вр. с чл. 593 от ГПК,
доколкото обстоятелствата, които са удостоверени с него, не са в кръга на
службата на нотариуса. Така съставеният протокол не представлява годно
доказателствено средство за установяване обстоятелствата по оспорения на
осн.чл.537 ГПК Констативен нот. акт №28/1.ХІІ.2010 по нот. д. № 100/2010 по
опис а същия нотариус. Същите се явяват и опровергани от събраните в настоящото
производство доказателства.
В настоящия спор за собствеността
на процесния имот, като правоприемник по възмездна сделка с титулярите, по издадения в
обстоятелствена проверка констативен нот акт , в
тежест на въззивницата е да докаже, че приживе праводателите й са извършили действия,
с които са обективирали спрямо въззиваемия,
че владеят собствения му имот за себе си. Доказателства, които да
установяват, че към 21.ХІІ.2010г. праводателите на въззивницата са придобили
имота по оригинерния способ на придобивната
давност, респ., че въззиваемият е изгубил правото си на собственост
върху имот, по делото не са ангажирани. Напротив, в подкрепа на заявената от
въззиваемия защита, същите установяват, че същият е изключителен собственик на
имота.
Ноторно е, че правото на собственост върху един обект не
може да принадлежи едновременно на две лица, освен ако не се притежава в
съсобственост.
На практика, първото, доказано афиширано от
А. З. и съпругът й намерение за своене на имота като собствен е
датата, на която са сезирали нотариуса с производството по обстоятелствената
проверка.
При тези фактически обстоятелства, които
районният съд е приел за установени и които настоящият състав споделя след
самостоятелна преценка на доказателствата по делото, изводът на съда, че ищецът
е установил правото си на собственост върху спорния имот по начин, отричащ
претендираното от въззивницата право на
собственост върху същия, е правилен и обоснован. Ищецът е придобил това право през
2000г. чрез договор за покупко-продажба. Презумираното по отношение
праводателите на въззивницата владение на имота, позовано на което същите са се
сдобили по обстоятелствена проверка с констативния и оборим като доказателство
нот. акт №28/2010г. е категорично опровергано с ангажираните от въззиваемия
писмени и гласни доказателства. Визираните
по чл. 537, ал. 2 ГПК, констативни
нотариални актове, само констатират право на собственост на основание факти,
които в рамката на едно установено от законодателя охранително производство,
при спор за собственост и конкуриращи права, са оборими, поради което и самият
нотариален акт подлежи на отмяна(вж.ТР № 3/2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г.,
ОСГК, ВКС)
Приемайки за безспорно
установено, че към дата на сключената с въззивницата възмездна сделка, прехвърлителят
по същата не е бил собственик на процесния имот, правилно, обосновано от доказателствата и
съответно на приложимия материален закон първоинстанционният съд е приел, че
тази сделка не е произвела целения със сключването й вещноправен транслативен
ефект. Т.е., въззивницата не е придобила
право на собственост върху имота, поради
което предявеният срещу нея отрицателно установителен иск следва да бъде
уважен.
По така изложените мотиви, поради съвпадане на същите с изложените такива
към обжалваното решение и при хипотеза на чл.272 ГПК, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №82/17.ІV.2019г. по
гр.д.№670/2018г. на КРС.
На осн. чл.78 ГПК ОСЪЖДА Р.А.К., ЕГН**********
да заплати на М.А.К., ЕГН********** доказано сторени по делото разноски в
размер на 600,00лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен
срок от съобщаването му на страните при наличие на визираните в чл.280 ГПК
предпоставки.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.
НР