РЕШЕНИЕ

 

гр. ЛЕВСКИ, _30.09._ 2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Районен съд гр. Левски в публичното съдебно заседание на _тридесет и първи август_ 2020 г. в състав:

 

                     Председател: _ПАЛМИРА АТАНАСОВА_

 

при участието на секретаря _В.Д._ и прокурора ­­__, като разгледа докладваното от съдия Атанасова гр. дело № ­­_229_ по описа  за _2020_ год., за да се произнесе, взе предвид следното:

          Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422 ал.1 от ГПК.

В исковата молба се твърди, че ищецът  е депозирал срещу ответника заявление по чл. 410 от ГПК, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение, която е връчена на ответника при условията на чл. 47 ал.5 от ГПК, поради което в указания срок ищцовото дружество е предявило иск за установяване на вземането си.

Твърди се, че Н.Д.М. е наследник по закон на Д.И.М., който е бил клиент на ********** АД, с клиентски номер ********** във връзка с продажба на ел. енергия за обект на потребление заведен с абонатен номер аб. № **********, находящ се в  гр.В., ул. **********. Твърди се, че към момента на подаване на заявлението по партидата на наследодателя има неизплатени задължения в общ размер на 1594,01 лв., в която сума са включени неплатените фактури в общ размер на 1427,59 лв. – представляваща главница за консумирана ел. енергия и такси възстановяване по фактури издадени в периода 06.03.2017 г. – 20.05.2019 г., както и мораторна лихва върху главницата в общ размер на 166,42 лв., представляваща сбора от мораторната лихва на всяка фактура за ел. енергия от падежа й до 23.01.2020 г., посочени подробно в извлечение от сметка на ответника по кл. № ********** към същата дата. Предвид наследствените права на М. се твърди, че по отношение на нея се търсят суми съответни на полагаемата й се ¼ идеална част от наследството, а именно сумата от 356,90 лв., представляваща ¼ от главницата за ел. енергия и такси възстановяване по фактури издадени в периода 06.03.2017 г. до 20.05.2019 г., както и мораторна лихва върху главницата в общ размер на 41,60 лв., представляваща ¼ от сбора от мораторната лихва на всяка фактура за ел. енергия от падежа й до 23.01.2020 г. С исковата молба е направено уточнение, че е водено и исково производство гр.д. 4573/2019 г. по описа на РС Русе срещу друг наследник – Г.Д.М. за неговата ¼ идеална част от задълженията по партидата.

Моли се съда да постанови решение, с което да признае за установено вземането на ищцовото дружество по отношение на Н.Д.М., която дължи заплащане за обект на потребление - заведен с абонатен номер аб. № ********** на сумата от 356,90 лв. - представляваща ¼ от главница за ел. енергия и такси възстановяване  по фактури издадени в периода 06.03.2017 г. до 20.05.2019 г., както и сумата от 41,60 лв. - представляваща ¼ от сбора от мораторната лихва на всяка фактура за ел. енергия от падежа й до 23.01.2020 г., посочени подробно в извлечение от сметка по клиентски № ********** към същата дата, както и законната лихва върху главницата от 398,50 лв., считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на задължението. Претендират се и направените деловодни разноски, както в заповедното, така и в настоящото производство.

В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК  ответницата не е представила отговор на исковата молба, не е представила доказателства и не е направила доказателствени искания.

След съставяне на проекта за доклад по делото и изпращането му на страните и преди първото по делото съдебно заседание ответницата е представила в Районен съд гр. Левски удостоверение за вписан отказ от наследство от което се установява, че Н.Д.М. се е отказала от наследството, останало след смъртта на Д.И.М., който отказ от наследство е вписан под № 195/25.06.2020 г.

Препис от заявлението и удостоверението са изпратени на ищцовата страна и процесуалния представител е изразил становище, че ответницата е имала възможност да депозира същия в преклузивния срок по чл. 131 от ГПК и счита, че същия е извършен единствено с цел да се увредят правата на кредитора, тъй като исковата молба е депозирана на 29.05.2020 г. а отказа е вписан на 25.06.2020 г.

Съдът, като прецени представените по делото доказателства приема за установено следното:

Видно от приложеното към настоящото дело ч.гр.д. 124/2020 г. по описа на РС Левски е че същото е получено в РС Левски по изпратено му по подсъдност заявление  за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК подадено в РС Плевен на 04.02.2020 г. въз основа на което е било образувано в РС Плевен ч.гр.д. 631/2020 г.  Въз основа на подаденото заявление РС Левски е издал заповед № 62 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК на 27.02.2020 г. с която е разпоредил Н.Д.М. да заплати на ********** АД сумата от 356,90 лв. представляваща ¼ от главница от незаплатена ел. енергия по фактури издадени за периода 06.03.2017 г. до 20.05.2019 г., сумата 41,60 лв. представляваща ¼ от общото задължение за мораторна лихва в периода  до 23.01.2020 г., законната лихва върху главницата считано от 04.02.2020 г. – датата на подаване на заявлението до пълното изплащане на вземането, както и 75 лв. разноски по делото. В заповедта за изпълнение е отразено, че вземането произтича от следните обстоятелства: „консумирана и неплатена ел. енергия, такси възстановяване и лихви просрочие, с общ размер на задължението 1427,59 лв. главница за абонатен № **********, В., ул. **********, с клиентски № **********” и е указано по коя банкова сметка ***. Нито в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, нито в издадената въз основа на него заповед за изпълнение е посочено, че  сумата се дължи от Н.Д.М. в качеството й на наследник  на някой.

Издадената заповед за изпълнение е връчена на Н.М. на 29.02.2020 г. и на 02.03.2020 г. същата е подала в районен съд гр. Левски възражение по чл. 414 от ГПК, в което е посочила, че „не е вярно” – т.е., не е вярно, че дължи присъдените суми.

След като съдията-докладчик по ч.гр.д. 124/2020 г. е констатирал, че възражението е подадено в срок е приел, че са налице основанията за приложение разпоредбата на чл. 415 ал.1 от ГПК и е указал да се изпрати препис от възражението на заявителя и да му се укаже, че може да предяви иск за вземането си в 1 месечен срок, като довнесе дължимата се д.т. и да представи доказателства, че е предявил иска, като в противен случай съдът ще обезсили издадената заповед за изпълнение.

Съобщението е получено от представител на дружеството – заявител на 10.03.2020 г.

В районен съд гр. Левски е постъпила искова молба в изпълнение на дадените указания на 04.06.2020 г. Съдът е приел, че същата е в срок, като е съобразил разпоредбата на чл. 3 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на народното събрание от 13.03.2020 г., обн.ДВ бр. 28/24.03.2020 г. в сила от 13.03.2020 г. изм. и доп., бр. 34 от 9.04.2020 г. в сила от 09.04.2020 г., съгласно който спират да текат процесуалните срокове по съдебни производства за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение, което е отменено считано от 14.05.2020 г. Съобразил е и разпоредбата на параграф 13 от ПЗР към ЗИД на Закона за здравето, обн. ДВ бр. 44/13.03.2020 г. съгласно който „сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение, продължават да текат след изтичане на 7 дни от обнародването на този закон в ДВ”, поради което е приел, че сроковете по настоящото дело са спрели да текат на 13.03.2020 г. и са продължили да текат считано от 21.05.2020 г.

Както бе посочено по-горе ищцовото дружество е получило съобщението с даден едномесечен срок за предявяване на иска на 10.03.2020 г. , от която дата е започнал да тече едномесечен срок. Спрял е да тече след 2 дни, считано от 13.03.2020 г. и е започнал да тече отново от 21.05.2020 г. След приспадане на изтеклите 2 дни, преди спирането, срока е следвало да изтече на 19.06.2020 г. Исковата молба е подадена на 04.06.2020 г. т.е. преди 19.06.2020 г., когато е следвало да изтече указания 1 месечен срок, поради което исковата молба се явява допустима.

Препис от исковата молба и от приложенията са получени от ответницата на 05.06.2020 г. от която дата по отношение на нея е започнал да тече едномесечен срок по чл. 131 от ГПК за представяне на отговор и доказателства. Следва да бъде отразено, че едва на 05.06.2020 г. ответницата е узнала, че търсената от ищеца сума се търси от нея в качеството й на наследник на Д.И.М. – което обстоятелство е заявено за първи път в исковата молба.

По делото е представено копие от удостоверение, видно от което е, че Н.Д.М. се е отказала от оставеното от Д.И.М. наследство, който отказ от наследство е вписан от РС Русе под № 195/25.06.2020 г. От тук и извода, че отказа от наследство е направен кратко време след като М. е узнала, че ищцовото дружество има претенции към нея в качеството й на наследник.

Макар и отказа от наследство да е представен в РС Левски на 29.07.2020 г. - след изтичане на срока по чл. 131 от ГПК съдът приема, че „срокът по чл. 131 от ГПК е ирелевантен спрямо представеното от наследника на починалия отказ от наследство, тъй като той обективира основание, рефлектиращо директно върху материалноправната и процесуалноправна легитимация на лицето. С вписването на валидно направения пред районния съдия отказ от наследство настъпват правни последици изразени в заличаване на наследственото правоприемство. С отказа от наследство, наследникът се лишава от включените в наследството права и не приема включените в него задължения”. В този смисъл е решение № 145 от 23.11.2011 г. на ВКС по т.д. № 1018/2010 г., І т.о., ТК. Със същото решение ВКС приема, че „не съставлява приемане на наследството заявлението по чл. 414 от ГПК, че процесната сума не се дължи”. Нещо повече, както бе посочено по-горе в настоящия случай М. узнава, че сумата се търси от нея в качеството й на наследник едва с получаване на преписа от исковата молба, тъй като нито в заявлението, нито в издадената заповед за изпълнение е посочено, че дължи сумата като наследник на своя баща, за да изрази воля и по този въпрос.

Във връзка с заявеното от ищцовата страна, че отказа от наследство е направен единствено за целите на настоящото производство, съдът приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 49 от ЗН приемането на наследството може да стане с писмено заявление /чл. 49 ал.1 от ЗН/ и с извършване на действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството /чл. 49 ал.2 от ЗН/.   

С определение  № 499/20.11.2019 г. ВКС по ч.т.д. № 1823/2019г., І т.о., ТК приема, че „по приложението на разпоредбата на чл. 49 от ЗН е формирана съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване”. Приема, че „съгласно задължителните разяснения в т. 14 от ППВС № 4/64 г., както и постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 535/02.09.2011 г. по гр.д. 92/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 395/04.11.2011 г. по гр.д. № 309/2010 г. на ВКС ІІ г.о., решение № 68/13.09.2010 г. по гр.д. № 3382/2008 г. на ВКС, ІV г.о., приемането на наследството може да стане мълчаливо, когато от действията на наследника се разбира непоколебимото му намерение да приеме наследството”, както и че „волята на наследника за приемане на наследството трябва да е ясно изразена и да не буди никакви съмнения”. По-нататък в същото определение ВКС продължава, че „приемането на наследството не се предполага, а трябва да бъде безспорно установено, дори когато е мълчаливо”, че „конклудентните действия трябва да се такива, че да сочат несъмнено на наличието на воля у наследника за приемане на наследството” и че „ако действията са двусмислени и от тях е възможно да бъдат направени различни изводи, приемане на наследството няма. В решение № 145 от 23.11.2011 г. по т.д. № 1018/2010 г. на ВКС, ТК, І т.о., е посочено, че не съставлява приемане на наследството заявлението в подадено възражение по чл. 414 от ГПК, че процесната сума не се дължи”.

В настоящия случай по делото няма каквито и да било доказателства, от които да се направи извод, че ответницата е приела по какъвто и да било начин наследството оставено от нейния баща. Напротив, същата е представила надлежно вписан отказ от наследство и съдът съобразявайки и трайната съдебна практика /част от която е цитирана по-горе/ следва да отчете валидно направения и надлежно вписан отказ от наследство при постановяване на настоящото решение.

Предвид изложеното, съдът приема, че Н.Д.М. не дължи на ищцовото дружество търсените с исковата молба суми, тъй като няма качеството на наследник на  Д.И.М., който е бил абонат на дружеството, поради което и предявеният иск срещу нея следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

На основание изложеното, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от ********** АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление **********, представлявано от П.С., Я.Д. и Г.К. против Н.Д.М. ЕГН ********** *** иск с правно основание чл. 422 от ГПК за признаване за установено, че Н.Д.М., в качеството й на наследник  на Д.И.М. б.ж. на гр.В., обл.Р., дължи на ********** АД сумата от 356,90 лв. представляваща ¼ от главница от незаплатена ел. енергия по фактури издадени за периода 06.03.2017 г. до 20.05.2019 г. с общ размер на задължението 1427,59 лв. за абонатен № **********, В., ул. **********, с клиентски № **********, сумата 41,60 лв. представляваща ¼ от общото задължение за мораторна лихва в периода от падежа на всяка една от издадените фактури до 23.01.2020 г., законната лихва върху главницата считано от 04.02.2020 г. – датата на подаване на заявлението до пълното изплащане на вземането, както и 75 лв. разноски по ч.гр.д. № 124/2020 г. по описа на РС Левски – за които суми е издадена заповед № 62 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК на 27.02.2020 г. по ч.гр.д. 124/2020 г. по описа на РС Левски.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Плевен в двуседмичен срок от връчване на копие от същото на страните.

 

                                                  РАЙОНЕН СЪДИЯ: