Р Е Ш Е Н И Е
№ 339
гр. Велико
Търново, 23.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Велико Търново, Четвърти състав, в публично
заседание на двадесет и шести октомври две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: ЙОРДАНКА
МАТЕВА
При секретаря Д. С.разгледа
докладваното от съдия Матева адм. дело №
157/2022 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 203 и сл.
от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 285, ал.
1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
Настоящето
дело е образувано по искова молба с вх. № 1576/06.04.2022 г. по описа на АСВТ
(ИМ) от С.Л.Б.,***, понастоящем с местопребиваване в Затвора гр. Ловеч, срещу
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) в Министерството на
правосъдието, гр. София с посочено правно основание чл. 1, ал. 1
от ЗОДОВ. С ИМ се претендира заплащане на обезщетение в размер на
300 лв. за претърпени неимуществени вреди от ищеца, причинени му от незаконното
поведение на служители на ответника, изразило се в неоснователното му лишаване
от свиждане с негови близки за периода на престоите му в ареста в гр. Велико
Търново от 01.01.2021 г. до 01.10.2021 г., ведно с мораторната лихва от датата
на завеждането на иска до окончателното изплащане на сумата.
В съдебно заседание предявеният иск е изменен досежно
размера му като е увеличен на 1 200 лева.
В исковата молба и в хода на производство ищецът и
процесуалния му представител сочат, че претендираните неимуществени вреди се
изразяват в душевни страдания, причинени от невъзможността му да ползва правото
си по чл. 86, ал. 1, т. 2 от ЗИНЗС, т. к. бил е лишен от
възможността да бъде посещаван от близките си в ареста във Велико Търново,
където периодично пребивавал за периода от 01.01.2021 г. до 01.10.2021 г.,
поради необходимостта от присъствието му по различни дела, водени във ВТРС и
ВТОС. Счита, че неоснователно и произволно му е отказвано свиждане с близките
му в ареста, въпреки че заявявал надлежно желанието си за такива срещи с тях. Считат,
че неимуществените вреди са доказани по безспорен начин от събраните по делото
доказателства чрез разпита на неговите близки. По изложените мотиви, подробно
мотивирани в хода на производството и представените писмени бележки от ищеца
лично и от адв. В. В. претендира присъждане на посочената сума.
Ответната страна – ГДИН, гр. София, чрез процесуалният
си представител, оспорва изцяло предявения иск като неоснователен и недоказан.
В писменият отговор и по съществото на делото, както и приложените писмени
бележки сочи, че в случая се касае за свиждания в ареста, като съгласно чл.
256, ал. 4 от ЗИНЗС вътрешният ред и броят на свижданията там се определят със
заповед на главния директор на ГДИН. Съгласно т. 48.1 от издадената на това
основание Заповед № Л-1321/10.03.2020 г., задържаните имат право на свиждане не
по-малко от 2 пъти месечно, всяко с продължителност до 40 минути, по ред и график
определени от началника на ОСИН. Според издадената за Ареста в Търново Заповед
№ Р-1688/21.20.2020 г. от началника на ОСИН – Велико Тръново, свижданията се
провеждат в дните сряда, четвъртък и петък, от 08.30 до 11.30 и от 13.00 часа до
16.30 часа по изготвен седмичен график, като се вземат предвид заявките на
задържаните. Твърди се че ищецът не е подавал заявки за процесния период при
всяко от посещенията си в ареста, а когато е подавал, същите са били уважени,
когато е имало възможност за това съобразно провежданите срещи с адвокати и с
близки от страна на други задържани в същия арест (които не са лишени от
свобода, преведени за кратко там, за разлика от ищеца). По тези мотиви
претендира отхвърляне на иса и присъждане на разноски за юк възнаграждение.
Представителят на ВТОП ангажира становище за
неоснователност и недоказаност на исковата претенция. Сочи, че не са нарушени
разпоредбите на ЗИНЗС и видно от събраните по делото доказателства свиждания на
ищеца са разрешавани, когато са били заявени от последния и едновременно с това
е било възможно, предвид приоритетното свиждане на задържани с техни близки и
защитници.
Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
С.Л.Б. е с постоянен и настоящ адрес в гр. Велико
Тръново. Същият е осъден през 2022 г. на наказание лишаване от свобода за престъпление
по чл. 196 от НК, като за периода на цялата 2021 г. е бил задържан в Затвора в гр.
Ловеч, където и понастоящем изтърпява наказанието си.
Установява се от писмената справка и приложените към
нея книжа – картон за хранителни пратки и свиждания и билети за проведени
свиждания, че за периода от 01.01.2021 г. до 01.10.2021 г. (процесния период) задържаният
С.Б. е провел 3 свиждания – на 19.06.2021 г., на 18.07.2021 г. и на 08.08.2021
г., в затвора Ловеч, където изтърпява наказанието си, съобразно утвърдения от
началника на затвора Ловеч график, като при всяка от тях е получил и хранителна
пратка (л. 48 – 52 от делото). Съгласно приложените билети първите две
свиждания са с познати на лишения от свобода, а третото – с неговата приятелка,
която е разпитана по настоящето дело и като свидетел – М.С.. Съгласно същата
справка от Затвора в Ловеч, е възможно по изключение да се проведе и свиждане извън
утвърдения график на задържания/лишения от свобода, по негово заявление и след
изрично разрешение на началника на затвора, но такива заявления за свиждания
извън утвърдения график (за който са представени съответните заповеди № Л-
6832/04.12.2020 г., Л- 373/26.03.2021 г. и Л-786/27.07.2021 г. на началника на затвора)
от Б. няма, съответно – няма проведени извънредни свиждания в Затвора на лицето
с негови близки.
Не е спорно по делото и се установя от представените по
делото от ответника справки, че по същото време, С.Л.Б. за процесния период на
2021 г. – от 01.01 до 01.10, е пребивавал общо 10 пъти в Ареста в гр. Велико
Търново, където е бил привеждан от затвора в Ловеч на основание съответните
писмени нареждания – арестантски писма от Затвора в Ловеч, за явяване по нохд №
410/2021 г. на ВТРС и ВЧНД 22/2021 г. на ВТОС.
Съответно същият е престоял в Ареста в Тръново, както следва:
ü
от 25.01.2021
г. /13.50 часа - час на постъпване в ареста/ до 26.01.2021 г. /13.15 часа - час на отпътуване от
ареста/; за явяване на ЧНД № 89/2020 г. пред Районен съд гр. Велико Търново на
25.01.2021 г. в 15.00 часа /от 14.50 часа до 15.45 часа на 25.01.2021 г. е бил
на дело/;
ü
от 01.02.2021 г.
/11.10 часа/ до 02.02.2021 г. /11.00 часа/, за явяване на ВЧНД № 44/2021 г.
пред Окръжен съд гр. Велико Търново на 01.02.2021 г. в 13.30 часа /от 13.15
часа до 15.00 часа е бил на дело/;
ü
от 23.03.2021 г.
/13.15 часа/ до 24.03.2021 13.30 часа/, за явяване на НОХД № 410/2021 г. пред
Районен съд гр. Велико Търново на 24.03.2021 г. в 10.30 часа /от 09.45 часа до
12.25 часа е бил във ВТРС/;
ü
от 13.04.2021 г. /13.00 часа/ до 15.04.2021 г. /11.00 часа/, за запознаване с материалите по НОХД № 410/2021 г., за времето от
09.00 до 16.30 часа на 14.04.2021 г. /от 09.00 часа до 12.05 часа и от 12.20
часа до 16.11 часа е бил във ВТРС/;
ü
от 20.04.2021 г. /11.35 часа/ до 21.04.2021 г. /11.20 часа/, за явяване на НОХД №
410/2021 г. пред Районен съд гр. Велико Търново на 21.04.2021 г. в 09.30 часа
/от 09.00 часа до 10.30 часа е бил във ВТРС/;
ü
от 12.05.2021 г.
/12.50 часа/ до 14.05.2021 г. /11.00 часа/ за явяване на НОХД № 410/2021 г.
пред Районен съд гр. Велико Търново на 13.05.2021 г. в 14.00 часа /от 08.40
часа до 15.20 часа е бил на дело/;
ü
от 25.05.2021 г.
/14.10 часа/ до 26.05.2021 г./11.30
часа/, за явяване на НОХД № 410/2021 г. на 26.05.2021 г. в 09.30 часа /от 09.10
часа до 11.25 часа е бил на дело/;
ü
от 22.06.2021 г.
/14.10 часа/ до 25.06.2021 г./11.10 часа/, за явяване на НОХД № 410/2021 г. на
23.06.2021 г. в 09.00 часа и на 24.06.2021 г. в 11.00 часа на НОХД № 410/2021
г. пред Районен съд гр. Велико Търново /от 08.55 часа на 23.06.2021 г. до 10.20
часа е бил във ВТРС и от 10.45 часа на 24.06.2021 г. до 11.45 часа е бил във
ВТРС/;
ü
от 29.06.2021 г. /10.10 часа/ до 02.07.2021 г. /11.15
часа/, за явяване на НОХД № 410/2021 г. пред Районен съд гр. Велико Търново в
10.00 часа на 30.06.2021 г. /от 09.45 часа до 11.15 часа и от 12.50 часа до
15.40 часа на 30.06.2021 г. е бил във ВТРС/;
ü
от 21.07.2021 г. /13.30 часа/ до 26.07.2021 г. /09.45
часа/, за явяване на НОХД № 410/2021 г. пред Районен съд гр. Велико Търново на
22.07.2021 г. в 09.00 часа /от 08.50 часа до 14.00 часа на 22.07.21 г. / и на
23.07.2021 г. от 08.45 часа 16.25 часа е бил във ВТРС/;
ü
от 07.09.2021 г. /13.20 часа/ до 09.09.2021 г. /10.25
часа/, за явяване на НОХД № 410/2021 г. пред Районен съд гр. Велико Търново на
08.09.2021 г. в 09.30 часа/от 09.10 часа до 14.10 часа е бил във ВТРС.
Видно от приложената от ответника Заповед № Л -
1688/21.12.2020 г. на началника на ОСИН – Велико Търново и в Арест ав Тръново е
определен график за провеждане на свиждания между задържаните и техните близки
с цел осигуряване на ред и организация при провеждането им, като е предвидено,
че свижданията се провеждат в дните сряда, четвъртък и петък, в периода от 8.30
ч. до 11.30 часа и от 13.00 часа до 16.30 часа, по изготвен седмичен график, като
се вземат предвид заявките на задържаните, но срещи на задържаните със защитниците
им се провеждат по всяко време при първоначално задържане, а извън това други
срещи със защитници се провеждат всеки ден от 8.30 ч. до 11.30 часа и от 13.00
часа до 16.30 часа. Предвидено е при свижданията посетителите да внасят и
храна.
Така, по време на престоите на ищеца в Ареста,
свиждане с негови близки е проведено на 14.04.2021 г. съобразно заявеното от Б.
желание за това и възможностите на ареста.
Още 3 свиждания са проведени след това – на 28.10.,
01.12 и 09.12.2021 г., но същите са извън периода – предмет на ИМ като време и
не се обсъждат в това решение.
Според ищеца неоснователна са му отказани свиждания с
майка му и приятелката му за всички периоди на пребиваването му в ареста извън
14.04.2021 г., въпреки че заявявал желание за такива, а според ответника – това
се дължи на липсващи заявки от ищеца и обективна невъзможност да бъде включен
графика за съответния ден, поради провеждани приоритетно срещи със защитници на
задържани и свиждания с техни близки.
В хода на делото за установяване на реда за свижданията,
възможностите за това и осъществените посещения в Ареста на близки на Б. са разпитани
майката и приятелката на ищеца – по негово искане, както и началника на сектор „Арести“
в ОСИН – Велико Търново.
Въз основа на така приетото от фактическа страна въз
основа на описаните по – горе доказателства, съдът направи следните правни
изводи:
Искът за присъждане на обезщетение е предявен от лице,
което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни
административни действия и бездействия на служители на ответника, изразили се в
неоснователното му лишаване от право на свиждане с близки в Ареста във Велико
Търново за - 01.01.2021 г. до 01.10.2021 г., където ищецът пребивавал временно
по повод негово привеждане от затвора Ловеч за явяване по нохд в съдилища в
съдебния район на гр. Велико Тръново. Т.е претендираното увреждане е в Ареста в
Търново, от лице с постоянен адрес *** искът е предявен пред компетентния съд,
при спазване правилата за родова и местна подсъдност.
Съгласно чл. 284, ал.
1 от ЗИНЗС, на което основание е предявен искът, държавата отговаря
за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл. 3.
Съгласно разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани
на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. За нарушение на
тази забрана се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.
Според чл. 285, ал.
1 от ЗИНЗС, искът по чл. 284, ал. 1 от с. з. се разглежда по реда на
глава
единадесета от Административнопроцесуалния кодекс, а ал. 2
на текста сочи като ответници органите по чл. 284, ал. 1, от чиито актове,
действия или бездействия са причинени вредите. Последните, според правилото на чл. 205 от АПК са юридическите лица, представлявани от органа, от чиито
незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Съобразно
горното, ГДИН се явява пасивно легитимирана страна, т. к. упражнява общо
ръководство и контрол на местата за лишаване от свобода и арестите, в който
смисъл има правосубектност да бъде надлежен ответник по делото. Ответникът ГДИН
със седалище град София съгласно чл. 12, ал. 2
от ЗИНЗС, е юридическо лице към министъра на правосъдието и
осъществява прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за
лишаване от свобода, и ареста, респ. този в Търново са нейни териториални
служби. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или
бездействия на администрацията на затвора и длъжностни лица в системата на тази
администрация, отговаря юридическото лице. При това ГДИН има както процесуална,
така и материално правна легитимация да отговаря по предявеният иск.
Следователно исковата молба е подадена и срещу пасивно легитимирания ответник
по аргумент от чл. 205 от АПК във вр. с чл. 284 от ЗИНЗС.
Съгласно чл. 1, ал. 1
от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вреди, причинени от
незаконни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица
при или по повод изпълнение на административна дейност, като отговорността се
реализира по реда на чл. 203 и сл. от АПК, а чл. 284, ал.
1 от ЗИНЗС урежда тази отговорност по отношение на лицата, лишени от
свобода, при наличие на вреди, причинени от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Доколкото предявеният иск се обосновава от фактическа страна твърдения
за незаконосъборазни действия и бездействия при осъществяване на административна
дейност от служител в ГДИН, следва да се приеме от формална страна, че са
налице специфичните предпоставки по чл. 284, ал.
1 от ЗИНЗС. Ето защо съдът приема, че предявеният срещу ГДИН
осъдителен иск с правно основание чл. 284 и
285, ал. 1 от ЗИНЗС, е процесуално допустим и подлежи на разглеждане
в производство по реда на чл. 203 и сл.
от АПК.
Разгледан по същество същият е неоснователен по
следните съображения:
В чл. 7 от Конституцията на Република България е предвидено, че държавата
отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и
длъжностни лица. Проекция на този принцип е разпоредбата на чл. 203, ал.
1 от АПК, съгласно която исковете за обезщетения за вреди, причинени
на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или
бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда
на тази глава. Според текста на чл. 203, ал.
2 от АПК, за неуредените въпроси за имуществената отговорност се
прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди или
на ЗИНЗС.
Както се посочи, разпоредбата на чл. 284, ал.
1 от ЗИНЗС, предвижда че държавата отговаря за вредите, причинени на
лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3.
Относно чл. 284, ал.
1 от ЗИНЗС, следва да се има предвид, че нормата е с материално
правен характер, тъй като сочи изрично предпоставките, при които може да бъде
ангажирана отговорността на държавата - вреди, причинени от нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС. Съгласно разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани
на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. За нарушение на
тази забрана се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност. Ето защо, за да бъде приета основателност
на иска за вреди с правно основание чл. 284, ал.
1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие
и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с
което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила, в резултат на нарушението
имуществена или неимуществена вреда в правната сфера на ищеца. Съответно,
отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на
жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1), както при
поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване
от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно
жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Ако с разпоредбата на чл. 284, ал.
5 от ЗИНЗС относно неимуществените вреди е въведена законовата
презумпция, че настъпването им се предполага до доказване на противното, то
доказването на фактическите основания, причинили вредите, е подчинено на
изискванията на общия исков процес и е в тежест на страната, която ги твърди.
Съдът съобразно доказателствата по делото намира, че не
е доказана първата необходимата за ангажиране отговорността на ответника
материално-правна предпоставка – наличие на незаконосъобразна дейност на служители
на ответната администрация.
В конкретния случай се претендира обезщетение за
вреди, причинени от неоснователно лишаване от право на свиждане на задържания Б.,
осъществено за периода от 01.021-01.10.2021 г. по време на престоя му в Ареста
в Търново, където бил привеждат от Затвора в Ловеч (където иначе постоянно
пребивавал), във връзка с явяването му по висящи дела. Както се каза вече,
ищецът по делото за процесния период не бил осъден на наказание лишаване от
свобода, а задържан. Правото на свиждане на лишените от свобода е
регламентирано в разпоредбите на чл. 86, ал.
1, т. 2 от ЗИНЗС и в чл. 73
ППЗИНЗС като възможността на лишените от свобода да бъдат посещавани
от близките си (както е посочил в писмените си бележки и процесуалния ме
представител). Съответно такива право имат и задържаните обвиняеми и подсъдими
според чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, кат оспоред ал. 4, вътрешният ред в
арестите, броят свиждания и времето за престой на открито се определят със
заповед на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“.
Разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС, въвежда законови гаранции за съществуването на нормални
условия в местата за лишаване от свобода, като забранява осъдените да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко и унизително отношение, вкл. като ги поставя
в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се продължителна изолация без възможност за
общуване както и други действия, бездействия или обстоятелства, които уронват
човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или
малоценност. Добре утвърдена практика на ЕСПЧ е, че задържането и лишаването то
свобода, подобно на всяка друга мярка, която лишава човек от свобода, води до
вътрешноприсъщи ограничения на неговия личен и семеен живот. Съществена част от
правото на затворника на зачитане на семейния живот е задължението на властите
да му позволяват или, ако е необходимо, му помагат да поддържа контакт с
близкото си семейство (Khoroshenko v. Russia [GC], 2015, § 110, с
допълнителни препратки).
Всякаква намеса в правото на зачитане на личния и
семеен живот следва да е оправдана по смисъла на член 8, §2 от Конвенцията. В
тази връзка Съдът е приел, че е необходима някаква степен на контрол на
контактите на затворниците с външния свят и тя сама по себе си не е
несъвместима с Конвенцията (Aliev v. Ukraine, 2003, § 187; Kyriacou
Tsiakkourmas and Others v. Turkey, 2015, § 303). Включително, съдът е
приел, че такива мерки могат да включват ограниченията, наложени върху броя на
семейните посещения, надзора над тези посещения и, ако това е оправдано от
естеството на престъплението и специфичните индивидуални характеристики на
задържания, подлагането му на специален режим в затвора или на специален режим
за посещения (Hagyó v. Hungary, 2013, § 84). Съдът също така не е
установил намеса на държавата в правата по член 8 на задържаните лица в
ситуации, в които те не са предоставили достатъчно доказателства, че са
поискали семейни посещения или други средства или начин на комуникация със
семействата и приятелите си, за които твърдят, че не са ги получили (Kyriacou
Tsiakkourmas and Others v. Turkey, 2015, § 304).
Настоящата ситуация е именно такава:
Ищецът твърди, че е поискал, но неоснователно не е
получил от ответника съдействие за провеждане на свиждане с негови близки по
време на престоя му в Ареста в Търново.
Всъщност, доказателствата сочат, че за процесния
период, същият е пребивавал в Ареста Търново за кратки интервали от време,
винаги във връзка с писмени нареждания за привеждането му там от Затвора в
Ловеч, за целите на участието му по други наказателни дела. Т.е. за целия
процесен период лицето е бил задържан и лишен от свобода в Затвора в Ловеч,
където нито се твърди, нито се доказва да е препятствано правото на свиждане
между Б. и негови близки. Напротив, установява се съобразно събраните по делото
доказателства, че със заповед на началника на затвора е определен график за
провеждане на свиждания между пребиваващите там лишени от свобода и техните
близки с цел осигуряване на ред и организация при провеждането им и няма никакви
данни администрацията на затвора - Ловеч да е възпрепятствала което и да е посещение
на ищеца, като са създадени необходимите условия за това. Доказва се от
представените по делото книжа от същата затворническа администрация, че за процесния
период Б. е бил и посещаван от близките си в Затвора в Ловеч, като са осъществени
три посещения с внесена храна от негови близки, в това число от приятелката му
– ежемесечно през м. юни, юли и август. Нито се твърди, нито се установява случай
близки на лишения от свобода да са искали да проведат свиждане с него там и да
са върнати по някакъв начин от администрацията на затвора или тя да е
възпрепятствала провеждане на свиждане. В този смисъл няма как да се претендира,
че на лицето по настоящето дело не е осигурено гарантираната от закона възможност
за свиждания. В случая не се твърди и съответно – не се и доказва, ищецът или
негови близки да са искали други, извън проведените свиждания в затвора в Ловеч
и съдът приема, че такива не са провеждани там, но поради тяхно нежелание.
Горното само по себе си е достатъчно, за се приеме, че
на ищеца безспорно е осигурена среда, отговаряща на изискванията на чл. 3 от ЗИНЗС, с оглед приложените по делото доказателства и това е станало с
осигуряването на заявените и проведени свиждания на Б. с негови близки в
Затвора в Ловеч. Това е така, защото законът свързва задължението за
осигуряване на възможност за свиждане с близки без да се интересува къде се реализира
тази възможност – в затвора, в който постоянно лицето пребивава, или в
арестите, в които то се привежда за кратък период от време, за целите на
участие в други производство. Логика на закона да гарантира правото на свиждане
и да определи минимален брой свиждания като дължими за осигуряване на лишения от
свобода, за да не се ограничава неоправдано неговия (на лишения от свобода)
личен и семеен живот, както и контакта му с външния свят. Т.е. законът защитава
контактите между лишения от свобода и близките му и възможността за общуване,
като не се интересува къде се случват тези срещи (и дали са удобни като локация
на тези лица, извън обстоятелството, че лицето изтърпява наказанието си в
най-близкия до адреса си затвор, което в случая е така), в смисъл, че ако те са
реализирани или осигурени като възможност в Затвора, не може да се претендира
изобщо нарушаване на чл. 3 при неосигуряване на такива допълнителни свиждания и
в ареста/арестите, в които лицето пребивава за кратко, след като е приведено в
тях от затвора.
Ето защо принципно, съдът намира, че всяка претенция на
лишен от свобода за нарушаване на чл. 3 от ЗИНЗС и конкретно на предвиденото в чл.
256, ал. 1, т. 1 от същия закон право на свиждане конкретно в ареста, ще бъде
неоснователна, ако на същото лице, по същото време, е осигурена алтернативна възможност
за провеждане на свиждане на друго място – в това число и най- вече на територията
на затвора, където то пребивава или в друг арест (защото в крайна сметка не е
изключено превеждането на един задържан/лишен от свобода в различни арести, за
участие по различни дела, подсъдни на различни съдилища в страната).
Дори и обаче да не бъде споделено това разбиране,
следва да се посочи, че в случая не е доказано нарушение на задължението за свиждане,
извършено от служители на ответника в Ареста във Велико Търново. Както вече се
посочи, съгласно чл. 256, ал. 1 от ЗИНЗС обвиняемите и подсъдимите имат право
на свиждания, хранителни пратки, пратки с дрехи и други разрешени за лично
ползване вещи, кореспонденция, престой на открито и суми за лични нужди. Според
ал. 4, вътрешният ред в арестите, броят свиждания и времето за престой на
открито се определят със заповед на главния директор на ГДИН. В изпълнение на
законовата делегация на тази норма е издадена Заповед № Л- 1321/10.03.2020 г.
на ГД на ГДИН, която в т. 48.1 предвижда, че задържаните имат право на свиждане
не па-малко от 2 пъти месечно, всяко с продължителност до 40 минути, по ред и
график, определен от началника на затвора, началника на ОСИН, началника на
сектор Арести. От представена по делото Заповед № Л-1688/21.12.2020 г. на началника
на ОСИН – Велико Търново, т. 2 се установява, че свижданията в Ареста в Тръново
се провеждат в дните сряда, четвъртък и петък, в периода от 8.30 ч. до 11.30
часа и от 13.00 часа до 16.30 часа, по изготвен седмичен график, като се вземат
предвид заявките на задържаният. Това от своя страна означава поне 2 неща –
първо, че задържаните, които пребивават в ареста за периода на посочените дни –
от сряда до петък, трябва да направят съответната заявка, и второ – че следва да
се изготви седмичен график, в който техните заявки евентуално да са включени.
Последното не става автоматично и причина за това е фактът, първо, че в арестите
обикновено пребивават повече от едно лице, като тези лица може да са както
задържани, пребиваващи трайно там, така и задържани или осъдени лица – приведени
в ареста от различни затвори, където те иначе трайно изтърпяват наказанието си
лишаване от свобода. На края, ясно е, че график е наложителен и защото законът,
освен право на свиждане, гарантира на задържаните и лишените от свобода и право
на срещи с техните защитници, като съгласно чл. 254 от ЗИНЗС обвиняемите и
подсъдимите имат право на среща със своя защитник незабавно след задържането
им, без каквито и да е ограничения (арг. от чл. 254, ал. 2 и 3 и чл. 256, ал. 3
от същия закон). Т.е. изготвянето на графика е наложително най-малкото именно,
за да приоритизира заявките за свиждания и тази за срещи със защитници, като е
ясно, че приоритет имат първо срещите със защитници, после свижданията заявени
от задържани и техните близки (първите защото са задължително, вторите – защото
нямат алтернативно място и време за свиждания) и накрая – при наличието на съответната
възможност – свиждания на задържани/лишените от свобода, които са приведени в съответния
арест за кратко и то за периода, в което такива свиждания са предвидени като
възможни.
В конкретния случай за периода на първите два престоя
на ищеца в ареста свиждания изобщо не са били възможни, защото датите на
престоя – 25-26.01.2021 г. и 01-02.02.2021 г. отговарят на дните понеделник и
вторник от седмицата и според Заповедта № Л-1688/21.12.2020 г. на началника на
ОСИН – Велико Търново тогава свиждания с близки изобщо не се провеждат.
По отношение на друг престой – от 13 до 15.04.2021 г.,
ищецът е заявил желанието си за свиждане и такова е проведено – при това и с
майка му и с неговата приятели, като е получена и хранителна пратка.
Така, по същество относими към фактическите му
твърдения, обосноваващи основателността на иска му остават останалите само 7 от
общо 10 престоя в Ареста в Търново – през м. март, втори престой април, два
престоя май, и по един юни, юли и септември 2021 г. (когато престоите като дни
са попадали в обхвата на разрешените за свиждане дни в диапазона сряда – петък).
Реално единственият месец, в който няма проведено свиждане на лицето където и
да е- нито в Ареста в Търново, нито в Затвора
в Ловеч е м. май 2021 г. – тъй като тук е мястото да се напомни още веднъж, че за
част от същите тези периоди лицето има реализирани свиждания в Затвора в Ловеч
с негови близки (юни, юли и август и изобщо не се твърди за целия период там
същото да е лишавано от право на свиждане). Ето защо практически въпросът е
дали е основателно невключването в графика за свиждания в Ареста в Търново на Б.
през тези периоди (въпреки че както се каза съдът счита, че ако същото право е
било гарантирано и дори реализирано на друго място – в Затвора в Ловеч няма
нарушение на чл. 3 и чл. 256 от ЗИНЗС спрямо Б.).
Ответникът първо оспорва изобщо ищецът да е заявявал
искания за свиждания пред тези период. По делото доказателства за заявки за
свиждания липсват. В тази връзка не установяват обратното показанията на двете разпитани
свидетелки, посочени от ищеца, защото те няма как да установят съществуването
на документи (ако заявките се твърди да са писмени) или факти, на които не са
били очевидци. Когато заявки са били правени – през м. април, октомври, ноември
и декември, и е било възможно – те са включвани в графика.
Дори да се приеме, че заявки са били направени от Б.
обаче е видно, че същите безспорно не са включени в Графика за провеждания на свиждания.
Както се каза изготвянето на този график и включването на заявките в тях от
страна на задължените е правомощие на администрацията, което обаче тя изпълнява
комплексно – като отчита цялостната фактическа обстановка – заявените срещи със
защитници и свиждания от други задържани. Както съдът вече посочи степенуването
на заявките е задължение на администрацията, така че да гарантира правата не
само на ищеца, но на всички пребиваващи по същото време в Ареста. Видно от
приложените по делото от ответника графици за целия период е (л. 93 – 107 от
делото), че в дните на престой на ищеца, които са попадали в диапазона сряда-
петък, са провеждани множество други срещи със защитници. Например за период на
23 - 24.03. са проведени 5 срещи с адвокати на задържани и след като това е
така е ясно, че обективно не е имало възможност за свиждане на ищеца. Същото е
положението и за останалите периоди. Ето защо дори и да се приеме, че ищецът е
заявявал желанието си да проведе свиждания със свои близки, то не е имало
обективна възможност същият да бъде включен в графика за деня. В тази връзка не
е без значение обстоятелството, че същият обичайно е бил придвижван в Ареста в
деня преди делото, на което следва да се яви и на следващия ден е извеждан обикновено
преди обяд – около 11-11.30 часа. Т.е. същият е имал много ограничен възможен
часови диапазон за провеждане на свиждане и е логично графикът на свижданията
да не може да отговори на тези негови щения и възможности едновременно.
След като свиждания не са били възможни, то по арг. от
т. 53.1. от Заповед № Л -1321/10.03.2020 2 на ГД на ГДИН не са били възможни и
приемане на хранителни продукти и други разрешени, доколкото същите следва да се
носят само от посетители по време на свиждане. (По делото не се твърди и
доказва да се връщани колети).
Както вече се посочи многократно обаче, за съда е
решаващо обстоятелството, че на същото лице, за същия период не е ограничено правото
на свиждане в основното място на неговото задържане – Затвора в Ловеч. Това го
мотивира да приеме, че поведението на администрацията на ответника не е препятствала
личните и семейните му отношения, както и комуникацията му с външния свят и не
може да се приеме за доказано нарушение на чл. 3 и чл. 256 от ЗИНЗС. Доказателствата
сочат, че в затвора в Ловеч е определен график за провеждане на свиждания между
задържани/лишените от свобода и техните близки с цел осигуряване на ред и
организация при провеждането им и няма данни администрацията на затвора - Ловеч
да е възпрепятствала посещение на ищеца, като са създадени необходимите условия
за това. Съответно не се установява в Ареста в Търново по същото време да е
имало обективна възможност да осигурят практически допълнителни такива
свиждания на лицето и след като това е така не е налице твърдяното нарушение.
С оглед липсата на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС неприложима е и презумпцията за настъпили вреди съгласно
разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС.
По делото обаче липсват доказателства е за това, че за
ищеца са настъпили отрицателни последици, засягащи неблагоприятно защитени от
правото негови неимуществени интереси, причинени от поведението на ответника. Ясно
е и съдът не подлага на съмнение, че престоят в затвора (като задържан или
лишен от свобода) ограничава драстично възможност за контакт на лицето с
неговите близки, но все пак, следва да се отчита, че това е част от
същественото съдържание на самото наказание и приложената мярка спрямо лицето. Болките
и страдания (които съдът не подлага на съмнение) от раздялата с близките обаче,
не произтича и не се намира в причинно – следствена връзка с поведението на ответника.
Както се каза ответникът, в лицето на затворническата администрации в Ловеч,
нито се твърди, нито се доказва да е създал каквото и да е пречки за свиждания
в рамките на нормативно определения брой за ищеца и неговите близки. Фактът, че
и те, и той не са се възползвали от тази възможност (независимо от причините за
това) означава само, че не могат да търсят отговорност от друг за своето бездействие.
В съдебно заседание майката и приятелката на ищеца сочат, че едната не можела
да посещава често ищеца в затвора по финансови причини, а другата защото
работела в аптека и не може да отсъства (т.е. по-скоро поради липса на време).
След като това е така, то е ясно, че се касае за тяхно решение, което не зависи
от поведението на ответника, който не може да им съдейства по никакъв подходящ
начин. Ето защо не е налице и каквото и да е причинно – следствена връзка (изобщо
като правна възможност, съобразно механизма на причиняване на увреждането),
между страданията на ищеца и поведението (което е и съобразено със закона) на ответника.
След като не са налице кумулативно изискуемите
предпоставки за основателност на иска по чл. 284 от ЗИНЗС, то последица от това е отхвърляне на предявения иск. Липсата
на който и да е от елементите от фактическия състав е достатъчно основание
искът да бъде отхвърлен. След като фактическият състав на чл. 284, ал.
1 от ЗИНЗС не е осъществен, за ответната страна не възниква
задължение за заплащане както на обезщетение, така и на акцесорното задължение
за заплащане на лихва върху главното задължение.
По тези съображения, исковата претенция се явява
неоснователна и недоказана и следва да бъде отхвърлена като такава.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал.
3 от АПК вр. чл. 78 от ГПК,
вр. чл. 144 от АПК вр. чл. 37 от
Закона за правната помощ и чл. 24 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, своевременно заявеното
искане на ответника за присъждане на разноски следва да бъде уважено, съобразно
вида и обема на осъществената по него юрисконсултска защита в минималния размер
- 100 лева, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна помощ.
Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 1 и ал.
2, във вр. с чл. 203 от АПК, Великотърновският административен съд, Четвърти
състав,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от С.Л.Б., понастоящем с местопребиваване в Затвора гр. Ловеч срещу Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ в МП, гр. София иск за заплащане на
обезщетение в размер на 1 200 лв. за претърпени неимуществени вреди,
причинени на ищеца от незаконното поведение на служители на ответника, изразило
се в неоснователното му лишаване от право свиждане с негови близки за периода
на престоите му в ареста в гр. Велико Търново от 01.01.2021 г. до 01.10.2021
г., ведно с мораторната лихва от датата на завеждането на иска до окончателното
изплащане на сумата, като неоснователен.
ОСЪЖДА С.Л.Б., с
ЕГН **********,***, понастоящем с местопребиваване в Затвора гр. Ловеч, да
плати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ в Министерството на
правосъдието сумата от 100 (сто) лева разноски аз производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
касационно обжалване и протест пред тричленен състав на Административен съд -
Велико Търново в четиринадесетдневен срок от съобщаването му на страните по
делото.
Препис от решението да се изпрати на страните по
делото.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: