Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 22.03.2021г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Г въззивен състав в публично съдебно заседание на двадесет и
трети февруари през две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Албена Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Таня Орешарова
Ирина Стоева
при участието на секретаря Антоанета Петрова като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. дело №6689 по описа за 2020година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение №104405 от 29.05.2020г. на
СРС, постановено по гр. д. №9545/2018г. по описа на СРС, 53-ти състав е признато
за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че К.М.А., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, сумата от 132,93лв.,
представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от
м.03.2015 г. до м.04.2017г. ведно със законна лихва от 25.04.2018г. до
изплащане на вземането, лихва върху главницата в размер на 20 лв., за периода
от 16.9.2015г. до 11.4.2018г., като са отхвърлени исковете за главницата за
сумата над 132,93 лв. до 219,77 лв., искът за лихвата върху главницата за
сумата над 20 лв. до 33,26лв. и искът за лихвата върху дяловото разпределение в
размер на 4,16 лв. Осъдена е К.М.А. да плати на „Т.С.” ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, от общата
сумата от 50 лв., разноски в исковото и заповедното производство.
Срещу така постановеното решение в уважените
части е подадена въззивна жалба от ответницата К.М.А., подадена чрез нейния
особен представител адв. Ф., в която
посочва, че решението е незаконосъобразно и неправилно и
моли да се отмени в обжалваната част и да се отхвърлят изцяло исковете.
Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че К.М.А. има статут на
клиент на ищеца и необосновано е признал за установено нейно задължение към
ищеца.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор
на въззивна жалба от ищеца „Т.С.“АД, в който се иска да се остави без уважение
въззивната жалба, като неоснователна.
Третото лице помагач „Т.С.“ЕООД не е взело
становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи по реда на
въззивното производство и при така очертания от жалбите предмет, приема
следното:
„Т.С.” ЕАД е
депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. № 3034577/25.04.2018г. срещу Б.М.А.и К.М.А. за осъждане за
посочените суми и за по ½ част за всеки от длъжниците и по което е образувано гр.д.№26005/2018г. по
описа на СРС, 53-ти състав. Посочено е, че претендираното вземане е за неплатена
ТЕ за периода от месец 10.2014год. до месец 04.2017г. в размер на 399,95лв.-главница, сумата от 39,59лв. –за
дялово разпределение за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул.“*****, ап.1, с абонатен №032135 и 66,51лв.-законна лихва за забава за
периода от 16.09.2015год. до 11.04.2018год. и 8,33лв.-лихва върху сумата за дялово
разпределение за същия период, както и законната лихва върху главниците от 25.04.2018год.-датата
на подаване на заявлението до окончателното и изплащане. След като издадената заповед
за изпълнение на парично задължение по отношение на длъжника К. М.А. е връчена при условията на чл.47, ал.5 ГПК, първоинстанционният съд e дал
указания и в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, „Т.С.”ЕАД е предявила положителен
установителен иск спрямо К. М.А. за
установяване на вземането по издадената заповед за изпълнение и е образувано
гр.д. №6469545/2018г., СРС, 53-ти състав.
В срока за отговор на исковата молба, ответницата К. М.А., чрез
назначения особен представител адв. Ф. е депозирала такъв и в който оспорва
исковете. Смята, че ответницата не потребител
и се позовава и на изтекла в нейна полза давност.
С обжалваното
решение първоинстанционният съд е уважил предявените искове частично и е приел
за установено, че ответницата дължи на „Т.С.“
ЕАД сумата от 132,93лв.- главница за незаплатена
топлинна енергия за периода 03.2015год.
до м.04.2017год., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване в съда на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК — 25.04.2018 г. до плащане на вземането,
като е отхвърлил в останалата част претенциите за главницата и за дяловото
разпределение и до пълния претендиран размер от 219,77лв., както и е приел, че
дължи сума от 20лв. лихва за забава за периода 16.09.2015год. до 11.04.2018год. и е отхвърлил претенциите за лихва за забава,
както върху главницата за ТЕ, така и върху главницата за дялово разпределение
до пълния претендиран размер. Приел е, че страните са в облигационни отношения,
след като ответницата е съсобственик на процесния топлоснабден имот на
посочения адрес и с аб.номер с оглед на съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото. За да уважи
претенциите за посочените суми, съдът е кредитирал СТЕ, като е приел, че за процесния период стойността на ТЕ е за сумата
от 401,85лв. и представлява сума за ТЕ, отдадена от сградна инсталация, след
като не е имало отопление в имота и за БГВ и която е изчислена при спазване на
Методиката за дялово разпределение към Наредбата за топлоснабдяване и от която
за ответницата се претендира ½ част/ или 200,93лв./. Разгледано е и е уважено възражението на ответницата за
погасяване на вземането по давност за
периода м.10.2014год. до 02.2015год. и от 68лв. и която сума е приспадната от
дължимата за целия период и от 200,93лв. или е установен размер от 132,93лв.,
които се явяват дължими. Приел е, челихвата
за забава върху дължимата главница възлиза на 20лв. за периода 16.09.2015год.
до 11.04.2018год. Отхвърлени са исковете за главницата за ТЕ и за дялово
разпределение и до пълния претендиран размер от 219,77лв., както и за лихва за
забава за разликата над 20лв. до пълния претендиран размер за лихвата върху
главницата за ТЕ и изцяло за лихвата върху дяловото разпределение и в които
отхвърлителни части решението е влязло в сила след като не е обжалвано от
ищеца.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и са процесуално
допустима. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящия състав на въззивния съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същия дължи
произнасяне на съществото на правния спор, но само в рамките на заявените с бланкетната
въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл.269, изр.2 ГПК.
Предявени са
за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК, във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
За да се уважи предявения главен иск, че ответника дължи процесните суми,
търсени от ищеца като стойност на топлинна енергия, ищецът следва да установи
главно и пълно, че ответникът е потребител на топлинна енергия, че в сградата,
където е имотът на ответника има монтиран топломер в АС, преминал метрологична
проверка, че дяловото разпределение на отчетеното количество доставена топлинна
енергия е извършено законосъобразно, което включва установяване на извършваните
отчети на индивидуалните разпределители от ФДР и изчисляване на стойностите на различните
компоненти, съставящи цената на доставената топлинна енергия.
Независимо от оспорването на ответницата, чрез
назначения й особен представител, че не е потребител на ТЕ и което е
единствения довод и във въззивната жалба, с оглед на представеното
доказателства за собственост относно процесния недвижим имот, а именно договор
за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 08.08.1990год., с който
на купувачите Б.М.А.и К.М.А. е продаден
апартамент, находящ се в гр. София,
ул.“*****, ап.1, с абонатен №032135 с приложено писмо от СО за административния
адрес на жилището, правилно
първоинстанционният съд е приел, че ответницата е съсобственик на
процесния недвижим имот, за който се претендира да е доставяна ТЕ и се иска заплащане на нейната стойност- за 1/2,
поради което като собственик на същия е потребител на ТЕ и между страните е
налице облигационно договорно правоотношение, произтичащо от договор за
продажба на топлинна енергия при общи условия, утвърдени от ДКЕВР. Съгласно
чл.153, ал.1 от ЗЕ потребител на енергия за битови нужди е физическо лице-
собственик или титулярът на вещно право
на ползване, който ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара
за отопление за домакинството си. В смисъла на горното легално определение, ответницата,
като съсобственик на имота, има качеството на потребител на топлинна енергия,
поради което е материалноправно
легитимирана да отговаря по предявените искове.
Не са изложени оплаквания във въззивната жалба по стойността на ТЕ,
която първоинстанционният съд е приел по СТЕ и за ½ част и която в случая се отнася
само за ТЕ, отдадена от сградна инсталация след като няма спор, а и се
установява от СТЕ и приложените писмен доказателства, че сградата в която се
намира жилището на ответницата е топлоснабдена,
тъй като при закупуване на жилище в топлоснабдена сграда -етажна
собственост купувачът е длъжен да понесе разноските за общите инсталации,
включително топлоснабдителната, доколкото не е било упражнено правото на отказ
от услугите на ищеца при спазване на определена процедура. Право на отказ е
уреден в чл. 153, ал. 2 ЗЕ, която предвижда, че когато собствениците,
притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, не желаят да бъдат клиенти на топлинна енергия за отопление и/или
за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено това пред
топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на топлоснабдяването за
отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното
самостоятелно отклонение. В случая обаче ответницата не твърди и не е доказала,
че е спазила законовите предпоставки за отказ предвидени в чл. 153, ал.2 ЗЕ,
както и не е доказала, че се е разпоредила със своята ид.част в полза на другия
съсобственик или трето лице или е постигнато съгласие между съсобствениците да
се ползва само от единия съсобственик и в каквато връзка да е приложена молба
декларация от съсобственика до ищеца и за което няма и твърдения по делото.
Съобразно чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението
на отчетената от общия топломер топлинната енергия между отделните етажни
собственици е извършено по системата на дяловото разпределение по начина,
регламентиран в действащата през периода нормативна уредба. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139-чл. 148) и в
действалата към процесния период - Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването, като топлинната енергия за отопление на сграда - етажна
собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите (чл. 142, ал. 2 ЗЕ).
Разпоредбите
на чл.153, ал.1 и 6 от ЗЕ изпълняват конституционните изисквания да защитават
правата на потребителите за ползване на топлинна енергия и сградната
инсталация за топлоснобдяване на
сградата е обща част, и всички собственици и носители на вещни права следва да
се считат за потребители и да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата
на общата вещ и още при закупуване на съответния имот, който е в сграда,
присъединена към централното топлоснабдяване, собствениците и титулярите на вещни права знаят, че следва
да се включат в общото управлението на общите части, в това число сградните
инсталации за отопление и за горещо водоснабдяване на сградата в режим на
етажна собственост. В какъвто смисъл е
решение №5 от 22.04.2010год. на КС на РБ по к.д.№15/2009год. Съгласието
на даден етажен собственик за договорно обвързване с топлофикационното
дружество намира израз в редица действия и които за първия етажен собственик
към момента на присъединяване на сградата – съгласието е обективирано при
гласуването в общото събрание на ЕС за вземане на решение за присъединяване на
сградата към топлоснабдителната система на определен доставчик – чл. 149а, ал.
1 ЗЕ и за всеки следващ етажен собственик на същия обект – съгласието е
обективирано в самия придобивен акт, тъй като придобиването на имота винаги
става с негово съгласие, а несъмнено той знае, че имотът вече е топлоснабден.
Закупуването на жилище в топлоснабдена сграда обективира съгласие за
придобиване при тези условия, а от там – и за договорно обвързване с
топлофикационното дружество. Ответникът остава потребител дори и да прекрати
топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището си, тъй като в
тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ остава
потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от
отоплителните тела в общите части на етажната собственост. В тази връзка също
така първоинстанциинният съд се е позовал и на задължителната практика в решение
на СЕС /четвърти състав/ от 5 декември 2019 година по съединени дела С-708/17 и
С-725/17 и в което е прието, че посочените директиви трябва да се тълкуват в
смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда, че собствениците
на апартамент в сграда-етажна собственост, присъединена към система за
централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за
общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не
са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент.
От заключението на приетата СТЕ,
която не е оспорена и е компетентно
изготвена от вещо лице специалист в областта на топлотехниката и след като
вещото лице е работило по отчетите на топломера в АС снети по електронен път,
но без несъответствия и разминавания в стари и нови показания и която съдът
кредитира като обоснована и компетентно изготвена се установява, че в
конкретния случай дяловото разпределение е извършено съобразно нормативните
изисквания, след като технологичните
разходи са извадени от общото количество ТЕ влязла в АС и са за сметка на
топлофикационното дружество. Посочено е от вещото лице, че фирмата за дялово
разпределение е изготвяла изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон и в
случая след като в процесното жилище радиаторите са демонтирани/затапени/ и не
е потребявана топла вода и начислена ТЕ, отдадена от сградна инсталация,
изчислена съгласно Методиката към действалата Наредба за топлоснабдяване и за
двата отоплителни периода и при
извършеното приспадане на сумата, за която вземането е погасено по давност в
посочения размер и период задължението за ответницата възлиза на 132,93лв.- за
претендираните ½ от стойността на ТЕ отдадена от сградна инсталация до
който размер искът е основателен и е уважен. Не са направени оплаквания във
въззивната жалба по отношение на решението, както в частта за признатата сума
за главница за ТЕ, така и в частта, в която е уважен частично предявения иск за
лихва за забава върху главницата на незаплатена ТЕ, поради което не следва да
се обсъждат претенциите в тази част.
Поради
изложените съображения и поради съвпадане на крайните правни изводи на двете
съдебни инстанции, решението на първоинстанционният съд в обжалваните уважени части следва да се потвърди.
При този изход на делото и неоснователност на въззивната жалба не се
дължат разноски на въззивницата и която следва да заплати държавна такса по
въззивната жалба от 25лв. по сметка на СГС.
Воден от гореизложеното, Софийският градски
съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №104405 от 29.05.2020г. на СРС, 53-ти състав, постановено по гр.
д. 69545/2018г. по описа на СРС в обжалваните уважени части.
ОСЪЖДА К.М.А., ЕГН **********
да заплати по сметка на СГС сумата от 25лв.-държавна такса по въззивната жалба.
Решението
в отхвърлителните части не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението
е постановено при участието на „Т. С.“ ЕАД, като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.