№ 146
гр. Враца, 02.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Борис К. Динев
при участието на секретаря Цветелина Сл. Григорова
като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20251400500219 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
С Решение № 8/06.01.2025 г., постановено по гр.д.№ 759/2024 г. по
описа на Районен съд-Бяла Слатина е признато за установено в отношенията
между страните П. Г. Н., ЕГН **********, с адрес: ***, и „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: *** (***),
като правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файнанс С.А. клон
България“, ЕИК ***, че на основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.26, ал.1,
предл.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. с чл.22, вр. с чл.11,
ал.1, т.10 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ сключеният между П. Г.
Н. и „БНП Париба Пърсънъл Файнанс С.А. клон България“ Договор за
потребителски кредит № PLUS-***/28.03.2018г. е нищожен поради
противоречие със закона, както и че П. Г. Н. не дължи на „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД, като правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файнанс
С.А. клон България“, сумата в размер на 50,00лв., предявена като частичен иск
от сумата в размер на 7289,60лв., поради нищожност на Договор за
потребителски кредит № PLUS-***/28.03.2018г. Със същия съдебен акт на
основание чл.78, ал.1 ГПК „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е осъдено да заплати
на П. Г. Н. сума в размер от 941,58лв., представляваща сторени разноски в
производството, както и да заплати на адв. В. В. М. от АК-Перник, сума в
размер от 1950,00лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставено на П. Г. Н. безплатно представителство, определено от съда по
реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/.
1
С постановено по същото дело Определение № 183/02.03.2025 г. съдът
е оставил без уважение като неоснователно искането на „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД за изменение на Решение № 8/06.01.2025г. в частта за
разноските.
Постъпила е въззивна жалба вх.№ 838/04.02.2025 г. от „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД против посоченото Решение № 8/06.01.2025 г., постановено
по гр.д.№ 759/2024 г. по описа на РС-Бяла Слатина.
На първо място в жалбата се поддържа, че съдебното решение е
недопустимо, тъй като е постановено по недопустима искова молба. Посочва
се, че вземанията по сключения между П. Г. Н. и „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А., клон България“ Договор за потребителски кредит № PLUS-***
от 28.03.2018 г. са били прехвърлени на „Агенция за събиране на вземанията“
ЕАД, поради което към момента на подаване на исковата молба банката-
ответник не е титуляр на спорното вземане. Изтъква се, че с цесията се
прехвърлят както вземанията, така и всички привилегии, обезпечения и
принадлежности. Навеждат се доводи, че целта на предявените искове за
нищожност на договора или на отделни негови клаузи е постановеното по
делото решение да обвърже със сила на пресъдено нещо страните по договора,
поради което надлежни страни по тези искове са страните по възникналото от
договора материално правоотношение. Излагат се съображения, че въз основа
на договора за всяка една от страните възникват вземания спрямо насрещната
страна, които са последици от договора и не се приравняват на него. Затова с
договора за прехвърляне на вземане по чл.99 ЗЗД се прехвърля само
възможността цесионерът да получи дължимата се от длъжника престация по
договора, а в случай на неизпълнение – да събере същата по установения от
закона ред. Посочва се, че въз основа на този договор цесионерът не става
страна по договора, въз основа на който е възникнало вземането, поради което
не може да иска обявяването му за нищожен, унищожаването или развалянето
му, поради неизпълнение задълженията на насрещната страна. Същевременно
защитата на длъжника спрямо цесионера е определена именно от това, че
последният не е страна по него, и длъжникът може да прави всички
възражения, които би могъл да направи и по отношение на цедента, но по
аргумент от чл.103, ал.3 ЗЗД тази защита може да бъде осъществена само по
пътя на възражението, което не води до прекратяване действието на
първоначалния договор. Ето защо въззивникът счита, че в случаите, когато
длъжникът предявява иск за разваляне на договора поради неизпълнение или
за унищожаването му, той следва да предяви тези искове срещу насрещната
страна по договора – цедента, а не срещу цесионера, поради което и по
аргумент за по-силното основание следва да се приеме, че при наличие на
правен интерес длъжникът следва да предяви и иска за прогласяване
нищожността на първоначалния договор срещу цедента, който е страна по
същия, освен ако не докаже конкретен правен интерес от предявяването на
този иск срещу цесионера. Намира, че в конкретния случай ищцата не навежда
обстоятелства, въз основа на които да се приеме, че по процесния договор за
цесия цедентът има основание да иска даденото поради липса на основание,
неосъществено или отпаднало основание, поради което изложените в исковата
молба съображения, че договорът за кредит е нищожен поради липса на
съгласие, както и че не е завършен фактическия му състав като реален
договор, не са годни да обосноват извод за нищожност на договора за цесия с
2
оглед специалното правило на чл.100, ал.1 ЗЗД. Посочва, че при прехвърляне
на несъществуващо вземане цесионният договор не е недействителен, а
цедентът отговаря за неизпълнението му по реда на чл.82, вр. чл.79 ЗЗД. При
тези съображения въззивникът счита, че липсва правен интерес от
предявяването на отрицателния установителен иск против него и като не е
прекратил производството по делото в тази част, районният съд се е
произнесъл с недопустимо решение.
На второ място в жалбата се изразява несъгласие с изводите на
районния съд за нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.Посочва се, че неправилно
не е бил взет предвид и не е обсъден представения Стандартен европейски
формуляр, с който ищцата Н. е била изрично предварително уведомена, че за
получаването и усвояването на заема не се изисква сключване на договор за
застраховка или друга услуга - част ІІІ, т.3. Твърди се, че встъпването на
потребителя в застрахователното правоотношение е резултат от негов
информиран избор, като същият е предпочел и начина на заплащане на
застрахователната премия – лично, ежемесечно и едновременно с вноските по
кредита, вместо да получи кредит за финансиране на застраховката.
Въззивникът намира за неправилен и извода на районния съд за
недействителност на договора, поради нарушение на чл.19, ал.1 и ал.4 ЗПК,
изразяващо се в невключване в ГПР на разхода на потребителя за
застрахователната премия. Позовава се на разпоредбите на чл.19, ал.1 ЗПК и §
1, т.1 от ДР на ЗПК, според които общият разход по кредита за потребителя са
всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят следва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит и по-специално застрахователните премии, в
случаите, когато сключването на застрахователния договор е задължително
условие за получаването на кредита. Посочва, че в случая включените в
размера на задължението по договора за кредит застрахователни премии са
плащани по сключен изцяло по волята на кредитополучателя договор за
застраховка. Изтъква, че от ищцата не се твърди и не се установява
несключването на договора за застраховка да има за последица по-
неблагоприятни за нея финансови условия по кредита в сравнение с други
кредитополучатели, сключили такива договори. Акцентира се, че
застрахователната премия се връща от заемополучателя в размера й по
договора за застраховка, без да се оскъпява с допълнителни плащания. При
тези съображения се прави обобщение, че застрахователната премия не
съставлява задължителен разход по кредита по смисъла на § 1, т.1 от ДР на
ЗПК, поради което невключването й при изчисляването на ГПР не съставлява
нарушение на императивната законова разпоредба на чл.19, ал.1 ЗПК.
Аргументи в подкрепа на становището, че застрахователният
сертификат по застраховката не е елемент от задължителното съдържание на
договора за кредит, се черпят и от приложените по делото 3 броя договора за
потребителски кредити, сключени с клиенти на „БНП Париба Пърсънал
Файненс С.А., клон България“. Изтъква се, че на други потребители са
отпускани кредити, сходни с процесния, без да е налице застраховка „Защита
на плащанията“. Посочва се, че тези доказателства не са били взети предвид и
не са били обсъдени от районния съд в съвкупност с останалия доказателствен
3
материал, което е съществено нарушение на процесуалните правила и е
довело до необоснованост на крайните изводи.
Въззивникът счита, че не може да се приеме, че заплащането на
застрахователната премия заедно с вноските по кредита и включването й в
погасителния план, води до извод за задължителен характер на застраховката.
Сочи, че механизмът за покриване на премиите на застрахователите е
предвиден за удобство на клиента, за да му спести два отделни ежемесечни
превода. В тази насока се позовава и на заключението на ССЕ, според което
получените суми са превеждани впоследствие на дружествата „Кардиф“.
Според изложеното в жалбата, районният съд не е взел предвид и не е
обсъдил и клаузата на чл.5 от ОУ на застраховката и по-конкретно т.5.6, в
която е предвидено право на застрахования едностранно да прекрати
застрахователното правоотношение, вкл. при предоставен кредит за покупката
й, като не са предвидени каквито и да са последици от този отказ.
На трето място в жалбата се изразява несъгласие с изводите на
районния съд, че е нарушено изискването на чл.10, ал.1 ЗПК касателно
шрифта на застрахователните документи. Извършва се позоваване на
практика на ВКС, според която преценката относно шрифта, на който е
изготвен договора за потребителски кредит не може да бъде изведена
единствено от прочита на документа или чрез използване на програма за
конвертиране, а следва да бъде назначена съдебно-техническа експертиза.
Посочва се, че в случая преценката на РС-Бяла Слатина неправилно се
основава единствено на общи познания и то формирана въз основа на
представени копия, а не на оригиналните документи. Въззивникът сочи, че
чл.10, пар.2 и чл.22, пар.1 от Директива 2008/48 следва да се тълкува в
смисъл, че се допуска национална правна уредба, която налага всички
елементи по договора за потребителски кредит да бъдат с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт, но по-малък от 12, но счита, че в случая договорът за
застраховка се явява самостоятелно съглашение, сключено между различни
страни от тези по договора за кредит. Излага и аргументи, че не е допустимо
произнасяне относно действителността на застрахователния договор без
участието на застрахователите по делото, като в тази насока се позовава на
практика на ВКС.
В жалбата се сочи, че на ищцата е указано, че не сочи доказателства в
подкрепа на доводите си за нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК, но въпреки това
такива не са ангажирани. Навеждат се доводи, че посочената законова
разпоредба е императивна и не подлежи на разширително тълкуване, както и
че в същата се съдържат изисквания за форма на действителност единствено
на договорите за потребителски кредити, а по отношение формата за
действителност на застрахователните документи са приложими
императивните разпоредби на чл.382, вр. чл.344 КЗ, които не включват
изисквания относно размера на шрифта.
Прави се обобщение, че застрахователният сертификат и ОУ по
застраховката не са част от договора за потребителски кредит и съдът
неправилно е направил заключение, че има финансиране на услуга под
формата на сключване на застраховка. Ето защо застраховката не е включена
към разходите в ГПР, тъй като не се финансира от банката, а се плаща на
месечна база до момента, в който клиентът желае да ползва покритието на
полицата.
4
Прави се искане за обезсилване на обжалваното решение в частта, в
която е уважен отрицателния установителен иск, и отмяна в останалата му
част и отхвърляне на исковите претенции. Претендира се присъждане на
деловодни разноски за двете съдебни инстанции.
Постъпил е отговор вх.№ 1711/14.03.2025 г. от П. Г. Н., чрез
пълномощника й адв.В. М., преупълномощен от Еднолично адвокатско
дружество "Д. М.", в който се изразява становище за допустимост, но
неоснователност на въззивната жалба.
В отговора се поддържа, че атакуваното решение е правилно,
законосъобразно и обосновано.
Въззиваемата намира за безпочвено възражението по отношение
недопустимостта на решението. Позовава се на практика на ВКС, според
която ако има интерес да се иска унищожаване чрез самостоятелен
конститутивен иск, длъжникът трябва да предяви иска срещу цедента, който
си остава страна по договора, което обуславя правен интерес и от
предявяването на положително установителен иск срещу ответника, дори и да
се установи, че към момента вземането по договора за кредит е прехвърлено
чрез цесия.
Изразява се несъгласие с изложените в жалбата оплаквания, че съдът е
обсъдил неправилно доказателствата по делото и е стигнал до неправилно
заключение, че договорът за кредит е нищожен. Навеждат се доводи, че
именно след изследване на всички обстоятелства по делото,
първоинстационният съд е направил извода, че независимо от факта, че в
договора за кредит застраховката е определена като незадължителна
допълнителна услуга, която не е условие за сключване на договора, този факт
е лишен от правно значение, тъй като от останалите установени по делото
обстоятелства се установява противното.
Според изложеното в отговора, жалбоподателят е цитирал само
избрана от него практика на съдилищата, която е ирелевантна за казуса, а
умишлено е пропуснал да цитира преобладаващата практика по сходни
казуси, според която в общия разход по кредита за потребителя по смисъла на
§ 1, т.1 от ДР на ЗПК се включват и разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии и
такса ангажимент в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаването на кредита, като невключването дори
и на един от тези разходи в калкулацията на ГПР е достатъчно основание да
бъде обявен договора за недействителен.
Въззиваемата намира за неправилно становището на въззивника, че
преценката относно шрифта не може да бъде изведена от прочита на
документа, а това следва да стане само със съдебно-техническа експертиза.
Счита, че такова задължение не се съдържа в нито една правна норма, а съдът
следва да назначи експертиза ако сам не може да стигне до конкретен извод
или за тези нужди са необходими специални познания. Според въззиваемата,
от пръв поглед е видно, че шрифтът е по-малък от размер 12, поради което не е
било необходимо назначаването на експертиза. По отношение на
възражението, че изводът на съда е формиран на база копия, а не оригинали,
сочи, че такива възражения не са били направени в първоинстанционното
производство, а и самият ответник е могъл да представи оригиналите.
Според изложеното в отговора, неоснователно е и възражението, че за
5
застрахователните документи не важи изискването по ЗПК. Навеждат се
доводи, че кредитната институция действа като застрахователен посредник и
след като застрахователната премия е включена в договора за кредит, то тя
представлява част от същия, поради което важат правилата по ЗПК. Изразява
се несъгласие и с възражението на жалбоподателя, че е недопустимо
формирането на мотиви относно действителността на застрахователния
договор без участието на застрахователната компания, като се изтъква, че в
случая съдът не се е произнесъл относно действителността на
застрахователния договор, а само относно действителността на договора за
кредит.
На следващо място се сочи, че клаузите са част от предварително
изготвения от кредитора текст на договора, върху който потребителят не е
имал възможност да влияе и същите имат изцяло декларативен характер. В
подкрепа на становището, че сключването на договора за застраховка
представлява условие за отпускане на кредита, се излагат аргументи, че
размерът на застрахователната премия е предварително определен в договора
за кредит към датата на неговото сключване и е включен в размера на
главницата по погасителния план. Посочва се, че договорът за кредит и
застраховката са от една и съща дата, както и че ответникът е действал като
застрахователен агент, което също води до извод, че застраховката е
представлявала условие за отпускане на кредита и съгласно чл.19, ал.1 ЗПК,
вр. § 1, т.1 от ДР на ЗПК размерът на застрахователната премия е следвало да
бъде включен в ГПР. Сочи се също, че за да се сключи договора за застраховка
ищецът вече следва да е имал качеството на кредитополучател, за да има
какво да се застрахова, но ако към момента на сключването на договора за
застраховка вече е бил сключен договора за кредит, то възниква въпросът как
в погасителния план фигурират и вноските по договора за застраховка, ако той
още не е бил сключен. Въззивникът счита, че със сключването на
застрахователния договор се цели прикриването на реални доходи и
прикриването на действителния размер на ГПР.
Според изложеното в отговора, кредитополучателят е бил въведен в
заблуждение, тъй като не е логично да сключи толкова неизгоден договор за
застраховка в случай, че същият не е задължителен.
Въззиваемата счита, че напълно основателно районният съд не е
обсъдил приложените като доказателства 3 бр. договора за потребителски
кредит с трети лица, тъй като същите са неотносими към настоящия правен
спор.
Прави се искане да бъде оставена без уважение подадената въззивна
жалба и да бъде потвърдено атакуваното решение. Претендира се присъждане
на деловодни разноски.
Постъпила е и частна жалба вх.№ 2082/27.03.2025 г. от „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД против постановеното по реда на чл.248 ГПК Определение
№ 183/02.03.2025 г.
В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано.
На първо място се посочва, че районният съд неправилно е приложил
чл.38, ал.2 ЗА и е присъдил адвокатско възнаграждение, без да извърши
реална преценка на неговата прекомерност. Жалбоподателят счита, че делото е
с обикновена правна сложност. Посочва, че са проведени три съдебни
6
заседания, но без да са налице значителни доказателствени искания или
правни усложнения, както и че размерът на присъденото възнаграждение е
несъразмерен спрямо извършената работа.
На второ място се сочи, че неправилно и в противоречие със съдебната
практика е отхвърлено искането за намаляване на разноските, без да бъдат
съобразени действителните разходи за правна помощ.
На трето място се изтъква, че съдът неправилно е интерпретирал
Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и без да съобрази
практиката на ВКС, според която е бил длъжен да извърши самостоятелна
преценка на реалната стойност на адвокатския хонорар.
Прави се искане за отмяна на обжалваното определение и изменяне на
решението в частта относно разноските чрез намаляване на присъденото
адвокатско възнаграждение до минимум.
Постъпил е отговор вх.№ 3226/14.05.2025 г. от адв.В. М., като
пълномощник на ищеца П. Г. Н., в който се изразява становище за
допустимост, но неоснователност на подадената частна жалба.
Посочва се, че съдът е присъдил по свое усмотрение претендираното
адвокатско възнаграждение, което е обективно, обосновано и съобразено с
всички факти по делото. Изразява се несъгласие с оплакванията в частната
жалба, че делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, като се
посочва, че хонорарът е съобразен с факта, че са проведени няколко съдебни
заседание, изслушана е ССЕ и са извършени много други процесуални
действия от страна на адвоката.
Развиват се съображения, че адвокатът няма как да бъде възнаграден за
по-високата си квалификация, освен с по-високо възнаграждение, както и че е
абсурдно да се твърди, че водейки еднотипни дела адвокатът не влага много
ресурс, тъй като логиката е точно обратната, а именно – щом едно лице е
тесен специалист в определена област, то и възнаграждението му следва да е
по-високо.
На следващо място се сочи, че от съществено значение е и какъв е
материалният интерес по делото, тъй като адвокатът носи отговорност именно
за този интерес.
Излагат се и аргументи, че решението на СЕС не казва, че не следва да
се прилагат предвидените в Наредбата размери на адвокатските
възнаграждения, а че следва да се подхожда индивидуално при определяне на
възнаграждението като се вземе предвид извършената по делото дейност на
адвоката и в случая съдът е присъдил по свое усмотрение претендираното
възнаграждение.
Прави се искане да бъде потвърдено атакуваното определение.
Жалбите са процесуално допустими, като подадени от лице с правен
интерес, в рамките на законоустановените срокове и срещу обжалваеми
съдебни актове.
За да се произнесе по основателността на жалбите, настоящият
съдебен състав взе предвид следното:
Районен съд-Бяла Слатина е сезиран с искова молба на П. Г. Н.,
подадена чрез пълномощника й адв.В. М., преупълномощен от Еднолично
адвокатско дружество "Д. М.", с която срещу "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД, в
качеството му на правоприемник на "БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.,
клон България", са предявени следните обективно съединени искове:
7
- иск за признаване за установено, че сключеният между П. Г. Н. и
„БНП Париба Пърсънъл Файнанс С.А. клон България“ Договор за
потребителски кредит № PLUS-*** от 28.03.2018г. е нищожен;
- в условията на евентуалност, в случай, че договорът бъде приет за
валиден, иск за прогласяване за нищожни клаузите на Договор за
потребителски кредит № PLUS-*** от 28.03.2018г., с които П. Г. Н. се
задължава да заплаща застрахователна премия, както и такса ангажимент;
- иск за признаване за установено, че П. Г. Н. не дължи претендираните
по Договор за потребителски кредит № PLUS-*** от 28.03.2018г. суми в
размер на 50,00 лв. (като частичен иск от общия размер от 7 289,60 лв.).
В исковата молба се твърди, че между П. Г. Н., в качеството на
кредитополучател, и „БНП Париба Пърсънъл Файнанс С.А. клон България“,
чийто правоприемник е „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, в качеството на
кредитор, е бил сключен Договор за потребителски паричен кредит №
PLUS-*** от 28.03.2018г, по силата на който на ищцата е бил отпуснат кредит
за потребителски цели в размер на 10 000 лв., при следните параметри: 60
броя погасителни вноски, срок на договора до 20.03.2023 г., ГПР в размер на
16.84 % и ГЛП в размер на 14.03 %. Към задълженията по договора е
включена и застрахователна премия в размер на 3 360,00 лв. Уговорена е и
такса ангажимент в размер на 350,00 лв. Така общата дължима сума възлиза
на 17 289,60лв.
В исковата молба се поддържа, че този договор е нищожен, поради
противоречие със закона. Релевират се доводи за нарушение на нормативното
изискване договорът да бъде написан в размер на шрифта не по-малък от 12.
Твърди се, че е налице нарушение и на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, предвид факта, че липсва конкретизация относно начина, по който се
формира ГПР, както и предвид факта, че към ГПР не е прибавена
застрахователната премия. Навеждат се и доводи за нищожност на уговорката
за застрахователна премия. Предвид изложеното ищцът моли исковете да
бъдат уважени, като претендира и присъждане на разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в който
оспорва допустимостта на предявените искове, като навежда доводи, че
вземанията по процесния договор са прехвърлени на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД. В случай, че съдът приеме иска за допустим, оспорва същия
като неоснователен. Излага подробни съображения във връзка с твърдението
на ищеца за недействителност на договора и процесната клауза. Ппретендира
присъждане на разноски.
Пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства и е
прието заключението на съдебно-счетоводна експертиза.
След като обсъди тези доказателства, поотделно и в тяхната
пълнота, настоящият съдебен състав приема за установено от фактическа
страна следното:
От представения по делото Договор за потребителски паричен кредит,
отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на
кредитна карта № PLUS-*** от 28.03.2018 г., сключен между „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А., клон България“, като кредитор, и П. Г. Н., като
кредитополучател, се установява, че кредиторът е отпуснал на ищцата кредит
в размер на 10 000,00 лв. Договорено е заплащането на застрахователна
премия в размер на 3 360,00 лв., както и на такса ангажимент в размер на
8
350,00 лв. В договора са посочени годишен процент на разходите /ГПР/ от
16,84 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ от 14,03 %, както и обща стойност на
плащанията по договора в размер на 17 289,60 лв. Ищцата се е задължила да
възстанови заетата сума на 60 броя равни месечни вноски, всяка от които в
размер на 288,16 лв. В договора е обективиран и погасителен план, в който са
посочени падежните дати на всяка от вноските, размер на вноската и размера
на оставащата главница. Крайният срок за издължаване на кредита е
20.01.2023 г.
Приложени са условията по договора за кредит, както и Сертификат №
PLUS-***, с който се удостоверява, че застрахователите "Кардиф
Животозастраховане, Клон България" и "Кардиф Общо застраховане, клон
България" срещу заплащане на застрахователна премия се задължават да
застраховат съгласно Общи условия на застраховка "Защита на плащанията"
П. Г. Н. по пакети "Стандарт" и "Комбинирана защита". Приложени са Общите
условия, при които се посочва, че се сключва договора за застраховка.
Представен е и Сертификат № CARD-*** и ОУ на застрахователна програма
"Защита на плащанията по кредитни карти".
Към отговора на исковата молба е приложен Рамков договор за
продажба и прехвърляния на вземания от 15.02.2022 г., сключен между
"Агенция за събиране на вземания" ЕАД и "БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А., клон България", както и Приложение № 2/15.02.2022 г. към него, от
което е видно, че вземанията по посочения договор за потребителски паричен
кредит срещу ищцата П. Г. Н. са цедирани на "Агенция за събиране на
вземанията" ЕООД.
От заключението на допуснатата и изслушана пред районния съд
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че по силата на процесния
договор ответникът е предоставил на ищцата сумата в размер на 10000,00лв.,
от която при усвояването на кредита са удържани 350,00 лв., представляващи
такса ангажимент. Вещото лице сочи, че ищцата Н. е върнала сума в общ
размер от 16 247,16 лв., като направените вноски са конкретизирани по дата и
размер. Експертът е констатирал, че в посочения в договора ГПР са включени
само възнаградителната лихва и таксата ангажимент, но не и
застрахователната премия, като ако бъде прибавена и застрахователната
премия, ГПР би бил в размер на 27,07%. В заключението е отразено, че
застрахователната премия по процесния договор е заплатена на
застрахователите под формата на групово плащане.
При така възприетата фактическа обстановка настоящият съдебен
състав прави следните правни изводи:
Правомощията на въззивния съд съобразно разпоредбата на чл.269
ГПК се свеждат до служебно произнасяне по валидността на обжалваното
решение и по допустимостта на същото в обжалваната му част, а по
останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение
на пороците, водещи до неправилност на решението.
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност и
при ясно формирана воля, поради което е валидно.
Във въззивната жалба се навеждат доводи за недопустимост на същото,
поради произнасяне на първоинстанционния съд по недопустими искове
предвид сключения договор за цесия между кредитора "БНП Париба
9
Пърсънъл Файненс С.А., клон България" и "Агенция за събиране на вземания"
ЕАД и липсата на пасивна процесуална легитимация на "ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ" АД да отговаря по предявените искове.
Настоящият съдебен състав намира, че при постановяване на
обжалваното решение, районният съд е съобразил практиката на касационната
инстанция, обективирана в Решение № 127/30.07.2028 г. на ВКС по т.д.№
1103/2017 г., ТК, ІІ т.о., според която при наличие на правен интерес
длъжникът може да предяви иск за прогласяване нищожността на
първоначалния договор, от който произтича прехвърленото на цесионера
вземане, или на отделна негова част, но само срещу цедената, който е страна
по същия, освен ако не докаже конкретен правен интерес от предявяване на
иска и срещу цесионера.
В конкретния случай безспорно е налице правен интерес от
предявяването на иск за прогласяване нищожността на сключения договор за
потребителски кредит срещу "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД, като
правоприемник на цедента "БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон
България", и същият е процесуално легитимиран да отговаря по предявените
искове. Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните
процесуални предпоставки във връзка с упражняването на правото на иск при
постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост в
обжалваната част.
Правната квалификация на предявените установителни искове е чл.26,
ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК и чл.124, ал.1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Законът въвежда задължителни изисквания относно формата и съдържанието
на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11
ЗПК.Разпоредбата на чл.22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване
и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено като
основание за обжалване /в този смисъл са задължителните указания, дадени с
т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При извършената служебна проверка относно действителността на
сключения между страните договор и като взе предвид наведените в тази
насока правни доводи на страните, въззивният съд констатира следното:
Според действащата към момента на сключване на договора
разпоредба на чл.10, ал.1 ЗПК (Изм. – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.), договорът за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят в еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните.
В конкретния случай, в самия договор за кредит е предвидено
заплащане на застрахователна премия като част от общата стойност на
10
плащанията по кредита. В този смисъл е т.2 от Условията по договора, в която
се посочва, че посочената сума в поле "Застрахователна премия" се разделя на
равен брой вноски, съответстващи на посочения брой вноски в поле "Брой
погасителни вноски" и е част от всяка месечна погасителна вноска, посочена в
поле "Месечна погасителна вноска". При така постигнатите договорки,
настоящият съдебен състав намира, че заплащането на застрахователната
премия е част от условията по договора за кредит, поради което приложените
сертификат и Общи условия за застраховка „Закрила на плащанията”
съставляват елементи от договора за кредит. Ето защо и по отношение на тях
трябва да бъдат спазени посочените изисквания на чл.10, ал.1 ЗПК.
Настоящият съдебен състав намира, че въведеното от българския
законодател изискване в чл.10, ал.1 ЗПК относно шрифта на договора и всички
елементи и приложения към него не е в противоречие с Директива
2008/48/ЕО, тъй като с него е въведен по-висок стандарт за защита на
потребителя. По този въпрос има и произнасяне на СЕС с Определение от
14.04.2021 г. по дело С-535/2020 г., в което е посочено, че чл.10, ал.1 ЗПК
гарантира, че информацията по договора ще бъде представена прозрачно и
четливо, както и ще възпрепятства използването на дребен шрифт, който би
могъл да породи опасността важна информация към момента на сключване на
договора и по време на неговото изпълнение да бъде пропусната от
съответния потребител. Посочено е също, че националната правна уредба се
ограничава да предвиди правила относно формата, в която трябва да се
предостави информацията, и не налага задължения за предоставяне на
допълнителна информация извън хармонизирано установената в чл.10, пар.2
от Директива 2008/48, поради което чл.10, пар.2 и чл.22, пар.1 от Директива
2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че се допуска национална правна
уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да
бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от
12. Позовавайки се на тази практика на СЕС, касационната инстанция в РБ
също приема, че изискването за големина на шрифта не противоречи на
Директива 2008/48/ЕО /вж Определение № 485 от 14.04.2022 г. на ВКС по
гр.д.№ 2585/2021 г., ІV г.о., ГК; Решение № 50206 от 25.11.2022 г. на ВКС по
гр. д. № 3578/2020 г., III г. о., ГК; Решение № 50162 от 10.01.2023 г. на ВКС по
т. д. № 550/2022 г., II т. о., ТК/.
Разпоредбата на чл.22 ЗПК предвижда сериозни последици при
нарушение изискването на чл.10, ал.1 ЗПК, а именно – недействителност на
целия договор. Тук следва да бъде съобразено, че ключовата част от
разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК е текстът да бъде представен по ясен и
разбираем начин. За да може потребителят да разбере текстът на договора, той
трябва да има възможност да го прочете без особени затруднения. Ето защо
българският законодател е въвел изискване за шрифта като гаранция, че
потребителите ще могат да прочетат и разберат съдържанието на договора,
стига то да е написано на ясен и разбираем език. Така се гарантира
възможността им да осмислят съществените клаузи на договора и да вземат
информирано решение. От друга страна обаче, освен размерът на шрифта, за
четливостта на договора основно значение има и вида на шрифта, както и
цялостният стил на текста на договора. Ако договорът е изписан на шрифт под
12 пункта, но цялостният стил на текста (в т.ч. височината на буквите,
разстоянието между отделните букви, думи и редове) го прави четлив и
11
разбираем, то не би могло да се приеме, че целият договор е недействителен,
защото в такава хипотеза потребителят реално няма да бъде възпрепятстван да
се запознае със съдържанието на договора, поради което налагане на подобна
санкция би било очевидно непропорционално по отношение съществеността
на нарушението.
В конкретния случай не е назначавана специализирана съдебна
компютърно-техническа експертиза, посредством която да се установи какъв е
размера на шрифта на договора. Дори и без специални знания обаче е видно,
че застрахователният сертификат и общите условия към застраховката, които
следва да се считат за елемент от договора за кредит, са изготвени в различен
по размер шрифт от самия договор за кредит. При това положение съдът
намира, че е налице нарушение на изискването на чл.10, ал.1 ЗПК за еднакъв
по вид, формат и размер шрифт на всички елементи на договора. По
отношение на част от елементите на този договор – застрахователните
сертификати и общите условия към същите това нарушение е дотолкова
съществено, че текстовете им са почти изцяло нечетливи, което отнема
възможността на потребителя да се запознае безпрепятствено със
съдържанието им. Както бе посочено, заплащането на застрахователната
премия е част от условията по договора за кредит и се включва в исковата
претенция, поради което приложените сертификати и общи условия
съставляват елементи от договора за кредит. Ето защо настоящият съдебен
състав намира, че при сключването на договора е допуснато съществено
нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК, което води до недействителност на целия
договор, съобразно чл.22 ЗПК. В този смисъл – вж Определение № 1897 от
18.06.2025 г. на ВКС по к. т. д. № 489/2025 г.
При извършената проверка относно спазването на останалите
императивни изисквания в защита на потребителите, посочени в чл.11, ал.1
ЗПК, се констатира, че в договора са означени дата и място на сключването,
вид на предоставения кредит, индивидуализация на страните, срок на
договора, общия размер на кредита и начин на усвояването му, размер на
годишния лихвен процент, информация относно размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Посочен е ГПР
по кредита и общата сума, дължима от потребителя,изчислена към момента на
сключване на договора за кредит. В договора е инкорпориран погасителен
план и раздел "Параметри и условия", в който е посочен размер на кредита 10
000 лв., застрахователна премия 3 360,00 лв., такса ангажимент 350,00 лв.,
брой погасителни вноски - 60, размер на погасителната вноска – 288,16 лв.,
обща стойност на плащанията 17 289,60 лв., годишен процент на разходите
16.84% и лихвен процент 14,03%. От т. 2 на договора става ясно, че срещу
плащане на такса ангажимент кредиторът фиксира лихвения процент за срока
на договора. В чл.11 е предвидено право на потребителя от отказ от договора
при конкретно посочени условия.
Страните спорят дали договорът отговаря на изискванията на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК и по-конкретно дали трябва да съдържа конкретните
компоненти, включени в ГПР. Посочената законова разпоредба предвижда, че
в договора за потребителски кредит следва да бъде посочен ГПР по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, както и да се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин.
12
В чл.19, ал.2 ЗПК е посочено, че ГПР по кредита се изчислява по формула
съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания. В конкретния случай договорът
съдържа посочване на ГПР, общата дължима сума, като в т. 3 от Условията по
договора се пояснява, че погасителните вноски съставляват изплащане на
главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща разходите и печалбата на
кредитора, лихвеният процент е фиксиран, а началната дата за изчисляване на
годишния процент от разходите е датата на подписване на договора, като се
приема, че годината има 365 дни, независимо дали е високосна и договорът е
валиден за целия срок като страните изпълняват точно задълженията си по
него. Законът не поставя изискване за посочване на конкретния начин на
изчисляването на ГПР съобразно единната математическа формула, а и такова
посочване не би допринесло за способността на потребителя да прецени
обхвата на своето задължение, доколкото извършването, респ. проверката, на
посочените в приложението сложни математически изчисления изисква
специфични познания. При това положение с извършените посочвания
договорът формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, а
определеният ГПР е в рамките на законовото ограничение, въведено в чл.19,
ал.4 ЗПК – до пет пъти размера на законната лихва.
От друга страна обаче разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК предвижда, че
всяка клауза на договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Посочването на неверен
годишен процент на разходите, който е по-нисък от действителния, може да
доведе не само до заобикаляне изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, но и да се
окачестви като нарушаване правата на потребителя и нелоялна търговска
практика, тъй като е възможно да подтикне потребителя да вземе решение,
което не би взел при посочване действителния размер на ГПР. В разпоредбата
на чл.19, ал.1 ЗПК е предвидено, че ГПР по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а според § 1, т.1 от ДР на
ЗПК, в понятието "общ разход по кредита за потребителя" се включват всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая
получаването на кредита при предлаганите условия /т. 2 от условията по
договора/ включва заплащането на застрахователна премия за покупка на
застраховка "Защита на плащанията". Следователно застрахователната премия
представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на
този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с
императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК /в този смисъл вж.
Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.,
ГК/. В договора е предвидено и заплащането на такса ангажимент като
13
условие за фиксиране на лихвения процент за срока на договора. От договора
обаче не става ясно дали тези разходи са включени в посочения ГПР. От
заключението на изслушаната пред районния съд ССЕ се установява, че в ГПР
са включени единствено възнаградителната лихва и таксата ангажимент, но не
и застрахователната премия, като в случай, че същата би била включена, това
би довело до промяна и увеличаване размера на ГПР. При това положение
може да бъде направен категоричен извод, че формално извършеното в
договора посочване на ГПР не отговаря на действителните разходи по същия.
Настоящият съдебен състав намира, че при така констатираното
несъответствие на договора с императивни законови разпоредби, същият е
недействителен по смисъла на чл.22 ЗПК, поради което предявеният иск за
прогласяване на тази нищожност е основателен.
Последиците от обявяването на тази недействителност са
регламентирани в разпоредбата на чл.23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или
други разходи по кредита. При това положение и с оглед приетата от съда
нищожност на договора за кредит, основателен се явява и предявеният като
частичен установителен иск за недължимост на сума в размер на 50,00 лв.,
представляваща част от общ размер от 7 289,60 лв., включващ всички
плащания по договора над чистата главница от 10 000,00 лв.
Като е достигнал до същите изводи и е уважил предявените
установителни искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК и 124,
ал.1 ГПК, районният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен
акт, който следва да бъде потвърден.
По разноските:
Както бе посочено, с обжалваното решение ответникът е осъден на
основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на ищцата направените деловодни
разноски в размер на 941,58 лв., както и на основание чл.38, ал.2 ЗА да
заплати на пълномощника й адв.В. М. адвокатско възнаграждение в размер на
1 950,00 лв. за осъщественото безплатно представителство в
първоинстанционното производство. По молба на "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ"
АД се е развило производство по реда на чл.248 ГПК за изменение на
решението в частта, в която е присъден адвокатския хонорар, но с
Определение № 183/02.03.2025 г. тази молба е оставена без уважения.
Правилността на този съдебен акт също е предмет на въззивна проверка,
инициирана по частна жалба на банката.
По повод изложените в частната жалба съображения за прекомерност
на така определеното адвокатско възнаграждение, настоящият съдебен състав
взема предвид следното:
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С
438/22, което е задължително за всички съдилища в Република България на
основание чл.633 ГПК, е прието, че чл.101, пар.1 от ДФЕС във връзка с чл.4,
пар.3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже
да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
14
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед
на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при
наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски,
включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
След постановяване на посоченото решение на СЕС са постановени
множество съдебни актове на ВКС на РБ, в които се приема, че
регламентираните от Наредба № 1/2004 г. не представляват обвързващи съда
правила, а могат да служат единствено като ориентир при определяне
служебно на възнаграждения. Тези размери подлежат на преценка от съда с
оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът
на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото.
В конкретния случай първоинстанционният съд при определяне
размера на възнаграждението е отчел фактическата и правна сложност на
делото – предявяването на три обективно съединени иска, цената на същите,
провеждането на три съдебни заседания, както и обемът на извършената
адвокатска работа от процесуалния представител на ищцата, а именно -
изготвяне на искова молба, в която е направено обстойно изложение на
обстоятелствата, на които се основава претенцията, както и изготвяне на
писмени молби със становища по събирането на доказателства и изложение на
подробни съображения по същество на спора. Ето защо настоящият съдебен
състав намира, че при използването като ориентир на Наредба № 1/2004 г.
правилно районният съд е присъдил адвокатско възнаграждение към
минималния размер по чл.7, ал.2, т.3 от същата наредба и същото не се явява
прекомерно. Освен това така определеното адвокатско възнаграждение
представлява минимума само за главния иск, а в случая са предявени няколко
иска, поради което в крайна сметка определеното възнаграждение е под
предвидения в Наредбата минимален размер.
При тези съображения настоящият съдебен състав намира, че следва да
бъде потвърдено обжалваното Определение № 183/02.03.2025 г., с което е
оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК.
С оглед изхода на спора, право на разноски за въззивната инстанция
има въззиваемата П. Н.. По делото няма данни тя да е направила разноски,
поради което такива не следва да й бъдат присъждани.
Заявено е искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата за оказана безплатна адвокатска помощ
от пълномощника й адв.М. пред въззивната инстанция. Съдът намира
искането за основателно. При определяне размера на възнаграждението съдът
взема предвид като ориентировъчен посочения размер по чл.7, ал.2, т.3 от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, но като
отчита по-малкия обем на извършената адвокатска работа пред настоящата
инстанция, свеждаща се до подаване отговор на въззивната жалба, отговор на
частната жалба и депозиране на молба със становище по хода на делото,
намира, че следва да бъде определено възнаграждение в размер на 1 000,00 лв.
15
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 8/06.01.2025 г., постановено по гр.д.№
759/2024 г. по описа на Районен съд-Бяла Слатина.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 183/02.03.2025 г., постановено по
реда на чл.248 ГПК по гр.д.№ 759/2024 г. по описа на Районен съд-Бяла
Слатина.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 от Закона за
адвокатурата „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление: *** ***, ул.***, ***, *** (***) ДА ЗАПЛАТИ на адвокат В. В.
М., с личен номер **********, със служебен адрес: ***, сумата 1 000,00 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок
от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16