Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 24.10.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV „Г" състав, в закрито заседание на двадесет и четвърти
септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при секретаря Антоанета Петрова, като
разгледа докладваното от съдия Орешарова в. гр. д. № 1196 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 446158 от
06.07.2018 г., постановено по гр. д. № 90064/2017 г., Софийският районен съд, I
ГО, 40-ти състав, е отхвърлил предявеният от М.П.В. и А.Л.В. срещу „Б.П.Б.“ АД
иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на
заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 29.03.2013 г. и разпореждане за издаване на изпълнителен лист,
издадени по ч. гр. д. № 1574/2013 г. по описа на Районен съд – Плевен.
В законоустановения срок срещу
решението е постъпила въззивна жалба от ищците М.П.В. и А.Л.В., в която се
съдържат оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно поради
необоснованост и неправилно прилагане на материалния закон. Жалбоподателите се
противопоставят на съображенията на първоинстанционния съд, че макар и да не
било налице самостоятелно разпореждане за издаване на заповедта за изпълнение, същото
било инкорпорирано в самата заповед. Считат, че такова разпореждане изобщо не е
налице и доколкото заповедта за изпълнение е постановена при отсъствието
нарочен съдебен акт за издаването ѝ. На последно място жалбоподателите
считат, че първоинстанционният съд, сезиран с иск за прогласяване на нищожност
на заповедта за изпълнение и на издаденото въз основа на нея разпореждане за
издаване на изпълнителен лист, е следвало да извърши проверка за наличието на
неравноправни клаузи в договора, на който се основават вземанията по заповедта,
като по този начин преодолее пропуска на заповедния съд да се произнесе по
заявлението със самостоятелно разпореждане за издаване на заповедта, в което да
изложи мотиви относно извършената от него проветка за наличието на
неравноправни клаузи в потребителския договор. Молят обжалваното решение да
бъде отменено, като вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният
иск да бъде уважен. Претендират разноски.
В срока за отговор на
въззивната жалба такъв е постъпил от „Б.П.Б.“ АД, в който въззиваемoто
дружество оспорва жалбата като неоснователна. Намира, че доколкото процесната
заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и издаденото въз
основа на нея разпореждане за издаване на изпълнителен лист не страдат от порок
водещ до тяхната нищожност, а именно постановени са от надлежен съдебен състав
по въпрос, попадащ в рамките на правораздавателната компетентност на
съдилищата, обективират ясно правораздавателната воля на съда, съдържат подпис
на лицето, имащо качеството на съдия в компетентния да се произнесе по
заявлението едноличен съдебен състав, и не противоречат на свръхповелителни
правни норми, в това число не предписват явно престъпление, същите
представляват валидни правораздавателни актове на съда. Споделя съображенията
на първоинстанционния съд, че разпореждането, с което е уважено подаденото до
съда заявление за издаване на заповед за изпълнение, на чието отсъствие се
позовават въззивните жалбоподатели, е обективирано в самата заповед, с оглед на
което не би могло да представлява основание за нейната нищожност. Счита, че
доколкото не е налице основание за нищожност на самата заповед за изпълнение,
то такива не са налице и по отношение на разпореждането за издаване на
изпълнителния лист. С оглед изложеното въззиваемото дружество моли обжалваното
решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Въззивната жалба е процесуално
допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу обжалваем съдебен акт.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Първоинстанционният съд е
сезиран с иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване за нищожна
на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 17.09.2014 г.
и разпореждане за издаване на изпълнителен лист, издадени по ч. гр. д. №
1574/2013 г. по описа на Районен съд – Плевен.
По делото се установява, че по
подадено на 28.03.2013 г. заявление, на 29.03.2013 г. по ч. гр. д. № 1574/2013
г. по описа на Районен съд – Плевен са издадени заповед за изпълнение на
парично задъление въз основа на документ по чл. 417 ГПК и разпореждане за
издаване на изпълнителен лист, с които е разпоредено длъжниците М.П.В. и А.Л.В.
да заплатят на кредитора „Б.П.Б.“ АД посочените в заявлението суми.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. Настоящият състав намира, че при постановяване на атакуваното
решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с
оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания същото е правилно. На
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от
Софийски районен съд, като във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба
е необходимо да се допълни следното:
Нищожността е най-тежкият порок
на съдебните актове. За разлика от останалите порочни съдебни актове –
недопустими, неправилни, непълни, неясни, такива у които е налице явна
фактическа грешка – нищожният не е годен да породи правни последици, като с
оглед създалата се привидност за такива последици, произтичаща от легитимиращия
му ефект, законът допуска пороците на съдебния акт, водещи до неговата
нищожност, да се релевират пред съда безсрочно, било по исков път или чрез
възражение.
В процесуалния закон не се
съдържа нарочно изброяване на недостатъците на съдебните актове, водещи до
тяхната нищожност, но изхождайки от естеството им едностранни властнически
волеизявления на държавен правораздавателен орган, в които се съдържа произнасяне
по правен въпрос от неговата компетентност, съдебната практика и правната
теория трайно приемат, че за нищожност се касае в случаите, при които съдебният
акт е постановен от ненадлежен състав – от лице, което не разполага със съдийска
правоспособност, еднолично, в случаите, при които е компетентен състав от
няколко членове, или обратно – ако е постановен по въпрос, който не попада в обхвата
на правораздавателната власт на българските съдилища, ако е постановен устно
или макар и да е изготвен в писмена форма е останал неподписан от мнозинството
от членовете на съдебния състав, когато съдебният акт е напълно неясен в степен
правораздавателната воля на решаващия орган да не може да се изясни по пътя на
тълкуването, както и в случаите, при които актът противоречи на
свръхповелителни правни норми или предписва извършването на явно престъпление.
Основните доводи, с които
въззивните жалбоподатели свързват твърдяната от тях нищожност на процесната
заповед за изпълнение и постановеното въз основа на нея разпореждане за
издаване на изпълнителен лист, се състои в твърдението им, че в случая за
решаващия орган, постановил оспорваните съдебни актове, е съществувало
процесуално задължение да постанови нарочно разпореждане за издаване на
заповедта за изпълнение, което той не е изпълнил, респективно, че е недопустимо
това разпореждане да бъде инкорпорирано в самата заповед за изпълнение. Настоящият
състав намира тези доводи за несъстоятелни. Съгласно чл. 411, ал. 2 ГПК районният
съд разглежда заявлението за издаване на заповед за изпълнение в разпоредително
заседание и издава заповедта освен в случаите по т. 1 – 4 от цитираната
разпоредба, в който случай съдът се произнася с разпореждане, с което отхвърля
заявлението – арг. от чл. 413, ал. 2 ГПК, което на общо основание – чл. 121,
ал. 4 от Конституцията на Република България – следва да бъде мотивирано. И в
двата случая се касае за произнасяне по същество на заявлението, като в единия
случай съдът отхвърля искането на заявителя за издаване на заповед за
изпълнение като се произнася с разпореждане, а в другия уважава искането, в
който случай правораздавателната воля на съда се обективира в самата заповед за
изпълнение, която именно представлява правораздавателният акт, в който се
съдържа произнасянето на съда по същество на заявлението. Заповедта за
изпълнение, независимо от характера ѝ на правораздавателен акт по смисъла
на чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република България, не се мотивира по
същество, тъй като нейното съдържание е уредено изчерпателно в разпоредбата на
чл. 412 ГПК, чийто текст не предвижда излагането на мотиви, като заповедта се
издава в образеца, установен съгласно Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за
утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на
заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство. Особеното
в случая се състои различното наименование на актовете, с които съдът се
произнася по същество на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в
зависимост от това дали заявлението се уважава или се отхвърля, и тяхното
задължително съдържание. Настоящият състав не споделя аргументите на въззивниците,
че при произнасяне по заявлението за издаване на заповед за изпълнение правораздавателната
воля на съда във всички случаи следва да бъде обективирана в нарочно
разпореждане, в което съдът излага мотиви за уважаването, респективно за
отхвърляне на заявлението – извод, който произтича от погрешното схващане на
заповедта за изпълнение като несамостоятелен съдебен акт, който предполага
обективирането на правораздавателната воля на съда за неговото издаване в отделно
съдебно постановление – разпореждане за издаване на заповедта. Както беше
посочено съдът се произнася с мотивирано разпореждане единствено в случаите,
при които отвхърля заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, като в
останалите случаи правораздавателната му воля се обективира в самата заповед –
положение, което именно обуслявя допустимостта на настоящото производство за
прогалсяване на нищожността ѝ чрез иск по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК. В
този смисъл напълно неоправдано е издаването на отделен съдебен акт –
разпореждане, с което да се постанови издаването на заповедта за изпълнение,
доколкото сама по себе си заповедта представлява онова съдебно постановление, с
което съдът уважава заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа
на документ по чл.417 ГПК, в случая за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист, след преценка, че са налице всички законови изисквания за това.
Неотносими към въпроса за
нищожността на атакуваните съдебния актове на следващо място са доводите на
въззивните жалбоподатели за неприлагане или неправилно прилагане от заповедния
съд на норми от правото на Европейския съюз в материята на закрилата на
потребителите. Противоречието с норми на общностното право е в състояние да
доведе до нищожност на съдебния акт единствено в случай, че постановените с
него правни последици – процесуални или материални – влизат в явно противоречие
със свръхповелителни правни норми или предписват явно престъпление. В случая с
оспорваната заповед за изпълнение се разпорежда плащането на парична сума, респективно
с атакуваното разпореждане се постановява за нея да бъде издаден изпълнителен
лист, които правни последици категорично не са в състояние да обусловят извод
за нищожност на съдебните актове, от които произтичат. От друга страна наличието
на нищожни клаузи в потребителския договор, от които произтичат вземанията по
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, представлява основание за
пълното или частичното му отхвърляне поради противоречие със закона по смисъла
на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. В случай, че заповедният съд не е съобразил
наличието на нищожни клаузи в договора, независмо дали това съставлява
нарушение на норма на общостното право, издадената заповед за изпълнение отново
не би била нищожна, като в този случай за длъжника остава възможността да
възрази срещу заповедта, едновременно с което да обжалва разпореждането за
незабавно изпълнение по реда на чл. 419 ГПК, а доколкото са нарушени норми на
общостния праопорядък за длъжника се открива и възожността да предяви иск за
вреди срещу държавата за постановения неправилен съдебен акт.
Предвид изложеното настоящият
състав намира, че атакуваните съдебни актове – заповедта за изпълнение и
издаденото въз основа на нея разпореждане за издаване на изпълнителен лист – не
разкриват недостатъци, водещи до тяхната нищожност, а именно постановени са в
писмена форма от държавен орган, действащ в надлежен състав, в които се съдържа
произнасяне по въпроси, попадащи в рамките на предоставената му от закона
правораздавателна компетентност, подписани са и не противоречат на
свърхповелителни правни норми, респективно не разпореждат извършването на
престъпление.
Поради съвпадане на крайните
изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния обжалваното решение
следва да се потвърди.
При този изход на делото и с
оглед оставянето на въззивната жалба без уважение на въззивниците не се дължат
разноски. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски следва да се присъдят в полза
на въззиваемата страна – „Б.П.Б.“ АД, възлизащи в размер на 1 200 лв. –
заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция и при липсата на
възражения за прекомерност.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 446158 от 06.07.2018 г. на Софийският
районен съд, I ГО, 40-ти състав, постановено по гр. д. №90064/2017 г.
ОСЪЖДА М.П.В., с ЕГН********** и А.Л.В., с ЕГН********** да
заплатят на „Б.П.Б.“ АД, с ЕИК ********на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 1
200 лв. – разноски по делото за въззивна инстанция.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред
ВКС в едномесечен срок от връчване препис от същото на страните, при условията
на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.