№260469 21.09.2020 г. гр. Пловдив
В ИМЕТО
НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XV състав, в публично съдебно
заседание на деветнадесети август две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: КАТЯ БОЕВА
при
участието на секретаря: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 11117 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по искова
молба от Ц.Г.Н., ЕГН: **********, срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *****,
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 175,00 лева,
представляваща недължимо платена сума по клауза за неустойка по договор за заем
№ **** ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в
съда – 03.07.2019 г., до окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба се посочва, че между
страните е сключен договор за паричен заем № ******* г., който според ищцата се
явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Основанията за недействителността
на договора са следните: чл. 22, вр. чл. 11 ал.1 т.9 ЗПК - в същия не са
посочени условията за прилагане на договорния лихвен процент, размерът на
възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето. Възразява се, че
лихва в размер на 40 % се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави. В
нарушение на разпоредбата на чл. 11 ал.1 т.10 от договора не бил посочен
начинът на изчисляване на ГПР, респ. не била налице яснота по какъв начин е
формирана сумата. В погасителния план към договора за кредит не било посочено и
разпределението на вноските. Не била подписана и всяка страница по договора за
кредит. Възразява се, че уговорена по този начин, неустойката се явява
прекомерна и в нарушение с добрите нрави. Поръчителството и поемането на
солидарно задължение следвало да бъде учредено в изключително кратък срок,
нямало предвидени правила, по които следва да се определи и покривала разходи,
които са покрити веднъж от ГПР съобразно нормата на чл. 19 ал.1 ЗП. Същата
противоречала и на материалния закон – чл. 71 ЗЗД и чл. 33 ЗПК.
Поради изложеното ищцата предявява
исковата претенция.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор
на искова молба от „Изи Асет Мениджмънт“ АД. В същия се възразява, че
наведените пороци в договора за потребителския кредит са бланкетни. Посочва се,
че в договора бил посочен размерът на лихвения процент, който бил фиксиран.
Разпоредбата на чл. 11 т.9 ЗПК не въвеждала изискване да се посочва как лихвата
да се разпределя във времето с изплащането на всяка от вноските. Възразява се и
че лихвата не е уговорена в противоречие с добрите нрави. Посочва, че в
договора е посочен ГПР, като са посочени взетите предвид допускания, използвани
при неговото изчисляване, поради което е формулиран по определения в приложение
№ 1 към ЗПК начин. В чл. 2 т.7 от договора била посочена общо дължимата сума
като цифров израз – 1743,06 лева, която се извеждала и от изготвения погасителен
план. Било уговорено разпределението на вноските измежду дължимите по договора
суми, което било обективирано в погасителния план. Последният следвало да
съдържа информация относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, като законодателят не вменявал задължение да бъде
определен и начина на разпределяне на главница, лихва и ГПР. Досежно
подписването на общите условия от договора за кредит, се посочва, че същите са
инкорпорирани в него, и доколкото всяка страница от него е подписана, то е
изпълнено изискването на чл. 11 ал.2 ЗПК. Посочва се, че клаузата за неустойка
не е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Уговорената неустойка също не
противоречала на добрите нрави не била прекомерно с оглед преценката на
вредите, които обезпечавала. Уговорката, че същата ще се изплаща разсрочено не
била с цел увеличение на размера на месечната вноска, а с оглед облекчаване на
заемателя. Възразява се, че нормите на
чл. 71 ЗЗД и 33 ЗПК се явяват ирелевантни.
Поради изложеното моли предявените
искови претенции да бъдат отхвърлени.
Първоначално от ищцата е предявена
претенция за заплащане и на недължимо платена възнаградителна лихва по
процесния договор за заем, по отношение на която производството по делото е
прекратено на основание чл. 232 ГПК – поради оттегляне на иска, с протоколно
определение от 10.06.2020 г.
След преценка на събраните по делото
доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа
страна установява следното:
За основателността на предявения
осъдителен иск с правно основание чл.55,
ал.1, изр.1 ЗЗД за
връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили
следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил
процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е
недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на
плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на
валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.
Между страните не е спорно, че на *****
г. е сключен процесният договор за паричен заем № *****, по силата на който
ответникът, заемодател е предоставил на ищцата заемател, сумата в размер от
1500 лв., която следвало да се върне на 22 равни седмични вноски, всяка в
размер на 79,23 лв., последната с падеж - 27.12.2018 г.
От приложената по делото справка за
извършени плащания по договора се кредит, се установява, че ищцата е заплатила
на ответното дружество по договор за паричен заем № *** от **** г. сумата в
размер на 1675,00 лева, от които 679,24 лева – неустойка.
За да е основателен предявеният иск
обаче, следва да се установи, че плащането на претендираната сума е при начална
липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за
недействителност на договора по чл.22
или защото уговорената неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави.
Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно
която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за
нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания,
когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с
иск по чл. 55, ал.1, предл.1 за
дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери
действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните
хипотези:
1) при нарушение на добрите нрави - така
изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение №
229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252
от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от
10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2) при неравноправни клаузи във вреда на
потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г.
на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС,
II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3) при нарушаване на императивни правни
норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при
положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на
доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. №
3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014
г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I
г. о.
Затова с оглед изложените принципни
постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди
наведените от ищцата доводи за недействителност на договора за заем, а също и
да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в
кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно
основание чл.55 ,
следи служебно.
По отношение на твърденията за нарушение
на разпоредбите на чл.
22 ,
във вр. чл.
11, ал.2 , чл.11,
ал.1, т.9 ЗПК,
във вр. чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК.
Съгласно чл.
22 , във вр. чл.11,
ал.1, т.9 ЗПК договор
за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. В процесния договор в чл.6 е посочено,
че заемът е предоставен при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35,00
%. Липсват обаче каквито и да било условия за прилагането му. Липсва уточнение
за базата, върху която се начислява лихвеният процент - дали върху целия размер
на кредита или върху остатъчната главница. Нарушението е още по-съществено
доколкото, нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е
общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и
съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали
посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя.
Визираната неяснота съществено ограничава правата на потребителя и е основание
за недействителност на договора за кредит.
За изпълнение на законовото изискване
по чл.11,
ал.1, т.9 ЗПК не
е достатъчно да е посочен цифров израз в проценти. Напротив, за да се обезпечат
правата на потребителя по сключения договор за потребителски кредит, в
последния следва на ясен и достъпен език да е описаното визираното в законовата
норма на чл.11 съдържание.
Липсата на някои от съществените реквизити води до недействителност на договора
на специалните основания по чл.22 ,
последица от което е връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви и
други разходи по кредита. От това следва, че неизпълнението на задължението на
кредитодателя (банка или пък небанкова финансова институция), който по занятие
осъществява сделки по предоставяне на потребителски кредити и като такъв е и
по-силната страна в правоотношението, да предостави на потребителя изискуемата
информация, води до лишаване от правото му да получи възнаграждението по
договора.
На следващо място, ищецът се позовава на
нарушение на разпоредбата на чл.
11, ал.1, т.10 .
Съгласно чл.
22 ,
във вр. чл.
11, ал.1, т.10 договорът
за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.
19, ал. 1 годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Действително, в текста на договора е посочено, че
годишният процент на разходите е 41,71 %
- чл.8. Липсва обаче, каквото и да било уточнение какви точно разходи се включват
в този процент. В клаузата е отбелязано, че при изчисление на ГПР са взети
предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок,
всяка от страните ще изпълнява точни в срок задълженията си, съответно няма да
бъдат начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за
неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор. Въпреки посоченото
отбелязване, от текстовата част на договора не става ясно, както точно се
включва в ГПР. Посочената годишна фиксирана лихва от 35,00 % не е ясно как
точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин
потребителят - кредитополучател, е поставен в невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
От разпоредбата на чл.
11, ал.1, т.10 следва,
че простото посочване с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за
да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото
следва, че за да е спазена разпоредбата на чл.
11, ал.1, т.10 ,
в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени
при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение, за да
разбере действителния размер на годишния процент на разходите, да тълкува всяка
една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за
яснота, въведено с чл.
11, ал.1, т.10 .В
смисъл, че изискването за посочване на ГПР включва в себе си и задължение за
изрично и изчерпателно посочване на разходите, отчетени при формирането му е и
трайната практика на Окръжен съд Пловдив - решение № 242 от 18.02.2016 г. по
гр. д. № 45 / 2016 г. на Окръжен съд - Пловдив, VI състав, решение № 1561 от
30.11.2016 г. по гр. д. № 2355 /2016 г. на VI състав на Окръжен съд Пловдив,
решение № 656 от 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/ 2017 г. на VII състав на
Окръжен съд Пловдив, решение № 336 от 13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/ 2017
г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив.
С оглед приетите по-горе принципни
постановки и доколкото, както вече се констатира в процесния договор липсва
уточнение кои разходи включва посоченият процент на ГПР, то следва да се
приеме, че договорът е нищожен и на това самостоятелно основание.
По изложените по-горе съображения, съдът
намира, че процесният договор договор за кредит № 3158988 от 22.02.2018 г. е
недействителен на основание чл.22
ЗПК,
във вр. чл.11,
ал.1, т. 9 и
т.10.
Съгласно чл.23 ,
когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Както се посочи по-горе ищецът е заплатил по сумата в размер на 1675 лева, от
които сумата в размер на 679,24 лева, при дължима сума от 1500 лева. Поради
изложеното сумата от 175 лева подлежи на връщане като недължимо платена.
Предвид изложеното, съдът намира, че не
се явява за необходимо обсъждането на допълнително наведеното възражение за
нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора, право на
разноски има ищцата на основание чл. 78 ал.1 ГПК. Доказателства за такива не са
представени, доколкото ищецът е освободен от заплащане на такси и разноски в
производството. Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат в размер на 300 лева по чл. 38 ЗАдв. съобразно
чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, които следва да се присъдят на адв. К..
На ответника също следва да бъдат
присъдени разноски за процесуално представителство от адвокат предвид
прекратяване на производството в частта на претендираните недължимо платени
лихви на основание чл. 78 ал.4 ГПК. Доказателства за такива са представени за
сумата в размер на 378,30 лева, като съобразно прекратената част от
производството, в полза на ответника се дължи сумата от 189,15 лева.
Доколкото ищецът е освободен от
заплащане на държавни такси, на основание чл. 78 ал. 6 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати и сумата в размер на 50 лева, представляваща дължима
държавна такса, в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд
Пловдив.
Така мотивиран, Съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА
Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ****, ДА
ЗАПЛАТИ на Ц.Г.Н., ЕГН: **********, по предявен иск с правно основание чл.
55, ал.1 предл. първо ЗЗД, сумата в размер на 175,00 лв. /сто седемдесет и пет
лева/, представляваща недължима платена сума по клауза за неустойка съгласно
чл. 4 ал.2 от договор за паричен заем № 3158988/22.02.2018 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 03.07.2019
г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА
Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *****, ДА
ЗАПЛАТИ на адв. К.К.,***, със съдебен адрес:***, в качеството й на
пълномощник на ищцата Ц.Г.Н., ЕГН: **********, сумата в размер на 300 /триста/
лева, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено на страната
безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат,
определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА
Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: **** ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78 ал.6 ГПК сумата в размер на 50 /петдесет/ лева
в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд Пловдив,
представляваща дължима държавна такса в настоящото производство.
ОСЪЖДА
Ц.Г.Н.,
ЕГН: **********, ДА ЗАПЛАТИ на
основание чл. 78 ал.4 ГПК на Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *******, сумата в
размер на 189,15 лв. /сто осемдесет и девет лева и петнадесет стотинки/,
представляваща разноски при частично прекратяване на производството поради
оттегляне на иск.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/ Катя Боева
Вярно
с оригинала!
Секретар:
Н.Н.