Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 27.01.2023 г.
В И
М
Е
Т
О Н А Н
А
Р
О
Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-29 състав, в публично съдебно заседание на девети февруари
през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТ БОШНАКОВА
при
секретаря Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 4639 по описа на съда за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са искове по чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ във вр. с чл. 4, пар. 3 от ДЕС и чл.
86 от ЗЗД.
Ищецът
И.М.П. излага в исковата молба следните обстоятелства за обосноваване на исковата
претенция: постановяване на решение от 08 януари 2020 г. по арб. дело № 85/2018
г. на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата (АС при БТПП)
за солидарното му осъждане заедно с три търговски дружества за заплащане на ОББИ.ЕАД
общо на сумата 83297.54 лева; искане от 12 май 2020 г. до ВКС за прогласяване
на нищожността на арбитражното решение по отношение на него, на основание чл.
47, ал. 2 от ЗМТА, поради неарбитрируемост на спора въз основа на притежаваното
качество на „потребител“ към момента на сключване на договорите; отхвърляне на
искането му с решение от 26.02.2021 г. по т. дело № 746/2020 г. на ВКС, ТК, I
ТО, което е постановено при съществено нарушение на правото на ЕС – чл. 2, т. 1
от Директива 2011/83/ЕС, чл. 3, ал. 12 от Регламент (ЕС) 2017/2934 и чл. 38 от
Хартата за основните права на ЕС, тъй като е сключил договорите в качеството си
на физическо лице и като такова е встъпил в гражданско (обезпечително)
правоотношение като солидарен длъжник по процесните договори, поради което и
носи самостоятелна отговорност с цялото си имущество като физическо лице, т. е.
извън всякаква търговска и/или професионална дейност, а не като представител на
търговските дружества; причинени му от ответника с така постановеното решение
имуществени вреди, изразяващи се в неблагоприятно засягане на имуществената му
сфера със сумата 87050.54 лева – присъдената сума по арбитражното решение от
83297.54 лева и разноските по исковото производство пред ВКС от 3753 лева.
Претендира тази сума, заедно със законната лихва от 1015.67 лева за периода
26.02.2021 г. – 08.04.2021 г. и от 08.04.2021 г. до окончателното изплащане и
разноските.
Ответникът
Върховния касационен съд на Република България оспорва исковете, възразявайки
че: посочването на нарушените разпоредби от правото на ЕС е бланкетно;
неприложимост на Директива 2011/83/ЕС, която урежда правата на потребителите и
съответстващи на тях задължения на търговците, обхватът на които се определя с
дадената дефиниция на понятието „потребител“ и в който не се включват договори
за поръчителство с трето на спора лице и действителността на арбитражните
споразумения, и на Регламент 2017/2394, който урежда сътрудничеството между
различните институции; липса на твърдяно нарушение на правото на ЕС и при това
на съществено такова поради поемането на лична отговорност от ищеца, но не в
качеството му на „потребител“, поради сключването на договорите за осъществяване
на стопанската дейност на дружествата, изведена от функционалната му връзка с
трите дружества, и на причинна връзка с твърдените от ищеца имуществени вреди.
Претендира разноски.
Контролиращата
страна Прокуратурата на Република България чрез Софийска градска прокуратура
оспорва исковете.
Съдът,
като прецени всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2
от ГПК, приема за установено следното:
От
решение от 08 януари 2020 г., постановено по арб. дело № 85/2018 г. на АС при
БТПП, се установява, че ищецът И.П. заедно с Н.Т.ООД, С.С.Н.ООД и Н.Б.К.ООД са
осъдени солидарно да заплатят на ОББИ.ЕАД суми по шест групи искове,
представляващи различни по вид вземания по договори за финансов лизинг на
транспортно/и средство/а. Лизингополучател по договорите за финансов лизинг,
сключени с лизингодателя ОББИ.ЕАД, видно от мотивите на арбитражното решение, е
длъжникът Н.Т.ООД, като останалите длъжници - С.С.Н.ООД, Н.Б.К.ООД и И.П., солидарно
осъдени за задълженията по договорите с посоченото решение, при сключването им са
поели да отговарят за изпълнението на задълженията към кредитора солидарно с
лизингополучателя
Н.Т.ООД. Търговските дружества, видно от
вписаните в търговския регистър на АВп обстоятелства, са представлявани от И.П.,
в качеството му на управител, в които той е и съдружник, като не е спорно и че
той е сключил договорите и за дружествата.
След
съобщаването за така постановеното арбитражно решение ищецът И.П. е предявил на
12 май 2020 г. срещу ОББИ.ЕАД иск по чл. 47, ал. 2 от ЗМТА за прогласяване на
нищожността му поради неарбитрируемост на спора въз основа на притежаваното от
него качество на „потребител“ към момента на сключване на договорите. Искането
за прогласяване на нищожността на арбитражното решение е в частта му за сумата
от 83297.54 лева, присъдена по: група искове за сума в общ размер на 1141.92 лева,
представляваща разходи по договор за финансов лизинг № 19216/АС от 28.02.2017
г. и договор за продажба № 14821 от 18.02.2018 г. (посочени в раздел І, т. 1. 2
от мотивите към арбитражното решение и наречени „втора група искове“); група искове
за сума в общ размер на 8835.55 лева, представляваща изплатен данък за превозни
средства за лизинговите вещи по договори за финансов лизинг № 19216/АВ от 27.02.2015
г., № 19216/АС от 28.02.2017 г., № 19216/О от 25.07.2012 г. и № 19216/Z от 20.11.2013
г. (посочени в раздел І, т. 1.3 от мотивите към арбитражното решение и наречени
„трета група искове“); група искове за сума в общ размер от 17258. 80 лева,
представляваща изплатени застрахователни премии за лизингови вещи по договор за
финансов лизинг № 19216/АС от 28.02.2017 г. (посочени в раздел І, т. 1.4 от мотивите
към арбитражното решение и нар. „четвърта група искове“), и група искове за
сума в общ размер от 56061.27 лева, представляваща направени разходи за ремонт,
резервни части и др. за лизинговите вещи по договор за финансов лизинг №
19216/АС от 28.02.2017 г. (изброени в раздел І, т. 1.5 от мотивите към
арбитражното решение и наречени „пета група искове“).
С
решение № 98 от 26.02.2021 г., постановено по т. дело № 746/2020 г., ВКС е отхвърлил
така предявения иск по чл. 47, ал. 2 от ЗВТА, приемайки че ищецът И.П. няма
качеството на „потребител“, тъй като поетата от него солидарна отговорност за
погасяване на задълженията по договорите за лизинг, представляващи абсолютна
търговска сделка по арг. от чл. 1, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 342 и сл. от ТЗ, е
действал в пределите, а не извън своята търговска и професионална дейност. Този
извод е обоснован с качеството му на управител не само на търговското дружество
лизингополучател, но и на останалите търговски дружества – също встъпили в
дълга на лизингополучателя, и който като техен орган на управление, който организира
и ръководи дейността им съобразно закона и решенията на общото му събрание -
чл. 141, ал. 1 от ТЗ, е действал в случая като професионалист, добросъвестно
ангажиран с обезпечаване на точното изпълнение на търговските сделки съгласно
чл. 302 от ТЗ.
Други
доказателства не са ангажирани в предвидените от закона преклузивни срокове.
При
така установените факти съдът приема от правна страна следното:
Предявени
са искове по чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ във вр. с чл. 4, пар. 3 от ДЕС и чл.
86 от ЗЗД.
Така
предявените искове са процесуално допустими, а наведените ответника възражение
за недопустимост на образуваното въз основа на тях производство поради липса на
възможност за проверка на правилността на съдебното решение извън инстанционния
контрол и извънредния такъв по чл. 303 от ГПК, неприложимост на ЗОДОВ за
съдебни актове на ВКС като последна инстанция и ползвания от магистратите
функционален имунитет - неоснователно. С приетия ЗИДЗОДОВ, обн., ДВ - бр. 94 от
29.11.2019 г., в националното законодателство на Република България е създадена
специална правна уредба относно процесуалния ред за разглеждане на искове срещу
държавата по чл. 4, пар. 3 от ДЕС, определянето на компетентния съд, надлежните
ответници по исковете и дължимите такси и разноски за производствата по тях -
чл. 2в от ЗОДОВ. Отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на
Европейския съюз може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск,
а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск, предявен против причинилия
увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален
субституент. Следователно при изложените в исковата молба твърдения, че
вредите, за които се претендира обезщетение, произтичат от постановеното от ВКС
решение в нарушение на правото на ЕС, предпоставят Върховния касационен съд на
Република България, а не върховните съдии, чрез които съдът е осъществил
правосъдната си функция и за които е приложим функционалният имунитет, за
надлежен ответник по исковете. В производството Върховният касационен съд на
Република България участва в качеството на процесуален субституент на държавата
и редът за разглеждането на исковете срещу него за реализиране отговорността на
държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз по чл. 4, пар 3
от ДЕС е този по ЗОДОВ – арг. от чл. 2в от ЗОДОВ.
Държавата
отговаря за вредите от нарушаване на правото на Европейския съюз, когато
нарушението е достатъчно съществено, като нейната отговорност не е виновна и за
възникването й е без значение от поведението (действие или бездействие) на кой
от нейните органи са причинени вредите. Следователно в тежест на ищеца е да
докаже наличието на следните материалноправни предпоставки в съотношение на
кумулативност: нарушение на правна норма на общностното право, предоставяща права
на частноправни субекти; нарушението да е достатъчно съществено; причинени вреди
и съществуването на пряка причинно-следствена връзка между нарушението и причинените
вреди.
Директива
2011/83/ЕС и Регламент (ЕС) 2017/2394, които са насочени към постигане на
високо равнище на защита на потребителите и сближаване на законодателствата на държавите-членки
относно договорите, сключени между потребители и търговци, включително и чрез
сътрудничество на компетентните им органи за осигуряване на спазването му и
гарантиране на гладкото функциониране на вътрешния пазар, заедно с Хартата на
основните права на Европейския съюз, представляват международен източник на правото
и са част от вътрешното право на страната съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. Сред основните права на Европейския съюз е
и правото за осигуряване в политиките му на високо равнище на защита на
потребителите, прогласено в чл. 38 от Хартата на основните права на Европейския
съюз и намиращо своето проявление в различни нормативни актове на Европейския
съюз, сред които и Директива 2011/83/ЕС и Регламент (ЕС) 2017/2394, и приложимостта
на които се предпоставя от качеството на страните по договорите като „потребител“
и „търговец“.
Понятието
„потребител“ има своята дефиниция и в чл. 2, т. 1 от Директива 2011/83/ЕС и чл.
3, ал. 12 ат Регламент (ЕС) 2017/2394, като част от вторичното законодателство на
Европейския съюз, която отразява основните му характеристики и които се свеждат
до определянето му като страна по договор с търговец, която е винаги физическо
лице, целящо задоволяване на свой личен, а не търговски или професионален интерес,
и действащо извън тази своя дейност, занаят или професия. Тълкуването на
понятието е дадено в редица решения на Съда на Европейския съюз, който в
по-новата си практика приема тълкуването му да е еднакво във всички актове на съюза.
Преценката дали са налице тези отличителни качества на физическото лице –
съконтрагент, се дължи от съда, сезиран с конкретен правен спор, произтичащ
от/или свързан със сключен договор с търговец. Съдът трябва да прецени
характера и целта на сключения договор, както и всички конкретни обстоятелства
и доказателства. Тази преценка несъмнено, изхождайки от общностното право и
установената практика по тълкуването му, е приложима и при договорите с двойна
цел, определение за които е дадено в съображение 17 от Директива 2011/83, и
обезпечителните договори, при които физическото лице – съконтрагент, е поело
лично или реално обезпечение за точното изпълнение на чуждо задължение. При
поемането на такава отговорност за изпълнение на чуждо задължение към кредитор
(търговец) по двустранна търговска сделка, физическо лице не е „потребител“ по
смисъла на чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13, респ. по смисъла на чл. 2, пар. 1
от Директива 2011/83 и чл. 3, ал. 12 от Регламент (ЕС) 2017/2934, когато то е поело
гаранционното задължение поради функционалната си обвързаност с търговеца
(длъжник) – напр. когато е част от органното управление на търговеца или го
контролира чрез значителен дял от неговия дружествен капитал. В този смисъл
Определение от 19.11.2015 г. по дело С-74/15, Решение от 14.03.2013 г. по дело
С-419/11 и други.
Процесните договори за финансов
лизинг с предмет ползване на транспортни средства за осъществяваната от
лизингополучателя търговска дейност по арг. от чл. 1, ал. 1, т. 15 и чл. 287
във вр. с чл. 286, ал. 1 от ТЗ несъмнено представляват двустранни абсолютни
търговски сделки. При сключването им с лизингодателя търговец търговските
дружества – лизингополучател и солидарни длъжници, са представлявани от ищеца И.П.
като управител, който като техен органен представител е организирал и ръководил
дейността им, съгласно чл. 141, ал. 1 и 2 във вр. с чл. 135, ал. 1, т. 2 от ТЗ.
Той е участвал при сключването на договорите за финансов лизинг, които са и
поредица от търговски сделки между същите страни с идентичен предмет, и като физическо
лице, което също е поело лично да отговаря за точното изпълнение на задълженията
по тях към лизингодателя солидарно с лизингополучателя – последните двама
търговци. Макар и възникналата за него солидарна отговорност да е въз основа на
правоотношение по съглашение с кредитора – лизингодател, за последиците от
която при отсъствие на други уговорки по арг. от чл. 288 от ТЗ са приложими
общите правила на чл. 121 – 127 от ЗЗД, ищецът И.П. е действал при учредяването
й с професионална цел, обоснована именно от всички посочени обстоятелства по
сключването на процесните договори за лизинг и функционалната му обвързаност не
само с лизингополучателя – длъжник по договорите, но и с останалите търговски
дружества – солидарни длъжници, и при знание на всички тези обстоятелства от
насрещната страната по правоотношението – кредитора (лизингодател). Изложеното
изключва качеството му на потребител по процесните договори и приложимостта на
произтичащите се от него права за осигуряване на високо равнище на защита като
по-слаба икономически страна, поради което и доводите на ищеца в обратния
смисъл се явяват неоснователни. Посочените от последния решения на Съда на
Европейския съюз (дело С-110/14) и на Върховния касационен съд (т. дело №
2450/2019 г.) не са приложими в случая, тъй като по тях на страната на длъжника
по главното правоотношение е също физическо лице и не е налице изложената в разглеждания
случай функционална обвързаност на солидарния длъжник с главния такъв.
Горното обосновава извод за
отсъствие на осъществено съществено нарушаване на чл. 2, т. 1 от Директива
2011/83/ЕС, чл. 3, ал. 12 от Регламент (ЕС) 2017/2934 и чл. 38 от Хартата за
основните права на ЕС, определящи понятието „потребител“ и произтичащото от
него провъзгласено право за осигуряване на високо равнище на защита, което
твърди ищецът да му е нарушено. Поради недоказаност на нарушението на норми от
общностното право, следва изводът и за невъзникване на отговорността на ответника
Върховния касационен съд по чл. 2в от ЗОДОВ. По тези съображения така
предявените осъдителни искове следва да бъдат отхвърлени изцяло.
С оглед изхода на спора и
своевременно направеното искане на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 от ГПК ищецът И.П. следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 100
лева, представляваща разноски по производството за юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от И.М.П.,
ЕГН **********, с адрес: ***, против Върховния касационен съд на Република
България, БУЛСТАТ ********, с адрес: гр. София, бул. Витоша № 2, иск по чл. 2в,
ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ във вр. с чл. 4, пар. 3 от ДЕС за заплащане на сумата
87050.54 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди,
изразяващи се в присъдената сума от 83297.54 лева с оспорената на основание чл.
47, ал. 2 от ЗВТА част от решение от 08.01.2020 г. по арб. дело № 85/2018 г. на
Арбитражния съд за вътрешни дела при Българската търговско-промишлена палата, и
присъдената сума от 3753 лева – разноски по исковото производство пред ВКС, поради съществено
нарушаване на чл. 2, т. 1 от Директива 2011/83/ЕС, чл. 3, ал. 12 от Регламент
(ЕС) 2017/2934 и чл. 38 от Хартата за основните права на Европейския съюз, в
резултат от постановеното решение № 98 от 26.02.2021 г. по т. дело № 746/2020
г. на ВКС, ТК, I ТО, и иск по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата 1015.67 лева,
представляваща законна лихва за периода 26.02.2021 г. – 08.04.2021 г.
ОСЪЖДА И.М.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на Върховния касационен съд на Република България,
БУЛСТАТ ********, с адрес: гр. София, бул. Витоша № 2, на основание чл. 78, ал.
3 във вр. с ал. 8 от ГПК сумата 100 лева – разноски по производството за
юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано
с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на
препис от него на страните.
СЪДИЯ: _________
Р. Бошнакова